Мод

Глава 6

През останалия ден и по-голямата част от следващата сутрин Мод търпеливо понасяше забележките на мисис Финчли и дебнеше удобния момент, за да изтича отново до балната зала. Въпреки че Мод страшно много бе ядосала Елиза, тя все пак реши, че момичето бе съвсем ново и неопитно, и затова не биваше да се отнася твърде грубо с нея. Освен това таеше големи надежди и не искаше да проваля плановете си, настройвайки още от самото начало момичето срещу себе си. След като лорд Понсфърд й се наситеше, тя щеше да бъде още достатъчно млада и привлекателна, за да бъде печеливша карта. При тези мисли Елиза вече долавяше приятния звън на златните монети.

Мод, от своя страна, успешно играеше ролята си на покаяло се младо момиче, оставило се да бъде подведено от глупав страх. Застанала с ръце зад гърба като послушна ученичка, тя смирено обеща да се държи добре и да не ядосва повече лорд Понсфърд. Мисис Финчли реши, че след представлението Мод и негова светлост щяха да вечерят в интимна обстановка и освободи момичето от задължението да забавлява гостите през следобеда.

Когато първите посетители започнаха да прииждат в приемната, Мод се измъкна, внимателно отвори вратите на салона и плътно ги затвори зад гърба си. Джеръми се въртеше около подиума, но от Алън нямаше и следа. За миг тя изпита огромно разочарование. Но изведнъж той се показа иззад завесата, приближи се до нея и я хвана за ръцете.

— Започнах да се притеснявам, че няма да дойдеш — каза той и я целуна леко по бузата.

— По едно време се уплаших, че никога няма да успея да се измъкна. Вече не бях сигурна дали само не бях сънувала вчерашната си среща с теб и Джеръми.

— Не си сънувала — отвърна той и поднесе ръката й към устните си. — Това сме ние, истински, от плът и кръв. Как вървят нещата? Да не би онази стара вещица да ти е причинила болка?

— Не. Успях да я убедя, че съм се почувствала объркана, и й обещах да се държа прилично. Но какво ще стане по-нататък? След представлението тя е предвидила интимна вечеря за мен и лорда, и всички знаем как трябва да завърши тя. Само мисълта за това ме кара да треперя от ужас.

Алън я прегърна през рамото и я поведе към подиума. Джеръми, който продължаваше да се суети покрай клетката с пеещото птиче, й се усмихна мило. Масата бе отрупана с всевъзможни предмети и пособия, които Мод виждаше за първи път, но бе прекалено притеснена от собствените си проблеми, за да им обърне някакво внимание.

— Вечеря, значи — замисли се Алън. — Може би това ще улесни плановете ни. Мадам Елиза едва ли би могла да измисли нещо по-удачно, ако наистина искаше да ни помогне.

— Но аз ще бъда сама с този човек в продължение на часове! Много ме е страх.

— Не се страхувай, момичето ми. Няма да те оставя дълго сама. Разбираш ли, храната и питиетата ни дават много възможности. Мислиш ли, че ще можеш да сложиш нещо във виното му?

— Ще се опитам.

— О, мистър Дезмънд — каза Джеръми, застанал зад масата — Стига с тези евтини трикове с прахчета във виното. Сигурен съм, че можем да измислим нещо по-добро.

— Трикът може и да е изтъркан, но затова пък винаги дава чудесни резултати. Чуй ме сега, Мод. Тази вечер, по време на соарето, ще ти предам едно малко флаконче. Опитай се по време на вечерята да намериш начин да изсипеш съдържанието му в чашата на лорда. Когато приспивателното задейства, ние ще те измъкнем оттук още преди да си осъзнала какво става.

Изглеждаше твърде просто. Мод нервно започна да хапе долната си устна.

— А какво ще стане с мисис Финчли? Много добре знаеш, че през цялото време тя няма да ме изпуска от очи.

— Не се притеснявай за Елиза Аз ще се погрижа за нея. Всъщност това ще ми достави извънредно удоволствие. А сега по-добре се връщай обратно, преди да са усетили, че те няма. Ще се видим довечера.

Мод задържа ръката на Алън. Той беше толкова изобретателен и силен, а освен това бе и единствената и надежда.

— Добре, до довечера.

Алън отново я целуна по бузата и леко я плесна отзад, за да я насочи към вратата.

— До довечера.

Мод прекара няколко часа в приготовления за вечеринката. Мадам Елиза бе решила да не губи повече време и се постара да облече Мод колкото може по-блестящо. Роклята беше доста по-нова от тази, която носеше до момента, а бродериите й бяха толкова много, че я правеха твърда като броня. Бялата й шия, ушите, ръцете, китките и пръстите бяха окичени с бижута, всичките фалшиви, с изключение на един лъскав пръстен, който Елиза бе прежалила от личните си вещи. Косата й бе повдигната нагоре, вързана на кок и гарнирана с допълнителни къдрици и кичури, така че се издигаше на около два фута над лицето й. Украшенията, изкуствените цветя и перата я правеха да изглежда още по-импозантна. Чорапите й бяха с избродирани багети, а обувките — със светложълти токчета. Когато приготовленията завършиха, тя откри, че никога не бе изглеждала толкова прекрасно и не се бе чувствала толкова неудобно. Ако не я притесняваше мисълта за вечерята в компанията на лорд Понсфърд мислеше, че би могла да се забавлява чудесно.

Пристегната като в броня от множеството атрибути, от които едва пристъпваше, тя стоически изтърпя ухажването на лорда в приемната, преди цялата тълпа да се изсипе в голямата бална зала, за да гледа представлението. Имаше достатъчно място за всички и Мод седна на крайния стол в третата редица, като остави лорда прав зад гърба й. Очакваше, че вниманието на всички ще бъде погълнато от артистите, но мъжете и жените около нея бяха толкова заети с това да се прегръщат, подсмиват и шушукат, че малцина от тях истински следяха какво ставаше на сцената.

Беше много жалко, защото Джеръми показа истинско съвършенство. Мод следеше със зяпнала уста всяко негово движение, чудноватите му фокуси с магическата кутия веселите анекдоти и, разбира се, номера с говорещото птиче. Появата на Алън, който изрецитира няколко поеми и откъси от пиеси, успя да прикове вниманието на по-голямата част от аудиторията. Някои от стиховете бяха доста неприлични и публиката често избухваше в бурен смях. Мод едва се сдържаше на стола си. Алън изглеждаше великолепно със старомодната си перука, сатенените панталони, дългата, свободно падаща пелерина, небрежно заметната през едното рамо, затъкнатата сабя и украсената с пера кавалерийска шапка, която държеше с дългите си пръсти. Ефектът бе поразителен и ако Мод не бе толкова притеснена със сигурност щеше да припадне от вълнение.

Представлението завърши и публиката се насъбра около Алън и Джеръми. Мин и Пати се опитаха да привлекат Алън в тяхната компания, а Аделайн му хвърляше похотливи погледи и открито отърка едрите си гърди в ръката му. Мод едва се сдържаше да не изскочи от салона, но я възпираше мисълта, че той трябваше да й предаде флакончето.

Изведнъж с ужас видя, че Елиза разбута групичката и поведе Алън със себе си. Въпреки искреното си възмущение от мазната усмивка, с която дъртата вещица даряваше красивия актьор, отвращението на Мод бързо бе заменено от паника, когато видя как двамата се насочиха към вратата. Лорд Понсфърд вече я бе хванал за ръка и опипваше с влажните си пръсти разголените й рамене.

— Не издържам — зашепна той, наведе се и млясна с противните си устни нежното й вратле. Мод потрепери и видя фигурата на Алън Дезмънд, която изчезваше зад тълпата. Не, той нямаше да я изостави. Но как щеше да й помогне, щом като спокойно я оставяше в ръцете на този отвратителен, похотлив развратник? А как щеше да й предаде флакона, при условие че Елиза бе решила да го отмъкне нагоре по стълбите?

Тя се опита да се измъкне от лепкавата прегръдка на лорд Понсфърд и в сърцето й забушуваха ярост и отчаяние. Мод рязко се извъртя и мина от другата страна на стола с висока облегалка, който я отделяше от негова светлост.

— Не бъди толкова срамежлива, дете мое… — каза лордът и мазно се усмихна. Мод се вкопчи в облегалката и реши да я използва като шит. После видя как хората се дърпаха встрани и правеха път на Алън и Елиза, които идваха към нея.

— Мистър Дезмънд пожела да се запознае с теб, дете мое — процеди през зъби Елиза. — Нали е красива, Алън? Надявам се, че ще я оцените по достойнство.

— Много е красива, наистина — прошепна Алън и поднесе ръката на Мод към устните си. Когато я пусна, в дланта си тя здраво стискаше малкото флаконче. — Вие сте бижуто на тази къща, госпожице… Как й беше името?

— Мод. Мод Мелингам.

— Елате, Мод! — провикна се лорд Понсфърд и я задърпа за ръката. — Вечерята ни чака.

— За мен ще бъде голяма чест да ви поканя на вечеря, мис Мод — предложи Алън.

— Няма да стане — озъби се негова светлост. — Тя е с мен. Мис Мод не харесва особено много актьорите — изръмжа той и заплашително вирна дългия си нос.

— Защо не вечеряте с мен, лошо момче такова — каза Елиза. — Уж ми обещахте, а все не успявам да ви примамя.

— Хрумна ми една чудесна идея — възкликна Алън. — Защо да не вечеряме всички заедно? Мисля, че ще прекараме много весело.

Усмивката на Елиза застина.

— Не, не. Това е невъзможно. Лорд Понсфърд и Мод имат ъ-ъ… уговорка за тази вечер. Вечерята им ще бъде твърде интимна.

— Но те могат да спазят уговорката си и след вечеря. Нямам никакво намерение да им се меся.

— Дума да не става, младежо — отвърна Понсфърд с ледено изражение.

Алън се обърна към Елиза.

— Продължавам да мисля, че ще ни бъде много приятно. А след това всички можем да де отдадем на специалните ни… уговорки. — В думите му прозвуча явен намек, който бе достатъчен, за да накара сърцето на старата дама да забие от вълнение.

— Добре, смятам, че това може някак да се уреди — предаде се най-накрая Елиза.

— Настоявам! — каза Алън и задържа погледа си върху очите й.

— Ваша светлост, сега само набързичко ще хапнем четиримата и после ще се разделим — заумилква се Елиза около вбесения Понсфърд. — Обещавам ви, че това изобщо няма да се отрази на обещаното ви удоволствие.

Мод с погнуса видя как Алън свойски обгърна дебелите рамене на Елиза и глуповато й се усмихна, повеждайки я към вестибюла.

— Надявам се да се окаже права — изръмжа Понсфърд и последва Мод.

Вечерята бе сервирана в закрита с драперии ниша в една от най-крещящо обзаведените стаи, които Мод някога бе виждала. Стените бяха облепени с тапети и по тях висяха множество картини, изобразяващи различни любовни пози. Насред стаята се издигаше огромно балдахинено легло със завивки от розов сатен. Мебелировката беше боядисана в бяло, със златна украса, но твърде оскъдна. Пространствата между картините бяха заети от високи огледала с декоративни рамки, които отразяваха светлината от свещите по аплиците. Отначало Мод мислеше, че това бе стаята на Елиза, но след известно време разбра, че нейната стая се намираше зад една плътно затворена врата, която едва се очертаваше в близката стена.

На всички бе ясно, че вечерята е само прелюдия към други, по-съществени неща. На масата, в порцеланови блюда бяха подредени закуски от студено месо, различни сирена и фруктиера с плодове. Имаше и няколко чаши и не повече от четири бутилки вино, подредени върху ниската странична масичка.

— Предпочетох да отпратя прислугата — каза Елиза и повдигна обръчите на роклята си, за да се намести на един от столовете. Единствената прислуга, която Мод бе виждала, откакто бе дошла в къщата, бе дебелата Гертруд, и веднага й стана ясно, че Елиза се стараеше да блесне пред мъжете. Но тъй като Алън бе при нея в стаята, тя бе спокойна и разумно реши да не се обажда. Той се нахвърли върху храната, сякаш присъстваше на царско угощение, непрекъснато пълнеше чашата на Елиза и не спираше да разказва забавни истории от живота в театъра. Смехът на Елиза ставаше все по-дрезгав и с всяка следваща чаша тя все по-трудно се задържаше изправена на стола. Мод нервно забеляза, че лорд Понсфърд упорито отказваше да пие. Вместо това той не преставаше да я опипва, да стиска ръцете й, да я обсипва с влажни целувки и дори да плъзга ръка под полата й въпреки широките обръчи, които доста затрудняваха опитите му да стигне по-нагоре. Алън полагаше огромни усилия, за да ги забавлява, и не спираше да бърбори, докато Елиза все повече и повече се напиваше, а лордът ставаше все по-влюбен.

Най-накрая тя отчаяно се пресегна към чашата му и уж неволно я бутна, за да се разлее върху полата й.

— О, Боже, толкова съм непохватна! — престорено извика тя и използва момента, за да се отскубне от ръцете му.

— Не се притеснявайте — каза Понсфърд и побърза да попие полата й с носната си кърпичка. — Така или иначе скоро ще ви се наложи да я свалите. Да се надяваме, че този нахален актьор ще разбере, че е нежелан, и ще си тръгне с мисис Финчли.

— Нахален! Сър, вие ме обиждате…

Мод отправи към Алън един предупредителен поглед.

— Поне ми позволете да ви напълня отново чашата — каза тя и отново се отскубна от ръцете на Понсфърд. Тя взе чашата, обърна се с гръб, напълни я и изсипа течността от флакончето. После леко я поклати и когато счете, че съдържанието се е разтворило, се върна обратно на масата.

— Дължите ми извинение — каза Алън и хвана дръжката на сабята си.

— Аз наистина ще ви халосам по главата, ако веднага не напуснете тази стая. Нима не разбирате, че присъствието ни е нежелателно?

— Да — провлачено каза Елиза. — Хайде да си тръгваме, мистър Дезмънд. Да, там… ей тази врата.

— Не мога да подмина тази обида, сър. Дължите ми удовлетворение.

— О, я се махай! Това да не ти е сцената на Дръри Лейн. Освен това аз никога не се дуелирам с някого, който не е джентълмен.

Алън знаеше, че Мод бе подправила виното на Понсфърд, но още не го бе видял да отпива от чашата си. Той се бе опитал да разсее лорда, доколкото можа. Ако продължаваше така, можеше наистина да го предизвика към разправа. Не че нямаше да се справи, но в последвалата бъркотия трудно можеше да измъкне Мод, без да ги забележат. Затова реши да рискува и да остави момичето само да се справи със ситуацията.

— Елате, мисис Финчли — каза той и завлачи Елиза към вратата. Тя се облегна на рамото му. — Нека се оттеглим.

— А, да, разбира се. Ето оттук… — каза тя и непохватно вдигна ръка, за да посочи пътя. Мод отчаяно погледна към Алън и в очите й той прочете отчаяна молба да не я оставя сама с Понсфърд.

Сломена, тя видя как извлече Елиза през врата и я захлопна зад гърба си.

— Най-сетне, скъпа моя. Вече сме сами — каза Понсфърд и я сграбчи в прегръдките си. — Едва се сдържах.

Тя се отскубна и мина от другата страна на масата.

— Но ние още не сме завършили вечерята си, милорд. Вижте, та вие почти не сте докоснали чашата си.

— Ами! Кой го е грижа за вино и храна, когато пред очите му стои такова апетитно парче като вас. — Той мина зад гърба й, наведе се, сграбчи гърдите й и яростно замачка свежата плът.

— Моля ви, ваша светлост! — извика Мод, плесна го през ръцете, скочи на крака и закри деколтето си. — Наистина сте много припрян.

— Но аз чаках толкова много — извика той й се впусна подире й. Тя отново заобиколи масата, а той застана отпред, като дебнеше всяко нейно движение.

— Това е игра, нали? Обожавам това! Така се разпалвам още повече.

Мод отчаяно сграбчи чашата му и я поднесе към ръката му.

— Хайде, само няколко глътки и играта ще приключи.

— Обещавате ли ми?

— Да. Ще се държа прилично и ще задоволя всичките ви желания.

Той внимателно пое чашата и я поднесе към устните си. Мод заобиколи масата, надявайки се да притича бързо покрай него, но той веднага остави чашата и я улови за ръката.

— Ти си чашата с вино, която искам да изпия тази нощ, миличко — каза той и я притегли към себе си. Всичката й хитрост и предприемчивост се стопиха и тя се озова притисната между здравите му ръце. Викаше и се съпротивляваше, докато той я влачеше към леглото, роклята й се разтвори отпред и той я метна върху завивките.

— Проклети обръчи! — извика Понсфърд. — Изобретения на дявола! Веднага да ги свалиш!

Заклещена от широките обръчи и оплетена в дългите поли на роклята си, Мод отчаяно се мъчеше да слезе от леглото. Тя усети как ръцете му се плъзнаха между краката й и сръчно развързаха колана, който прикрепяше фустата. Тя отчаяно избута надолу телената конструкция, измъкна краката си, придърпа полите си и нахлузи обръчите върху главата на Понсфърд. Той се засмя на шегата и бързо се освободи, докато тя трескаво заслиза откъм другия край на леглото и се затича към вратата. Без фустата от обръчи, полата й бе станала двойно по-дълга и, когато бе на половината път до вратата, краката й се оплетоха в разветите краища. Той се впусна след нея и двамата паднаха на пода. Понсфърд дишаше тежко и изглеждаше по-възбуден отвсякога.

— Трябва да бъдеш моя — извика той. — Сега! Да, сега! Не мога да чакам…

— Пусни ме! — закрещя Мод и го зашлеви през лицето. После събра всичките си сили, отново се отскубна и хукна към леглото, опитвайки се да освободи краката си. И тя дишаше тежко. Сега осъзна, че едва ли ще може да се съпротивлява дълго. Изведнъж пръстите й напипаха нещо и тя измъкна една плоча за затопляне, снабдена с дълга дръжка.

Тя се изправи на колене, дишайки тежко, и го видя да пълзи по пода към нея.

— Не се приближавайте!

— Но, миличкото ми. Не мога да чакам повече.

Мод се изправи на крака и заплашително вдигна плочата.

— Предупреждавам ви…

— Стига игри. Време е за сериозна…

Мод замахна, без да гледа, водена от инстинкта си за самосъхранение. Чу тъпия удар на медната повърхност по главата на лорда и замря от ужас, като го видя да се сгромолясва на пода. Сред внезапно настъпилата тишина тя отпусна дръжката и сърцето й трескаво заби.

— О, Боже! Какво направих!

— Бих казал, че доста добре го халоса — обади се Алън откъм отворената врата. — Моите поздравления, скъпа. Той едва ли заслужаваше нещо повече.

Мод се обърна и ядосано го изгледа.

— Ах ти, мошеник такъв! Как можа да ме оставиш сама с него? А аз си мислех, че искаш да ми помогнеш.

Той се приближи към нея.

— Ти се справи блестящо и без мен. Не забравяй, че трябваше да се погрижа за Елиза. Но я се виж. Чух тропота от стаята ви, но и за миг не ми мина през ум, че битката е била толкова ожесточена.

Мод видя отражението си в едно от огледалата. Косата й падаше на дълги кичури около лицето. Горната част на роклята й бе разпрана, а полите й висяха като театрални завеси, прикривайки краката й. Фигурата й бе направо комична, но сега никак не й беше до смях.

— Къде е мисис Финчли?

— Захърка веднага, след като я положих в леглото. Ами той? Пи ли от виното?

— Изобщо не го е докосвал. Не знам какво да правя.

Той взе плочата от треперещата й ръка.

— Забележително оръжие. Едва ли можех да измисля нещо по-удачно от това. Но скоро ще се свести. Трябва да измислим нещо.

Мод бе толкова изтощена, че изобщо не можеше да се помръдне, дори и когато лорд Понсфърд леко простена. Тя видя как Алън взе чашата с виното, коленичи зад изпадналия в несвяст мъж и леко повдигна главата му.

— О… какво стана… — промълви Понсфърд.

Алън намигна на Мод и преправи гласа си, за да прозвучи като нейния.

— Паднахте и си ударихте главата. Сега ще се оправите. Само изпийте това.

Докато още не бе дошъл съвсем на себе си, лорд Понсфърд отпи от виното. Направи опит да отблъсне чашата, но Алън се постара да излее по-голямата част от съдържанието й в гърлото му, преди внимателно да положи главата му отново на пода.

— Подай ми онази възглавница — каза той на Мод. После нежно я подпъхна под главата на мъжа и хвана момичето за ръка. — След няколко минути ще заспи като младенец. Хайде да се махаме оттук!

Тя се отпусна върху силната му ръка, едва движеше краката си. Когато бяха почти на прага, си спомни за пръстена на Елиза.

— Почакай! — каза тя и го измъкна от пръста си. — Трябва да върна това. Не искам да мислят, че съм крадла.

— Ти си го заслужи тази вечер.

— Не. Тя ще го използва, за да ме обвини. Няма да се бавя.

Почувствала прилив на сили, прекрачи прага на спалнята на Елиза и видя едно ковчеже върху една от масите. Без да обръща внимание на тежкото дишане, долитащо откъм леглото, тя отвори едно от чекмеджетата и пъхна пръстена вътре. Когато понечи да го затвори, изведнъж й се стори, че вижда едно познато бижу. Тя леко извика и го извади.

— Какво има? — прошепна Алън, който я чакаше до вратата. — Трябва да побързаме.

— Брошката ми! Брошката на лейди Джулия! Но това означава, че…

Тя хвърли един унищожителен поглед към похъркващата фигура и трескаво започна да дърпа чекмеджетата едно по едно. В последното откри това, което търсеше.

— Ето го и писмото на лорд Бамбридж. Ах, тази подла стара дрипа! Значи тя е била тази, която ме е ограбила! Интересно, къде ли е скрила парите ми?

Този път Алън дойде и я хвана за ръката.

— Едва ли са тук. Тях няма да можеш да си върнеш. Хайде, трябва да се измъкнем оттук, преди някой от тях да се е събудил и да вдигне тревога.

Мод с нежелание се съгласи. Стигаше й, че си бе върнала обратно брошката и писмото. Тя се спря само за да свали въжето на едно от пердетата и да привърже полата си, и бързо последва Алън във вестибюла. Двамата безпрепятствено се промъкнаха до салона и бързо се шмугнаха зад завесата на подиума.

— Започвах да се безпокоя за вас — сухо отбеляза Джеръми. — Още няколко минути и бях решил и аз да опитам от насладите, предлагани в тази къща.

— Нямаше да ти хареса, повярвай ми — отвърна Алън.

Докато те бяха горе, Джеръми не си бе губил времето напразно. Всички атрибути от представлението бяха сгънати, прибрани и завързани, готови за отнасяне. Алън повдигна капака на един от големите кошове и извади няколко кадифени завеси.

— Това ще свърши работа.

— Вътре ли трябва да вляза? — колебливо попита Мод.

— Това е най-разумното разрешение. Скачай!

Нямаше време за протести. Тя подхвана полите си и се опита да вдигне единия си крак, но не се получи.

— Трябва да се отървеш от тази рокля. И без това вече е скъсана. Свали я!

Мод се смути, но свали роклята и остана само по риза и долна фуста. Изведнъж усети как тялото й задиша по-свободно. Тя пъргаво се намести в коша, а Алън покри главата й с едно от пердетата и затвори капака.

— Не се притеснявай, миличко. Ще го носим внимателно — каза той и леко потупа капака над главата й.

Вътре беше доста задушно, но Мод запази мълчание и чу как двамата мъже започнаха да пренасят останалия багаж до входната врата. Нея я взеха последна и въпреки успокоенията на Алън, грубо дотътриха коша до останалите. Тя обаче не пророни нито дума. Когато най-накрая свършиха с пренасянето, тя реши, че входната врата се отвори, защото през плетените стени я прониза хладен въздух. После чу и гласа на Джек Смърк.

— Тръгвате си, значи. Време беше. Колко ви плати мадам за шарлатанствата?

— Я по-добре си дръж езика зад зъбите — скастри го Джеръми. — Аз съм артист. Артист-илюзионист.

— Артист, дрън-дрън. Всичко е лъжа и измама. Много добре знам какви сте вие, актьорите! Заслужавате всички да ви обесят на Тайбърн Хил.

Тя чу как Алън тихо каза:

— Ще проверявате ли вещите ни? Или желаете да видите дали не сме отмъкнали сребърните ви сервизи?

— Не. Може и да измъквате пари от мадам с вашите представления, но все пак не сте крадци. Хайде, натоварете тези боклуци и да ви няма!

Мод въздъхна облекчено, когато чу как вратата се отвори още по-широко. Навън тя долови нетърпеливото изпръхтяване на кон и разбра, че Алън бе дошъл с карета. Ако имаше късмет, може би щяха да я натоварят първа.

— Я почакайте, вие там!

Гласът на Гертруд! Мод се смрази и долови тежкия тропот на грубите обувки на прислужницата, която идваше откъм кухнята.

— Минутка само. Провери ли тези кошове, Джек? Не, така си и знаех. Не можеш задълго да се откъснеш от бутилката нали? Ако позволите, сър, искам да им хвърля по едно око. Актьорите не падат по-долу от крадците.

Мод спря да диша. Тя ясно чуваше как Алън вдигани капаците и как ръцете на Гертруд тършуваха из багажа.

— Не е нужно да обръщате всичко с главата надолу — раздразнено каза Джеръми. — Толкова внимавах, докато ги подреждах.

— Всички тези боклуци! Голяма работа! — скастри го Гертруд и Мод усети как Алън вдигна капака над главата й. Тя потрепери сгушена под пердето, когато изведнъж във въздуха се разнесе нежно чуруликане.

— Чик-чирик… красива лейди… красива лейди…

— Какво е това? — каза Гертруд и се обърна. — Как го правите това? Красивата лейди, де.

— Казвам се Евърейд, чик-чирик. А вие…

— Това е номер, нали? Вие, фокусниците, се мислите за големи умници. Заслужавате да ви обесят и да ви разчекнат за всички тези глупости.

Когато Гертруд се обърна обратно към коша, Алън вече бе затворил капака и услужливо повдигаше този на съседния. Тя продължи да рови, като не спираше да мърмори:

— Шарлатани! Фокусници!

Мод затаи дъх. После усети как Алън и Джеръми повдигнаха коша, пренесоха го до колата и внимателно го положиха вътре. Те направиха няколко такива тура и каретата клекна, когато и двамата се метнаха отпред. Въпреки че не виждаше нищо, Мод знаеше, че Гертруд продължаваше да ги гледа, и изведнъж отново чу гласа й:

— Хей, ти… фокуснико! Можеш ли да разговаряш с мъртвите? Колко ще ми струва да си поговоря малко със старата ми майчица, а?

— Този фокус още не го умеем — отвърна Алън, а Джеръми дръпна поводите и каретата се затъркаля по неравния паваж. През следващите няколко минути Мод отчаяно се мъчеше да запази равновесие, защото каретата заплашително се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Не след дълго капакът отново се отвори, пердето се вдигна и Алън й помогна да излезе.

— Спасихме ли се? — извика тя и изложи възбуденото си лице под ласките на хладния нощен въздух.

— Успяхме. Ти си свободна.

— Слава тебе, Господи! — промълви тя, весело се засмя, обгърна врата на Алън и го придърпа към себе си на седалката.