Момиче за сто долара

31

Седях в офиса на отворен прозорец. Бях качил краката си на бюрото, четях вестник, пиех кафе и закусвах с кифличка. Беше средата на февруари, но снегът навън се топеше. Току-що бях прочел комикса за Арло и Джанис, когато в офиса ми влезе Куърк.

— Имам един застрелян — съобщи ми той. — На Андрюс Скуеър. Сигурно ще искаш да хвърлиш едно око.

Взех вестника, кафето и кифличката и тръгнах с него.

На мястото вече имаше девет-десет полицейски коли, патрулки и цивилни, които почти напълно задръстваха движението около офиса на Оли Демарс. Когато спряхме, Белсън се приближи до нашата кола. Погледна вътре и ме видя.

— А, супер — каза той. — Довел си Спенсър да помага. Двамата с Куърк слязохме от колата.

— Дълг на всеки гражданин е да служи на обществото, когато се наложи — изрецитирах аз.

— Гледай да не стъпчеш всички доказателства — подхвърли Куърк, докато влизахме в сградата.

Вътре нямаше никой от хората на Оли. Оли беше сам седеше на стола зад бюрото си с наведена глава, а ризата му беше опръскана с кръв. Двама криминалисти обикаляха наоколо, правеха снимки, водеха си бележки и измерваха разни неща.

Куърк се обърна към единия:

— Какво става?

— Изстрел в челото, капитане. С малокалибрено оръжие. Куршумът е отметнал главата му назад, а откатът — напред.

Криминалистът демонстрира със собствената си глава, като я отметна първо назад, а после напред.

— Смъртта сигурно е настъпила още преди главата му да се върне напред — добави той. — Така го намерихме. Няма изходна рана, значи ще открием куршума вътре. Но сигурно ще е доста смачкан, след като се е подрусал насам-натам в черепа.

Куърк кимна.

— Цевта на оръжието е била близо до челото; има следи от изгаряне.

Куърк пак кимна.

— В чекмеджето на бюрото има пистолет — продължи криминалистът. — Скоро не е стреляно с него. Чекмеджето беше затворено.

— Някаква представа кога е умрял? — попита Куърк.

— Не особено точна — отвърна криминалистът. — Мога да предположа, че е било по някое време снощи. Ще разберем със сигурност след аутопсията.

— Обадете ми се, когато разберете — каза Куърк и се обърна към Белсън. — Кой е открил тялото?

— Анонимно обаждане в полицейското управление — отвърна Белсън. — От уличен телефон в Уотъртаун. Първата патрулка, която пристигна, беше на Гарви и Нелсън.

Белсън кимна към едър униформен полицай, който стоеше до вратата на офиса.

— Това е Гарви.

— И какво? — попита го Куърк.

— Както виждате, капитане, тук нямаше никой освен трупа. Седеше си така, както е в момента. Двамата с Нелсън осигурихме периметъра на местопрестъплението и се обадихме на детективите.

Куърк кимна. В стаята беше пълно с ченгета — корави мъже, които бяха прекарали повечето си работно време в по-неприятната страна на живота. Но всички бяха внимателни с Куърк. Може би с изключение на Белсън… и на мен.

— Има ли свидетели? — попита Куърк.

Белсън поклати глава.

— Тогава кой се е обадил по телефона? — попита Куърк.

— Убиецът — предположи Белсън.

— Защо? — попита Куърк.

— Нямам представа — отвърна Белсън. Куърк се обърна към мен.

— Ти да имаш да добавиш нещо?

— Идвал съм тук два пъти — отвърнах. — И двата пъти в стаята имаше хора.

— Къде са били, когато са застреляли Оли?

Белсън поклати глава. Куърк ме погледна. И аз поклатих глава.

— А защо пистолетът на Оли си стои в чекмеджето? — продължи Куърк.

— Защото е познавал убиеца — предположих.

— Или защото убиецът е влязъл и го е очистил толкова бързо, че не му е дал никакъв шанс — добави Белсън.

— Хората като Оли обикновено не си седят просто така, беззащитни — каза Куърк.

— Ако някой иска да убие човек като Оли — отвърнах аз, — няма да отиде някъде, където Оли е защитен.

— Може би са знаели, че ще бъде сам — каза Белсън.

— Или че защитата няма да се намеси — добави Куърк.

— Но някой се е обадил — напомних аз.

— Може би е бил от хората на Оли — предположи Белсън. — Влязъл, видял го е, но не е искал да се намесва. Така че си е плюл на петите. Добре, ами ако Оли не е бил мъртъв? Затова въпросният тип е спрял някъде и се е обадил в полицията.

Куърк кимна, без да отговори.

— А може би някой иска да се разбере, че Оли е мъртъв — казах аз.

— Като предупреждение? — попита Куърк.

— Може би — отвърнах.

Куърк отново кимна. Пак огледа стаята. После спря поглед върху Белсън. След това го премести върху мен.

— Най-обичам, когато се окажеш замесен в някое хубаво убийство — ухили се той.

— Представи си на мен пък колко ми е приятно — отвърнах.

Куърк не отговори, докато оглеждаше местопрестъплението. После пак се обърна към мен и кимна към Белсън.

— Франк ми каза това-онова за случая, в който си замесен. Но предлагам двамата все пак да седнем в колата ми и да го обсъдим още веднъж.

— Дълг на всеки гражданин… — започнах.

— Аха — прекъсна ме Куърк. — Точно така.