Мод

Глава 2

Привечер, когато Мод прекрачи прага на обора, очите й невярващо започнаха да мигат при вида на настъпилото преобразяване. Долният край на помещението бе празен и отделен с голяма правоъгълна преграда, която обозначаваше сцената. Точно отпред бяха подредени няколко кресла, предназначени за сър Бексли, лейди Джулия, лорд Бамбридж и други дребни благородници. Зад тях се намираха няколко редици пейки, които трябваше да поемат по-заможните граждани и прислугата от къщата. Останалите зрители, към които се числеше и Мод, се тълпяха в задната част и свободните яхъри на конете.

Най-впечатляваща бе светлината. Никога преди това старият обор не е бил така ярко осветяван. Пред рампата на сцената гореше редица запалени лампи, а от тавана висеше истински калаен полюлей, от който светлината струеше на потоци. Ефектът беше поразителен и никой не обръщаше внимание на задушливата миризма на изгорена лой.

Дори и актьорите бяха променени до неузнаваемост в образа на Диана, богинята на целомъдрието, Мод едва успя да разпознае намръщената жена, която я бе изгледала ядовито рано тази сутрин. До нея пълният мъж, облечен в дълъг редингот и нахлупен шлем с пера над перуката си, излъчваше безгранично достолепие, което бе в пълна противоположност с по-скоро окаяния му вид в истинския живот.

Алън Дезмънд, по-красив от всякога, излезе напред, за да разкаже пролога. Мод не снемаше очи от него, а сърцето и заби толкова учестено, че тя почти не можа да вникне в смисъла на изречените думи. Когато пиесата започна, тя изгаряше от нетърпение, очаквайки поредното му появяване, но то така и не последва. Мод постепенно започна да се увлича от люлеенето на вълните, от Купидон, който се носеше сред облаците във впряга си от огнедишащия дракон от грохота на гръмотевиците и проблясването на светкавиците, и не след дълго забрави за заобикалящия я свят По-голямата част от репликите преминаваха покрай ушите й, но това не я притесняваше. Пред очите й се вихреше внезапно оживяло вълшебство и тя бе повече от очарована.

По време на второто действие, когато малкото птиче от голямата телена клетка започна да смесва чуруликането с човешката реч, тя дяволито се огледа и се запита дали някои около нея подозираше за съществуването на дребния мъж и лучената люспа. Всички обаче стояха с широко отворени уста или весело се смееха и за първи път през живота си Мод се почувства горда от себе си. Усещането бе твърде приятно.

Когато представлението свърши, залата се разтърси от силни и искрени аплодисменти. Всички, освен лейди Джулия, изглеждаха възхитени и очаровани от специалните сценични ефекти. По време на краткия безпорядък, който последва последния поклон, средата на обора бе разчистена, а до вратата се появиха маси, отрупани с различни лакомства. Отвориха се бъчви с бира и цигуларите от селото наети от сър Бексли, заеха отреденото им място. Някои от лампите бяха изнесени, за да се предотвратят неволните пожари, но така атмосферата стана само още по-уютна. Мод забеляза, че повечето слуги се групираха по двойки и се уединиха в тъмните ъгли на помещението.

Съзря Алън, който стоеше близо до сцената и говореше с господаря и съпругата му, и се запромъква към тях.

— Пиесата ви е много добре написана, млади човече — казваше лейди Джулия, — но в специалните ефекти трябваше да има повече мисъл. Лесно можеше да се отгатне как се постигаха.

Мод възхитено се загледа в Алън, когато разбра, че той бе авторът на тази прекрасна пиеса. Значи той бе не само актьор, но и драматург в същото време. Какъв талантлив умен и красив млад мъж!

— Говори каквото искаш, Джулия — намеси се сър Бексли. — Що се отнася до мен, аз изобщо не можах да разбера как се правят ефектите. Сценарият бе толкова завладяващ.

— Сър, вие сте твърде любезен към мен — отвърна Алън и леко се поклони.

Лорд Бамбридж въртеше края на ланеца си и изпитателно се вглеждаше в Алън.

— Гледал съм много пиеси на Дръри Лейн и в Хеймаркет. Вашата съвсем достойно може да се нареди до тях, дори и до тези на великия сибарит. Но, разбира се, актьорите ви са доста под нивото на лондонските знаменитости.

— Милорд, никак не е лесно да убедиш актьорите да играят някъде извън Лондон.

— Предполагам, че е така. Колкото до съдържанието, мисля, че малко флиртувате с опасността. Прав ли съм?

Алън му отвърна с лукава усмивка.

— Ваша светлост е твърде проницателен.

— Бих ви посъветвал моралните заключения да са малко по-завоалирани. Разбира се, тук при нас, в провинцията това няма толкова голямо значение. Но подобна пиеса в Лондон с право може да ви запази килия в Тауър. Не ме разбирайте погрешно, това е само един приятелски съвет. Вие сте много талантлив и би било жалко талантът ви да отиде на вятъра.

Алън отново се поклони.

— Много сте любезен с мен, милорд. Бъдете сигурен, че ще се съобразя с думите ви.

Той се огледа и забеляза Мод, която стоеше близо до тях.

— А сега ви моля да ме извините — каза той и се запъти към нея.

— Какво искаше да каже лорд Бамбридж? — попита Мод, когато той я хвана за ръката.

— Нищо особено. Искаше да покаже колко е умен.

Музиката поде лек рефрен и около тях започнаха да се образуват двойки за танца. Въздухът бе изпълнен със смях и викове и Мод едва чуваше какво й говореше Алън.

— Искаш ли да танцуваме? — извика той в ухото й.

— А вие? — понечи да каже Мод, но изведнъж някой я сграбчи за ръката. Тя се обърна и видя ухилената физиономия на сър Бексли.

— Мод, прекрасно малко създание! Трябва да позволиш на своя щедър господар едно завъртане на дансинга тази вечер. Да вървим!

Мод отчаяно погледна към Алън, който пристъпи към нея.

— Вече я бях поканил, сър, но тъй като увеселението е ваше, щом настоявате, ще ви отстъпя тази чест.

— Разбира се, че настоявам — каза Бексли и повлече Мод към средата на дансинга. Тя погледна към Алън и усмивката му й вдъхна кураж. Партито наистина принадлежеше на Бексли и тя му дължеше поне един танц. Всички знаеха, че гордата му съпруга никога нямаше да се унижи да танцува народни танци и до края на нощта господарят щеше да е танцувал с всяко едно от присъстващите момичета.

В края на краищата нещата не изглеждаха чак толкова зле. Имаше много тропане с крака и подвиквания, като господарят също се стараеше да не изостава. Всички, от прислугата до дребните благородници, бяха увлечени от веселбата и явно бяха решили да лудуват до насита. Дори и Алън бе увлечен във вихъра на празненството и се включи в танца заедно с една от актрисите. Той завърши на една и съща редица с Мод и през цялото време се стараеше да бъде близо до нея, особено когато мъжете трябваше да целуват партньорките си. Тя получи една лека целувчица по бузата от Алън, придружена от многозначителен поглед, и едно влажно и шумно млясване от господаря си.

Музиката от танца още не бе заглъхнала, когато Алън я хвана за ръка и я изведе навън.

— Доста е изтощително — каза той, прегърна я през кръста и я поведе по пътеката, която водеше надолу към ливадите.

— Затова ли пожелахте да излезем навън? — дяволито попита Мод.

— Не Прекрасно знаеш, че не за това. — При първата купа сено той легна върху дъхавата трева и я придърпа към себе си. Мод нямаше нищо против да поспре и почине, когато откъм съседната купа долетя хихикане и тя видя как два силуета се откроиха на фона на нощта. Разпозна в тях Хети и едно от момчетата, работещи в конюшните, и се почувства неловко. После нарочно увеличи разстоянието между нея и Алън. За нейно голямо учудване той не се възпротиви.

Мод се излегна по гръб, впери поглед в звездното небе и въздъхна:

— Мисля, че никога не съм се чувствала толкова щастлива!

— Имаш право да бъдеш щастлива — замислено каза Алън и се облегна на единия лакът, за да я разгледа. На фона на лунната светлина тя бе още по-красива, отколкото вътре, в ярко осветения обор. Той се учуди на внезапно обзелото го чувство на възхищение. Още преди много години се бе убедил, че бурният му живот го бе направил безчувствен към девичата невинност, а ето че сега седеше до това момиче затаил дъх от вълнение. Свежият дъх на сеното действаше ободряващо след лепкавия, наситен с миризма на изпотени тела въздух в затвореното помещение. От него долиташе приглушеният звук на цигулките, който едва смогваше да се извиси над смеха и крясъците на танцьорите. Когато Хети и приятелят й си тръгнаха, около тях отново стана тихо и те усетиха нощта в цялата й прелест.

— Щастлива ли си от живота си тук, в Торнууд? — попита той и на свой ред се излегна по гръб и се загледа в тъмното небе.

— Ами, не е чак толкова лошо. От седемгодишна работя в кухнята и работата не ми тежи. Господарят се държи добре със слугите. Жена му е тази, която ни създава проблеми, защото едва ли я бива за нещо по-различно.

Алън пъхна ръце зад тила си и впери поглед в звездите. Той почувства как тялото му постепенно започва да се отпуска след изнурителния и тежък ден.

— На господаря ти едва ли му е много лесно да живее с такава жена. Тя е същинска Катерина Минола.

— Коя е Катерина Минола?

— Героиня от една пиеса. Ако четеш пиеси, няма как да не знаеш коя е, защото тя е една пословична сръдла.

— Господарят ми спомена, че може да ме преместят на работа в къщата, където работата е по-лесна. Мисля, че там ще ми хареса.

— Хм, на твое място бих внимавал с такъв господар наоколо. През цялото време те гледаше така, сякаш искаше да те схруска.

— Колко странно! Кук винаги ме е предупреждавала за него, а досега той почти не ме забелязваше. — Всъщност доскоро, помисли си тя, когато си спомни за странния поглед, с който я бе фиксирал тази сутрин при кладенеца.

— Още едно от великите предупреждения на Кук. Но този път тя е права. Знаеш ли, Мод, ти си най-невинното създание, което съм срещал досега. Нима не подозираш какви са намеренията на господаря ти?

Мод внезапно се изправи.

— Не разбирам за какво намеквате?

— Била ли си някога с мъж? Целувала ли си се? Търкаляла ли си се с някого в сеното?

Мод приглади полата си и се замисли как да му отговори. Работата беше там, че никога досега не бе излизала с мъж, поне не в този смисъл, за който намекваше Алън. А няколкото тайни целувчици, които бе получавала от момчетата в конюшнята и слугите, бяха по-скоро досадни. Те в никакъв случаи не можеха да се сравняват с целувката на Алън, която я бе разтърсила цялата.

Алън седна и обви коленете си с ръце.

— Убеден съм, че не си, въпреки че трудно мога да проумея как си съумяла да запазиш невинността си, работейки като слугиня в тази ферма?

— Ами работата е там, че… не, твърде глупаво е.

— Моля те, кажи ми!

— Работата е там, че аз винаги съм искала много повече от това да бъда натискана зад някоя врата или принудена да се омъжа скоропостижно за някой беден фермер. Може да ви звучи превзето, но винаги съм се чувствала различна от другите, дори и от приятелката ми, Хети. Ако поема по този път и се оставя на течението, ще заприличам на всички останали, без бъдеще и без мечти.

Алън изучаваше осветеното й от лунната светлина лице, сенките правеха бузите й да изглеждат леко хлътнали и така подчертаваха още повече големите й невинни очи и идеално оформените устни. Дългите къдрици обграждаха сърцевидното и личице, и се стелеха над леко измачкания корсаж. Докато я гледаше, той усети парещата болка на желанието, но нещо в нея го възпираше. Той само се усмихна, защото ако обстоятелствата бяха други, досега тя щеше да бъде негова.

— Как си се научила да се изразяваш толкова добре?

— С много труд. Когато пристигнах в Торнууд, бях дете и забелязах, че благородниците говорят правилно и ясно. От тогава реших, че трябва да приличам на тях. Всичко ми костваше много усилия и мъки, но най-накрая успях. Сега по говора ми почти не личи, че съм от простолюдието.

Алън бе озадачен.

— Ти си постигнала всичко това съвсем сама?

— Да. Упражнявах се, докато четях малките книжки с пиеси, и това много ми помогна.

— Ти можеш и да четеш? — учудено каза той.

— Е, не толкова добре, но достатъчно, за да разбирам за какво става дума.

Алън се засмя и отново се излегна с ръце зад тила.

— Бога ми, ти си истинска забележителност, Мод Мелингам. И все пак е малко странно откъде си успяла да намираш книжките, като се има предвид управията на тази вещица, съпругата на сър Бексли. Според мен тя едва ли би понесла присъствието им тук.

— О, тя не знае нищо. Сър Бексли обожава пиесите и всяка седмица си купува по една книжка. Той беше този, който настоя трупата ви да изнесе представление тази вечер. Това е един от редките случаи, когато той успя да се наложи. Обикновено, когато прочита книжката, той я изхвърля, и така един хубав ден аз ги открих и ги запазих. Сега го следя всяка седмица.

— Ами известните писатели? Чела ли си Шекспир?

— Да, представете си. Преди да починат родителите ми, ходех на училище и там рецитирахме на глас някои негови пасажи. Много ми харесваха, въпреки че невинаги разбирах смисъла им. — Тя се подпря на лакът и го погледна. — Нашите актьори играят ли Шекспир?

— Ако не го правехме, нямаше да сме професионалисти. Всички трупи играят пиеси от Шекспир. Но когато се поставят някои от големите му драми, изпълнението е доста плачевно. Ето защо предпочитам да поставям по-леки пиеси.

— Които пишете сам.

— Точно така. Но това не е нещо необичайно, знаеш ли? В днешно време Англия гъмжи от драматурзи. И въпреки това смея да мисля, че усилията ми не отиват напразно.

— И аз съм на същото мнение. Хареса ми пиесата тази вечер. Но как решихте да станете драматург? Аз ви разказах всичко за мен. Искам да науча нещичко и за вашия живот.

— Не е чак толкова интересно. Аз бях просто един пътуващ актьор, който случайно попадна на Дръри Лейн и видя великия Гарик в ролята на Макбет. Тогава си дадох сметка, че никога няма да стана толкова добър като него. Ето защо реших, че е по-добре да пиша и да режисирам пиеси, отколкото да играя в тях.

— Били сте на Дръри Лейн! Но това е прекрасно! Разкажете ми още нещо за Лондон!

Алън се засмя, но с готовност започна да й разказва за лондонските театри и особено за този, в който трупата му имаше ангажимент след края на турнето. Въодушевлението и любопитството на Мод го накараха да говори повече, отколкото бе имал намерение, и когато първите проблясъци на зората се показаха зад тъмния хоризонт, той разбра, че все пак очарованието му се бе оказало недостатъчно. Мод се беше предала на съня и лежеше сгушена до ръката му, а лекото й дишане топлеше кожата му под тънката риза. Тя изглеждаше толкова млада и невинна, че той нито за миг не си помисли, че би могъл да се възползва от нея. От опит знаеше, че повечето прислужници очакваха от него да се възползва. Едва сега осъзна, че Мод наистина се различаваше от останалите, и нежно измъкна една дълга сламка, заплетена в златистите й коси.

Когато Джеръми се показа иззад купата сено, за да каже на Алън, че е време да се стягат за път, той видя как Мод сънено чистеше полепналите сламки по роклята си и тръскаше глава. Алън предпочете да не разубеждава приятеля си. Никой нямаше да му повярва, че не се бе любил с момичето.

В следващите два часа оборът бе разчистен от декорите и фургонът натоварен догоре. Точно когато каретата бе готова за тръгване, Мод пресече двора, понесла една кошница за яйца, и видя как Алън даваше последните си наставления.

Пред очите й се повтаряше гледката от предишната сутрин: Джеръми бе заел мястото на кочияша с ниско нахлупена шапка, жените с овехтелите си рокли, по които нямаше и следа от снощния блясък и ярък грим, седяха върху купчината багаж, останалите мъже се настаняваха до тях, а Алън проверяваше всичко за последен път, преди и той да заеме мястото си.

И въпреки това нещо се бе променило. Сега тя знаеше, че дребният кочияш бе истински вълшебник, че жените всъщност бяха лоши и ревниви, и че в очуканите сандъци се криеха чудновати предмети, които можеха да променят до неузнаваемост жалкото им ежедневие.

А Алън, красивият мъж с велурения жакет и високите кожени ботуши, с коса, прибрана на опашка, и така настойчив в заповедите си, бе първият мъж, който я бе дарил с истинска целувка, който я бе накарал да се чувства желана и който намери време, за да открие пред очите й нови хоризонти. Тя ясно съзнаваше, че сега, след като вече го познаваше, никога нямаше да може да бъде същата.

Тя чакаше, облегната на хладната каменна стена на склада, изпълнена с горчива мъка, че той си отива от живота й толкова скоро и сигурно завинаги. После Алън дойде до нея, пъхна ръка под брадичката й и повдигна лицето й.

— Довиждане, сладка моя Мод — каза той и наведе глава, за да целуне устните й. Мод усети, че те бяха влажни и топли. Тялото й започна да вибрира, опиянено от близостта му и от допира на силната му фигура, която я притисна до стената. Устните му нежно докоснаха кожата й и тя разтвори своите в очакване. Той внезапно вдигна глава и ръцете му яростно я прегърнаха. В очите му пролича учудване и на нея й се стори, че в тях се четеше някакво нямо предупреждение. Той я прегърна още веднъж и отстъпи назад.

Мод остана безмълвна. Очите й се напълниха със сълзи и тя искрено се надяваше суетнята на останалите около заминаването да им попречи да видят мъката й.

— Ако някога дойдеш в Лондон, ела да ме видиш — каза той, но тя знаеше, че тази възможност бе малко вероятна, и това само засили отчаянието й.

Когато актьорите от фургона започнаха да подсвирват и да подмятат неприлични забележки, той побърза да сложи ръка на устните си, метна се на седалката до кочияша, учтиво се поклони на изпращачите и шествието се изниза през входната врата.

Мод хлътна в тихия склад, защото искаше да се скрие от подигравателните погледи на приятелките си и сипещите се клюки по неин адрес. Всички мислеха, че тя и Алън се бяха любили, и нищо не беше в състояние да ги убеди в противното. А Алън Дезмънд се бе държал като истински джентълмен. Той й бе дал много повече от няколко прояви на мимолетна страст и тя му бе безкрайно благодарна. Докато гледаше към отдалечаващата се карета, сърцето й болезнено се сви, защото вероятно никога повече нямаше да го види.

— Много си странен тази сутрин — промърмори Джеръми и опъна юздите.

Алън седеше, вперил поглед в пътя пред себе си — една тясна алея, обградена с нисък жив плет. Не отговори, защото и той не знаеше защо не бе въодушевен от следващото представление на трупата му „Стенбъри Плеърс“. То трябваше да се състои в Тетфорд, едно малко градче с истинска театрална зала, където трябваше да се очаква и по-образована публика.

— Предполагам, че не си имал много време за сън през изминалата нощ — добави Джеръми и го изгледа многозначително, с което сякаш сам си отговаряше на въпроса.

— Много си любопитен — усмихна се Алън. — Бях се замислил върху най-удачния начин за постановката „Любов заради любовта“ в малката зала на Тетфорд. Доколкото си спомням, сцената там е твърде тясна.

Истината беше, че мислите му изобщо не бяха заети с пиесата, а с образа на съвършеното овално лице, огромните влажни сини очи и златистия водопад от коси, в които припламваха малки огньове. Тези очи — толкова невинни и в същото време така примамливи и привличащи! По всичко личеше, че Мод Мелингам нямаше и най-малка представа за магнетичния си чар. Тя бе събрала в себе си невинната красота и грацията на сирена, но последното качество бе развито една наполовина. Съвсем скоро обаче обвивката щеше да се окаже тясна. Кой ли щеше да бъде щастливецът?

Мили Боже! За какво мислеше толкова? За една най-обикновена прислужница на малко имение в едно забутано графство! Та той можеше да я забрави само ако щракнеше с пръсти.

И въпреки това не можеше. Още се учудваше, че тя дори не се бе опитала да го съблазни. Съществото й дотолкова преливаше от радост и любопитство, че самият той се бе увлякъл да й разказва за света. Не, не беше само това. Невинността й бе толкова необикновена, че той не можеше да си позволи да я нарани. За първи път му се случваше нещо подобно. Жените бяха създадени, за да даряват удоволствие, и повечето от тях обожаваха да го правят.

Но Мод беше различна. И преди всичко той най-добре знаеше колко непоносима бе мъката от неволно унищожените вяра и доверие, и колко печално можеше да се отрази това на бъдещия живот.

Фургонът се наклони на една страна. Джеръми залитна, блъсна се в него и се намеси в мислите му:

— Това момиче, с което прекара нощта, бе наистина много младо и красиво — засмян каза той. — Да не те е омагьосало?

Алън се засмя.

— Не ме познаваш от вчера и прекрасно знаеш, че жените не могат да ме омагьосат. И все пак трябва да призная, че тази беше по-различна. Ти, както винаги, отново си прочел мислите ми.

— Старая се, доколкото мога. Тя беше ли… това, което се надяваше да откриеш? — Гласът на Джеръми прозвуча неестествено. Не му прилягаше да задава подобни въпроси.

— Нищо не се случи — отвърна Алън. — През цялата нощ си говорихме. И само ако кажеш думичка за това на някого, ще те изхвърля от трупата.

Джеръми се захили.

— Радвам се да го чуя. От това момиче се излъчваше такава невинност, но независимо от това то бе най-красивото създание, което съм виждал в последно време.

— Да, красива е — небрежно отвърна Алън. — Ако някой ден се върнем обратно в това имение, ще я потърся отново. Но тогава едва ли ще бъде вече толкова невинна.