Мод

Глава 22

Очите на Мод се разшириха, когато видя, че в стаичката се появи жена, облечена в зелена атлазена рокля с толкова широк кринолин, че трябваше да влезе на една страна. Тя се спря и загледа свирепо Мод с черните си като въглен очи, които изпъкваха на покритото с белило лице. Устните й бяха ярко начервени, а веждите й бяха изписани във високи дъги. Над челото й се издигаше бухнала, накъдрена, бледозелена перука, а на върха бе кацнала плоска, набрана сламена шапка.

Роклята й проблясваше на слабата светлина и Мод се запита дали това видение не й се явява насън. Тогава жената заговори.

— Mon dieu, вие сте печална гледка!

Тя прекоси стаята и застана пред Мод, оглеждайки я от горе до долу с явно отвращение.

— Наплашена малка уличница. Убийте ме, не разбирам какво си мисли нашият Иполит!

Макар и белязан с френски акцент, английският на жената бе достатъчно ясен, за да уязви Мод с думата уличница. Преди да отвори уста, за да възрази, другата се пресегна, издърпа я от убежището й до стената и я завъртя. Държеше я здраво и далеч не нежно.

— Отвратително! Мръсна, мършава, и тази коса… — заяви тя и се пресегна да хване един кичур с лакираните си нокти.

— Убийте ме, ако разбирам нещо.

— Един момент… — обади се Мод и се изтръгна. — Коя сте вие?

— Е, добре — продължи жената, пренебрегвайки Мод. — Нямаме друг избор. Трябва да работим с това, което имаме. Изведи я, Анатол.

Войникът пристъпи и я хвана за ръката.

— Един момент… — извика Мод и се опита да се освободи. — Настоявам да ми се обясни.

И все пак, когато той я поведе към вратата, тя престана да протестира. Щом тази надменна жена смяташе да я изведе оттук, по-добро от това нямаше.

Мичманът се спря до вратата само колкото да пропусне жената пред себе си. Дървените й подметки силно отекваха по коридора, докато тя продължаваше да цъка с език и да сипе порой от френска реч, явно изразяваща мнението й за избите. Като я държеше здраво, войникът поведе Мод нагоре по стълбите към преддверието на хотела. Тя бе толкова щастлива от възможността да напусне това място, че охотно го последва, и когато излязоха на площада, надеждите й се възвърнаха, въпреки че се предупреждаваше да не очаква много. В крайна сметка бе преживяла само разочарования от Превалоа и вероятно това бе поредната му уловка.

Пред хотела жената спря до една карета само колкото да даде куп разпореждания на войника. После се качи в нея, кочияшът, облечен в атлазена ливрея подвикна на лъскавия дорест кон и потеглиха.

Мод погледна въпросително войника, но той само стисна по-здраво ръката й и я поведе по улицата. Изминаха няколко тесни пътеки и стигнаха до стъпала, които водеха нагоре към високата скала. Той й направи знак да върви пред него.

— Къде отиваме? — попита тя, въпреки че Анатол не си бе дал труд да отговори на нито един от досегашните й въпроси.

— У мадам Клоден — отвърна той грубо. — Радвай се, че не си вече в онова мазе.

Той леко я побутна, за да започне да се изкачва.

— Но коя е тя?

Явно бе изчерпал обясненията си. Като все още се питаше дали се е отървала, или я чака нещо по-лошо, тя се заизкачва нагоре. Често спираше да почива, защото й бе трудно. На върха разбра, че са стигнали в горния град — по-нов, по-чист и по-просторен от долния. Мичманът я поведе по широките улици до една къща, която се намираше зад големи каменни порти и бе заобиколена от зеленина. Той дръпна звънеца, на който веднага се отзова един слуга, отново пременен в атлазена ливрея, и ги въведе вътре. Прекосиха малка градинка и стигнаха до стълбите. Вратата отвори една кръглолика прислужница с висока колосана шапка и тъмносиня рокля.

— Това ли е момичето? — попита тя войника и когато той кимна утвърдително, взе ръката на Мод и я въведе вътре. — Много добре. Сега аз ще я поема. Благодаря, мичман.

Мод застана във вестибюла и се заоглежда с почуда. Не бе виждала такова изящество, откакто напусна Англия. Сребърни свещници по стените, филирана хартия, облицован с плочки под, гипсови отливки по таваните… сякаш сънуваше. Ала дребната камериерка бе повече от истинска. Подобно на дамата преди нея тя зацъка с език, оглеждайки Мод с явен ужас.

— Първо трябва да се изкъпете, мадам. После може би ще преценим дали има надежда…

— Баня! Истинска баня! — Мод все още нямаше представа какво й предстои, но то едва ли щеше да бъде прекалено лошо, след като й позволяваха първо да се изкъпе.

А какво къпане бе само! Кожата й почти се ожули от търкане и косата й бе най-старателно измита. След това я разресаха, докато светна, напудриха Мод, парфюмираха я и я облякоха в обикновена, чиста рокля от муселин на цветя, дадоха й пантофки от ярешка кожа и дълги чорапи с избродирани по тях червени рози. И в рая не би било по-хубаво, помисли си тя, въпреки че по това време бе започнала да се съмнява дали тази къща наистина бе по-красива от лондонската къща на Илайза Финчли.

Любопитството й бе задоволено едва след пладне, когато, след лек обяд, я въведоха в една стая с копринени завеси на прозорците. Там седеше същата дама, която бе при нея сутринта: излетната в кресло, с къдрици, събрани в кок, тя лениво си взимаше плодове от една чиния.

— Е, мадмоазел — каза дамата и се изправи в креслото, когато Мод влезе. — Трябва да заявя, че изглеждате доста по-добре. Впечатлена съм. Сутринта не можех да кажа, че имате големи шансове.

Тя стана, приближи се до Мод и започна да я обикаля, оглеждайки я както в килията.

— Вижте… — възпротиви се Мод. — Аз не съм призов кон, мадам. Наистина, благодарна съм ви за банята и дрехите, но все пак искам обяснение. Защо ме доведохте тук?

— Колко сте нагла! Очаквах повече благодарност, като се има предвид в какъв вид ви заварих тази сутрин.

— Благодарна съм ви, че ме изведохте от онова ужасно място. Но искам да знам защо го направихте. И защо бяхте така мила с мен.

— Не съм била мила. Елате тук — каза дамата и посочи един позлатен стол до креслото. — Седнете до мен.

Мод седна срамежливо на края на стола, а другата жена отново се излегна назад в креслото си.

— Не ви се представих. Казвам се Клодет Клоден.

— Мод Мелингам. Сценичното ми име е Мод Мейкджой.

— Вие сте актриса?

— Да. Появявах се на сцената както в Англия, така и в колониите.

Клодет потупа с пръст облегалката на креслото си.

— Не приличате на актриса. Те са… каква дума използвате вие… prostituee.

— Мисля, че имате предвид уличници. Някои да, но не всички. Някои са артисти.

— А вие без съмнение сте artiste. Bien, вие притежавате твърде много финес за уличница. Радвам се да видя това.

— Вижте, мадам Клоден…

— Не се вълнувайте. Не съм ви довела тук заради това, което сте, а заради някой друг. Накратко, доведох ви тук, за да ви опазя от кавалер дьо Превалоа.

— Познавате ли го?

Дамата се засмя горчиво.

— Познавам го много добре. Той е моята любов, моят живот, моята единствена причина да съществувам. И няма да допусна да попадне в лапите на една английска… actrice.

Мод рязко се наведе напред.

— Но, мадам, аз не искам кавалера. Напротив, умолявах го да ме остави на мира. Той се отнесе с мен ужасно. О, да, спаси ме от мохиканите, но оттогава ме държи като своя пленница. Опита се да ме изнасили…

— О, знам. Ако думите ви отговарят на истината, можете да ми поблагодарите, че ви спасих вчера в хотела.

— Вие ли бяхте в коридора?

— Разбира се. Смяташе, че ще остана в Монреал, но аз не можех да не го последвам, когато разбрах, че е довел хубава жена със себе си. Чух, че я е затворил тук, и бях решена да не допусна да я притежава. Разбира се, когато ви премести в избата, почти се заблудих. Но в този град аз имам също толкова информатори, колкото и кавалерът. Открих къде сте и реших, че единственият начин да ви държа далеч от него е да ви доведа тук, под закрилата си, както казвате вие, англичаните.

— Много любезно от ваша страна — измърмори Мод.

— Не, любезността няма нищо общо. Ревността играе главна роля тук.

Мод погледна тези очи, студени като зимния лед по реката Сейнт Чарлз.

— Ако наистина искате да ме отделите от него, помогнете ми да избягам от това място.

Черните очи я пронизаха.

— Не. Ако си заминете, той веднага ще тръгне след вас. Аз имам по-добър план. Ще бъдете мое протеже. Ще ви науча на добри обноски, ще ви подкрепям в кариерата ви, дори ще ви помогна да си намерите подходящ любим. Докато сте близо до мен, ще бъдете в безопасност и той със сигурност ще бъде на разстояние от вас.

Сърцето на Мод замря, изчезнаха и последните й надежди да се върне в колониите.

— Мадам, аз не съм неблагодарна, защото, както ви казах, не изпитвам никакви чувства към монсеньор дьо Превалоа. Но аз копнея да се завърна при своя народ. Колкото до любовника, уверявам ви, че това е последното нещо, което може да ме развълнува точно сега. Мъжът, когото обичах, бе убит от индианци и аз ни смятам, че някога ще преживея това ужасно събитие.

— Уф — изпухтя Клодет и махна с ръка, без да обръща внимание на сълзите, които се застинаха от очите на младата жена. — Една жена е нищо без мъж, а в Квебек има доста хубави мъже. Още щом ви представят в обществото, вие ще се увлечете по някого, гарантирам ви, и колкото по-бързо, толкова по-добре. Нищо не помага да се забрави една любов така, както новата любов.

Мод се обърна и се загледа през прозореца. Колкото и да не бе съгласна с думите на мадам Клоден, тя усещаше, че ще се почувства по-добре, ако допусне до себе си някой друг. Може би в крайна сметка бе по-приемливо да прелиташ безгрижно от един любим на друг, отколкото да обречеш цялото си сърце на определен човек, защото когато той си отиде, отнася със себе си част от самата теб.

— А сега — продължи Клодет, като, волно или неволно, царствено пренебрегваше вълнението на Мод — аз се чувствам доста уморена. Мими ще ви покаже вашата стая — малката гостна на горния етаж — и ще ви помогне да се настаните. Довечера съм поканила няколко души за вечеря и искам да им направите добро впечатление. Ще говорим за това по-късно.

Тя разклати малкото стъклено звънче и камериерката, която я бе посрещнала, се появи в стаята. Мод я последва нагоре по стълбите до мъничка, но чиста и спретната спалня. Една рокля лежеше на леглото и златистата и материя проблясваше на меката светлина, идваща през спуснатите завеси на прозореца.

— Какво е това? — попита Мод, като прокара ръка по блестящата тъкан.

— Това е роклята, която мадам иска да облечете довечера. Ако мадмоазел благоволи да я пробва сега, ще мога да повикам шивачката да я преправи. Мадам Клоден заяви, че трябва да изглеждате съвършена.

— Мадам мисли за всичко.

Внезапно обезкуражена, Мод извърна глава и се загледа през прозореца към потъналата в зеленина градина долу. Откакто напусна Монреал, бе пленница, а и сега не бе по-различно. Наистина обстоятелствата бяха по-благоприятни, но все пак се намираше в плен. И не виждаше начин да се измъкне.

— Мадмоазел не харесва роклята? — попита Мими колебливо.

— О, напротив… прекрасна е. Изпратете да повикат шивачката. Ще я пробвам.

Липсата й на ентусиазъм бе очевидна.

— Много е красива — отбеляза Мими, опитвайки се да я развесели. — А яката ще отива така добре на златистата коса на мадмоазел.

Мод с ирония си помисли, че дребната прислужница би продала душата си, за да облече такава пищна рокля. Някога сигурно и тя би го направила.

— Да, права си. Такава прекрасна рокля не съм носила досега. — Тя я вдигна пред очите си и я огледа. Роклята заблестя на светлината като водопад от златен прах. — Отдавна ли си при мадам Клоден, Мими?

Кръглото лице на момичето се смекчи, когато се усмихна.

— О, да. Маман бе камериерка на нейно благородие във Франция. Когато мадам дойде в Нова Франция, тя взе и мен, тъй като пътуването щеше да е много трудно за маман.

— Харесва ли ти Нова Франция?

Мими започна да оправя диплите на роклята.

— Oui, мамзел. Щом свикнах да срещам тези страшни диваци по улиците, а също и тези груби coureurs de bois. Войниците обаче са нещо съвсем друго.

— Сигурно си имаш любим сред тях?

— Не, мамзел. Имаше един… Андре. Но той отиде да се сражава при Форт Корийон и там го убиха.

— О, съжалявам. Англичаните ли го убиха? — прибави тя предпазливо.

— Не, мамзел. Някой от онези диваци. Ирокез, мисля, оттогава гледам да не се влюбвам толкова прибързано.

Мод постави роклята обратно на леглото.

— Ти си умно момиче, Мими. Мисля, че с теб ще се разбираме много добре.

Докато се гиздеше за вечерното соаре, това наистина започна да доставя удоволствие на Мод. Отдавна не бе носила такива изящни дрехи, нито пък с такава загриженост се бяха суетили около нея. Когато бе напълно готова, тя се огледа във високото позлатено огледало на мадам Клоден и си каза, че в края на краищата това дълго пътешествие из горите поне не я бе загрозило.

Роклята имаше смущаващо дълбоко деколте, изящна талия горната пола бе от фина златиста материя, а долната от дискретно раиран сатен. Настоя да не пудрят косата и, но позволи на Мими да я разреше така, че къдриците на челото да бухнат, а отзад по раменете и гърба да се спускат дълги златисти лимби. Дадоха й феерично ветрило от фина пилешка кожа — толкова тънка, че можеше да четеш книга през нея, и напръскано със златисти пайети, — което държеше с цялото изящество, което бе научила на сцената. Дори и най-малката прашинка пудра по лицето и, дискретната изкуствена бенка под едното око, ружът на бузите, червилото на устните и лекото потъмняване на естествено извитите и вежди — всичко това правеше чертите й да изглеждат съвършени. Мадам Клоден бе толкова доволна, че прибави дълги диамантени обици и златно колие от собственото си ковчеже за бижута.

— Убийте ме, но ще бъдете истинска сензация! — отбеляза тя и отстъпи назад, за да може да огледа по-добре Мод. — Само за тази вечер ще ме засенчите. След това, никога вече!

Все пак младата жена се усъмни в думите и, защото, когато се присъедини към нея надолу по стълбите, Клодет се бе пременила в пълен контраст със златистата елегантност на Мод — с блестяща черна рокля и обсипан с пайети прозрачен черен шал, надиплен предизвикателно върху раменете й. Противоположни като деня и нощта, помисли си Мод, и еднакво забележителни. Тя знаеше, че притежава преимуществото на младостта, но мадам Клоден излъчваше изящество, опит и увереност с всяка фибра на тялото си. Ще бъде интересна вечер, каза си тя и се усмихна вътрешно.

И наистина бе така. „Малката“ компания наброяваше петдесет души, повечето офицери от френската армия, разквартирувани извън града. Имаше и жени, повечето любовници на офицерите, но никоя с толкова впечатляваща външност колкото тях двете. Бе представена съвсем накратко на жените, защото в момента, в който мъжете влязоха в стаята, те се струпаха около нея, като открито флиртуваха и се опитваха да завладеят нейното внимание.

Мод бе любопитна да се запознае с някои от мъжете, чиито имена бе чувала да се споменават по време на похода, включително и с най-известния — маркиз дьо Монкалм. Той бе дребен човек с много умни и интелигентни очи, и на нея й достави удоволствие да разговаря с него, още повече, че бе известен с верността към любимата си съпруга, която бе оставил във Франция.

Най-страшният момент бе, когато Превалоа влезе в стаята и съзирайки я, замръзна на мястото си, сякаш бе видял призрак. Клоден с усмивка му представи мадам Мейкджой и го отвлече към купата с пунш, преди той да успее да отговори. Мод не пропусна да забележи яростта в очите му, насочена както към нея, така и към Клоден, но тъй като любовницата му явно не се разтревожи от това, тя реши, че няма да позволи да тревожи и нея. За първи път наистина изпита благодарност към Клоден.

По-късно вечерта именно мадам Клоден заяви на присъстващите, че между тях има изпълнител. Щом разбраха, че е била на сцената, гостите заявиха, че Мод непременно трябва да им изрецитира нещо. А ако можеше и да им изпее нещо, още по-добре.

Тъй като не бе съвсем наясно защо Клодет иска да я представя като актриса, Мод реши да се подчини на общото желание. Тя избра един жизнерадостен епилог от пиеса на Маестрото, след който обикновено се изпълняваше песен. Фрагментите, разбира се, бяха на английски, но явно никой нямаше нищо против и щом свърши, всички я аплодираха и заявиха, че тя е най-интересното нещо, с което е възнаграден Квебек, откакто е пристигнал последният кораб от Хавър.

Събирането продължи до ранните часове на следващия ден, когато офицерите си тръгнаха, като пиянски се олюляваха и припяваха откъси от нейните песни. Клоден и кавалерът отдавна бяха изчезнали някъде и Мод с благодарност се отправи нагоре към стаята си, където Мими й помогна да се съблече. Тя се хвърли на леглото уморена, но — за първи път от няколко седмици — почти щастлива.

На следващата сутрин я събуди Клоден, която нахлу в стаята й и кацна на ръба на леглото.

— Е, моя малка затворничке. Как понесе присъдата си?

Мод потърка очи и се опита да седне.

— Беше… много хубаво…

— Тя казва, моля ви се, много хубаво, когато пожъна такъв невероятен успех сред най-изисканите френски господа! Да ме обесят дано, какво тогава би те накарало да възкликнеш от удоволствие? Както и да е, снощи се представи много добре. В началото се страхувах, че играта няма да се получи, но ти бе чудесна. Сигурно си била много известна в Англия.

— Получавах аплодисменти.

— Какво ще кажеш за господата? Някой заинтригува ли те?

— Бяха много приятни, но вече ви казах, мадам, не си търся любовник.

— Глупости. Едва ли има някой, който с радост не би се заел да те вземе под попечителството си… е, може би има един, но маркизът е наистина специален случай. Всички останали са луди по теб. Послушай съвета ми и незабавно си избери някого от тях. Така ще се чувстваш в по-голяма безопасност и безкрайно по-удобно.

— Това означава ли, че не мога да остана тук?

Дамата се замисли за момент.

— Не. Засега можеш да останеш. Разбира се, Иполит много ми се разгневи. Ще мине известно време, преди да обуздая яростта му. Но сега, когато половината френски офицери са в краката ти, плановете му за теб са минало. А докато не станеш нечия amie, по-добре стой близо до мен. Обаче и за двете ни ще е по-удобно да си намериш покровител, при това бързо.

Мод се намести и се облегна на таблата на леглото, събирайки смелост.

— Аз имам друга идея. Хрумна ми снощи, когато си легнах. Защо не ми помогнете да основе тук театър, в който да играя. Офицерите обичат да има театър в гарнизонния им град. По този начин ще мога да ви се отплатя за всичко, което сторихте за мен, и ще ми помогнете да си изградя репутация на актриса, а не само на държанка.

Клодет присви тънките си устни и за момент се замисли.

— Тези хора няма да изтърпят английска драма.

— Тогава ще науча френски роли. Може бе Мими ще ми помогне. Изглежда интелигентно момиче. Ще бъде неофициален театър, дори някои от офицерите ще могат да участват. Вероятно ще им хареса.

Клодет стана и се заразхожда из стаята, обмисляйки предложението на Мод. Като стигна до вратата, тя се обърна.

— Може и да стане. Това определено ще донесе развлечения на мъжете, които често бездействат и нямат какво да правят. Нека помисля.

Мод почувства как я обзема вълнение при мисълта, че отново ще се върне към своята работа. Тя сви коленете си под чаршафа и ги обхвана с ръце.

— О, колко ще се радвам отново да изиграя някои свои роли…

— Не бих искала много да се показваш. Не вярвам на Иполит. Ако му се предостави възможност, може отново да те отвлече.

— Повярвайте ми, мадам Клоден, това е последното нещо, което желая!

— Добре тогава. Ще помисля за това и… ще видим.

Вратата се затвори след нея.

— Е — рече Мод гласно, — поне не отказа!

Накрая мадам Клоден наистина се съгласи, отчасти, за да държи Мод възможно повече в компанията на офицерите отчасти, за да й намира занимание.

— Разбира се, трябва да се вземе разрешение от църквата, но това няма да е трудно. Католиците демонстрират склонност да бъдат толерантни към театъра.

За разлика от квакерите и презвитерианците, помисли си Мод като си спомни за Филаделфия.

Както можеше да се очаква, младите френски офицери с ентусиазъм приеха идеята и с тяхна помощ една малко използвана плевня бе превърната в театрална зала, с ниска сцена сандъци за декори, разположени отстрани, и две малки гримьорни отзад. Техника нямаше, но Мод не се съмняваше, че щяха да измислят нещо, когато възникне необходимост.

Скоро бе толкова заета с театъра, че забрави, че се намира в Квебек против волята си. Мадам Клоден още настояваше да живее в нейния „дворец“, както наричаха по-изисканите къщи в Квебек, и често да я придружава на обществени изяви. Въпреки това Мод се възползваше от всеки свободен миг, за да поеме по тесните улички към театъра, и там да планира, да рисува, да репетира — дейностите, които изискваше представянето на една постановка.

Когато поопозна града, тези разходки й станаха много приятни. Той бе достатъчно малък, за да започне да разпознава лицата, които срещаше по пътя си — симпатични собственици на магазини, свещеници в строгите си облекла, схоласти от семинарията, монахини от манастира Урсулин и неизменно, войници. Вече различаваше белите униформи на френските редовни войници от Квебекските сили на реда и моряците от колониите. И трите подразделения не изпитваха помежду си нищо друго, освен презрение, отношение, което й бе добре познато от времето, прекарано сред английски и американски войници в Олбъни. Човешката природа си оставаше същата, независимо под кое знаме се биеха.

Бе й приятно, когато я разпознаваше елитът на града: губернаторът Вандрьо и кимваше с покритата си с пера шапка, щом минеше покрай нея в каретата си, с изрисуван на нея герб. Поздравяваха я също интендантът Биго, търговският и финансовият управител на колонията. Двамата мъже бяха натрупали незаконни богатства, облагодетелствани от постовете си, бе я уведомила Клоден, но това го имаше и в Англия.

Мод скоро стана позната гледка, вървейки по тесните улици с камериерката Мими по петите си. Все повече Мими се отдаваше на задълженията си, за облекчение на двете жени. Бе станало почти случайно, когато една сутрин момичето влезе в стаята на Мод, за да й донесе шоколада, като държеше главата си извърната на една страна, за да скрие дългия червен белег на бузата си. Щом Мод я запита, тя призна, че по невнимание е изпуснала сребърната лъжица на мадам Клоден на килима и мадам я е ударила. Това й се стори толкова несправедливо, че на момента реши да поиска услугите на момичето. Когато Клоден се съгласи, Мод започна да води Мими в театъра, където нейната помощ бе неоценима и никой не се интересуваше дали изпуска нещо или не.

Първата пиеса, комедия от мосю Волтер, трябваше да бъде изнесена два месеца след като възникна идеята за театъра. Втората, седмица по-късно, бе написана от един офицер, също комедия, която осмиваше местните жители на Нова Франция. В нея имаше обичайните бръщолевещи глупаци, разменена самоличност, влюбени рицари, бърборковци и дръвници, които бяха неотменна част от всяка комедия. Мод работеше с Мими над френския си и само се надяваше губернаторът и другите от местен произход да не се засегнат от грубия хумор на пиесата.

Първото представление бе посрещнато с голям ентусиазъм. Два дни по-късно Клоден настоя Мод да я придружи на едно от увеселенията, уреждани от интенданта Биго в огромния му каменен замък на брега на реката Шарл, извън града. Това бяха събирания на висшето общество, но за Мод те бяха изморителни и тя предпочиташе да си остане в къщи, за да си разучава репликите от втората пиеса. Клоден обаче не искаше да чуе, затова Мод отново се премени в златистата рокля и потегли с другата жена в нейната карета към горите на Шарлбург.

Току-що бе привършила една игра на лантурлу и бе станала, за да напусне игралната зала, когато усети как някой стисна ръката й. Извърна се и видя до себе си Иполит дьо Превалоа.

— Цяла вечер се опитвам да те хвана сама — промърмори той, като я буташе по посока на отворената врата на терасата. — Изчакай ме за минутка.

— Не мисля, че Клоден ще одобри това — отвърна Мод ловко и се опита да освободи ръката си.

— Но тук е топло. Виж се как си зачервила бузи. Глътка свеж въздух ще послужи като добро извинение.

Наоколо имаше твърде много хора, така че Мод реши да не прави сцена и му позволи да я заведе на терасата. Все пак бе достатъчно безопасно. Нямаше да се отдалечават от стаята, а там наистина бе топло.

Тя застана до каменния парапет, като си правеше вятър, и усещаше как очите му я изгарят. Сега, когато вече бяха отвън, нощта не й се струваше така топла. Всъщност във въздуха определено се усещаше хлад, признак за смяна на сезоните.

Превалоа сякаш прочете мислите й.

— От тази приятна вечер никога няма да отгатнеш колко студени са зимите тук — каза той небрежно.

— Наистина ли са студени?

Той се изсмя кратко и горчиво.

— Това се подразбира. Казвали са ми, че тук осем месеца има лед и сняг, а студовете сякаш никога не свършват. Това е най-трудното условие за живот по тези места, затова моята страна никога не е успявала да примами толкова заселници тук, колкото има в английските колонии. Е, да — продължи той иронично, — но аз не съм те довел тук, за да говорим за времето или за политика.

Тя го погледна право в очите.

— Защо ме изведе тук?

Той се облегна на парапета и скръсти ръце на гърдите си.

— Вие двете се мислите за много умни, нали? Клодет ме мотае непрекъснато. Но накрая няма да успеете.

— Не знам за какво говориш.

— О, мисля, че знаеш. Забавлявай се със своите офицерчета с блеснали очи и си играй на театър. Радвай се на обществото, докато можеш. Искам да те имам само и единствено за себе си, и ще те отведа някъде, където никой няма да ни се бърка. Не се предавам лесно, мадам. Изобщо не се предавам.

Мод се обърна към вратата.

— Ако си свършил, можем да се върнем при останалите.

Той не помръдна.

— Не забравяй какво ти казах, мис Мейкджой. Някой ден, когато мислиш, че си в пълна безопасност, когато бдителността ти е приспана, аз ще се появя и ще те отведа със себе си.

— Точно това никога няма да забравя, монсеньор кавалер — отвърна тя, като леко тръсна ветрилото си и се запъти обратно към салона. Само преди няколко минути той й изглеждаше горещ, сега й се струваше наистина студен. А дали това не бе отражение на мраза, който думите му бяха предизвикали в нея.

Те я преследваха през следващите дни, докато втората пиеса се подготвяше за тържествената си премиера. Авторът, млад, върлинест капитан от Прованс, бе така развълнуван и нервен, сякаш малката му пиеса щеше да се представя в Comedie Francaise. Той търчеше насам-натам, за да види как вървят нещата навсякъде, но единственото, което успяваше да направи, бе да се пречка на всички, докато накрая Мод усети, че се заразява от нарастващата му паника. Като се прибави и безпокойството, причинено от думите на Превалоа, това бе достатъчно, за да върне предишното й отчаяние; все пак тя се пребори със собственото си униние, решена да покаже добро представление.

На премиерната вечер първите две действия минаха доста добре и ако се съдеше по жизнерадостния смях, който се носеше от партера, пиесата щеше да бъде много успешна. До третото действие, което бе най-смешното от всички, тя започна да забравя своите чувства и започна все повече да се вживява в играта. Боеше се само, че авторът, който изпълняваше ролята на бъбрив, глупав coureur de bois, щеше да позволи на собствената му нервност да надделее над играта му. Когато той се появи на сцената в края на действието, тя малко си поотдъхна.

Докато не забеляза в интерпретацията му странни несъответствия. Между репликите тя хвърляше скрити погледи към високата, длъгнеста фигура, която смотолевяше думите си на провинциален френски. Определено капитан Лорен не бе толкова висок, нито толкова широкоплещест. Нито пък гласът му имаше такъв тембър. Бе много по-дълбок, отколкото на репетициите. И фалшивата брада не бе така дълга и сплъстена както преди. Ужасно предчувствие започна да стяга сърцето й, докато се движеше по сцената.

Ролята не й позволяваше да се доближи до него до края на пиесата, когато с вик припадна в ръцете му. С ловки действия тя успя да се приближи. Започна да произнася все по-колебливо репликите си, взираше се все повече, без да може да повярва на очите си, и въпреки това не можеше да излезе от ролята, за да провери дали подозренията й са правилни.

— Maurice, appel le Docteur — каза Мод, опитвайки се с мъка да си припомни репликите, докато се взираше в чифт закачливи, блещукащи зелени очи.

Горският скитник пристъпи по-близо и се усмихна в лицето й.

— Je suis le doctor. Votre amant d̀un autre temps, Jacques — чу тя глас, който я преряза като с нож.

— Алън? — прошепна тя, опитвайки се да съзре какво се крие под гъстата коса, която закриваше половината от лицето му. — Ти ли си… възможно ли е?

— Кажи си репликата! — нареди й той шепнешком.

— Vous? — с усилие каза тя, преди да припадне в ръцете му.