Мод

Глава 5

Когато вратата се захлопна зад гърба й, Мод видя една жена, която затътрузи крака към тях. Тя бе почти толкова пълна, колкото и Елиза, но по дрехите й липсваше фалшивият блясък на мисис Финчли. Роклята й бе съвсем обикновена, под смачканото боне провисваха остри кичури коси, които падаха покрай подпухналото й лице, препасаната отпред престилка издаваше, че бе прислужница, но изражението и подсказваше, че бе много повече от това.

— Гертруд, имаме нова гостенка — каза Елиза, наблягайки върху думата „гостенка“ така, че Мод се почувства неудобно. — Заведи я в кухнята и й сложи нещо да хапне. После я прати горе да се запознае с останалите момичета.

Гертруд посочи дъното на коридора. В първия момент й бе заприличала на Кук, но докато под суровото изражение на старата готвачка се криеше благ характер, тази жена тук изобщо не се стараеше да прикрива злобата и лошотията си. Тя се опита да постави дебелата си ръка с къси пръсти върху рамото на Мод, за да я поведе към кухнята, но Мод се отдръпна и сама тръгна след нея.

Помещението, което служеше за кухня, бе най-малкото и мръсното, което Мод някога бе виждала. Чинията с месо и хляб ухаеше апетитно въпреки лошия вкус на храната. От сутринта Мод не бе слагала троха в устата си. Тя омете всичко, изпи чашата разредена бира и последва Гертруд нагоре по стълбите, любопитна да види какво има там. Двете изкачиха две редици стълби и влязоха в една малка приемна в предната част на къщата, разположена точно над улицата. Още с влизането дъхът й секна. Пред очите й се мъдреха фотьойли, тапицирани в ярки цветове, диван, покрит с искрящ брокат, полилеи с висящи кристални дрънкулки и покрити със златна боя стени, масички, огледала, полица на камината — това бе най-безвкусната и претрупана стая, която някога бе виждала. Мисис Финчли бе полегнала на дивана, заобиколена от няколко жени, коя от коя по-натруфени.

— Заповядай, скъпа Мод. Ела да се запознаеш с останалите гости. — Гласът й преливаше от сърдечност. — Тъкмо пиехме чай, нали момичета? Мила Пати, бъди така добра и налей на Мод една чаша!

Мод смутено отиде до най-близкия свободен стол и приседна на ръба му. Една от жените, която изглеждаше на нейните години, но чийто грим и подпухнало лице я караха да изглежда без време състарена, й подаде една чаша без дръжка, в която се плискаше най-бледият чай, който Мод някога бе пила.

— Това е Пати — каза Елиза, — там е Аделайн… — тя посочи към едно наистина много красиво момиче, седнало с полупритворени очи близо до прозореца. — Тази е Кетрин, а тази с намусената физиономия е Мин.

— Много добре знаеш защо е така, дърто — изсъска Мин.

— Но какви са тези маниери? Сега малката Мод ще вземе да си помисли, че ни липсва възпитание!

Сладникавата реч на мисис Финчли бе съпроводена от няколко вледеняващи искри в очите, и сърцето на Мод се сви от лоши предчувствия. Момичето, което отговори грубо, бе едно слабичко създание с овехтяла бяла перука, която стърчеше поне на един фут над главата й. По лицето й се бе изписало яростно ожесточение към дебелата жена, полегнала на дивана. Мисис Финчли запази самообладание и повече не я удостои с поглед.

Мод се съсредоточи върху чашата си и хвърли няколко тайни погледа към групичката. Пати беше мургава с големи тъжни очи, докато Аделайн, която изглеждаше заспала, беше брюнетка с дълги, гъсти мигли и дръзки, кръгли устни. Въпреки че и четирите жени бяха различни типажи, между тях имаше нещо много общо. Всички бяха облечени с един вид рокли, изработени от сатен и тафта, които отдалеч изглеждаха елегантни, но всъщност бяха захабени и изтъркани на места. Всички бяха отрупани с бижута и по лицата им, с изключение на Мин, имаше дебел слой грим. Бузите и на четирите бяха осеяни със същите сатенени изкуствени бенки, като тези на мадам Финчли. Едната от тях бе украсила с тях дори и ръцете си.

— Изпий го, Мод, момичето ми — каза мадам, — а после Мин ще те заведе горе и ще ти покаже леглото ти. Аз мисля да пийна още малко. Мин, скъпа, подай ми бутилката!

— Вземи си я сама, мързелива дърта кучко! — промърмори Мин. Пати припряно скочи и изсипа част от съдържанието на бутилката в чашата на Елиза. Тя погледна към Мин, но веднага се усмихна и вдигна чашата си към Мод. Тя също вдигна своята, отпи малко и започна да кашля.

Течността изгори гърлото и стомаха й. Тя започна да плюе и понечи да остави чашата си, но не успя и разля съдържанието върху килима.

Докато Мод се мъчеше да си поеме дъх, петте жени избухнаха в истеричен смях.

— Но това не е чай — задъхано успя да каже тя.

— Разбира се, че не е — отвърна Пати, която, смеейки се, разкри няколко липсващи зъба. — Никога ли не си опитвала джин? Сигурно идваш от някое село, щом досега не си пила джин?

Джин! Сега вече нямаше никакво съмнение, помисли си Мод. Според думите на Кук джинът бе творение на дявола и по улиците на Лондон течаха потоци от него. Едва бе пристигнала в града и вече бе попаднала под влиянието на джина.

— Не ми се пие повече — каза тя и продължи да хълца.

— Глупости — отсече Елиза и поклати гарафата. — Ти просто още не си свикнала. Повярвай ми, Моди, няма нищо по-хубаво от холандския джин. А сега, бъди добро момиче и изпий една чаша!

Мръщейки се, Мод сръбна една глътка. Вътрешностите й се затоплиха и този път гърлото не я засмъдя толкова много. След третата глътка тя се поотпусна, а след четвъртата се почувства наистина приятно. Но когато очертанията на стаята започнаха да се размазват пред очите й и тя чу как безгрижният й кикот започна да се смесва с този на останалите, реши да не пие повече и продължи само да се преструва, че отпива. За свое успокоение забеляза, че Елиза бе престанала да следи кой пие и кой не, и в този момент в стаята бе въведен един посетител — лорд Понсфърд.

Джентълменът, влязъл в стаята, изглеждаше толкова величествен, че Мод замря от учудване. Тя добре познаваше елегантния вид на лорд Бамбридж, но блясъкът на този мъж засенчи всичките й представи за елегантност. Тук липсваше фалшива натруфеност: сребърните бродерии и изрядно изгладеният му кадифен редингот бяха възхитителни. Бялата му перука блестеше като огромен диамант, а изрядно колосаните му яка и ръкавели искряха от белота. Върху жабото му беше прикрепен диамант, който хвърляше заслепяващи отблясъци.

Но въпреки възхищението, предизвикано от външния му вид, в него имаше нещо, което накара Мод да потръпне. Силната му долна челюст стърчеше зад буклите на перуката, а провисналите, дебели устни изглеждаха постоянно влажни. Очите му бяха малки и с клепачите без мигли приличаха на очи на костенурка. Ръката му, поела тази на Мод, бе лепкава и мека. Когато поднесе пръстите й към влажните си устни, тя едва успя да потисне тръпката на отвращение.

Елиза веднага се впусна в хвалебствия на качествата на Мод и още повече я притесни.

— Вижте само какво разцъфнало цвете, каква прелест! — говореше тя и я накара да се завърти. Забеляза, че докато мисис Финчли я правеше обект на всеобщо внимание, останалите само злобно наблюдаваха. — Изчакайте само да я видите накипрена — продължаваше Елиза. Мод се опита да възрази, че няма намерение да се задържа дълго в къщата, но така и не успя да се намеси в разговора за оценяването на качествата й, който течеше, сякаш тя не съществуваше.

— Моля ви, изпийте една чаша чай с мене — мазно каза лорд Понсфърд и се взря в лицето й.

— Не бъдете толкова припрян — бързо се намеси Елиза. — На утрешното соаре ще можете да се ползвате с всички права над нея. Трябва малко да почакате. Та тя току-що пристигна при нас.

Лорд Понсфърд направо я изпиваше с поглед.

— Да се надяваме, че ще успея да издържа дотогава.

Малко по-късно Елиза нареди на Мин да покаже леглото на Мод.

— Стара кучка — просъска Мин, когато излязоха в коридора. — Тя нарочно ме разкара, за да може Аделайн да обслужи негова светлост. Да пукне дано!

Мод се чувстваше объркана от подобен начин на изразяване и от гнева, който го бе предизвикал, затова само стеснително вървеше след Мин, докато се качваха по стълбите.

— Побързай — рязко каза Мин към Мод, която бавничко я следваше. — Да не мислиш, че имам почивен ден. Долу ме чакат клиенти.

Последният етаж на къщата се състоеше от една голяма стая, точно под стряхата, покрай чиито стени бяха наредени няколко легла. Мод видя багажа си, поставен на едно от тях, и уморено се отпусна до него. Въпреки че Мин не бе особено приветлива, Мод гореше от желание да й зададе няколко въпроса, преди да е затръшнала вратата зад гърба си.

— И ти ли си тук отскоро? — попита я тя, като разбра, че се кани да тръгва. После с облекчение видя как тя се закова на място и се обърна.

— Аз ли? Слава Богу, не. Тук съм от близо две години.

— Две години! Но аз си мислех… Мисис Финчли каза…

Мин скръсти ръце пред малките си гърди и се изсмя.

— Тя ти каза, че ще те приюти, докато си намериш дом и работа, нали? Така казва на всички, тази лъжлива кучка. Това е само ход, за да заблуди глупачки като тебе и да ги оплете в мрежите си. Никога няма да можеш да излезеш от тази къща. И по-добре да го знаеш още отсега.

Мод усети как започна да се вледенява от ужас.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ти е казала, че можеш да преспиш тук, за да те накара да влезеш. След като вече си вътре, никога няма да можеш да излезеш. Никой досега не е успял.

— Не разбирам…

При вида на разстроеното й лице Мин смекчи резкия си тон.

— Нима наистина не знаеш къде си попаднала? Не знаеш ли що за къща е това? — Мод погледна момичето с големите си очи и не посмя да отговори, ужасена, че най-лошите й предчувствия можеха да се окажат верни. — Нищо не разбирам — отвърна Мин, този път доста по-мило. — Вие, момичетата от провинцията, сте еднакви. Идвате в Лондон и очаквате всички да ви посрещнат с отворени обятия, а вместо това попадате право в ноктите на старата, алчна за пари сводница — Елиза Финчли. Ако не я мразех толкова…

Мин замълча за миг, защото си помисли, че това младо и невинно момиче можеше да й послужи да си отмъсти на мадам Елиза, която смяташе, че е лесно податлива на въздействие. Какво щеше да стане, ако тя не се окажеше чак толкова невежа и простодушна? Защо да не направи така, че да разочарова очакванията на мадам?

Тя отиде до леглото и обзета от прилив на съчувствие, сложи ръка на рамото на Мод, която избухна в плач.

— Не, не плачи! Вярно е, че си попаднала във вертеп, и то в един от най-лошите, но ако се противопоставиш на тази дъртачка, ще можеш да й попречиш да те съсипе.

— Как? — хълцайки попита Мод.

— Като начало стой далеч от джина. Колкото повече пиеш, толкова повече ти се услажда и не след дълго ще искаш само това. Това е един от начините да те оплете и да те държи тук. Така че запомни: не се оставяй да ти повлияе. — Мод кимна, разбрала съвета. — Второ, както е прието, тя ще взима всичките ти пари. Е, сигурно ще ти оставя една трета, но ти не й вярвай. Заблуждавай я, лъжи я, но спестявай малко и за себе си. Това е единствената ти надежда, че един ден ще се измъкнеш оттук.

— А как да ги спечеля?

— Като лежиш по гръб, сладурче. Какво мислиш, че правим тук? Сега, трето. Девствена ли си? — Мод отново кимна, като все още се мъчеше да свикне с мисълта, че опасенията, възникнали от гледката в приемната, бяха на път да се потвърдят напълно. — Ама и вие, провинциалните слугинчета, сте едни! Дори и да не сте девствени, винаги твърдите, че сте.

— Но аз не лъжа! Наистина съм девствена.

Мин се замисли.

— Мисля, че ти вярвам. Сега разбирам защо Елиза толкова те превъзнасяше пред лорд Понсфърд. Той ще плати доста голяма сума, за да те дефлорира — това му е специалността.

Мод ужасено я погледна.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Точно така. С него ще започнеш. След това ще обслужваш всички появили се клиенти, както правим ние.

Мод бе пресушила сълзите си. Под обзелото я объркване започна да се надига бавна и заплашителна вълна на ярост.

— Но аз не го харесвам. Мисля, че това е най-отвратителният мъж, когото някога съм виждала.

— Това няма никакво значение. Никой не го харесва. Той е отвратителен. Но е и много богат, и ако си достатъчно хитра, ще можеш да се измъкнеш оттук много по-бързо, отколкото се надяваш.

— Никога няма да легна с него!

— Разбира се, че ще го направиш. И знаеш ли какво, ти ще го оставиш да прави с тебе каквото си иска, а повечето от тези джентълмени имат странни навици. Говоря от личен опит.

Мод усети как кръвта й започна да се смразява. Тя скочи и закрачи в тясното пространство между леглата.

— Наистина ли не мога да изляза оттук? Не може да няма някакъв изход.

— Не става. Не можеш да излезеш оттук, без да те видят старата Гертруд или Джек Смърк. Един от тях винаги ще те придружава. А колкото до клиентите, само няколко дни от месеца ще можеш да си почиваш. Най-доброто решение е да приемеш съдбата си и да се постараеш да хванеш по-богатите. А сега трябва да слизам долу, защото онази кучка, Аделайн, ще ми отнеме добрите клиенти. Дори и да ти изглежда полузаспала, не й вярвай! Тя е същинска котка, винаги готова за скок.

Мод спря и хвана Мин за ръката.

— Благодаря ти за искрените думи.

За първи път лицето на момичето се отпусна и Мод видя, че те бяха почти на едни години.

— Жалко, че не можем да бъдем приятелки — рязко отвърна Мин. — Тук не можеш да имаш приятели. Всяка сама се грижи за себе си.

Когато Мин бе стигнала почти до вратата, Мод я извика.

— Мин, защо всички носите изкуствени бенки? И защо са толкова много?

— Не си ли чувала за шарката?

— Едрата шарка ли?

— Не, глупавичката ми. Френската шарка! Сифилис! О, небеса, та ти си абсолютно невежа! Всички хващат сифилис по тези места. От него се получават рани, е, не от първия път, и затова ги прикриваме с бенки.

— Но аз съм виждала и мъжете да ходят с такива.

Мин вдигна рамене.

— Те твърдят, че ние, проститутките, ги заразяваме, но нищо чудно да е обратното. Така или иначе, всички минаваме през това. И ти ще го хванеш, запомни ми думите.

Мод пребледня и попила с ръка гладката си буза.

— Няма ли как да се предпазвате?

— Доколкото ми е известно, не. Но има няколко начина, по които можеш да се лекуваш. По една доза живак всяка сутрин и мехлем от стрита изсушена коприва с бренди помагат на раните да зарастват по-бързо.

— Звучи ужасно.

— Ще свикнеш. Всички сме минали през това.

Когато Мин излезе, Мод дълго време седя неподвижно, мислейки за разговора им. Едно беше сигурно — тя трябваше да избяга от това ужасно място. Но как, след като непрекъснато я наблюдаваха? И къде щеше да иде? Без препоръчителното писмо Синтия Уилшайър никога нямаше да я допусне в дома си. Особено ако научеше, че е била известно време в къщата на Елиза Финчли.

Тя потисна порива си да грабне вързопа и да се втурне надолу по стълбите и реши, че ще е по-добре да изчака до сутринта, когато всички щяха още да спят. Междувременно реши да не позволява на лорд Понсфърд да я докосва, за да не се зарази. Единственият начин бе да убеди Елиза, че и е дошъл месечният цикъл, дори и това да не беше вярно. Ако старата вещица поискаше доказателства, тя можеше да задигне една от кървавите кокоши воденички, които бе забелязала в кухнята. Кръвта и няколко стари парцала щяха да свършат работа.

Малко по-късно, след като изпълни първата част от плана си, Мод се върна в спалнята и потъна в дълбок сън. В продължение на няколко часа тя спа непробудно, но после, когато до замъгленото й съзнание достигна шумът от долните стаи, тя успя само да задреме. Музиката, кикотът, тропотът и разговорите на висок глас непрекъснато я стряскаха и до първите лъчи на слънцето тя изобщо не успя да мигне. Въпреки това бе доволна, че никой не се сети да дойде да я потърси. Явно мисис Финчли, незнайно по какви причини, бе решила да я остави първата нощ на спокойствие.

Когато в стаята стана съвсем светло, тя видя как останалите дойдоха и се строполиха в леглата си. Шумът отдолу бе затихнал, но жените в стаята щяха да я видят да се измъква с багажа си. Тя седна на ръба на ръба на леглото и се зачуди как да избяга, без да я заловят.

Нямаше нито пари, нито място, където да отиде, нито някакви конкретни планове какво да прави. Беше заклещена в този опасен град и нямаше никого, когото да помоли за помощ. Изведнъж лутането по улиците не й се видя особено примамливо.

Може би наистина трябваше да поостане тук един-два дни, докато събере мислите си и измолеше, заемеше или в краен случай откраднеше малко пари, за да избяга и потърси помощта на Синтия Уилшайър. Ако успееше да ги заблуди, че наистина е невежа и наивна, може би щеше да се изплъзне от капаните на Елиза и да намери начин да избяга.

Мод слезе в кухнята и реши да поласкае злобната Гертруд с надеждата, че това можеше да й помогне по някакъв начин. Много скоро разбра, че трябва да се откаже. Гертруд бе изпълнена с презрение към обитателките на къщата и бе невъзможно да изпита дори капчица съчувствие към глупавата провинциална прислужница, каквато й изглеждаше Мод. Едва успя да закуси, когато мисис Финчли я повика при себе си.

Прекара цялата сутрин в компанията на Елиза и Мин, които й направиха сложна бухнала прическа с много къдрици, облякоха я в една овехтяла сатенена рокля с множество рюшове и толкова широки обръчи, че трябваше да се завърта странично, ако искаше да излезе през вратата. Деколтето й бе доста смущаващо и едва покриваше връхчетата на набъбналата й гръд. Като допълнение й сложиха една фалшива диамантена огърлица, малка бенка на гладката буза и две по-скоро клюмнали пера за подчертаване на и без друго високата й прическа.

— Точно така. Дори старата кралица Каролайн не е изглеждала толкова добре. Всъщност тази немска кучка никога не е била много красива. Мир на праха й! — каза Елиза и сама се засмя на шегата си. — Днес искам да се държиш безупречно, защото ще забавляваш лорд Понсфърд.

Мод си пое дълбоко дъх и сподели, че бе дошъл моментът, когато й бе невъзможно да забавлява, който и да е мъж. Въпреки че отначало не й повярва и дори се престори на учудена, че Мод очаква да я кара да прави подобни неща мадам най-накрая вдигна рамене и каза:

— Добре тогава. Тези два дни само ще изострят още повече апетита му. Ако изиграеш добре картите си, момичето ми, негова светлост дотолкова ще обезумее по теб, че ще ти даде всичко, което поискаш. Той е страшно богат. А ти си късметлийка и се надявам, че го осъзнаваш.

Мод се усмихна и се постара да изглежда достатъчно очарована от сполетялото я ненадейно щастие.

Но по-късно същата сутрин, когато се видя принудена да прекара известно време в салона в компанията на лорд Понсфърд решимостта й започна да я напуска. Той се появи натруфен в бродиран редингот, украсен със златни ширити и гарниран с един бляскав сапфир. Похотливите му очи и влажните устни и се сториха още по-отблъскващи. Дебелите му ръце я опипваха навсякъде, гъделичкаха зърната й под волана на деколтето, плъзгаха се под полите й, щипеха мачкаха, разтриваха и пляскаха. По едно време Мод започна да си мисли, че той имаше не две, а осем ръце. Въпреки че не носеше издайническите черни бенки, тя беше ужасена, че ръцете му или тежкото дишане можеха да я заразят. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-настоятелни ставаха действията му. Когато най-накрая стана очевидно, че не можеше да му се изплъзне, тя се престори, че припада, и го отпрати да търси помощ. Когато той, притеснен хлопна вратата зад гърба си, Мод скочи на крака, излезе навън и се втурна в противоположната посока. Отначало смяташе да се скрие в спалнята на тавана, но оттам се чуха гласове и тя се принуди да изтича надолу и връхлетя в първата двукрила врата, която й се изпречи по пътя. Бързо я затвори зад гърба си, а после се облегна и се помъчи да не диша.

Намираше в нещо като трапезария, много голяма, елегантно обзаведена и за щастие — празна. В единия край на стаята в четири редици бяха подредени позлатени столове, а пред тях се издигаше малък подиум, ограден с падаща до долу плюшена завеса. В единия край на подиума имаше няколко стъпала, а в другия се издигаше маса с черна покривка, върху която със златен конец бяха избродирани някакви символи.

Тя замръзна, защото чу как в коридора зад нея някой я повика по име, после долови и шум от стъпки по стълбите.

— О, Господи! — извика тя. — Никога няма да мога да избягам!

Трескаво огледа стаята. Пердетата бяха твърде малки, за да прикрият разперената й рокля, а масата бе прекалено ниска, за да се пъхне под нея.

— Все някъде трябва да мога да се скрия! — отчаяно извика тя и погледна към подиума. После изведнъж замръзна, защото до ушите й достигна гальовното чуруликане на някаква птичка.

— Чик-чирик… добро утро!

Веднага след това тя видя и клетката. Отстрани до масата стоеше кош от преплетени обръчи. Тя се стъписа при вида на познатото птиче, което подскачаше на пръчката и весело чуруликаше.

— Чик-чирик, скрий се тук… скрий се тук… чик…

— Евърейд! Ти ли си? — прошепна тя.

Мод се втурна към подиума и реши да надникне зад завесата. Точно когато крилата на вратата се разтвориха и Елиза влетя в стаята, една силна ръка сграбчи Мод през кръста и я придърпа в мрака. Тя се обърна и погледът й замръзна в дяволитите, усмихнати очи на Алън Дезмънд. Той побърза да сложи ръка на устата й, за да й попречи да извика от учудване. Застинаха неподвижни, когато токчетата на Елиза зачаткаха по пода в посока към подиума.

— Мод! — извика тя с глас, преливащ от възмущение. — Къде си, лошо момиче такова. Ела веднага тук!

Мод забрави да диша и се притисна към Алън. После видя как от другата страна на подиума зад завесата излезе една друга позната фигура, Джеръми, който пристъпи напред и изкусно се поклони.

— Добро утро, мисис Финчли.

— А, ти ли си, Джеръми. Да си виждал едно момиче да влиза тук? Много хубавичко, червенокосо, облечено в зелена рокля.

— Съжалявам, мадам. Тук сме само двамата с моя приятел, Евърейд — каза той и посочи към клетката, в която птичето радостно зацвърча.

— Да не ме залъгваш с някой от поредните си трикове, негоднико. Това момиче е ново и доста упорито, и затова трябва да й дам добър урок.

— Но защо ще ви лъжа, мадам Елиза? Проклет да съм, ако го сторя. Евърейд може и да послъгва, но аз никога.

— Аз не лъжа, чик-чирик — изчурулика птичето. — Джеръми послъгва, но аз никога, чик-чирик.

— Хм. И двамата сте големи мошеници, както и онзи нехранимайко, красавецът, мистър Дезмънд. Добре, но ако я видите, стойте настрана, чуваш ли? Кажи и на мистър Дезмънд. Само аз ще се разправям с мис Мод.

Като каза това, тя се обърна, затътри се към вратата и я захлопна след себе си.

Мод дълбоко въздъхна, а Алън разхлаби прегръдката си. Тя го погледна с отворени от почуда очи и не можеше да разбере как така се бе озовал тук. Да, това със сигурност бе така добре познатото красиво лице, което я гледаше с озадачена, но дяволита усмивка, докато в очите му играеха весели пламъчета.

— Е, мис Мод — каза той и се засмя. — Ето че отново се срещнахме. Дължа да подчертая обаче, че обстоятелствата са твърде необичайни.

Тя почувства как я заля вълна на облекчение.

— Алън — извика тя и се хвърли на врата му. — Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам! — Тя притисна лицето си в основата на врата му и усети сигурността, която лъхаше от силното му тяло. Той я бе хванал през кръста и тя изпитваше едновременно утеха и удоволствие. Сега, когато се намираше толкова плътно до него, бе сигурна, че всичко ще се оправи.

Алън я прегърна още по-силно. Той я бе познал веднага щом влезе в балната зала и продължаваше да бъде озадачен както от неочакваната им среща, така и от необичайното място, в което се бе осъществила. Той не бе забравил времето, прекарано с нея в Съфолк, и мислеше, че щеше да бъде истинско чудо, ако един ден се върнеше там и я намереше непокътната. Какво щастие, че отново я бе срещнал, и то тук, в гъмжащия от хора Лондон. Той я притисна до себе си, наслаждавайки се на тънкото й кръстче, натиска на твърдите й гърди и мекотата на бузата й, опряна до разголената му шия. Скоро се опомни, свали ръце от раменете й и направи крачка назад точно когато при тях, с въпросително изражение на лицето, връхлетя Джеръми.

— Не мога да повярвам на очите си! Мис Мод! — извика той. — Вие, тук, в този бордей? Какво се е случило?

— Да, мис Мод — допълни Алън. — И аз това се питам. Как се озовахте в Лондон, и при това точно в бърлогата на тази стара вещица, Елиза Финчли?

Мод усети как коленете й се разтрепериха и реши да приседне на подиума. Полата й се разстла наоколо и за голям неин ужас от очите й избликнаха сълзи.

— О, скъпа — каза Джеръми и се надвеси над нея. — Не исках да те нараня. Не се притеснявай. Няма да те разпитваме повече.

— Няма нищо — каза тя между две хълцания. — Чувствах се толкова самотна, и сега, когато видях двама приятели, аз… Толкова съм щастлива. Наистина не исках да плача.

Алън коленичи пред нея и й подаде голямата си ленена кърпа.

— Така значи, мис Мод. Мадам Финчли ви е много сърдита. Защо? Защо се криете от нея?

— Не точно от нея. Крия се от лорд Понсфърд, въпреки че няма да съжалявам, ако мога да не ги срещам и двамата. Те са ужасни.

— Нека отгатна сам — каза Алън, седна до нея и обхвана коленете си с ръце. — Ти току-що си пристигнала в Лондон, Елиза те е връхлетяла и ти е предложила място за нощуване.

— Да, докато си намеря нещо друго.

— Само че ти няма къде да отидеш.

— Така е, защото онзи противен малък крадец ми задигна чантичката още преди да съм слязла от екипажа. В противен случай едва ли щях да се озова точно тук.

— Звучи правдоподобно. Разказа ли го на Елиза?

— Но тя стоеше там и видя всичко.

Алън и Джеръми си размениха многозначителни погледи.

— И тя дойде при теб като грижовна майчица. Тя има изпитано средство за примамване на безпарични момичета. Горката Мод! Страхувам се, че положението, в което си попаднала, е твърде тежко.

Сълзите й безшумно се затъркаляха по пребледнелите бузи.

— Не разбрах, че… това е вертеп, наистина не разбрах. Носех писмо от лорд Бамбридж до дъщеря му и трябваше да постъпя на работа при нея. Но и то бе откраднато заедно с парите.

Алън пое мократа от сълзи кърпа и нежно избърза бузите й.

— Хайде, не плачи. Вече не си толкова безпомощна и сама. Съдбата те срещна с нас и ние ще се погрижим да те измъкнем от лапите на дъртата вещица.

Мод признателно му се усмихна и очите й заблестяха. Тя отново бе впечатлена от красивото му лице — щедра, широка уста, весели очи и силна брадичка с трапчинка по средата. Той изглеждаше много добре с пригладената назад и вързана на опашка коса, с дългия черен редингот и обувките с лъскави катарами и червени токчета.

Джеръми ласкаво я погали по рамото.

— Виждали сме как това се случва и с други момичета мис Мод. Повечето от тях затъват в този начин на живот и никога не се измъкват. Държа да наблегна, че това няма да се случи с вас.

Сърцето на Мод преливаше от благодарност и тя се протегна, за да хване ръката му.

— Но… Джеръми, Алън, а вие какво правите тук? Никога не съм предполагала, че ще ви срещна на подобно място. — Изведнъж през главата й мина една ужасна мисъл. — Вие не сте… клиенти, нали?

Алън избухна в смях.

— Клиенти ли? Ей, Богу, не сме. Не сме чак толкова богати. Ангажирани сме за утрешното соаре и репетирахме изпълнението ни.

— Евърейд обожава представленията, мис — каза Джеръми и затананика някаква птича песен.

— Театралната трупа? — извика Мод и плесна с ръце. — Те ще бъдат ли тук утре вечер?

— Този път не. Тук ще сме само Джеръми и аз. Той ще забавлява гостите, а аз ще му помагам зад завесата. — Алън изви глава и се загледа в Мод. Той бе забравил колко красива бе с порцелановата си кожа, огромните синьо-лилави очи нежните като розови листчета устни и млечнобялата гръд, която се надигаше над воланите на роклята. Дори облечена в тази крещяща рокля, тя изглеждаше прекрасно. Нищо чудно, че Елиза държеше да я пази под ключ. — Кажи, Мод продължи той, — какво ще правиш, ако те измъкнем оттук? Искаш ли да се върнеш обратно в Торнууд?

— О, не. Ще намеря лейди Уилшайър и ще се опитам да я убедя, че баща й наистина ме изпраща да работя при нея. Въпреки че тя едва ли ще ми повярва, ако се явя без писмото. Но най-много от всичко искам да се махна от тази къща, където всички хващат сифилис и се оставят да бъдат мачкани от дебелаци като лорд Понсфърд.

— Добре, ти сама решаваш. Хайде Джеръми! Трябва да напрегнем мозъците си и да измислим как да помогнем на мис Мод да избяга.

— Разбира се, че трябва да го направим — каза Джеръми и изтананика няколко трели за настроение. Алън се изправи, сложи ръце зад гърба си и се заразхожда напред-назад пред Мод.

— Няма да бъде толкова лесно. Елиза бди над момичетата като лешояд. Но ние все пак имаме по-голяма възможност да ти помогнем от всеки друг. Тя не ни приема сериозно и доколкото ми е известно, ние изобщо не сме те виждали, нали така? — Той престана да търка брадичката си. — Да си призная честно, много ми се иска да накарам старата кобила да изсърба собствената си попара. Заради всички съдби, които е покрусила.

За първи път, откакто бе прекрачила прага на тази къща, Мод се изпълни с надежда.

— О, Алън, благодаря ти! — извика тя, скочи на крака и спонтанно го целуна по бузата.

— Ами мен? — срамежливо попита Джеръми. — Аз не заслужавам ли благодарност?

— Но, разбира се! — каза Мод и нежно го целуна по кръглата буза. — Толкова съм ви благодарна и на двамата!

— Трябва добре да го измислим, защото Елиза никак не е глупава. Мод, смятам, че трябва да се престориш, че си съгласна с нея. Поне до утре вечер. Мислиш ли, че ще можеш да понесеш ухажването на негова светлост дотогава?

— Да. Ще намеря начин да се справя с него.

— Добре. Сега иди при нея и се извини. Утре сутринта ела отново тук. Дотогава ще имаме план как да те измъкнем.

Мод погледна към вратата и отново пребледня. Алън реши да я окуражи, като хвана ръката й и доближи устни до пръстите й. Погледна я с очи, изпълнени с обещание, усмихна се и каза: — Бъди смела. Няма да трае дълго.

Мод му отвърна с ослепителна усмивка.

— Всичко е наред, щом имам някаква надежда. Вие ме направихте толкова щастлива.

— И аз съм много щастлив, че отново те срещнах.

Тя тръгна към вратата и малкото птиче в клетката също изчурулика:

— И аз съм щастлив, чик-чирик.