Мод

Глава 15

Събудиха я силни удари по вратата.

— Госпожице… госпожице! — Мод позна гласа на африканската прислужница, която й бе занесла багажа горе. — Търсят ви, госпожице. — Гласът бе приглушен от дебелата врата.

Все още полусънена, тя се дотътри до вратата и я открехна.

— Кой е?

— Не знам, госпожице. Някакъв господин. Каза чака него в приемна.

— Благодаря. Сега слизам.

Мод се погледна в малкото огледало и се ужаси от вида си. Косата й бе разрошена, роклята беше измачкана. Не смееше дори да се надява, че господинът, който стои долу, е Алън. Поприглади малко роклята и бързо прокара гребена през косата си, поощипа бузите си, за да порозовеят, и си капна малко лавандулова вода. След това, като се надяваше, че ще си спомни къде е приемната, заслиза по стълбите.

На втората площадка се спря. Един мъж стоеше в сянката, вдигнал очи към нея. Бе висок, носеше перука на гренадир и аленият му мундир блестеше като рубин на слабата светлина.

Мод изпищя и се спусна по стълбите в ръцете му.

— Хей, по-полека! — извика Алън и се засмя, защото със силата, с която тя влетя в прегръдките му, едва не го прекатури. Той я вдигна и я завъртя из стаята, като спря само за миг, за да я целуне дълго и жадно по устните. Мод обви ръце около врата му, притегли лицето му към своето и отдели устни от неговите, за да може да се смее и говори едновременно.

— О, толкова съм щастлива… Надявах се да дойдеш… да чуеш, че сме пристигнали. О, Алън, така ми липсваше!

Той зарови пръсти в косата й и отново с копнеж впи устни в нейните.

— Господи! И ти ми липсваше. Когато можех да се измъкна, всеки ден ходех на пристанището, за да питам дали е пристигнал корабът от Бристол.

— Виж — възкликна тя и посегна да оправи перуката му. — Изкривих ти косата. А тя е… също така военна. Вие сте невероятно красив войник, сър.

— А ти изглеждаш достатъчно добре, за да разпалиш страстта ми.

Той покри лицето й с целувки, потърка лице в ухото и, след това във вдлъбнатините под скулите и шията.

— Достатъчно, сър, много ви благодаря — чуха те зад себе си яростен глас.

Обърнаха се и видяха мисис Брейсгърдъл, хазайката на Мод, застанала на вратата с ръце на пълните си хълбоци и израз на безкрайно неодобрение на кръглото си лице.

— Искам да ви предупредя — продължи мисис Брейсгърдъл, — че това е почтен дом и аз няма да търпя неприлични задевки нито от разни актриси, нито пък от войници.

Мод отстъпи една крачка, но продължи да държи здраво ръката на Алън.

— Простете, мисис Брейсгърдъл. Това е, защото много отдавна не сме се виждали.

— Доколкото знам, не сте женени. Така че това не е събиране на разделени съпрузи.

Преди Мод да отговори, Алън дълбоко се поклони на жената.

— Извинете, госпожо. В никакъв случай няма да опозорим вашия дом. Простете несдържаността на две сърца, изпълнени с гореща любов едно към друго, които в продължение на месец са били лишени от взаимната си подкрепа.

На Мод тази украсена реч й се стори така явно фалшива, че тя очакваше домакинята да се обиди. Вместо това тя само се усмихна.

— О, не знам дали ще ми повярвате, но това за взаимната утеха ме впечатли. Но няма да допусна такива неща тук пред очите на всички. Нито — прибави тя бързо — горе в стаите. Вървете да си оказвате взаимна подкрепа в „Индианската кралица“ малко по-нататък по улицата.

Алън провря ръката на Мод под своята.

— Точно това възнамерявах да направя. Къде ти е шапката, скъпа?

— Ето там, до вратата.

Но когато излязоха на улицата, Алън не се насочи към кръчмата… Вместо това той я набута в малък файтон с впрегнат едър, пъстър кон с черна грива и опашка. Качи се до нея, взе поводите и плесна с тях широкия конски гръб. Те се включиха в уличното движение — най-различни карети, волски коли и файтони, тук-там отделни ездачи.

— Къде отиваме? — попита тя, преливаща от щастие.

— Сред природата. Или поне извън града. Искам те само за себе си за малко, а по-късно може да няма време.

Тя го хвана под ръка и се притисна към него, докато той управляваше файтона по широката улица, която водеше извън града в съседните, по-рядко населени места. Понякога минаваха покрай красиви къщи, разположени сред дървета и украсени със строго симетрични градини. След това минаха покрай няколко богати ферми, добре гледани и явно преуспяващи. Мод не преставаше да им се удивлява, дори и сгушена блажено в прегръдките на Алън.

Накрая спряха на брега на някаква река. Там имаше затревено хълмче, заобиколено с гора от дървета и храсти и засенчено от надвесени над него върби. Алън постла едно одеяло, за да седне Мод, после извади бутилка мадейра и две калаени чаши.

— За успешното изпълнение на нашата мисия!

— Още не знаем дали е успешна — отвърна Мод и вдигна чашата си.

С бутилката в ръка той я прегърна през раменете.

— Част от нея. Ти си тук и аз съм тук. А и Джеръми е още цял-целеничък.

— Но и двамата сте още във войската. А мистър Бенет казва, че изобщо не е сигурно дали ще може да наеме театрален салон за нас във Филаделфия.

— О, ще наеме. Той е много способен джентълмен. — Без да сваля ръката си от рамото й, той напълни отново двете чаши. — Бях забравил колко си красива — промълви той и я целуна леко. Устните му бяха меки и топли, и тя усети вкуса на сладката мадейра по тях. — Ще имаш огромен успех в колониите.

Когато повдигна косите й и потърка лицето си във врата й, сякаш я удари електрическа искра. Нуждата от него, радостта, че седи с него на това хълмче, стоплиха тялото й.

— Не ме интересува успехът — отвърна тя и цялото й тяло се превърна в една въздишка. — Искам само да бъда с теб.

Може би бе по-добре да не му позволява да научи това, но не я бе грижа. Алън остави бутилката на земята и се обърна към нея, като нежно я положи по гръб. Плътните сенки се разстилаха около тях като фина покривка.

Навеждайки се към нея, той дръпна връзките на корсета й. Мод се радваше, че бе облякла най-обикновената си рокля, защото лесно се смъкна от тялото й и разкри отдолу измачкания й бял комбинезон. Алън наклони глава и погали гърдите й през плата, при което по тялото на Мод се разляха сладостни тръпки. Тя знаеше, че той се сдържа, защото нуждата от нея бе като живо същество, което призовава нейния копнеж. Нарочно се бавеше, наслаждаваше се на мекотата на кожата й, очертаваше малки кръгчета с език и това й причиняваше неимоверно удоволствие, което стигаше до екстаз. Мод въздъхна и се обърна така, че гръдта й се намери до устните му, но той не я пое. С влудяваща бавност прокара пръст по очертанията на корсета й, после надолу до талията. Махна с език дрехата, като разголи гърдата й. После нежно я обхвана с ръка, повдигна я, капна мъничко от кехлибареното вино върху набъбналото зърно и едва тогава го облиза с език.

Цялото й тяло пламтеше. Тя започна да стене, докато той милваше гърдата й, дразнеше зърното с език и устни, като леко го смучеше, и накрая й се приплака от отчаяние. Протегна ръце към него и едва тогава откри, че някак бе успял да се измъкне от ограничаващите го панталони. Пръстите й обхванаха втвърдения му член и тя го притегли към себе си.

Нямаше представа, че става нещо с полите й, докато не усети, че се смъкват. Настойчивите му пръсти опипваха и търсеха, милваха бедрата и ханша й, достигаха с ласките си до най-тайнствените й дълбини, изтриваха всяка друга мисъл, освен желанието. Още миг и щеше да започне да се моли.

После, с породена от желанието внезапност, той не можеше повече да се сдържа. Обърна я към себе си и я покри с тялото си. Тя усети как проникна в нея, заживя с последвалите ритмични тласъци. Дъхът й пареше врата му, а той мъркаше, допрял устни до шията й. Тя го притисна по-силно, когато тласъците прераснаха в мощна вълна, която ги отнесе в бунтовната си магия. Чу, че от устните и на двамата се откъсна вик. Алън се отпусна върху нея и Мод усети лудешкото биене на сърцето му. Пръстите й потънаха в плътта му, тя се опитваше отчаяно да го задържи, да го превърне в част от себе си, телата им да останат завинаги така преплетени.

Но, разбира се, това бе невъзможно. Сърцето му забави своя ритъм, дишането й се успокои. Въпреки че лежаха неподвижно, слели тела, мигът на екстаза бе отминал. И Мод тъжно осъзна, че скоро той ще се отдръпне, повече нямаше да има единство, нямаше да има цялост. Колко печално, че нещо толкова хубаво като съединяването на двама души трябва винаги да е свързано с това разделяне.

Но имаше също щастие и удоволствие. Радостта от това, че е била до него, че го е държала в ръцете си, че е получила толкова много от него, щеше да я подкрепя дълго време.

Накрая Алън се претърколи настрани и я притисна в обятията си.

— Знаех, че ми липсваше, но до този момент не разбирах колко много. Чувстваме се много добре заедно, нали?

Тя го целуна по слепоочието.

— Много добре. Но няма да е лесно. Не можем винаги да си правим разходки извън града. Сигурно можем да си наемем къщичка, както правехме в Лондон.

Алън нежно отметна един дълъг кичур от лицето й.

— Няма да може. Този път не. Виждаш ли, една от причините да искам така настойчиво да те открия, е да ти кажа, че армията скоро ще замине.

Завладя я внезапен ужас и тялото й бе обзето от мраз, който охлади цялата й радост.

— Ще заминете? Закъде? Не обратно в Англия, нали?

— Не, не. Очаква се да ни изпратят в някакво място, наречено Форт Уилям. В една от провинциите на име Мериланд. Нямам представа къде се намира, само знам, че е на юг.

Мод се отдръпна и седна, като сграбчи корсета си.

— Но ти не можеш! Не можеш да заминеш и да ме оставиш тук сама. Не и след като ми нареди да те последвам през океана!

Алън се обърна по гръб, сключи ръце под главата си и й се усмихна.

— Едва ли ще бъдеш сама, след като си с цялата трупа.

— Но ти каза… Мислех, че с Джеръми ще се присъедините отново към трупата. Разчитаме на това. Аз разчитам на това!

— Любов моя, това е идеалният вариант, но няма да е толкова лесно да се измъкнем от армията. Дезертьорите първо ги разстрелват и после им задават въпроси.

— Трябваше да помислиш за това, преди да постъпиш доброволно в армията.

— Всъщност тогава не знаех какви наказания се предвиждат. После научих. Не вземай нещата толкова навътре. Знаеш, че ще се присъединя към вас, когато мога.

Мод ядосано затегна връзките на корсета си.

— О, Алън, трябваше да се сетя, че нещо такова ще се случи. Тъкмо когато си помисля, че нещата между нас вървят добре, ти винаги успяваш да избягаш някъде и ме оставяш да се оправям сама. Надявах се този път да е по-различно.

Алън се пресегна, събори я до себе си и я притисна със силните си ръце.

— Няма да те изоставя, Мод. Ще идвам толкова често, колкото мога.

— Колко далеч е този Форт Уилям?

— Не знам. На няколко мили. — Той отмахна косата от гневното й чело и я целуна леко. — Нали не смяташ, че мога да издържа далеч от теб твърде дълго? Със спомените за това, което току-що преживяхме заедно.

Мод почувства как гневът й се стопява и се опита да попречи на това, като поиска да се отдръпне. Той усили прегръдката си и зарови пръсти в косите й.

— А Джеръми? Той ни е нужен. Мистър Бенет очаква той да играе лорд Фопингтън.

— М-м-м… — измърмори Алън, взе лицето й в ръце и отново я целуна. — Джошуа просто ще трябва да си намери друг лорд Фопингтън. Или да свали „Недоволният съпруг“ изобщо от репертоара. О, колко са мили и сладки устните ти.

Примамлива топлина се разля по тялото й. Бе безпомощна в ръцете му и това едновременно й харесваше и я вбесяваше. Тя наведе глава и прекара устни през бузата му и целуна ухото му. Езикът й проследи вдлъбнатините и възвишенията, съзнавайки много добре какъв възбуждащ ефект има това върху него.

— Мистър Бенет дори не е сигурен, че може да ни намери театрален салон — прошепна тя. — Твърди, че квакерите и презвитерианците ще ни попречат да изнесем представления.

Алън изпусна дълга въздишка, когато главата й се пренесе към гърдите му.

— Греши. Само преди няколко години тук е играла една трупа. Самият кмет им намерил зала. О, Боже, къде си научила да правиш това?

Мод се усмихна на възклицанието му. Продължаваше да се движи надолу, достигна до онова чудесно нещо, с което неотдавна той проникна в нея и я завладя. Сега бе пресъхнало и отпуснато. Тя прокара език по цялата му дължина и усети как той потръпва. Бе малко ужасена от себе си. Не беше го правила преди, но бе чувала за това от Кити и Франсис. Със задоволство видя как членът му послушно набъбва под грижите й. Пое главичката и леко я намести между устните си, засмука я, когато усети как в нея отново запулсира живот. Тя галеше и смучеше, а Алън се отдаде на пламъка, който го завладя постепенно. Мод знаеше какъв ефект оказва това върху него и увеличи усилията си, докато усети, че той е напълно в нейни ръце.

— Време е да си вървим — каза тя рязко и седна. Алън се изуми.

— Какво! Не можеш…

Тя коленичи и облече полите си.

— Ако тръгнеш сега, ще се върнеш навреме за вечеря.

За негов ужас тя се изправи, вдигна чашите и бутилката и се запъти към файтона.

— Няма!

— Защо, какво има? Винаги мога да го направя отново, следващия път, когато дойдеш да ме посетиш от Форт Уилям.

Той пропълзя след нея и я хвана за глезените.

— О, значи такава била работата! Няма да стане.

Тя се засмя и го удари на шега, за да го отстрани.

— Май не ти харесва ти да си оставеният? Колко тъжно. — Измъквайки се от ръцете му, тя захвърли бутилката и се затича към колата. — Приятен ден, господин Сладострастник — подвикна тя, като се изсмя.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно, госпожице Игривке — отвърна той, като скочи и хукна след нея. Хвана я, преди да е стигнала до файтона, и я стисна здраво през кръста.

— Добрият актьор трябва да довърши това, което е започнал — каза той задъхано и я повали сред тревата и листата.

Смехът на Мод се смеси със стоновете му, когато той отметна полите й нагоре и проникна в тръпнещото й от очакване тяло. С всеки тласък пламъкът обхващаше и нея, докато тя също извика от желание. Сграбчвайки го за раменете, тя го притисна към себе си, докато заедно се извисиха на крилете на възторга към един вулканичен миг на екстаз, който ги сля в едно горящо цяло.

Алън се отпусна върху нея напълно изтощен.

— Ах, ти, хитрушо — извика той, когато отново бе в състояние да говори, — нарочно ме подведе.

Мод обви с ръце врата му и го притегли към себе си.

— О, Алън, не заминавай! Остани във Филаделфия с мен. Не искам отново да те изгубя.

— Няма да ме изгубиш.

— Но тази страна е толкова голяма! Представи си, че се разделим и никога отново не можем да се намерим?

— Това няма да се случи. Знаеш, че те обичам, Мод. Но имам и други грижи, важни грижи. Неща, които трябва да се свършат.

Беше напълно безполезно.

— О, добре тогава — каза тя, като го отблъсна и заоправя дрехите си. — Беше чудесен следобед, но трябва да се връщаме, ако не искаме да останем без вечеря. Мистър Бенет обеща довечера да намине, за да ни каже къде ще изнесем първото си представление.

Той седна до нея и я прегърна през раменете.

— Ще дойдем отново тук, преди да замина — обеща Алън и я целуна.

— Хубаво ще бъде — отвърна тя сухо.

Едва когато наближиха града Алън се осмели да попита за генерал Уилкс и го направи почти извинително.

— За последен път го видях в Бристол — осведоми го Мод. — Дължа му пари, но няма да си ги иска, преди да сме спечелили нещо от спектаклите.

— Значи си му задължена. Това е добре. В такъв случай няма да те пусне да отидеш твърде далеч.

— Да ти е хрумвало какво може да иска в замяна за услугата си? Посочи ми го доста ясно.

— Не, не му плащай с тази монета. Дай му част от припечеленото и го разигравай.

Разочарованието от това, че Алън смята да замине твърде скоро, я накара да захвърли всякаква предпазливост.

— Заявявам ти, Алън — избухна тя. — Никога не ми стана ясно защо ме накара да се забъркам с този човек. Той иска от мен само едно, а аз нямам желание да му го дам. Не е ли по-добре да стоя далеч от него?

— Не. Важно е да продължиш да го водиш за носа.

— Но защо? Какво имаш против него?

Лицето му стана сурово.

— Не мога да ти кажа сега. Имай търпение. Някой ден ще разбереш.

— Питам се дали ще стане — промърмори тя, когато пред погледа й се появиха първите къщи.

Тя склони глава на рамото му. Бе толкова хубаво да е до него, да чувства тялото му. В същото време беше болезнено очевидно, че той никога няма наистина да й принадлежи. Винаги щеше да си взима това, което иска от любовта й, и да изчезва, докато следващият сгоден случай не ги събере отново. Само трябваше да махне с ръка и да му каже да си върви. Но знаеше, че никога няма да го стори.

Джошуа Бенет бе уредил цялата трупа да се събере за вечеря в кръчмата „Индианската кралица“, където за тях бе запазена отделна стая, за да обсъдят репертоара си. Стаята беше боядисана в наситено зелено, по стените имаше свещници, а изстърганият дъсчен под бе покрит с пясък. Храната беше обикновена, но вкусна. А случаят бе особено приятен, защото Алън остана с тях. По средата на вечерта Джеръми също пристигна.

Мод извика, когато го зърна застанал до вратата. Аленият мундир и триъгълната шапка не стояха толкова добре на дребната му фигура, колкото на мъжественото тяло на Алън, а умното му, лукаво лице изпод шапката бе напълно несъвместимо с изражението на войник. Но Мод не забеляза тези неща. Тя тичешком прекоси стаята, хвърли се на врата му и залепи, както се надяваше, сестринска целувка на бузата му.

— Струваш ми се отслабнал — отбеляза тя и го задърпа към масата, където останалите се трупаха, за да го поздравят. Той засия от тяхната явна привързаност, дори и на Мод. Особено нейната.

— Това е, защото се отнасят много строго с мен. Нямате представа какво е. Радвайте се на актьорския си живот, приятели, защото всичко друго е адски трудно, казвам ви.

— Знаеш ли, Джеръми — каза провлечено Кити. — С тази униформа все едно си излязъл направо от „Нравите в армията“.

Джеръми й направи недоволна гримаса.

— Самият майор Аутсайд. Имам един старши сержант, който иска да съм „вън от играта“.

— Тогава ела при нас, Джеръми — извика Греъм. — Нужен си ни. Никой не може като теб да свири като птичка, да не говорим за всички онези комични роли.

— Де да можех — отвърна Джеръми, придърпа един стол до масата и си отряза голямо парче от пая, който бе сервиран. — Но Алън сигурно ви е обяснил как се отнасят военните към дезертьорите. Предпочитам все пак да си запазя главата.

— Но теб те взеха насила, нали? Нямат право да те държат в армията.

— Намини утре да обясниш това на сержант Стейси. Между другото, ще ми налеете ли от това, което пиете?

— Черна бира. Не е много, но можеш да си вземеш каквото поискаш.

От подобрения цвят на лицето му и от цялостното му поведение Мод заключи, че той вече не пие толкова, колкото в Бристол. С облекчение забеляза, че той напълни чашата си до половината и отпи малка глътка.

— И така — продължи той, като се зае с пая си, — наехте ли вече салон?

— Да — обади се Бенет гордо. — Аз също изпитвам голямо облекчение. Изглежда, преди четири години на една пътуваща трупа позволили да използва за представления склада за стоки на кмета Плъмстед, тъй като нямало друго подходящо място във Филаделфия. Разбира се, имало голямо недоволство от страна на някои религиозно настроени хора, които смятали, че театърът е люлка на греха, но кметът надделял. Сега той отново се съгласи да отвори склада си за цялото ни турне, колкото й дълго да продължи.

— От това, което чух, май няма да е задълго — обади се Алън, облягайки се назад. — В града има и по-смели хора, които обичат развлеченията, но в крайна сметка те отстъпват пред квакерите и презвитерианците, които са способни на много яростна опозиция. Моят съвет е да съсредоточите най-големите си усилия в началото.

— Ще останем толкова, колкото можем — отвърна Бенет, — а след това ще заминем за далеч по-дружелюбния Ню Йорк. Решил съм първата ни пиеса да бъде „Невинният покаяник“ и съм написал пролог за Мод. Ти ще ни даваш тон, моето момиче.

Мод пое високата палячовска шапка, която й подаде, застана до един от свещниците и прочете с най-нежния си глас:

— Звучи малко като оправдание, не мислите ли? — коментира сухо Алън.

— Може би — съгласи се Бенет. — Но по-добре това, отколкото да ни освиркат и да ни замерят с всевъзможни снаряди от партера.

— На мен ми харесва — заяви Мод, като сгъна листа. — И смятам да го кажа с цялата искреност, на която съм способна.

Алън все листа и го прегледа.

— Не се тревожи за искреността, скъпа. Само се докарай и им покажи един глезен. Това ще има по-добър ефект от всякакви пролози.