Мод

Глава 17

— Явно прекъснах нещо!

Мод бързо се дръпна назад, но Алън само се усмихна на генерала.

— Всъщност… — започна той.

— Не! Няма нищо — бързо се намеси Мод. — Ние само… се поздравявахме.

— По твърде интимен начин, мисля. Прекалено интимен за една млада дама, която е доведена тук за моя сметка и под мое покровителство. Редник, стани, когато тук е твоят генерал!

Алън го погледна свирепо и с неудоволствие се изправи на крака.

— Ваш слуга, сър — каза той и подигравателно отдаде чест.

— Ах, ти, негодник такъв! Редник е най-низшата форма на съществуване. За тази наглост мога да заповядам да ти ударят хиляда камшика.

— Моля ви, недейте — горещо го замоли Мод. — Ако искате да остана, не го правете!

Погледна Алън и сърцето й замря при вида на разяреното му лице. Ръцете му, отпуснати встрани, бяха със стиснати юмруци и това за нея бе сигурен признак, че той едва се сдържа да не зареже военната дисциплина. Това би било убийствено и за двамата.

— Връщай се на поста си — сопна му се Уилкс. — И не искам повече да ми се мяркаш пред очите. Ясно?

Алън изкриви устни в лека, нагла усмивка.

— Моля те, Алън — обади се Мод, умолявайки го с очи, като се надигна от масата. — Моля те, върви. — „Не изоставяй предпазливостта — продължи тя наум. — Нека аз се справя с това. Не го прави невъзможно и за двама ни.“

Той схвана мислите й. С невероятен самоконтрол си наложи да се овладее, отдаде рязко чест и закрачи към вратата, като се обърна само за секунда, за да я погледне. След това Мод посочи неговия стол.

— Няма ли да изпиете с мен чаша кларет, генерале.

Той не промени неподвижната си поза. Мод усети яростта му по зачервеното му лице, стиснатите устни, обвинението в малките му очички, скрити в месестата плът. Откакто го познаваше, той не се бе ядосвал така. Бе малко страшно, но и неизбежно.

— Мадам — строго се обади той. — Бързах да дойда, защото ми казаха, че сте пристигнали. Пренебрегнах работата си в лагера, за да дойда да ви поздравя. И ви намирам в ръцете на този… на този актьор!

— Алън Дезмънд е мой приятел.

— Това бе доста интимна сцена дори за приятели. Вие се отнесохте зле с мен, мадам. След като аз ви доведох тук. Доведох ви в колониите.

Мод пое дълбоко въздух.

— Генерале, съзнавам, че ви дължа много, но мисля, че е време да ви кажа истината. Обичам Алън силно. Обичам го отдавна. Затова никога не мога да ви отвърна с взаимност. Никога не съм се опитвала да ви насърчавам.

— Ти се съгласи да дойдеш на похода с мен!

— Да. Съжалявам. Много исках да дойда.

— Искала си да последваш онзи актьор?

Мод наведе глава.

— Да.

Уилкс яростно възкликна, заобиколи масата и застана срещу нея.

— Сега всичко ми е ясно. Ти си ме използвала.

Тя го погледна гневно.

— А вие не смятахте ли да ме използвате? Не се преструвайте, че истински ме обичате.

— Това е съвсем различно! Ето какво получавам, задето се занимавам с актьори. Много добре, мадам. Тъй като вече съм ви ангажирал стая тук, можете да прекарате нощта. След това трябва сама да си поемете пътя. Аз си измивам ръцете.

Той се запъти към вратата, но тя го извика.

— Напомням ви, че ви се издължих до последното пени. Така че сметките ни са уредени.

Уилкс се спря до вратата и й хвърли яростен поглед.

— А аз ви напомням, че уговорката ни не бе само за пари, а и за нещо повече. А това ще си взема по… има и други начини. Ще бъде наистина жалко, когато призоват редник Алън Дезмънд в първите редици в боя. Май че старият цар Давид първи е отстранил съперник по този целесъобразен начин. Можете да сте сигурна, че ще го надмина в това отношение. Ако Алън Дезмънд не бъде убит в бой, мога дори за го застрелям лично. Приятен ден ви желая, госпожице Мейкджой.

Когато си отиде, тя седна на мястото си, наля си пълна чаша вино и я изпи на един дъх. Тримата мъже, които седяха в дъното на стаята, гледаха с увлечение, сякаш това бе спектакъл. Сега я наблюдаваха с цинична злоба и стаята, която тя трябваше да прекоси, за да излезе, заприлича на бойно поле.

Още малко вино и щеше да набере кураж, за да започне.

— Добре ли си?

Мод вдигна очи и видя Алън да се промъква на мястото си срещу нея.

— Какво правиш тук! — възкликна тя едновременно облекчена и уплашена. — Ще нареди да те набият, ако те види!

— Не ме забеляза. Видях го да си отива и изчаках, преди да се промъкна обратно. Какво ти каза?

— Беше много ядосан. Изгони ме, така че в крайна сметка няма да пътувам с една от колите му.

— Добре. Това разрешава проблема.

— Каза, че лично ще те застреля, ако не те убият в сражение.

— Не, ако аз пръв не го застрелям.

— Каза, че мога да прекарам нощта тук, а след това да търся начин да се върна сама в Ню Йорк. О, Алън така обърках всичко.

— Нищо не си объркала. Хайде. Събери си нещата. Ще те заведа при жените.

— Какви жени?

— Тези, които следват войската. Повечето са съпруги на войници. Можеш да се престориш, че си моята.

— Но… това позволено ли е?

— Разбира се. Няма да пътуваш в удобства, както щеше да бъде при генерал Уилкс, но няма и да се наложи да се преструваш на болна от шарка. И можеш да спиш при мен. Бързо, да тръгваме, преди да си е променил намерението и да се е върнал.

Той я сграбчи за ръката и я задърпа към изхода, като спря за малко на вратата, колкото да прибере багажа й. Взе го под мишница, напуснаха „Бел Соваж“ и забързаха към високия хълм край града. Покрит с море от бели палатки отдалеч той изглеждаше като пране, проснато върху терена. Но щом навлезе сред дългите прави редици, тя загуби ориентация. Всички палатки изглеждаха напълно еднакви — малки, със заострени върхове и побити знаменца отпред. Навсякъде бе пълно с войници. Както с изненада забеляза Мод, имаше и много жени и немалко деца. Войниците седяха на групи, доста от тях лъскаха мускетите, някои играеха на карти или на зарове. Други пушеха дълги глинени лули докато жените им се суетяха около ниски печки, а едно или две деца обикаляха около тях. Всичко изглеждаше толкова спокойно и идилично, че Мод трудно можеше да повярва, че тези мъже се готвеха за война.

Минаха бързо покрай няколко офицерски палатки. Те бяха по-големи и имаха по-сложна конструкция. Отпред бяха поставени маси, край които седяха офицери с бляскави еполети и преглеждаха купища документи.

— Някоя от тях принадлежи на генерал Уилкс нали? — попита тя, като се оглеждаше боязливо.

— Не. Неговият щаб е в града заедно с двамата главнокомандуващи. Оттук — прибави Алън, като я насочваше.

Сякаш извървяха още една миля, докато стигнат до покрайнините на лагера. Няколко жени седяха пред последната група палатки, шиеха и предяха. Когато Мод и Алън приближиха, една от тях се изправи.

— О, жена си ли сте довели, редник Дезмънд — каза тя весело, а лукавите пламъчета в очите й показваха, че не вярва това да е съпругата на Алън.

— Така е, Моли. Надявам се, че добре ще се грижите за нея. — Той постави сандъчето на Мод в краката на жената. — Мод, това е Моли Кънингам. Тя е генерал-майор на женския корпус.

Моли имаше кръгло лице, обсипано с лунички. Бе на средна възраст и носеше косата си стегната назад и прибрана в кок на врата й, което я правеше да изглежда даже по-възрастна. Бледосините й очи отстрани бяха белязани с безброй бръчици от смях. Тя протегна яката си ръка и сграбчи нейната здраво.

— Моди, нали? Добре дошла, мила моя. Нямаме много личен багаж и не сме много изискани, но ако се отпуснеш, ще видиш, че ще ти бъде приятно сред нас.

— Мод току-що пристигна в Олбъни — намеси се Алън. — Ще ни придружи по време на похода.

Моли погледна лукаво Алън.

— Е, ами ти никога не си казвал и дума за сватбата си. Нищо, няма значение. Хайде, моето момиче, сега ще ти намерим легло.

Леко и непринудено Моли вдигна сандъчето на Мод и тръгна към най-близката палатка. Мод вдигна поглед към Алън, а той помилва брадичката й и я целуна леко.

— Ще дойде при теб тази вечер веднага щом мога да се освободя — прошепна й той и я изпрати след жената.

„Напомня ми на Кук“ — помисли си Мод, като се запъти към вдигнатите платнища на палатката. Ако Моли се окажеше наполовина такава приятелка, каквато беше Кук, вероятно животът в армията нямаше да бъде толкова лош.

Тя едва бе посвикнала с новото си обкръжение, когато лагерът бе вдигнат и походът на север започна. Алън не можа да дойде предната вечер, но Джеръми дойде и й устрои толкова топло посрещане, че тя почувства пълната липса на напрежение помежду им. Цяла вечер той оживено говореше, като й разказваше всичко, което бе преживял в армията досега. Не можа да й каже почти нищо за жените, но докато походът започна на следващия ден, тя научи повечето от това, което имаше да се научава, и то главно от Моли.

— Влача се от един поход на друг, откакто навърших шестнадесет години — разказваше тя, докато двете стягаха дрехите във вързопи на сутринта. — Обичам да съм близо до него, да му пера бельото, да му готвя. Ние с Бен никога не сме имали деца и това бе от полза. Иначе трябваше да си стоя вкъщи в Дорсет. Разбира се, тук има много жени с две-три или дори четири малки дечица, но винаги съм смятала, че това не е подходящ живот за едно детенце.

— Чувала съм, че жените, които придружават войската са… най-различни.

— Имаш предвид префърцунените женички — засмя се Моли. — О, има доста такива. Но те много-много не се занимават с такива като нас. Нито пък ние с тях. Освен това от опит знам, че колкото повече се доближават до бойното поле толкова повече окапват по пътя.

Мод остави един огромен вързоп на пода и взе друг куп с дрехи, за да го увие в един ленен чаршаф.

— Чувала съм още, че някои офицери водят своите любовници — продължи тя, опитвайки се репликата й да прозвучи небрежно.

— Това е така, но те пътуват главно в колите на своите офицери. — Тя отправи към Мод продължителен, кос поглед. — Да си кажа честно, не че ти се бъркам, но ми се струва, че редник Дезмънд е джентълмен, а ти явно си дама и просто се чудя какво правите тук, между такива като нас.

Мод се усмихна вътрешно, като си спомни своето положение в Торнууд, което никак не подхождаше за дама. Запита се какво ли щеше да си помисли Моли, ако разбере, че голяма част от изисканите си маниери е научила на сцената.

Преди да е успяла да отговори на въпроса на Моли тяхната кола пристигна и умът на жената вече бе зает с друго. През целия следобед те вървяха най-отзад в дългата виеща се колона от войници в червени униформи, която напредваше от подножието на хълма на север към реката и която бе толкова дълга, че началото й се губеше от погледа.

Мод бе видяла повечето от жените, които пътуваха в съседните коли. Към две от тях веднага се бе привързала — Моли и Джоу, която също бе от Съфолк, макар и не близо до Торнууд. Една й допадаше — Шарлот, много тиха млада жена от Кент. Тя имаше едно дете, което бе увиснало за полата й едно пеленаче на ръце и едно друго, за което изобщо не се грижеше — Ливия, креслива сводница и развратница, която се бе метнала твърде много на съпруга й — креслив сводник и развратник, редник с двадесетгодишен стаж в армията. Останалите в по-голямата си част бяха само непознати лица. Скоро Мод започна да разбира защо Алън бе толкова впечатлен от армията на Ейбърхромби. Имаше общо три хиляди редовни войници, маршируващи в прави редици, подобно на развята алена панделка по пътя. След тях вървяха кралските части, континенталните полкове със сини униформи и преметнати през рамо дълги мускети. Редиците им не бяха толкова изрядни и те не бяха така дисциплинирани като редовните войници, но, изглежда, се забавляваха повече. Имаше дълъг поток от коли, повече, отколкото бе виждала някога през живота си. Но някои бяха покрити с цветни чергила като огромни бонета върху дървените основи. Имаше моряци, теглещи дълги лодки, завързани за колите, волове, теглещи платформи със закрепени на тях оръдия и малки групи музиканти с флейти, барабани и гайди, които съпровождаха войниците на север. На Мод й се струваше, че само един поглед към тази могъща войска ще накара французите да хукнат назад и да търсят прикритие.

Седеше до Моли в клатушкащата се кола, хващаше се за страничните капаци за опора и обсъждаше малкия брой жени в сравнение с този, който бе видяла в лагера.

— Повечето останаха — обясни Моли сухо. — Генералът каза, че не иска жени и повечето се задоволиха да му се подчинят и да си гледат удобствата. Но има някои, като мен, които нямат намерение да си клатят краката, докато мъжете им се изправят лице в лице с опасността. Смятам, че и ти мислиш така.

— Правила си го и преди?

— О, много пъти. Веднъж — беше в Германия, дори грабнах един мускет и стрелях. Трябваше да го направя. В противен случай и двамата с Бен щяхме да бъдем убити. Но в повечето случаи стоя колкото мога по-близо до него, за да му помогна, ако го ранят. Освен това не мога да издържам да чакам и да се тревожа, ако остана в лагера.

— Същото е и с мен — каза Мод тихо. — Колко мислиш, че можем да се доближим?

— Още не знам. Бен ми каза, че имало някакъв лагер на края на реката — Форт Леймън. Вероятно ще трябва да чакаме там.

Върволицата бе толкова дълга, че те не успяха да изминат много през този ден. Надвечер разпънаха палатките близо до разклонението на реката. За удоволствие на Мод Алън и Джеръми дойдоха при нея и тримата си сготвиха вечеря на огъня. Денят бе горещ, но вечерта прохладна. Мод разбъркваше яденето, когато една сянка падна върху нея. Тя вдигна очи и съзря нарисуваното лице на един много едър и много свиреп индианец. Извитите червени и бели ивици бележеха лице, сякаш изсечено от камък.

Тя ахна, изпусна черпака и изтича да се скрие зад Алън.

— Само иска да види какво готвим… така смятам — каза Алън, като вдигна мускета за всеки случай.

— О! — възкликна Джеръми. — Никога не съм виждал такъв толкова отблизо. Кръвта ти да изстине, нали?

Мод надникна иззад рамото на Алън към индианеца, който стоеше и ги наблюдаваше, а лицето му не издаваше никакви мисли. „Свиреп не е точното описание“ — помисли си тя. Бе висок и широкоплещест, имаше гъвкаво тяло. През едното си рамо бе преметнал одеяло, което не можеше да скрие рисунките и огърлиците, красящи голите му гърди, дългите му крака и окичените с мъниста мокасини. Главата му беше обръсната, с изключение на един възел на тила, от който стърчеше дълго перо в черно и бяло. В пояса му бе затъкната томахавка, а от кръста му висеше украсена с мъниста ножница. В едната си ръка държеше дълъг мускет, а другата бе сложил небрежно на кръста, но Мод бе сигурна, че е готов всеки момент да извади ножа или томахавката. Това, което й се набиваше в очи, бяха широките, високи скули, суровите очи и силната неприятна миризма, която изпълваше въздуха и усилваше страха й.

— Мислиш ли, че е настроен дружелюбно? — прошепна Алън на Джеръми.

— Е, още не е опитал да ни скалпира. Но не бих правил резки движения.

Докато си говореха, още няколко индианци се зададоха по пътеката между палатките, придружени от бял офицер в синя униформа с червена предница и с бяла перука на бригаден генерал. Той бъбреше с единия от индианците на някакъв неразбираем език и, изглежда, не забелязваше, че друг от групата се е отцепил, за да надзърне в гърнето на Мод.

— Мисля, че са наши съюзници — коментира Алън, след като групата се увеличи с още няколко диваци.

Този, който ги зяпаше, хвърли последен презрителен поглед към гърнето и с няколко дълги скока се присъедини към останалите, които се бяха насочили към палатката на офицерите.

— Щом тези са ни съюзници, ще ме е страх да видя враговете — отсече Джеръми, като остави оръжието си на земята.

— Каква бе тази ужасна миризма? — попита Мод и седна, за да успокои разтрепераните си крака.

— Чувал съм, че обичат да се мажат с меча лой. И да си мият косите с урина.

— О, хорските вкусове нямат граница, нали?

— Красотата е в очите на този, който гледа, любов моя — отвърна Алън, постави мускета си на земята и се излегна до него. — Миризмата не е по-лоша от тази на Флийт Стрийт в Лондон в безветрена нощ, нито пък от тази, която идва от плитчините на Темза. Всъщност има я в много неща, с които си свикнала.

— Все едно, не бих искала да се доближавам до индианци отново.

— Позна ли племето, Джеръми? Май бяха ирокези.

— Говорил си с някои от местните. Не съм срещал достатъчно от тях, за да ги различавам. Всички ми изглеждат доста страшни.

— Да, разговарял съм на няколко пъти с някои от кралските части и те ми казаха, че имали доста страховити обичаи. Някои от френските индианци ядели жертвите си. Известно е, че карали и белите си пленници да правят същото. Така поглъщали и силата на враговете си. Що се отнася до мъченията, никой не може да ги надмине по кръвожадност. При тях това е почти изкуство.

— Май е по-добре да те убият, отколкото да те заловят.

— Така е. Мод, изглеждаш ужасно бледа. — Той се пресегна и стисна ръката й. — За какво мислиш?

Тя му се усмихна пресилено.

— Мисля, че вероятно щеше да е по-добре да си остана в Ню Йорк.

Въпреки че разстоянието до Форт Леймън не бе голямо, придвижването на невероятния брой войски и снаряжения отне на англичаните почти две седмици. Следваха реката на север, като се движеха главно по пътя, изсечен по протежение на брега с течение на годините. Колкото по-навътре навлизаха в тази незаселена страна, толкова повече биваха заобиколени от гори. Те бяха много гъсти и непроходими, и Мод си помисли, че сигурно така са изглеждали горите в Едем. Докато стигнаха във Форт Леймън, тя вече смяташе гората за живо същество, непостоянна и загадъчна, страшна, красива, потискаща, защото затрудняваше всяко движение, пленителна в своята девственост и вековна тайнственост. Малкото укрепление изглеждаше като късче от цивилизацията, размахало дръзко юмрук срещу настъпващата пустош.

Преди две години бил прокаран път в местността между Форт Леймън и южния край на езерото Джордж. Следващата част от похода им бе този път — ако тясната пътека с набити в земята дървени трупи можеше да се нарече път, мислеше си Мод. Въпреки че само десетина мили разделяха Форт Леймън от южния край на езерото, щеше да мине много време, преди цялата армия и снаряжението да се съберат там, и Мод и Моли, които се движеха най-отзад на колоната, знаеха, че ще мине поне една седмица, докато се придвижат. И то само ако щастието им се усмихнеше.

— Ако лорд Хау знаеше, че си тук, във Форт Леймън, без особено желание да продължиш, щеше да те изпрати обратно в Олбъни, преди да разбереш какво става — отбеляза Алън в един от редките случаи, когато имаше възможност да я посети в палатката й.

— Лорд Хау! Само за него говориш напоследък. Направил ти е силно впечатление, нали?

— Той е най-добрият войник във войската, може би и в цялата британска армия. Никога не съм предполагал, че ще се възхитя от британски офицер, но започнах да ценя здравия му разум и уважението към хората му.

— Да. Той твърди, че така ще ни е по-лесно да се придвижваме в гората. А и да не даваме на индианците толкова дълги сувенири.

Мод потръпна и отново ловко задвижи ножиците в дългата до раменете коса на Алън. Той винаги я прибираше назад в опашка и я връзваше с панделка, а сега, когато бе подстригана почти до черепа, тя си помисли, че е загубил един от най-привлекателните си атрибути.

— После можеш да поорежеш и мундира ми — продължи той. — Лорд Хау иска да носим туниките си къси. Това трябвало да ни улесни в боя.

— Струва ми се, той мисли, че всички трябва да бъдете убити.

— Напротив, опитва се да ни спаси. За мен той е единственият офицер, който се е поучил от неуспеха на Брадък при Форт Дюкен през петдесет и пета. Знае, че ако искаш да се биеш в тези гори, трябва да зарежеш официалните формирования и да се криеш зад дърветата като индианците. Това и колонистите го знаят. Свел е до минимум провизиите, амунициите, униформите ни, всичко, което може да попречи на горския бой. Той е гений.

Мод повдигна последния кичур от косата му и го подкъси с шест инча.

— Но аз мислех, че генерал Ейбърхромби командва тази армия.

— Така е. Лорд Хау е бригадният му генерал. Но на стария Наби му харесва да остави Хау да ръководи нещата, а той да си седи в палатката и да се грижи за деликатния си стомах. Това положение на нещата устройва всички.

— Готово. Свърших. Изглеждаш много особено.

— Пак ще порасне — отвърна Алън, надигна се от бурето, на което седеше, и съблече аления си мундир. Прокара пръсти през късата си коса. — Чувствам се странно, но предполагам, че ще свикна.

— Сега ли искаш да преправя мундира ти.

Тя вдигна мундира, за да го огледа, но той го взе от ръцете й.

— По-късно. Първо ще се позанимаваме с нещо по-приятно.

Ръцете му я обвиха, той я притегли към себе си и се наведе да я целуне по устните. Мод остави мундира да падне на мръсния под. Ръцете й обхванаха стегнатото му тяло и тя се отдаде на приятния, топъл допир на устните му.

— Липсваше ми — задъхано изрече той, като прокара устни от устата към бузата й. С една ръка повдигна косата й и леко гризна ухото й, при което по тялото й премина тръпка на удоволствие.

Мод се изви и потръпна продължително.

— Загубата на косата не е променила нищо друго в теб — прошепна и се засмя тихо и гърлено.

— Това е, защото не си ми отрязала онова, което има най-голямо значение — прошепна той в отговор.

Тя се засмя и се откъсна от него, за да го подразни малко.

— Недей, Моли може да влезе всеки миг.

Алън пристъпи към нея и отново я обви с ръце.

— Няма — промърмори той, целувайки врата й. — Казах и да не идва.

— Алън. Не трябваше. Сега ще си помисли…

— Е ще си помисли истината. Утре пък ние ще и дадем малко време да бъде със своя малък артилерист. Защо мислиш, че ти позволих да дойдеш чак дотук, любов моя, ако не за това?

Мод се опита да се пребори със страстните тръпки, които ръцете и устните му предизвикваха у нея.

— Не си ми позволил! Аз сама исках да дойда — задъхано каза тя, а пръстите му напипаха връхчето на гърдата й и започнаха да го мачкат.

— По същата причина — промърмори той, като разкопчаваше обикновената й рокля.

Мод се изви към него, когато разтвори корсета и, докосна рамото й, пъхна ръка по-надолу и хвана гърдата и. Тя се извърна в ръцете му и започна да разкопчава панталона му. Почувства силната му възбуда.

Тъй като имаше опасност да завали, бяха спуснали платнището на палатката и я бяха превърнали в малък, изпълнен с пара пашкул, който ги обгръщаше в своята топлина и задушевност. Застанал до леглото, Алън бавно я разсъблече, белоснежната й кожа блестеше на слабата светлина. Тя свали униформата му — кожената връзка, бялата ленена риза и панталона, докато накрая той я притисна до слабото си, голо тяло. Тя обичаше неговия допир, мускулестите рамене, широките гърди с меките, тъмни косми по тях твърдите кости на хълбоците, плоския му корем, тъмното петно, след което следваше дългият, набъбващ член, който сега бе насочен към нея, готов да проникне между бедрата й.

Копнежът му се усилваше и тя очакваше да я положи на леглото. Вместо това, за нейна изненада, той я придърпа към средния кол на палатката, леко я повдигна и я постави върху ниския дървен сандък. Притискайки се до нея разтвори краката й и проникна в нея със сила, като я повдигна дори по-високо. Ръцете й обвиха раменете му, а главата му се наклони към гърдите й, докато с нарастващо желание той проникваше в нея все по-дълбоко.

Викове напираха в гърлото на Мод, но тя ги сподави. Главата и се изви още по-назад, поднасяйки гърдите си по-близо до жадните му устни. Те търсеха гърдите, улавяйки със зъби ту едното, ту другото от набъбналите зърна, смучеха ги диво. Тялото й бе огън, силна топлина, която се увеличаваше с всеки нов тласък, докато тя повече не можеше да издържа. С вик той свърши в нея, притискайки я здраво към себе си, и замря.

Гърбът му бе влажен от лепкавата жега в палатката. Капки пот се стичаха по лицето му, тя вдигна главата му и го целуна нежно по устните.

Той е пое, леко я повдигна и я отнесе на леглото. Лежаха прегърнати, телата им почиваха. После започнаха да се докосват с известна тъга, която винаги следваше върховния екстаз.

Дълго време никой не продума. Алън помилва бузата й и придърпа главата й към шията си.

— Значи това бе причината да ми позволиш, както ти се изрази, да дойда с теб — полушеговито се обади Мод.

— Е… не единствената. Но трябва да признаеш, че си заслужава.

— И предполагам, по същата причина ще ми позволиш да продължа?

Изведнъж Алън се отдели от нея и седна, обвивайки коленете си с ръце.

— Всъщност не знам дали трябва. Досега бяхме в относителна безопасност, но опасностите ще се увеличават с приближаването ни до Форт Корийон. Може би е по-разумно да останеш в Леймън. Знам, че лорд Хау ще настоява за това, ако научи.

— Тогава няма да му казваш, нали?

Алън сведе поглед към нея и се засмя.

— Имам чувството, че независимо от това какво ще позволя, ти ще ме последваш до езерото Джордж.

Тя леко прокара нокти по гърба му.

— Чувството ти е правилно. Можеш да ми позволяваш или забраняваш колкото си искаш, но аз смятам да продължа.

Алън се извърна бързо, хвана ръката й и я издърпа около слабото си тяло. Лицето му бе много близо до нейното, а усмивката му бе сурова и решителна.

— Вироглава жена! Майка ти не те ли е научила, че дългът на жената е да се подчинява на съпруга си безпрекословно?

Мод се засмя.

— Ти не си ми съпруг. А дори и да беше, знаеш, че нямаше да бъда мекушава женичка, която смирено приема заповеди.

Той извъртя ръката й зад тялото и я принуди да се извие към него. Твърдите зърна на гърдите й парнаха неговите гърди.

— Не, сигурно щеше всяка седмица да се налага човек да те понатупва, за да знаеш как да се държиш.

Мод се засмя гърлено.

— Бих искала да видя как ще го направиш.

Алън залепи устни върху нейните, силно и настойчиво. За миг тя остана със затворена уста, но когато непреодолимата магия на езика му започна да действа, устните й се разтвориха, за да го приемат, и тялото й омекна в ръцете му. Свободната й ръка се промъкна нагоре по гърба му, тя стисна косата му и го привлече към себе си.

Той отдели устни от нейните и докосна бузата й.

— Няма нужда да те бия. Мога да те покоря с любов — засмя се той.

— Вие сте мошеник, сър — отвърна Мод и леко го удари с юмрук, но мислено призна, че е прав. Това, което искаше от живота, бе да лежи в прегръдките му и да прави любов с него. Как да го накара да разбере, че именно поради тази причина не може да го остави да продължи похода сам. Как щеше да живее занапред, без да знае къде е и какво става с него. Нищо и никой, дори и лорд Хау и самият Алън не можеха да я накарат да понесе това.

Той отново я целуна, този път по-леко, и двамата се наместиха в прегръдките си. Алън отмести косата от челото й и допря своето до него. Невероятната глъчка в заобикалящите ги гори бе оглушителна. Щурци и жаби, от време на време се чуваше хищник, след което следваше писъкът на плячката му. Веднъж дори някъде далеч се чу злокобният вой на вълк, в който имаше нещо първично. Всичко това бе доказателство, че около тях гъмжи от животни. Лекото дишане на Мод скоро показа на Алън, че е заспала. Той я притисна по-плътно и усети чистия мирис на косата й.

Само на шега й казваше, че ще я накара насила да остане във Форт Леймън. Истината бе, че искаше тя да я в безопасност, дори и той да се излагаше на риск. Можеше и да е несигурно укрепление, но предполагаше по-добра защита от един палатков лагер на брега на езерото. Ами ако французите ги атакуват в гръб, за да спрат масивното нападение над Форт Леймън? Или по-лошо, ако индианците използват отсъствието на англичаните като удобна възможност да разрушат лагера им? Бе чувал за ужасите при клането край Форт Уилям преди две години. Мисълта, че това може да се случи с Мод…

Алън потръпна и я притисна здраво. Тя доволно въздъхна, като намести глава до врата му. Лекият й дъх топлеше шията му.

Боят вероятно щеше да даде най-добрата възможност да се изправи окончателно срещу генерал Уилкс. Щеше да се съсредоточи по-лесно върху това, ако знае, че Мод е в безопасност във форта. И все пак разбираше, че нищо не може да я задържи там. Упорита жена! Трябваше отдавна да се е оженил за нея. Като неин съпруг щеше да има право да я накара да прави каквото й нареди.

Ако се бе оженил за нея…

Тази мисъл го разтърси. Той се отдръпна и се вгледа в спящата Мод, облакът коса бе като тъмно петно около лицето й в мрака. Дългите й мигли бяха като тъмни полумесеци, а красиво оформената й уста бе леко отворена. Никога сериозно не бе обмислял да се жени за която и да било през всичките тези години, когато единствената му цел бе отмъщението. Бракът със своите задължения и грижи само щеше да попречи на задачата му. Колкото и да му бе скъпа, досега никога не бе гледал на Мод като на своя съпруга.

Как стана така, че се бе превърнала във всичко, което искаше да избегне, като се ожени? Не обичаше никоя друга, освен нея. Нейната сигурност и щастие бяха за него повече от собствения му живот. Дори трябваше да признае, че понякога през тези няколко седмици бе успявала да измести отмъщението на Уилкс и да постави на негово място радостта да бъдат заедно.

Каква нелепост! Нима щеше да допусне любовта му към Мод — а той със сигурност я обичаше — да замъгли образа на убитото му семейство! Не. Първо щеше да отмъсти за майка си и брат си и едва тогава ще мисли за женитба.

Той отново се отпусна и притегли главата й върху гърдите си. Все пак предпочиташе да я остави в укреплението като своя жена. Така щеше да бъде едновременно уважавана и на сигурно място. Вероятно щеше да помисли за това по-късно.

Мина дълго време, преди да я остави в палатката все още заспала.