Направих един последен опит с Ейприл. Седнахме във всекидневната на къщата й. Тя се държеше сковано и официално. Все едно не се познавахме още откакто тя беше хлапе.
— Говорих с Върнън Браун — започнах аз.
— С Върнън?
— Защо не ми каза за него? — попитах.
— Какво да ти кажа?
— Може би има връзка между напускането му и това, което хората на Оли са започнали да правят няколко дни след него.
— Не бях мислила за подобна връзка — отвърна тя. Зачаках. Ейприл не добави нищо.
— Защо не намери заместник на Върнън? — попитах.
— Бях започнала да търся, но след като дойдох при теб, някак си реших, че вече няма нужда.
— Къде държиш касетите от охранителните камери?
— Защо питаш?
— Защото няколко от тях са били у Оли.
— Откъде знаеш, по дяволите?
— Един тип ми каза — отвърнах. — Ти ли ги даде на Оли?
— Разбира се, че не.
— За да ги използва за изнудване на клиентите?
— Разбира се, че не — повтори Ейприл. — Нали ти казах, че не съм ги давала на Оли?
— Значи са прибрани някъде? — продължих.
— Не е твоя работа — отвърна тя.
— Може ли да ги гледам? — попитах.
— Не.
— Оли използваше ли ги срещу теб?
— Моля?
— Заплашваше ли те, че ще ги използва, за да разкрие самоличността на клиентите ти, ако не му съдействаш?
— По какъв начин бих могла да му съдействам? — попита Ейприл.
— Като му дадеш дял от „Момичето мечта“?
— Това е абсурдно — заяви Ейприл. — Изобщо не знам за какво говориш.
— Ейприл — казах най-сетне. — Какво става, по дяволите?
— Не те разбирам.
— Лъжеш ме още от деня, в който влезе в офиса ми.
— Не лъжа — каза тя. — Просто се опитвам да създам нещо, не разбираш ли? Опитвам се да положа основите на „Момичето мечта“.
— Верига от първокласни бардаци — уточних.
— Наричай го както искаш — отвърна тя. — Но това ще бъде мечтаното място за мъжете. Елегантно, изискано, абсолютно дискретно, като отличен частен клуб във всеки голям град, където в продължение на няколко дни мъжете ще могат да живеят така, както само са си мечтали.
— Ти не беше ли замесена в една подобна схема? — попитах. — Преди години? Клубовете „Драун Принс“?
— Тогава не контролирах нещата. Тези клубове се държаха от мъже.
— Но в „Момичето мечта“ също са замесени мъже, нали така?
— Те не контролират нищо. „Момичето мечта“ си е мое. Поседях мълчаливо, за да помисля. Ейприл ме гледаше спокойно, сякаш просто изчакваше да свърша с мисленето.
— Аз съм един от тези мъже — казах.
— Моля?
— Аз съм един от тях, както и Лайънел. Обзалагам се, че и Оли е бил един от тях. Плащаш и на Тони Маркъс. Бог знае кой още е замесен.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Искам да кажа, че не можеш да се справиш без подкрепата на мъже и просто се опитваш да намериш такива, които можеш да манипулираш, за да не ти отнемат бизнеса и да те защитят от останалите мъже.
— Това беше абсурдна, сексистка забележка на мъж, който не мисли с главата си, а с нещо друго — отвърна Ейприл.
Не звучеше ядосана — каза го също толкова спокойно и убедено, колкото и всичко останало в този разговор.
— Такъв съм си — отвърнах аз. Ейприл се изправи и протегна ръка.
— Радвам се, че се отби — каза тя с приятна усмивка.
— Не се забърквай в нещо, от което не мога да те измъкна — предупредих я аз.
— Мога да се грижа за себе си — увери ме тя.
— Засега не се справяш много добре.
Усмивката й не трепна, нито протегнатата ръка. Най-сетне я стиснах. Ръкостискането й беше искрено и самоуверено… за разлика от всичко останало.