На Свети Валентин двамата със Сюзън отидохме да вечеряме във френския ресторант на хотел „Четири сезона“. Мястото беше много подходящо за тържествена вечеря. Имаше високи тавани, приглушени светлини, безупречни и дружелюбни сервитьори и отлична храна, а гледката към парка беше точно такава, каквато беше предвидил архитектът. Много от служителите в ресторанта познаваха Сюзън и спираха да си поговорят с нея. Нито един не познаваше мен, но се държаха така, все едно ме познаваха, защото бях с нея.
Аз не се сърдех. Имаше и кръгове, където познаваха по-добре мен, отколкото нея. Разбира се, в тези кръгове беше по-добре изобщо да не влизаш.
Започнахме с коктейли. Сюзън си поръча космополитън. Аз си поръчах мартини с лед и лимон. Когато останахме сами и нямаше опасност да ни се подиграват, си разменихме стихотворенията, които бяхме написали специално за случая — една наша малка традиция. Стихотворението на Сюзън както обикновено започваше с „Розите са червени, а виолетките — сини“ и продължаваше с неочаквани рими и странни метафори, като в него се казваха някои много мили, някои много смешни и някои много неприлични неща. Собственото ми стихотворение, както може да се очаква, беше по-скоро в стила на Джон Милтън… ако Милтьн беше писал вулгарно. Сюзън прочете стихотворението си на глас, макар и тихичко. Аз направих същото. Когато свършихме, се наведохме над масата, за да се целунем, а после отново се съсредоточихме върху менюто.
— Нали не изхвърляш стихотворенията ми? — попита Сюзън.
— Разбира се, че не.
— И аз пазя твоите.
— Какво ли ще си помислят хората за нас, когато вече ни няма?
— Че сме цапнати в устата и мислим само за секс, но сме доста умни — предположи Сюзън.
— Не е лошо като за текст на некролог — отбелязах аз. Дойдоха да ни вземат поръчката.
— Как беше пътуването? — попита Сюзън, след като поръчахме.
Разказах й. Тя се намръщи и отпи миниатюрна глътка от коктейла си.
— Не те ли заболя главата от този случай?
— Ако ми позволиш да цитирам Лил Абнър от едноименния комикс „Объркано е, но не забавно“ — отвърнах.
— На мен ми прилича на средновековните изображения на ада, където не е много ясно кой на кого какво прави.
— Хората невинаги са открити и искрени с мен — казах. — Но доколкото мога да схвана, мисис Ътли е поискала да открие клонове. Тогава се е намесил Лайънел и е прелъстил три опитни професионалистки, така че да останат с впечатлението, че ги обича, и да му помогнат да открадне парите на мисис Ътли.
— А неговата мечта да превземе страната? — попита Сюзън. — Дали е наистина, или е просто перфидна шега?
— Ух — възкликнах. — „Перфидна шега“?
— Пак ли трябва да ти напомням, че съм завършила Харвард? — въздъхна Сюзън.
— Обичам те въпреки всичко — отвърнах. — И не знам за мечтата му.
— А Оли Демарс? — продължи тя. — Ако Ейприл е била в играта заедно с Лайънел, защо Лайънел е наел Оли да я тормози и защо тя те нае да го спреш?
— Не знам.
— А кой е убил Оли?
— Не знам.
Сервитьорът се приближи и погледна празната ми чаша. Кимнах. Той отиде да ми донесе още едно мартини.
— Добре, какво знаеш със сигурност? — попита Сюзън.
— Че всички, с които съм говорил досега, са ме излъгали.
— Дори мисис Ътли?
— Може би — свих рамене. — Не съм сигурен, че не ме е излъгала.
— Ясно е, че този Лайънел се опитва да извърти някаква измама.
— Да.
— И всички хора, на които — или с които — се опитва да я извърти, са жени — продължи Сюзън.
Кимнах.
— Той не беше ли онзи, когото откри, защото е бил в затвора?
— Аха — отвърнах. — Измама с недвижими имоти.
— Знаеш ли кого е измамил? — попита Сюзън.
— Имаш предвид персонално?
— Да.
Поклатих глава.
— Може би трябва да провериш — предложи тя. — Няма да остана изумена, ако и те са жени.
— Смяташ, че той е женомразец?
— Може би просто смята жените за по-лесни мишени — отвърна Сюзън. — Но може би обича да им го начуква.
— Имаш предвид буквално? — попитах.
— И буквално, и преносно — отвърна тя.
— Очертава се някаква схема — казах.
— Ще бъде интересно да провериш дали схемата не се разпростира по-далеч — посъветва ме Сюзън.
— И какво, ако е така? — попитах. Мартинито ми пристигна. Отпих от него.
— Аз се занимавам със стратегическо планиране — отвърна Сюзън. — За теб остава да привеждаш плановете ми в действие.
— Господи — възкликнах. — Ти май наистина си завършила Харвард.
Тя се усмихна и вдигна чашата си. Докоснах я с моята.
— Досега смяташе, че Лайънел го прави за пари — каза Сюзън. — Ако откриеш доказателство за хипотезата, че го прави, защото е патологичен женомразец, ще знаеш нещо повече от това, което знаеш в момента.
Кимнах. Поседяхме мълчаливо, като се наслаждавахме на присъствието си.
— А винаги е по-добре да знаеш нещо, отколкото да не знаеш нищо — казах накрая.
— Така е — съгласи се Сюзън.