Момиче за сто долара

54

Паркирахме до един пожарен кран и в продължение на два часа наблюдавахме входа на сградата, в която беше публичният дом на Патриша Ътли. Дъждът, който се стичаше по предното стъкло, размиваше цветовете и изкривяваше силуетите на сградите в Ист Сайд. Но все пак се виждаше, а ако бяхме оставили чистачките да работят в продължение на два часа, без да помръднем от мястото си, щеше да си личи от сто километра, че седим вътре и наблюдаваме някого.

Когато Лайънел и Ейприл най-сетне излязоха от сградата, продължаваше да вали. Портиерът им спря такси. Ейприл му даде бакшиш. Хоук пусна чистачките и пое след таксито, което се върна през парка и ги остави пред кооперацията на Лайънел. Двамата влязоха в сградата. Таксито си замина, а ние паркирахме зад голям камион на водопроводна компания. Хоук спря чистачките.

— Тази детективска работа е адски вълнуваща — обади се той. — Нищо чудно, че цял живот се занимаваш с нея.

Отпуснах глава на облегалката. Дъждът не спираше.

— Мисля да пазя в колата — споделих аз. — Ако някой от тях излезе, един от нас винаги може да изскочи навън, за да го проследи.

— Един от нас? — повтори Хоук.

— Не сме ли другари? — попитах аз.

— Другари?

— Сол и пипер — поясних. — Черно и бяло. Приятели въпреки расовото разделение.

— Няма да следя никого на дъжда, бели приятелю — каза Хоук.

— Винету щеше да го направи за Поразяващата ръка — отбелязах аз.

— Аха — съгласи се Хоук.

— Верният Джим щеше да го направи за Хъкълбери Фин — продължих.

— Няма да следя никого на дъжда, Хък.

— Дори Тонто щеше да го направи.

— Не съм ти верен индиански другар, окей? — каза Хоук.

— Политически коректният израз е „верен другар от коренното население на Северна Америка“ — поправих го аз.

Хоук кимна, все едно бях казал нещо смислено.

— Няма да следя никого, дори ако го обърне на сняг — заяви той.

Седяхме и чакахме нещо да се случи. Продължаваше да вали. Светлината на следобеда започна да гасне. Белите фарове и червените стопове на колите по улицата се размиваха от водата, която се стичаше по предното стъкло. Най-приятно за гледане беше зеленото на светофара на „Сентръл Парк Уест“, което светеше със смарагдово сияние в дъжда.

Портиерите в кооперацията на Лайънел се сменяха. В сградата влизаха и излизаха хора. Нито един от тях не беше Лайънел или Ейприл. Спорът за следенето в дъжда вероятно беше абсолютно безплоден, защото и двамата бяхме сигурни, че никой няма да излезе. Отдавна бяхме изчерпили темите и желанието за неангажиращ разговор. Седяхме мълчаливо, вторачени във входа на Лайънел. Нямахме нищо против да не разговаряме. Хоук имаше почти безграничен капацитет да стои мълчаливо, а и аз можех да понеса повече мълчание, отколкото обикновено ми се налагаше.

Към 7:30 ч. вечерта и двамата бяхме стигнали до заключението, че Ейприл няма да си тръгне тази вечер. Оттук нататък всичко се превърна в игра на нерви кой ще издържи по-дълго. Хоук седеше абсолютно неподвижен зад волана.

Стана десет вечерта. Бях гладен и умирах за едно питие. Но знаех, че минават дни, преди човек да умре от глад, така че все още не се страхувах за живота си.

— Чувал съм, че когато човек гладува продължително, след известно време спира да изпитва глад — обадих се аз.

— Никога не съм гладувал толкова продължително — отвърна Хоук.

Дъждът не спираше. Явно и той беше решил да се състезава с нас.

В единайсет и половина пак се обадих:

— А знаеш ли, че алкохолът в умерени количества е полезен за поддържане на ниското ниво на холестерола?

— На холестерола — повтори Хоук.

— Така че това очевидно е вредно за здравето — продължих. — Да седим тук и да не пием нищо.

Хоук кимна.

— Факт, че не се чувствам съвсем добре.

И аз кимнах. Продължихме да седим мълчаливо. В 11:20 ч. Хоук каза:

— Мислиш ли, че тя ще остане тук през нощта?

— Вероятно — предположих аз. — А ти наистина не изглеждаш съвсем добре.

— И ти не си цвете — отвърна Хоук. — Малко си пребледнял.

— По твоите стандарти? Хоук сви рамене.

В 12:15 ч. Хоук включи чистачките и фаровете.

— Едно на нула за теб — каза той.

Посочих на изток, към нашия хотел от другата страна на Сентръл Парк. Хоук потегли.

— Да кажем, че е едно на едно — отвърнах аз.