Мод

Глава 14

Мод осъзна цялата чудовищност на това, което бе извършила, едва дванадесет часа по-късно, след като корабът бе напуснал пристанището на Бристол. „Мария Луиза“ отплава с отлива веднага щом се стъмни. Нощта бе почти безлунна. Мракът се спускаше наоколо като плътна, тежка завеса. Мод незабавно слезе в мъничката, тясна каюта, която щеше да споделя с още три жени, и остана там, като ту се опитваше да заспи на неудобната дървена койка, ту сядаше до закованата за пода маса и съзерцаваше слабата, сребриста светлина на един фенер, която самотно се прокрадваше между дъските. С всяко проскърцване на кораба тя си мислеше, че нахълтва Джефри Евърли, придружен от кралските си гвардейци, за да я измъкне оттук и да я отведе в затвора. Опаковането на личните й вещи и всички принадлежности на трупата и след това товаренето им в трюма бе задържало страха й. После въжетата на кораба бяха окончателно прибрани и той тромаво се насочи към пролива. В този миг страхът отново я завладя. Тя бе убедена, че щом свободата е толкова близо, нещо трябва да се случи, за да провали бягството й.

Но нищо не се случи и в малките часове на нощта, след като Кити, Ева и Франсис вече си бяха легнали. Накрая заспа от изтощение. Когато се събуди, зората се промъкваше през тясното прозорче и изпълваше каютата с мека, сива светлина. Тя бързо се разсъни, отметна завивките, изстена, когато усети, че цялото тяло я боли от неудобната койка, облече една рокля и се изкачи по стълбата на палубата.

Стоеше опиянена. Лекият ветрец милваше страните й и лениво пърхаше в платната над главата й. Корабът спокойно се издигаше и снишаваше, носен от вълните, следвайки посоката на вятъра. Мод едва не изгуби равновесие, когато тръгна към перилата, за да погледа водата. Накъдето и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше, виждаше само вода — обагрена в розово от зората. Повърхността бе леко набръчкана на малки вълнички, които стигаха до самия хоризонт.

Завладя я усещането, че сред този безбрежен океан се намира на една малка, подскачаща дървена тресчица. Отправи взор на изток, където златни и сиви оттенъци предизвестяваха изгрева на слънцето. За първи път осъзна, че оставя всичко познато зад себе си. Англия, родният й дом… се изплъзваха като зрънцата в пясъчния часовник. Когато се обърна на запад, където хоризонтът бе все още тъмен, тя разбра, че там я очакват пустота и непозната страна, и усети в очите си да напират парещите сълзи на непреодолима тъга. Това бе нов страх, различна тъга и за миг тя се поколеба. След това се овладя.

Даде си сметка, че щом може да замине надалеч, тогава значи може и да се върне някой ден! Англия щеше да си бъде все там. Бъдещето бе непознато, но поне не криеше заплаха за арестуване нито за нея, нито за Алън. Това нямаше да се случи дълго време, а най-вероятно — никога. Засега бяха свободни.

А морето беше прекрасно! Прекрасно!

— Добро утро, мис Мейкджой.

Мод се обърна и видя Джошуа Бенет, застанал близо до люка. Носеше строга черно — сивкава перука, която се спускаше под широка триъгълна шапка. Тя се усмихна, а той се облегна до нея на перилата и каза:

— Не съм ви виждал, откакто тръгнахме, и се страхувах да не сте хванали mal de mer. — Мод го погледна неразбиращо. — Морска болест. Често се случва, ако не сте привикнали към вълнението.

— Да. Бях малко болна — отвърна тя, тъй като предпочиташе той да си мисли това, отколкото да узнае истинската причина за оставането й в каютата. — Но сега се чувствам много по-добре. — Тя погледна към потъмняващата синева на океана. — Нали е прекрасно?

Очите му не се отделяха от грейналото й лице.

— Да. Това е първото ви пътуване по море, така ли?

Мод отметна един дълъг кичур коса, който вятърът бе залепил на челото й.

— Да, така е. Всъщност изпитвах известна носталгия по дома, докато красотата на изгрева не засенчи всяка друга мисъл. Дава ми странното усещане, че с всяко потапяне на носа на кораба се отдалечаваме все повече от Англия.

— Сигурно много обичате Англия. Откъде сте?

— От Съфолк. Торнууд Менър, близо до Тетфорд. Всъщност родителите ми починаха преди няколко години, така че мястото не ми липсва много, нито пък хората. Но все пак то бе моят дом, докато сега всичко, което се намира пред мен, е чуждо и непознато.

Той се облегна на перилата, кръстоса ръце и се загледа в движението на вълните.

— О, колониите няма да ви се сторят толкова чужди. В края на краищата те са английски и там се срещат същите добродетели и пороци, както в родината. Разбира се, има си някои изцяло техни. Освен това там непрекъснато пристигат и заминават кораби, които ще ви отведат у дома, ако много ви домъчнее.

— Колко ще продължи пътуването?

— Около шест седмици, зависи от времето. Отивам там за четвърти път и само веднъж ни се случи да попаднем в толкова опасна буря, че вятърът ни отнесе встрани. Капитанът мисли, че това ще бъде едно доста спокойно плаване.

— Дано излезе прав. Конвоят на генерал Уилкс много далеч пред нас ли е?

— Само около един ден. Основната част на флотата остана да чака флагманския кораб до островите Сили и това я задържа. Мисълта, че са така близо до нас, е успокояваща, нали?

Мод погледна към сивия хоризонт, където, отвъд линията между океана и небето, Алън и Джеръми опитваха новия си живот на борда.

— Да, успокоява.

Въпреки че Мод не можеше да знае това, отвъд същия хоризонт Алън и Джеръми седяха заедно до перилата на кораба и наблюдаваха как първите лъчи на същата зора хвърляха златист прозрачен воал над източното море. Бяха станали преди два часа. Стейси — техният старши сержант, ги бе измъкнал от неудобните им хамаци. Главната роля на старши сержанта бе да направи от нещастните, насила вербувани войници нещо, приблизително подходящо за Осми кралски полк.

Джеръми не беше толкова наивен, за да се прехласва по розовото зарево на зората, а бързо се върна, за да почисти затвора на дългата си кремъклийка. Това бе за втори път, а знаеше, че ще има още две инспекции, преди да мине проверката на старши сержант Стейси. Гърбът още го болеше от ударите, които придружаваха всеки неуспех, а щеше да има и доста други, преди да приемат състоянието на пушката му за задоволително. Мислеше, че вече би трябвало да е свикнал, но вероятно бе прекалено рано. Бе попаднал твърде бързо и внезапно в армията, за да може да се приспособи към живота в нея. Той с изумление видя как Алън сложи цевта на своята пушка на коленете си, а ръката на перилото.

— Къде е Стейси? — попита тихо Джеръми.

— Току-що слезе долу — отвърна Алън, загледан в сивото море.

— Ако бях на твое място, нямаше да бързам да си почивам. Напълно типично за тази гадина е да ни накара да си мислим, че е долу, а всъщност да изчаква да види дали ще напуснеш поста си.

— Да — провлече Алън. — Някой ден, когато това свърши, смятам да пречукам това копеле. Когато приключа с другата си набелязана жертва, естествено.

— За Бога, не мислиш още за това, нали? След всичко, което се случи…

— Точно заради всичко, което се случи.

— Убий ме, Алън, ако не те смятам за най-опакия, най-инатливия, най-проклетия глупак, който някога се е раждал! Виждал съм те да вършиш някои глупости преди, но да дойдеш при мен тук бе най-великата от всички! Трябваше да ме оставиш да се справям сам.

— Как щеше да излезеш на глава с грубиян като Стейси, ако не бях до теб? Нима не мрази мен повече? Нима не поемам част от ударите, които щеше да стовари на гърба ти, ако ме нямаше тук?

— Така ми се пада, щом прекалих с пиенето. Във всеки случай сега не помня какво си мислех.

— Нито пък аз. Моето беше съвсем различно. Но ние сме преживели толкова много неща заедно, че сега не мога да позволя да се случи каквото и да било с теб. Освен това, ако не бяха Стейси и няколкото негови подлизурковци, нямаше да е така непоносимо. Бях готов за някаква промяна.

Двама войници в червени униформи се изкачиха на палубата. Джеръми се увери, че никой от тях не е Стейси, и бавно продължи да лъска цевта на оръжието си.

— Не ми хвърляй прах в очите, Алън Дезмънд. Можеш да твърдиш, че си дошъл тук да ми помогнеш, но аз знам истинската причина. Веднъж щом си си наумил, че генералът отива в колониите, нищо не е можело да те задържи в Англия. Алън му се усмихна с тънките си устни.

— Признавам, че в това има частица истина. Съвсем не горях от нетърпение да го последвам в Индия, но Америка не звучеше чак толкова лошо.

Джеръми въздъхна.

— Кога ще зарежеш тази нелепа вендета? Вече от десет години всичко е приключило.

Чертите на Алън се изопнаха на бледата светлина.

— И точно ти ме питаш за това!

Един глас прогърмя от люка и попречи на Джеръми да отговори.

— Я се размърдайте и бързо се качвайте по тая стълба, нещастни, гнусни, размирни копелета такива! Сега ще ви направя кралски войници!

На палубата, препъвайки се, се появиха група мъже. Насилствено събрани като Джеръми, повечето от тях още бяха облечени със селските си широки ризи и панталони, с които са били в кръчмите, откъдето войниците ги бяха измъкнали. Тяхната бледност бе още по-жълтеникава, отколкото на Джеръми, изглеждаха по-уплашени и смутени от враждебното обкръжение, в което бяха изпаднали. И Джеръми, и Алън, като поразмислиха, прецениха, че се бяха приспособили много по-бързо и правилно. Може би затова Стейси бе далеч по-суров към тях. Не че бе много мек с другите. Все пак десетте удара с камшик, наложени на Алън по някаква прищявка на Стейси, бяха повече от това, което всички бяха понесли, включително и Джеръми.

— Някой ден този сержант ще получи апоплектичен удар — сухо заяви Алън, забелязвайки червеното лице и изпъкналите очи на Стейси.

— Не ми се вярва — измърмори Джеръми. — Прекалено много си обича работата.

Алън се извъртя на варела с катран, на който седеше, така че да бъде с гръб към сцената на палубата и с лице към изгряващото слънце.

— Питам се дали Мод е някъде назад — промълви той повече на себе си, отколкото на Джеръми.

— Какво искаш да кажеш?

— Казах й да доведе трупата във Филаделфия. Ако ме е послушала, трябва да е на път с Уилкс на два, може би три дни път след нас. Това бе тежка задача, но тя е способно момиче.

Джеръми се наведе над оръжието си.

— Да, такава е.

— Казвам ти, Джеръми, колкото повече се отдалечавам от Англия, толкова повече ме крепи мисълта, че ще я видя в Америка. Странно. Никога не съм очаквал, че ще изпитвам толкова силни чувства към някоя жена.

— Може би това е естествена последица от мъката по дома. Понякога и аз я чувствам.

— Да, вероятно е така.

— Или пък… може и да си влюбен в нея.

— О, аз наистина я обичам. Но аз обичам много жени. Знаеш го. Но никога не съм чувствал нужда специално от някоя. Трудно ми е да свикна.

— Дезмънд! — изрева Стейси. — Отпред. Ти и оня хленчещ фокусник. Двамата. И да почистите по-добре тези пушки!

— Сякаш сме му слуги — процеди Алън през стиснатите си зъби.

Джеръми подпря приклада на пушката си на парапета и скочи на крака.

— Предвиждам поне още две почиствания.

— Не знам. Съдейки по настроението му, този ден може да ни натресе поне три или четири почиствания.

На втората сутрин Мод се оказа толкова заета, че едва ли имаше време да мисли какво има отвъд хоризонта. Тъй като Алън отсъстваше, Джошуа Бенет пое ръководството на трупата и започнаха дълги репетиции за подготовка на онези пиеси, които според него щяха да се приемат най-добре в Америка.

— Шекспир! В колониите се усеща огромна нужда от Шекспирови драми. Не знам дали е, защото напомнят на хората за Англия, или защото ги карат да се чувстват изтънчени, въпреки че живеят в полудива страна, но във всеки случай се усеща. Дори неграмотните селяни обожават Шекспир.

— Но, мистър Бенет — възрази Мод, — трупата Стенбъри не е известна със своите Шекспирови драми. Ние сме по-добри в леките комедии — Конгрийв, Стийл…

— И Дезмънд. О, знам това. Но някакви дърдорещи чужденци, които се правят на глупаци пред напудрени красавици, не са точно това, за което колонистите копнеят. Освен това в Америка съществува силна вълна пуританизъм, дори в Ню Йорк. Ако видят, че им се предлага култура, няма да бързат да затворят театъра.

— Е-е — провлече Франсис, докато оправяше един дълъг, прозрачен шал, който вятърът заплашваше да отнесе. — Мисля, че мис Мейкджой трябва да говори само от свое име. Всеки може да ви каже, че съм широко известна със своята Порция, а също и със своята Жулиета.

— Малко си старичка за Жулиета, скъпа — обади се Харви иронично.

— Да — изкикоти се Кити. — По-скоро е за лейди Макбет.

— Стига вече — сгълча ги Бенет. — Ще има достатъчно роли за всички ви. Ще започнем с „Невинният покаяник“, после ще продължим с „Недоволният съпруг“. Ще приключим списъка с „Венецианският търговец“, „Всичко за любовта“, „Небрежният съпруг“ и „Лондонският търговец“. Имаме и нови членове. Това ще означава усилени репетиции.

В действителност Мод бе благодарна, че Бенет им възлагаше толкова работа. За нея това означаваше по-малко да се пита дали постъпва правилно, като напуска Англия, или да се тревожи за Алън и Джеръми. Даже останалите членове на трупата бързо се приспособиха. Кити се залепи за един от новопостъпилите младежи, докато Франсис започна да се заглежда по хубавия първи помощник, който с жар откликна на интереса й. Единствената трудност възникна някъде по средата на пътя, когато се случиха няколко бурни дни и вятърът подмяташе кораба като черупка сред разяреното море. Тогава Мод за първи път научи какво в действителност означава mal de mer. През цялото време тя не се надигна от неудобната си койка, не можеше да поеме и една хапка и не след дълго искаше корабът да потъне и това да сложи край на мъките й.

После времето се проясни, корабът започна отново да се полюшва леко, блаженото слънце се показа и репетициите на палубата се възобновиха.

Сега Бенет започна още повече да ги пришпорва, за да наваксат загубеното време. Едва четири дни преди да стигнат Северна Америка намалиха темпото и в продължение на един ден и една нощ се поклащаха равнодушно, докато вятърът отново ги подхвана, успокоявайки по този начин загрижения Бенет.

— Не знам — продължаваше да мърмори той. — Още не сте готови. Има още много неща за изглаждане, а ми се искаше да започнем веднага с представленията, щом наемем театрална зала.

— Повечето играем заедно от месеци — опита да го успокои Ева. — Не вярвам да сме толкова зле. Всъщност, колко враждебна може да е американската публика?

— Говори се, че замерят актьорите, ако нещо не им хареса.

— Това се случва и в Англия — обади се съпругът й. — Спомням си една плевня в Шрузбърг, където човек не можеше да мине по сцената, защото земята бе зарита със зеленчуци.

— Да — добави Франсис, — а спомняте ли си какво стана в Йорк? Онзи с кожения камшик? Искаше да ни нашиба всичките, ако не остане доволен от нас.

— Той беше леко пийнал.

Споменът накара Кити да се разсмее.

— И щеше да го направи, ако Алън не го бе пипнал за яката и не го бе изхвърлил от салона.

— Как бих искала Алън да е тук — обади се тъжно Ева.

— Трябва да се присъедини към вас във Филаделфия — бързо се намеси Бенет. — Надявам се да го стори, защото присъствието му е неоценимо, както и на Джеръми Оукс. Всъщност, ако бях сигурен, че Джеръми ще е там със своята торба с вълшебства, нямаше да се безпокоя толкова.

— Но той ще бъде там — каза Франсис. — Мод, ти обеща… Мод хвърли бърз поглед към Бенет.

— Алън обеща, че ще бъде.

Тя знаеше, че Бенет почти не се надява двамата да избягат от армията, но самата Мод не искаше да повярва, че няма да успеят. Алън вярваше, че всичко ще мине благополучно, иначе нямаше да й каже да го последва с трупата.

— Е, вие във всички случаи трябва да сте подготвени, а ако се появят, още по-добре. Хайде сега да изиграем още веднъж първа сцена от „Невинният покаяник“.

Мод бе така привикнала да е заобиколена с вода отвсякъде, докъдето погледът й стига, че когато една сутрин забеляза земя, й се стори, че самият бряг е нещо чуждо и непознато. Той бе само тъмно петно на сивия хоризонт. И все пак, когато от наблюдателницата се чу вик: „Земя!“ и тя се спусна към перилата заедно с останалите пътници, почувства как в нея се поражда и надига трепет при мисълта, че щеше да стъпи на нова земя, нова страна. Идеята, че за първи път в живота си щеше да посети земя, която не е английска, едновременно я вълнуваше и малко я плашеше.

— Това ли е Филаделфия? — попита тя Джошуа Бенет, който бе застанал до нея и се взираше в дългата тъмна ивица земя с доволна усмивка. „За него това е дом“ — помисли Мод с лека тъга, като си спомни колко далеч се намираха вече от Англия.

— О, не. Това е провинция Джърси. Още имаме доста път по вода, после ще се движим успоредно на брега известно време, докато стигнем един залив и реката, която ще ни отведе до пристана на Уотърстрийт. Ще мине още малко време, докато се приближим достатъчно, за да видим истинския бряг. Но вятърът е благоприятен. Ако се задържи, трябва да сме в пристанището утре сутринта.

Изглежда, предстоеше да се чака дълго. Тъмното петно земя я дразнеше и примамваше цели часове, преди да се приближат достатъчно, за да може да различи формите на ниските хълмове и зелените гори. Следобеда тя още стоеше до перилата и наблюдаваше как от зелените хълмове изникват пасища, различаваше белите силуети на фермите с дълги прави редици от сгради, разположени безразборно около къщите и допълнителните постройки, сякаш някой небрежно ги бе захвърлил там. Неравни бели плажни ивици, които се изкачваха към гъсти гори, чиито дървета бяха толкова огромни, че тя ги разглеждаше с благоговение. Бе очаквала да види планини, но нямаше. Само ниски, вълнообразни хълмове, по-високи от хълмистите области в Съфолк, но и по-сухи — тук нямаше и помен от многобройните канали. Гъстите гори изглеждаха така, сякаш дивите индианци щяха да изскочат всеки момент иззад дърветата с рев и бойни викове, размахвайки томахавките си, както бе чувала, че правят. Ала никой не се появи. Брегът изглеждаше толкова мирен и спокоен, колкото всеки бряг в Англия. Ако не бяха високите дървета, гъстите гори и свежата зеленина, тя можеше да си помисли, че наблюдава как пред очите й се нижат областите и полята на Англия.

Едва в късния следобед, когато Мод се взираше в хоризонта известно време, изведнъж й хрумна колко обширна и пуста бе страната, която сега се простираше пред нея. Тук-там някоя фермичка или струпани една до друга ниски къщи бяха като мънички оазиси в пустиня от некултивирана земя. Никъде в Англия не можеха да се видят гори, заемащи цели мили от територията. Бенет й беше казал, че американската пустиня се простира далеч на запад, на стотици мили отвъд бреговата линия, но на нея й се струваше, че целият континент бе една пустиня. В сравнение с Англия — може би.

По тъмно „Мария Луиза“ акостира в канала, за да изчака прилива, който щеше да ги отведе в залива Чеспийк. Мод бе твърде развълнувана, за да заспи, и стана веднага щом чу как вятърът запърха в платната, още преди да се зазори. Докато първите слънчеви лъчи обагряха в сребристо морето, тя стоеше близо до носа, вкопчена в перилата, и се взираше към брега, нетърпелива да забележи първите знаци, които да й покажат, че наближават Филаделфия.

Движеха се мудно с прилива, следвайки един проток, който се превърна в река. Тук имаше много повече ферми, отколкото бе видяла предния ден. В по-голямата си част те бяха ниски, квадратни постройки, изградени от сив камък, който блестеше на утринното слънце, сякаш бе прясно варосан. Стояха в сурово непокорство срещу гъстите гори, които ги заобикаляха, по полята се чернееха дънери там, където земята е била разчиствана. Около тях в правилни квадрати се издигаха бели огради, които означаваха ливадите, допълнителните постройки или кошарите. Кафяви и бели крави пасяха трева, която бе толкова зелена, колкото в Англия, но, както даже от палубата можеше да се прецени, по-гъста и сочна.

Бе изумена от птиците. Те бяха навсякъде, един конвой, който придружаваше кораба, докато се движеше по канала, като крещяха за поздрав, гмуркаха се и се издигаха в попътния вятър. И рибите във водата около кораба бяха тлъсти и огромни. Цели ята образуваха пяна на двадесет фута разстояние или кръжаха толкова близо до кораба, че тя почти можеше да ги преброи от палубата, само дето бяха толкова много, че бе невъзможно да се преброят. Докато първите покриви на града се показаха, тя вече усещаше, че това е девствена земя, незасегната от цели години използване, неизхабена от употреба. В сравнение с нея Англия изглеждаше стара и уморена.

Филаделфия бе още едно откритие. Тя помириса града, преди да го види, но това важеше за всеки пристанищен град.

Това бе земна миризма, едновременно на риба, кедрови кораби от островите и всички комбинирани миризми от кея на захар, ром, подправки, катран, тютюн и кафе. Частици от тези стоки се носеха по повърхността на реката дълго преди тя да забележи неравната гора от мачти в непосредствена близост до града. По-нататък във водата бяха закотвени още кораби, които чакаха лодките да докарат стоки и пътници към и от пристана. „Мария Луиза“ акостира до тях и Мод трябваше да обуздае нетърпението си да слезе на брега, когато Бенет й заръча да чака при останалите, докато той уреди къде да отседнат.

Той се завърна в ранния следобед и едва тогава тя слезе по нестабилната стълба и се настани в една лодка, която я отведе на брега по лъкатушещ път между корабите. Бенет й подаде ръка на излизане от лодката и докато се изкачваше по ниските стъпала до каменния пристан. Тя се огледа наоколо със светнали очи, опитвайки се да възприеме всичко наведнъж.

Пристанището представляваше дълга павирана улица, която се простираше по протежение на града. Откъм страната на водата бяха натрупани варели, щайги, кутии и бали във всякакви размери и форми. Отсреща следваха една след друга сгради, повечето дървени, но някои от яркочервени тухли, които, изглежда, бяха построени наскоро. Нито една не бе висока и нямаше онази тъмно махагонова патина, която толкова често се срещаше в родината й. След като всички слязоха на брега, Бенет ги поведе с бърза крачка по улицата, а Мод се извиваше и обръщаше, гледайки с копнеж витрините на магазините и кръчмите, изпълнена с желание да надзърне вътре.

Вниманието й бързо се пренесе върху тълпите, през които си пробиваха път. Хората в този град бяха също така неповторими, както и сградите. Мод без свян се взираше в негрите, в жените с ярки тюрбани и широки поли, и в мъжете с домашно тъкани ризи и кръгли плоски шапки. Бе виждала неколцина африканци в Бристол, но не толкова много колкото във Филаделфия. Тук-там измежду тях се виждаха шкембести мъже в черни палта със строга кройка, домакини, сложили бели бонета с къдрички изпод скромни сламени шапки, изискани господа с напудрени перуки и атлазени жакети, селянки с рокли на тъмни райета и селяни с ризи от груб плат. Повечето от тях се познаваха по говора съчетание от диалекти, които никога преди не бе чувала, дори в космополитния Лондон. Напевната смесена реч на африканците с карибския ритъм. Шотландският гърлен диалект със силните немски и скандинавски акценти. Дори английският им бе различен. Докато напуснаха пристанището и свиха по една от улиците, водеща към вътрешността тя бе разпознала лондонски, източно английски, корнуолски и акцент от северен Йоркшир.

Там бяха и войниците, чиито алени, зелени и наситено сини куртки обозначаваха различните им полкове. Те бяха навред и Мод скоро разбра, че би било безполезно да търси измежду тях познатото лице на Алън. Освен това наоколо имаше твърде много други интересни неща, за да се съсредоточи само върху военните.

Когато напуснаха крайбрежната улица, въздухът се прочисти. Широките търговски улици с вдлъбнатини по средата и стълбове, поставени близо до къщите, за да предпазват пешеходците от уличното движение, бяха оградени от двете страни с дървета. Бе виждала такива улици в Лондон, но само в по-изисканите квартали. Повечето къщи тук бяха от червени тухли и камък, и всички изглеждаха еднакви. Тя се удивляваше на липсата на зелена плесен, каквато имаше навсякъде по вековните сгради в родината й. Бе освежаващо да се озовеш на място, където всичко изглеждаше така младо.

Не след дълго тя разбра, че колкото и да бе нов, този град бе запазил някои от страховитите особености на родната страна. В единия край на широка и зелена общинска алея, покрай която минаха, Мод забеляза един позорен стълб, познат й от малкото родно селце. Близо до него се извисяваше страшният силует на бесилката, която явно представляваше такава част от живота в колониите, каквато и в най-малката област в Англия. Когато Джошуа Бенет посочи една огромна купчина от сив камък и уточни, че това е местният затвор за длъжници, тя започна да се пита дали не е очаквала прекалено много от тази нова страна.

Е, да, наистина, не бе рай. Бе още нова и очарователна, и тя смяташе да й се наслаждава.

Стигнаха до крайната цел на пътуването си, когато свиха в една странична уличка и се озоваха пред двуетажна дървена къща с боядисани в яркочервено капаци на прозорците. Изглеждаше удобна и приканваща, и Мод се зарадва, когато Бенет им съобщи, че тук е запазил стаи за жените, а неженените мъже ще отседнат две къщи по-нататък. Една едра жена с огромно боне и престилка, широка като чаршаф, ги покани вътре и ги поведе нагоре по стълбите. Къщата бе подредена по-скоро практично, отколкото луксозно, но изглеждаше достатъчно удобна. Ева и Греъм получиха една обща стая, Кити и Франсис — друга, а Мод, за нейна радост, бе въведена в малката стаичка под стряхата, в която се побираше само едно дъсчено легло и неголям скрин. Едно тенекиено огледало над тоалетката отразяваше светлината, идваща от прозорчето на капандурата, приятно украсена с надиплена, домашно тъкана завеска. След три седмици, прекарани в тясната корабна каюта, мисълта, че разполага с тази чиста, слънчева стая, бе като небесен дар.

Бенет бързаше да настани мъжете, така че тя имаше време да го дръпне настрани само за миг, преди той да тръгне отново.

— Как да открия Алън? — попита шепнешком Мод, хванала го за ръкава.

— Навярно ще дойде в театъра, щом успея да уредя това.

— Но къде е? Представи си, че не разбере за нашето пристигане?

— Скъпа моя мис Мейкджой — отвърна Бенет, като отмахна ръката й, — не се старайте да търсите Алън. Оставете той да ви намери.

Тя обмисли думите му, след като се качи в стаята си и се изпъна на леглото, което сякаш се въртеше и мяташе, въпреки че бе здраво закотвено на земята. Искаше й се също да е така сигурна, че Алън ще узнае за пристигането им. Всичко бе възможно — можеше да не научи за тях или да не знае, че са пътували с „Мария Луиза“. Може дори да е тръгнал от Филаделфия за обширните непознати пространства отвъд крайбрежието. Можеше и никога да не го намери в този огромен, незаселен континент.

Ужасно безпокойство заплашваше да прогони цялата радост, която бе изпитала от откриването на Филаделфия. То изби в притеснение, което напълно би я завладяло, ако леглото не бе толкова меко, слънцето — толкова приспивно топло, а тя толкова изтощена, че потъна в сън, преди да се замисли сериозно за това.