Момиче за сто долара

22

Прекарах един час със списъка на Патриша Ътли, допълнен от Юджин Корсети. Корсети си беше направил труда да открие адресите и телефонните номера на всичките петнайсет души в него. Беше добавил и копия от снимките в досието на Фарнсуърт, което му бяха отворили при първия арест за измама през 1998 г. С изключение на това, вътре нямаше почти нищо повече от историята, която вече ми беше разказал в чакалнята.

Прииска ми се да хвърля едно око на Лайънел Фарнсуърт, така че прекосих парка и отидох до мястото, където живееше — една от впечатляващите жилищни сгради на първа линия с изглед към Сентръл Парк, точно срещу хотел „Карлайл“.

Не бях сигурен какво очаквам от тази среща. Снимките от досието със сигурност бяха достатъчно стари, за да се е променил междувременно. Освен това хората невинаги приличат на себе си, когато ги снимат за полицейско досие. На живо сигурно щеше да бъде различен. А имах и някакво неясно чувство, че ако не ми се стори подходящ за ролята си в тази история, веднага ще разбера. И не на последно място просто нямах по-добра идея.

На входа стоеше портиер. Беше едър мъж в тъмночервена униформа със златни ширити. Имаше типичното лице на ирландец от Ню Йорк, което подсказва, че ако му създаваш проблеми, няма да има абсолютно нищо против да те повали с един удар и да те нарита здравата.

— Лайънел Фарнсуърт — казах аз.

Портиерът взе телефонната слушалка от месинговата кутия на стената.

— За кого да предам?

— Клинт Хартунг — отвърнах.

— Бихте ли казали фамилията по букви?

— Х-А-Р-Т-У-Н-Г — казах. — Хартунг.

Портиерът позвъни, поговори малко в слушалката и отново се обърна към мен.

— Името ви не е познато на мистър Фарнсуърт — съобщи ми той. — Във връзка с какво го търсите?

— Кажете му, че се отнася за нещо, което обсъждахме в Уайт Диър, щата Пенсилвания — отвърнах. — Преди известно време, когато и двамата бяхме там.

Портиерът предаде думите ми по телефона и после мълчаливо изслуша отговора, като от време на време кимаше. Накрая остави слушалката и затвори малката месингова вратичка на кутията, в която беше телефонът.

— Мистър Фарнсуърт каза, че ще слезе. Можете да го изчакате във фоайето.

Влязох в сградата. Фоайето беше малко, с черен мрамор и полиран месинг. От двете страни на вратата на асансьора имаше по една пейка. Пейките бяха тапицирани с черна кожа. Седнах на едната. След около две минути чух асансьорът да слиза. След още една минута вратата се отвори и той излезе във фоайето. Изправих се и казах:

— Мистър Фарнсуърт?

Той се обърна към мен и се усмихна. Беше пъхнал ръка в джоба на сакото си, с палеца навън. Нокътят на палеца му блестеше.

— Да — каза той. — Кажете за Уайт Диър. Изглеждаше много добре. Беше висок колкото мен, но по-слаб. Тъмната му коса бе прошарена с точния брой посивели кичури за неговата възраст. Косата му беше въздълга, вълниста и сресана право назад. Имаше хубав тен, правилни черти и чудесни зъби. Беше облечен със светлосив спортен панталон, тъмно спортно сако и, Господ да ми е на помощ, бял копринен шал.

— Разбрах, че сте прекарали известно време в „Алънуд“ — отвърнах. — Беше просто номер, за да ви повикат.

Усмивката на Фарнсуърт остана все така сърдечна и гостоприемна. Той хвърли небрежен поглед към стъклената врата на входа, откъдето ни наблюдаваше портиерът. После извади ръката си от джоба на сакото и я протегна към мен.

— Е, свърши работа — каза той. — При това с доста деликатен подход. Да споменете името на града, а не името на затвора.

Стиснахме си ръцете, той елегантно посочи към пейката, на която го чаках, и двамата седнахме на нея. Фарнсуърт леко се извъртя, така че да ме гледа в очите.

— Е? С какво мога да ви помогна?

Доста добре. Изобщо не се опита да обясни защо е бил в „Длънуд“. Не прояви признаци на раздразнение, че съм го изиграл да слезе. Просто се държеше искрено и дружелюбно. Нищо чудно, че хората доброволно му даваха парите си. Фарнсуърт Дружелюбния. Винаги готов да играе с картите, които е получил. Естествено, ако нещо се объркаше, портиерът беше наблизо.

— Аз съм частен детектив — започнах. — В момента работя за голяма адвокатска кантора — „Гордън, Кер, Ритни и Майз“. Те заведоха и спечелиха дело срещу голяма национална корпорация, името на която не съм упълномощен да споменавам.

— Браво на тях — каза Фарнсуърт.

— Аха — съгласих се. — Поне веднъж доброто победи. Спечелената сума е, ами, доста солидна и известен брой физически лица трябва да получат своя дял от нея. Ако успеем да ги открием.

— Нали няма да ми кажете, че съм едно от тези физически лица? — попита Фарнсуърт.

— За съжаление, не — отвърнах. — Но търся жена на име Ейприл Кайл и имам причина да смятам, че вие може би я познавате.

— Ейприл — повтори той. — Как беше фамилията?

— Кайл — повторих аз. — Знаете ли как мога да я открия?

— Ейприл Кайл — повтори той. — Честно казано, не познавам жена с такова име.

Добре, значи Лайънел лъже.

— Женен ли сте, мистър Фарнсуърт?

— Не — отвърна той. — В момента не.

Фарнсуърт ми се усмихна широко, открито и дружелюбно, и добави:

— В момента съм в почивка.

Предполагам, че хората най-често не се хвалят, че използват услугите на проститутки, но ако не беше женен, нямаше сериозна причина да лъже, а в така описаната ситуация имаше големи пари, част от които можеше да спечели, ако помогне на Ейприл да спечели нейния дял. Едва не се усмихнах. Версията ми беше толкова добра, че започвах да й вярвам. Човек като Фарнсуърт трябваше да подуши тази възможност и да се възползва от нея. А той не го направи. И това вече беше странно.

— Почивката понякога е приятна, а понякога не — заявих аз.

Той топло ми се усмихна — като един мъж на друг.

— Точно в момента е адски приятна — каза той.

— Поздравления — отвърнах.

След мига на мъжко разбирателство аз се изправих.

— Благодаря ви за помощта, мистър Фарнсуърт.

— Съжалявам, че не можах да помогна повече — отвърна той. — Как попаднахте на историята за „Алънуд“?

— Рутинно разследване — обясних. — Дори няма да го включвам в доклада си.

— Добре — каза той. — Мога да обясня, но би било излишна загуба на време.

— Не се притеснявайте — успокоих го аз.

Той се усмихна и кимна. Стиснахме си ръцете. Докато се обръщах, неволно го бутнах отдясно. В десния джоб на сакото му имаше пистолет.

— Извинете.

— Няма проблеми — отвърна той.

— Господи, колко съм тромав — възкликнах.

— Няма проблеми — повтори той.

Излязох от фоайето и минах покрай портиера. Той не откъсна поглед от мен. Изчаках да светне зелено и пресякох улицата. Портиерът продължи да ме наблюдава чак докато не влязох в парка.

В защита на Фарнсуърт трябва да се каже, че пистолетът не беше много голям.