Мод

Глава 21

Когато отвори очи, тя видя само французина, който я държеше в обятията си и се опитваше да допре дървена чаша до устните й.

— Пийнете малко от това, мадмоазел. Изглеждате много уморена.

Мод отблъсна ръката му.

— Какво е това?

— Само малко вино. Донесох го със себе си. Дори водата не е добра за пиене в тези села на диваци.

Тя направи усилие да седне.

— Не разбирам. Защо сте тук? Как се озовахте тук? Всичко е толкова нелепо.

Превалоа се облегна назад, подпря лакти на коленете си и преплете пръсти.

— Смаяна сте, нали? Все пак това не е странно. Аз съм още по-учуден да ви намеря тук. Когато чух, че е пленена бяла жена със златна коса, която пътува с двама мъже, не смеех да помисля, че това сте вие. Когато чух, че двамата мъже били в армията, моите надежди малко пораснаха. Но когато вие влязохте в тази колиба, аз бях очарован.

Мод отметна дълъг кичур коси от челото си и се извърна. В главата й се гонеха противоречиви мисли. Радваше се, че е заедно с човек от своята раса и далеч от лапите на индианците, и едновременно с това много добре си спомняше последния път, когато бе с него. Това не я успокои.

— Приятелите ми?

— Страхувам се, че за тях няма надежда. Вие щяхте да последвате тяхната съдба, ако не бях научил за вашето пленяване и не пожелах да ви освободя.

— Какво ще им сторят?

Превалоа потупа широкия маншет на ръкава си.

— Накрая ще ги изгорят живи. Преди това ще бъдат подложени на много голямо мъчение, но без всъщност да умрат. Така постъпват индианците.

По лицето на Мод се застинаха сълзи.

— Толкова жестоко… — промълви тя, като с мъка се опитваше да ги сдържи.

— За нас, навярно. Не забравяйте, че индианецът вижда в понасянето на болка голяма смелост. Колкото повече болка понася някой, без да извика, за толкова по-смел го смятат. Те очакват подобни изпитания, когато станат жертва, и подлагат своите собствени жертви на същата проверка.

— Алън… — прошепна тихо тя.

— Мисля, че е по-добре да забравите за мосю Дезмънд. По-добре мислете за факта, че сте тук под моя опека. Без мен, няма съмнение, щяхте да станете робиня на някой от тези мохикански войни и мога да ви уверя, че едва ли щяхте да видите цивилизацията отново.

Гласът му бе ядосан, сякаш тя не оценяваше добрината му. Мод го погледна предпазливо.

— А с вас?

Мъжът повдигна едната си вежда. Той също си спомняше онази сцена в градината в Бристол.

— Аз не съм дивак, мадмоазел. Няма да крия, че изпитвам нежни чувства към вас. Но вие сте минали през голямо изпитание и ви е нужно време, за да се възстановите. Аз и приятелите ми ще напуснем тези гори и ще се отправим към удоволствията на Монреал. Вие ще ме придружите и… е, ще видим… А сега трябва да пийнете малко вино и да вземете малко храна за пътуването. Ще бъде леко.

Мод пое подадената й чаша и я вдигна към устните си. Чувстваше как виното сякаш раздира вътрешностите й, но й възвръща силата. Знаеше, че щеше да й е нужна тази сила, не само за да предприеме предстоящото пътешествие, но и за да си представи какво бъдеще, ако изобщо имаше такова, я очакваше в Нова Франция.

Поне нямаше да се притеснява заради Превалоа няколко дни.

През нощта я оставиха сама и тя се унесе в тежък сън, от който я събудиха призори. За нейно облекчение й дадоха да язди кон редом с Превалоа и още един французин. За пръв път тя разбра, че Иполит носи униформа, както и спътникът му. Имаше още двама бели — грубовати мъже, които носеха кожени гамаши с ресни и кожени шапки, — а също и двама индианци. Научи, че траперите бяха couriers de bois, горски рейнджъри от Френска Канада, а индианците отиваха до най-близкия пазар, за да купят продукти за племето.

Стигнаха пазара, преди да се стъмни и прекараха нощта там; на другия ден трябваше да се качат в канутата и да предприемат пътуване по вода до Монреал. То продължи няколко дни, като през това време спираха при различни пазарчета и фортове. Тя с облекчение забеляза, че мъжете се отнасяха към нея с уважение, дори Превалоа — като изключим жадните погледи, които й хвърляше — я остави сама с мислите й.

Тези мисли бяха безкрайно тъжни и злочести. Ужасното страдание, на което са били подложени Алън и Джеръми, трябваше вече да е приключило, въпреки че това не и носеше особено утешение, защото нямаше да ги види отново. Тя се опита да прогони тези мисли от съзнанието си, за да остане само нямата притъпеност, която щеше да обуздае скръбта й. В голяма степен успяваше.

Не можеше да се въздържи обаче да не посочи обвинително униформата на кавалера.

— Когато бяхме в Англия, никога не сте споменавали, че служите в армията. За удобство ли забравяхте това?

— Не смятах, че информацията ще се посрещне добре.

— Имате предвид, че щеше да ви попречи да отидете между хора, които ви вярват. Каква ли чудесна информация сте измъкнали от тези, които сте измамили, генерал Уилкс например.

— Ха. Та той беше глупак. Но имаше много други, които случайно споменаваха ценни неща. Знаете ли, вие, англичаните, сте много открити хора. Лесно се мамите. Нямаше нищо трудно.

— Може би очакваме хората да показват малко повече достойнство в делата си. Вие не сте били нищо друго, освен един обикновен шпионин!

— Не се смятам за обикновен, мадмоазел. Гледах да съм колкото може по-полезен на своя крал. Когато в Англия повече не можеше да се извлече полза, отплавах за Нова Франция, за да служа по друг начин.

— Какво стана? Започнаха да усещат вашата игричка?

Той сви рамене.

— Ползата от шпионина винаги е временна. Уморих се от тази игра.

Поведението на кавалера само усили недоверието й към него, въпреки че я бе спасил от мохиканите.

Когато най-после се показаха огромните плоски върхове на планината, извисяваща се над Монреал, тя изпита не точно щастие, а облекчение, че накрая напуска лодката. А вероятно, като живееше в истински град, ще й бъде по-лесно да не вижда толкова често монсеньор дьо Превалоа.

За свое разочарование разбра, че няма да й позволят да влезе в град Монреал. Вместо това я заведоха на един малък шлеп, закотвен в реката под бреговата ивица, и я заключиха в миниатюрна каюта. За първи път започна да се чувства пленница на французите, и по-специално на Превалоа, който не криеше, че това лошо отношение бе по негова заповед.

Тя седна на тясната дъсчица, която служеше за легло, и в главата й се появи мисълта, че ако той я последва в това тясно, ограничено пространство, тя ще намери начин да убие себе си или него. Болката от смъртта на Алън бе все още толкова силна, че повече не й се живееше. Тъкмо оглеждаше каютата за нещо, което би могло да й послужи като оръжие, когато усети, че шлепът започва до се движи. Спусна се към илюминатора и видя как зеленият, обрасъл с дървета бряг от другата страна на града се изплъзва покрай нея. Но къде ли отиваха? Доколкото знаеше, на север нямаше нищо друго, освен пустош.

Със спускането на нощта в каютата стана тъмно като в рог, защото нямаше свещ. Мод легна на койката и накрая потъна в сън, приспана от люшкането на корабчето, скърцането на дъските и тишината в малката й стая. Събуди се от слънцето, което струеше през прозореца и хвърляше светли зайчета по пода. Лекото движение на каютата й подсказваше, че отново са хвърлили котва.

Мод наплиска лицето си с вода, пооправи роклята си и се опита наново да сплете дългата си коса. Когато чу вратата да се отключва, се допря до стената, като почти се боеше да види кой влиза.

Един млад моряк, още юноша, с дълга, мазна опашка на гърба пристъпи вътре и я заговори.

— Bonjour, мадмоазел — каза той, сваляйки шапката си. — Да ви донеса ли закуска?

— Oui — промърмори Мод. Той си пресегна през вратата, вдигна малък поднос и го постави на масата.

— Вие яжте, след това ще изведа мадмоазел на брега.

— На брега? Къде?

— В града.

Мод се приближи до масата, взе една чаша с димящ бульон и я поднесе към устните си.

— Какъв град? Не знаех, че в Нова Франция има други градове, освен Монреал.

Момчето се засмя на невежеството й.

— Квебек, мадмоазел. Град Квебек.

Квебек. Тя смътно си спомни войниците да назовават това име по време на дългия поход към езерото Джордж. Поне го бе нарекъл град. Това бе окуражаващо. Докато морякът чакаше, тя бързо погълна храната си, после се изкачи по стълбичката на палубата, а той я последва.

Квебек се оказа огромна скала. От малкото къщи, скупчени в подножието, нагоре се издигаше висока скална стена, а на върха й имаше още покриви и остриета. По протежение на пристанищната ивица имаше ред складове, а докъдето погледът й стигаше, имаше закотвени многобройни кораби във всякакви форми и размери. Бе град, но освен това и крепост.

Изпълнена с желание, тя се спусна по въжената стълба в чакащата лодка. След няколко минути гребане достигнаха каменния кей и й помогнаха да изкачи няколкото стъпала до скелята, простираща се успоредно на пристана. Надеждите, че ще я пуснат свободно да се разхожда из града, бързо се разбиха, когато двама войници, облечени в белите униформи на френската армия, пристъпиха към нея.

— Мадмоазел Мейкджой. Последвайте ни, моля — обади се единият на съвършен английски, като я улови за лакътя.

Мод се опита да се откопчи.

— Къде ме водите? Пуснете ме!

— Кавалер дьо Превалоа ни нареди да ви придружим до безопасно място. Елате, без да правите сцени. Така ще е най-добре за всички.

Мод погледна гневно мъжа, но изход нямаше. И тъй като изобщо не познаваше този чужд град, вероятно бе по-разумно да ги последва, докато сама не намери начин за бягство.

Очакваше да я заведат на върха на скалата, но вместо това се насочиха към лабиринта от тесни улички в подножието. Това, както разбра от водача, бе по-старата част на града. Тя бе значително по-голяма, отколкото изглеждаше от реката. Улиците, които се намираха по-близо до водата, бяха застроени с огромни складове, но когато се отдалечиха от тях, пред пътниците се изпречваха спретнати къщи, високи три или четири етажа, от чиито прозорци можеше да се зърне елегантната вътрешна подредба.

Не след дълго стигнаха едно площадче, встрани, от което се издигаше обикновена църква, чийто връх Мод бе съзряла от палубата на шлепа. Около краищата имаше няколко сергии, което показваше, че се използва като пазар. Повече биеше на очи обаче един голям позорен стълб, силно замърсен от отпадъците, хвърляни по безпомощните му жертви. За облекчение на Мод той бе празен.

На противоположния край на площада, срещу църквата, имаше каменна сграда с надпис над вратата: Pension. Мод знаеше достатъчно френски от пиесите, в които бе играла, за да се досети, че това е хотел — доста порутен, ако се съдеше по грозното и мръсно предверие, в което я въведоха.

Възрастен мъж с ленена риза и посивяла перука се спусна към тях през вратичката от другата страна на тезгяха и размени няколко изречения на френски с водача, който още стискаше лакътя и. След това ги поведе по тесни стъпала към горния етаж, минаха по тъмен коридор и стигнаха до една стая в дъното. Като извади връзка огромни ключове, той отвори вратата, а водачът отстъпи и й направи знак да влезе.

Мод се отдръпна назад, обидена от идеята отново да бъде; затворничка, а страхът й нарастваше с всеки изминал миг.

— Мадмоазел, моля, влезте — каза войникът и я побутна за лакътя.

— Това е възмутително! Аз съм английска поданичка. Нямате право…

Вратата се затръшна зад нея. Чу зловещото стържене на желязо при превъртането на ключа. Сграбчи дръжката, заблъска я и я задърпа.

— Отворете тази врата! — изкрещя Мод. — Не можете да постъпвате така с мен. Аз съм поданичка на Британската империя…

— Кажи на своя крал Джордж — долетя приглушен глас от другата страна.

Тя чу как тропотът на ботушите им заглъхна към долния етаж, а стопанинът тихо и гърлено се изсмя. Тя лудо зарита вратата, на само успя да си нарани пръста, после се заразхожда наоколо, за да намери някакъв начин за бягство.

Стаята бе малка, но много чиста. Леглото представляваше нещо подобно на сламеник, завързан здраво с въжета за рамката, но върху него имаше покривка без нито едно петънце. На пода имаше тъкано килимче и поставка с леген и стомна до стената. Най-хубавото нещо бе прозорецът, който гледаше към площада и имаше синя ленена завеса, която можеше да се дръпне, за да не се вижда какво става вътре. Мод коленичи на широката дървена седалка под перваза и започна да проучва прозореца. Ако успее да повдигне рамката, можеше и да се промъкне, но когато започна да я тегли, разбра, че е здраво закована. Освен това бе висока и щом хвърли един поглед надолу, видя войник, който стоеше на стража пред вратата на хотела. Тя се тръшна на седалката, осъзнавайки в пълна степен колко ще бъде трудно да избяга оттук. Естествено всичко зависеше от това, колко дълго ще я държат на това място, а нямаше как да го разбере.

Часовете се точеха мудно. Мод се опитваше да сдържи страха си и донякъде се разсейваше, наблюдавайки какво става на площада. Щом наближи пладне, той се изпълни с хора, щъкащи наоколо. Имаше и интересни сцени, например, когато жонгльор застана в единия край на площада, а музикант с маймунка — в другия. Позорният стълб се зае за два часа, главно за забавление на домакините с престилки и бонета и децата, които замеряха с развалена храна нещастната жертва.

Толкова много хора се движеха по площада, че тя понякога почти забравяше за собствените си проблеми. Повечето бяха фермери със съпругите си. Все пак между тях се срещаха свещеници с дълги черни раса, монахини, развели белите си гугли, войници в униформи, трапери в кожени ризи с ресни, тук-там някой индианец със снопче пера, забучено за плитката му, и от време на време по някоя елегантна дама в атлазена рокля с кринолин и дантелен шал върху високата си перука, със суетящи се край нея пажове и слуги, и вървяща след нея целомъдрена камериерка. Към обед старецът й донесе поднос с храна и през отворената врата тя видя друг войник на пост. Сигурно френската армия нямаше много работа по време на войната, помисли си тя, за да може да задели двама войници да пазят една жена. Въпреки това бе разочарована, защото смяташе, че най-добрият начин да се измъкне е да се шмугне през вратата, когато някой я отвори, за да й донесе храна.

Късно следобед чу вълнение в коридора пред стаята си. Ключът се превъртя и вътре влезе Иполит дьо Превалоа, като затвори здраво вратата след себе си. Мод се надигна от мястото си до прозореца и му хвърли свиреп поглед.

— Как смеете да ме държите затворена тук!

Устните му се извиха в изкуствена усмивка.

— Лошо ли се държаха с вас?

— Затворена в тази стая, пазена от войници! Това е безобразие! Аз съм свободна поданичка на Великобритания. Как смеете да се отнасяте така с мен!

Превалоа цъкна с език, извади една кърпичка от маншета си, разгъна я със замах и изтри острия си като нож, издаден напред нос и тънките си мустачки.

— Напомням ви, мадмоазел Мод, че сега не сте в Англия. Вие сте в Нова Франция, а нашите две страни враждуват. Това ви прави моя пленница, нали така?

— Дойдох при вас по своя воля…

— Бяхте изпратена при мен от вожда Точната стрела по моя молба и с огромна неохота от негова страна, тъй като искаше да ви даде за награда на някого от своите войни. Трябва ли отново да ви припомням, че обстоятелствата щяха да бъдат други, ако това се бе случило?

Мод извърна поглед някак засрамена, когато си спомни от каква ужасна съдба я бе отървал този човек. И все пак това не му даваше право да я държи в плен.

— Май съм сменила един тъмничар с друг — каза тя горчиво. Превалоа прекоси стаята и застана до нея. Небрежно протегна ръка и спусна завесата.

— Думата тъмничар дълбоко ме оскърбява. Най-смелите ми надежди са да станем приятели.

Мод се премести от другата страна на леглото.

— Приятелство не се взема насила. Приятелите не се заключват.

Сега в стаята цареше здрач. Французинът се обърна и небрежно я последва, като взе ръката й и допря пръстите й до устните си.

— Може би приятелство е твърде неясна дума. Това, което искам от теб, мила Мод, включва нещо много повече от приятелство.

Мод диво огледа стаята. Нямаше къде да отиде, да избяга. Беше хваната в капан, сама с този мъж, за когото знаеше, че е дошъл да я обладае, доброволно или насила. Тя изтръгна ръката си и се опита да се измъкне, но той я бутна до стената и я затисна със здравото си тяло. Внезапен страх се надигна в нея и я задуши.

— Казах ви, монсеньор, не искам това…

Той наведе глава и докосна врата й с влажните си устни. Потрепервайки, тя се отдръпна от него и се опита да го отблъсне. Сграбчвайки едната й китка, той я прикова до стената. Ръката му тръгна нагоре и напипа гърдата й.

— Пуснете ме! — извика Мод, борейки се, за да се освободи.

— Не се съпротивлявай, моя малка Мод — промърмори Превалоа, заровил лице във врата й. — Само се отпусни. Мога да бъда чудесен любовник, ако ми позволиш.

— Не искам любовник, особено пък теб! Обичам друг.

Той вдигна глава и за първи път студените му, сурови очи станаха ледени като камък.

— От този твой любовник не е останало нищо, освен шепа овъглени кости, които дори и лешоядите няма да помиришат. Ти се придържаш към една илюзия. Забрави Алън Дезмънд. Аз те обичам, желая, и съм тук.

— А аз съм твоя пленница! Това не е нищо друго, освен чисто изнасилване — извика тя, като се опитваше да се пребори с надигащата се в нея паника.

Превалоа се разсмя и показа тесните си, изострени зъби.

— Е, изнасилването може да се приеме между любовници. Това подклажда желанието…

Паниката я обзе напълно.

— Проклет да си! Остави ме на мира! — изкрещя тя, но нарастващият й страх сякаш го възпламени още повече. Той впи устни в нейните, насилствено ги раздели с език и започна да изследва всяко кътче от устата й. През роклята си тя усети как членът му се втвърдява и набъбва. Започна да се бори, извиваше тяло и напразно се опитваше да повдигне коляно и го отблъсне. Стройното му тяло сега бе жилаво като бич. Тя знаеше, че накрая той ще се наложи, но все пак реши да го направи колкото може по-трудно и неприятно за него. Изтръгна ръката си и впи нокти в бузата му.

С вик той повдигна глава и замахна към лицето й. Тя се олюля от плесницата и се удари в стената, а това бе достатъчно за него да я грабне през кръста и да я метне на леглото.

Тя успя да изпълзи напред, преди да се нахвърли върху нея, и удари главата си в стената. Като отметна полата й, той се пресегна да сграбчи плътта й.

— Ти си… същинска лъвица… — едва произнесе той, останал без дъх, разкъсвайки корсета й и хващайки голата й гръд. Главата й се удряше в стената, отново и отново… туп… туп… а тялото й потъна под неговото.

Не бе стената. Не бе и главата й. Превалоа замръзна на място, вдигна глава и се ослуша. Тогава Мод разбра, че ударите идваха от коридора. Някой блъскаше по вратата.

Отвън се чуваха силни шумове, някакъв войник протестираше, а една жена пищеше и сипеше яростни думи на френски.

Лицето на кавалера пребледня.

— Mon dieu — промърмори той, скочи и заоправя дрехите си. Докато блъскането и писъците се усилваха, Мод се смъкна на пода от другата страна на леглото и също започна да оправя роклята си, решила, че ако той отново се нахвърли върху нея, ще се бори.

Превалоа закопча жакета си и приглади косата си, опитвайки се да си възвърне важния вид. Метна към Мод един изпълнен със злоба поглед и отиде до вратата, извади голям пиринчен ключ от джоба си и я отвори само колкото да може да се измъкне. Тя чу как вратата се затваря и ключът се обръща в ключалката, след което се облегна на стената, доволна, че я оставят на спокойствие поне за момент. Отвън бързо и гневно си разменяха думи на френски, женският глас бе тънък и развълнуван, а Превалоа отговаряше спокойно и кротко. Когато заглъхнаха надолу по стълбите, Мод се качи на леглото и затегна връзките на роклята си. Не се надяваше, че ще остане дълго сама, но огледа стаята, за да може в малкото време, което й принадлежеше, да намери предмет, годен за оръжие. Бе сигурна в едно. Французинът нямаше отново да дойде и да се опита да я изнасили, без да си плати скъпо за това.

Ала тъй като часовете се нижеха, тя започна да мисли, че той няма да се върне. Навън бе почти тъмно, когато тя чу стъпки в коридора и гласа на същия млад мичман, който я бе довел тук; сега той застана на вратата и й каза да го последва. Мод пристъпи в коридора, като се питаше какво ли щеше да се случи. Когато последва войника през три тъмни стълбища и редица каменни коридори, надеждата, че Превалоа е решил да я пусне, бързо започна да се изпарява.

Дългите каменни вестибюли бяха студени и влажни. От двете страни виждаше врати, които водеха към огромни зали, потънали в мрак и зловония. По една от миризмите, които долови ясно, разбра, че там бяха струпани кожи. В другите стаи имаше подредени големи бъчви, без съмнение пълни с вино. Очевидно това бе някакъв вид склад, който започваше под хотела и продължаваше и под съседните сгради.

Когато мичманът спря пред една врата с желязна решетка, Мод веднага разбра защо я бе довел тук. Вътре имаше малка изба, тъмна и влажна, с легло до едната стека и дъсчена маса и стол в средата. Върху неравната повърхност на масата стоеше надупчен ламаринен фенер. Когато запалиха свещта в него, светлинки като мънички звезди заблещукаха по плесенясалите стени.

Сърцето на Мод замря. Това бе дори по-лошо.

— Няма да вляза тук — възпротиви се тя. — Не можете да сторите това. Настоявам да се срещна със съдия или адвокат.

Лицето на младия мичман имаше нещастно изражение, но той не смяташе да позволи чувствата да се намесват в задълженията му.

— Съжалявам, мамзел, но кавалерът нареди.

Той я улови за ръката и я дръпна в избата.

— Няма да вляза — изкрещя тя, като заби пети в неравния под и впи нокти в ръкава му. Той я хвана през кръста, пренесе я през прага и я сложи на леглото. Преди да успее да се изправи на крака, той бе вече отвън и заключваше решетката.

Тя изтича до вратата, сграбчи решетката, разтърси я и закрещя на войника, който тичешком се отдалечаваше по коридора. Щом разбра, че е сама, тя отиде и седна на стола, чувствайки, че й се плаче от отчаяние, също както при залавянето й от мохиканите.

Никога нямаше да избяга от това място. Бе твърде силно и солидно укрепено. Никой нямаше да чуе виковете й в това подземие. Ще си остане забравена в този зандан и никого няма да го е грижа. Изцяло във власт на Превалоа.

Свещта бе наполовина изгоряла, когато дребният старец се появи на вратата й с поднос, на който носеше вечерята й. Тя не вдигна поглед, докато той го остави на масата, после се изправи и я загледа.

— Мадам — каза той на развален английски. — Аз вас донесъл т’ва.

Мод вдигна глава и видя, че той държеше малък кафяв предмет. Колебливо посегна и го пое.

Книга. При това на английски. Очите й бяха като големи, разширени кълба, когато погледна обратно към него.

— Да ви забавлява — вдигна рамене старецът. — Т’ва място… дори без прозорец…

— Благодаря — промърмори Мод. Бе слабо утешение да знае, че другите се срамуват от отвратителното отношение на кавалера към нея, но предпочиташе неудобството им да се разпростре до там, че да й донесат някакво оръжие.

Старецът бръкна в джоба си и извади дебела свещ, която постави на масата до лампата. Макар да не й обясни, по стържещия шум Мод бе разбрала, че наоколо има плъхове, и се радваше, че ще може да поддържа светлината през идващата нощ. Очите й се изпълниха със сълзи, които издайнически започнаха да се стичат надолу по бузите.

Старецът се извърна и промълви на себе си няколко френски думи. Мод подозираше, че изруга господаря си, но той все пак заключи решетката, преди да се потътри по коридора към изхода. Тя издърпа тънкото одеяло от леглото, уви се в него, седна до масата и се опита да почете от книжката през замъглените си от сълзи очи. Загубила представа за времето, тя стоя до масата, докато накрая заспа от пълно изтощение. През нощта се събуди, за да издърпа леглото в средата на стаята, близо до мъждивата светлина на свещта, която още гореше на масата.

Когато по-късно отново се събуди, свещта бе догоряла и килията бе изпълнена със слаба дневна светлина. Мод седна, като стенеше от болките, причинени от спането в неудобно легло, и осъзна, че всъщност я бяха събудили стъпки в коридора. В миг тя застана нащрек. Разбира се, сигурно бе Превалоа, дошъл да се възползва от нейната изолираност и безпомощност. А тя все още нямаше никакво оръжие.

Промъквайки се до отдалечения край на килията, тя се притисна до влажната стена и видя как мичманът отваря вратата, която остана отворена. Може би след него бе само старецът, който й носеше храна…