Мръсната четворка - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Майкъл Конъли (Джак) #11

Джак

34

Върнах се в редакцията късно следобед и започнах да предавам новите цитати и новата информация от РогВог на Емили. Тя вече бе написала 3000 думи, което се смяташе за границата, след която читателят започва да се уморява. Но новостите бяха много важни. РогВог беше един от двамата мъже, създали Мръсната4 и пратили убиеца по пътя на смъртта и разрушението.

— Ще трябва да съкратя другите части — каза тя.

— Можем да запазим някои неща за следващите статии — предложих. — Сигурен съм, че ще са много.

Седяхме един до друг на нейното бюро.

— Вярно — съгласи се тя. — Но сега разполагаме с нещо добро, няма причина да не го включим.

— Мислиш ли, че Майрън ще бъде против само защото го цитираме с интернет псевдонима му?

— Вероятно. Сто процента ли си сигурен, че е бил той?

Замислих се за миг и кимнах.

— Отговори на имейл, който пратих на неговия адрес и който очевидно принадлежеше на партньора на Хамънд. И демонстрира достатъчно познания за сайта и случващото се на него, за да удостовери кой е. Така че нямаме името му, но е той. Сигурен съм.

Емили не кимна в знак на съгласие, нито каза нещо. Това ми даде да разбера, че все още не се чувства комфортно да подпише статия, съдържаща информация, в която тя не е напълно сигурна.

— Добре — казах. — Надявах се да избегна това, но ще се обадя на Рейчъл, за да видя дали ФБР не са постигнали някакъв напредък в установяването на самоличността му.

— Защо избягваш да ѝ се обаждаш? — попита Емили.

Осъзнах, че току-що съм се забъркал в голяма каша. Трябваше да разкажа на Емили за разрива между Рейчъл и мен.

— Тя застана на страната на ФБР по един въпрос — казах.

— Какъв? — попита Емили. — Имаме нужда от нея, Джак. Тя е нашият вход към ФБР. Когато това се разчуе, наистина ще имаме нужда от него.

— Проблемът е, че ФБР не искат да публикуваме статията, защото с нея ще предупредим онзи тип, че те са по петите му. Страхуват се, че ще изчезне. Моята позиция е, че има причина да се наричаме "Навременно предупреждение" и трябва да предупредим обществото за този тип. Той е убил двама души само днес и има поне половината списък на жените, идентифицирани от Мръсната4.

Емили кимна.

— Съгласна съм с теб. Трябва да публикуваме статията сега. Да го обсъдим ли и с Майрън, преди той да си тръгне?

— Чакай да видя дали ще успея да се свържа с Рейчъл — помолих я аз. — След това ще сме напълно актуални.

— Е… какво се е случило между вас в миналото?

— Ние просто… се издънихме и тя плати за това, ето това се случи.

— Как така?

Трябваше да реша дали да навлизам в тази тема. Помислих си, че може би като говоря, ще се пречистя. Но бяхме насред разследване.

— Може да е добре да знам — каза Емили. — Тъй като тя вече е част от това.

Кимнах. Разбирах това.

— Работех за "Кадифеният ковчег" — казах. — И с Рейчъл бяхме заедно.

Това беше тайна. Живеехме на различни места, но това бе за пред другите.

И аз работех по история за един полицай, за когото бях чул, че федералните разследват за корупция. Имах източник, който твърдеше, че срещу него има повдигнати обвинения от федерален съд, но нищо не се случило. Всичко било потулено, защото обвиняемият имал компромат срещу тогавашния главен прокурор.

— И си помолил Рейчъл за помощ? — попита Емили.

— Да. Тя ми даде протокола от заседанието на съда и го публикувахме.

Главният прокурор заведе дело, главният съдия полудя и аз бях даден на съд. Отказах да разкрия източника си и съдията ме прати в затвора за неуважение към съда. Междувременно полицаят, за когото ставаше въпрос, се самоуби и остави предсмъртно писмо, че е невинен и е бил омаскарен от медиите — като имаше предвид мен. Това не ми спечели много симпатии и два месеца по-късно още бях зад решетките.

— И Рейчъл се е намесила.

— Да. Призна, че тя е била източникът. Аз бях освободен, а тя загуби работата си. Край на историята, край и на връзката ни.

— Еха! Не ти е било никак леко.

— Тя издирваше серийни убийци и терористи. А сега проверява бъдещи служители на корпорации. И всичко това заради мен.

— Не си я принудил да го направи.

— Няма значение. Знаех какво може да се случи, ако взема протокола.

Но въпреки това го взех.

Емили мълчеше. Аз също. Станах, избутах стола си обратно до моето бюро и се обадих на мобилния на Рейчъл. Тя веднага вдигна. Чух, че е в движеща се кола.

— Джак.

— Здравей.

— Къде си?

— В редакцията, работя по статията. Ти тръгна ли си от ФБР?

— Да. Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Прибираш ли се?

— Не, не още. Какво има?

— Чудех се дали ти и приятелите ти от ФБР сте успели да идентифицирате Рог.

— Ъ, не точно. Все още работят по въпроса.

Внезапно станах подозрителен.

— Рейчъл, нали не отиваш при него?

— Не. Щях да ти кажа, Джак.

— Тогава какво става? Не съм те чувал цял следобед, а сега отиваш някъде и не ми казваш къде.

— Казах ти, тъкмо се канех да ти се обадя. Благодаря за доверието.

— Извинявай, но ме познаваш. Ставам подозрителен, когато не знам нещо. Защо щеше да ми се обаждаш?

— Казах ти, че те опитаха да открият и други жертви, нали? Ти имаше само случаите, споменати във форума на съдебните лекари. ФБР се заровиха по-дълбоко.

— Добре, това е хубаво. Намериха ли нещо?

— Да. Има и други случаи, още жени със счупени вратове. Но няма да ги споделят с теб, ако публикуваш статията, преди да са готови. Ще дойдат при теб утре и ще се опитат да се споразумеят. Задръж статията и те ще ти дадат още случаи.

— Мамка му. За колко жени говорим?

— Поне още три мъртви жертви — включително и случаят в Тусон, който ти спомена днес.

Млъкнах. Какво означаваше това?

— Да не би да казваш, че има жертви, които не са мъртви?

— Може би има една. Точно там отивам. Намериха нападение, при което вратът на жената е счупен по подобен начин. Но тя не е починала.

Парализирана е.

— О, боже. Къде е тя?

— Случаят е от Пасадена. Извадихме делото и случаят изглеждаше подобен. Има портрет, съставен по описание, срещнала е мъжа в бар.

— Какво се е случило? Как са я намерили?

— Той сигурно я е мислел за мъртва. Изхвърлил я е по стълби в планината. Чувал ли си за Тайното стълбище в Пасадена?

— Не.

— Мисля, че там има стълбище, което минава по продължение на целия квартал. След като ѝ счупил врата, я качил по него и я хвърлил надолу, за да изглежда като нещастен случай. Но някакъв тип, който тичал по стълбите призори, я намерил и тя още имала пулс.

— Това означава ли, че е познавал Пасадена? Може би мястото е много важна улика.

— Е, наричат го Тайното стълбище, но то не е толкова тайно. Има ревюта и техни снимки из целия интернет. Достатъчно е било да пусне в търсачката "Пасадена, стълбище", за да ги намери.

— Ами ДНК? Тя била ли е клиентка на ГТ23?

— Не знам. Няма го в делото. Затова отивам, за да се опитам да я разпитам.

— Сама?

— Да, сама. Агентите няма да успеят до утре сутринта. Прекалено много работа имат.

Спомних си по-ранното си проучване за атланто-окципиталната дислокация. Тя не винаги беше фатална.

— Къде? — попитах. — Ще се срещна с теб.

— Не знам дали това е добра идея, Джак — отвърна Рейчъл. — Отивам като частен детектив. Тя може да не иска да говори пред репортер, ако изобщо може да говори.

— Не ми пука. Може ти да я разпитваш, но искам да съм там. Къде отиваш?

Последва мълчание и усетих как залагам на карта крехките ни отношения.

— Дом за рехабилитация "Алтадена" — каза тя накрая. — Намери адреса в Гугъл. Казва се Гуинет Райе. Само на двайсет и девет е.

— Тръгвам — отвърнах. — Чакай ме.

Прекъснах връзката и се върнах при бюрото на Емили, за да ѝ кажа, че има още жертви и че отивам да се видя с една, която е все още жива.

Съобщих ѝ за плана на ФБР да постигнат сделка: информация за другите жертви срещу отлагане на публикацията.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Не знам — отвърнах. — Имаме време до утре да си помислим. Защо не говориш с Майрън за това, докато аз се опитвам да взема това интервю?

— Звучи добре.

— Между другото, имат портрет по описание на Сврачката.

— Той част от сделката ли е?

— Ще го направим.

И тръгнах, грабнах ключовете от бюрото си и забързах навън.

35

Рейчъл ме чакаше във фоайето на дома "Алтадена". Беше съвсем делова. Никакви прегръдки, никакви поздрави, само: "Много се забави".

Обърна се и пое към асансьорите и аз трябваше да я догонвам.

— Баща ѝ се съгласи да се срещне с мен — каза тя, след като се качихме в асансьора и тя натисна бутона, на който пишеше 3. — Той сега е при нея.

Приготви се.

— За какво? — попитах.

— Гледката няма да е приятна. Случило се е преди четири месеца и жертвата — Гуинет — не е добре физически и психически. На командно дишане е.

— Добре.

— И остави мен да представя и двама ни. Те още не знаят за теб. Не се дръж прекалено очевидно.

— За какво?

— Че си тук заради статията. Може би ще е по-добре аз да водя бележки.

— Мога просто да записвам.

— Няма какво да се записва. Тя не може да говори.

Кимнах. Асансьорът се движеше бавно нагоре. Имаше само четири нива.

— Тук съм не само заради статията — казах, за да бъде ясно.

— Нима? — попита Рейчъл. — Когато говорихме по-рано през деня, ми се стори, че това е единственото, за което ти пука.

Вратата на асансьора се отвори и тя излезе, преди да успея да се защитя.

Прекосихме коридора и Рейчъл внимателно почука на вратата на стая 309. Почакахме, отвори ни мъж и излезе в коридора. Изглеждаше на около шейсет години, лицето му бе уморено. Затвори вратата зад себе си.

— Господин Райе? — попита Рейчъл.

— Да, аз съм — отвърна той. — Ти си Рейчъл?

— Да, говорихме по телефона. Благодаря, че ми позволихте да дойда тук. Както и казах, аз вече не работя във ФБР, но все още…

— Изглеждаш прекалено млада за пенсионерка…

— Е, все още се информирам и понякога работя с Бюрото. Като по този случай. И искам да ви представя Джак Макавой. Той работи за "Навременно предупреждение" и е журналистът, който пръв свърза всички случаи и уведоми ФБР за разследването.

Протегнах ръка и с г-н Райе се здрависахме.

— Радвам се да се запознаем, Джак — каза Райе. — Ще ми се някой като теб да се беше появил преди четири месеца и да бе предупредил Гуинет за този тип. Както и да е, влизайте. Казах ѝ, че ще има гости и най-накрая нещо ще бъде направено. Трябва да ви предупредя, че нещата ще стават бавно. Тя има екран и нещо като мундщук, с който може да общува.

— Няма проблем — казах.

— Невероятно е — каза той. — Превръща зъбите и небцето ѝ в клавиатура. И с всеки ден тя става по-добра. Но се уморява и в някакъв момент ще се затвори. Но да видим какво можем да научим.

— Благодаря ви — каза Рейчъл.

— Още нещо — допълни Райе. — Това момиче е минало през ада. Няма да е лесно. Казах ѝ, че не е длъжна да го прави, но тя иска. Иска този зъл човек да бъде заловен и се надява да го направите. Но в същото време е крехка. Така че по-кротко, това искам да ви кажа, става ли?

— Разбираме — отвърна Рейчъл.

— Разбира се — добавих аз.

И след това Райе отвори вратата и се върна в стаята. Погледнах Рейчъл и ѝ кимнах, за да влезе първа, а аз я последвах.

Стаята беше меко осветена от слаба лампа над болничното легло с прегради. Гуинет Райе беше повдигната под ъгъл от 45 градуса върху него, наоколо имаше апаратура, която следеше показателите ѝ, дишаше вместо нея, хранеше я и събираше отпадните продукти от тялото ѝ. Главата ѝ се поддържаше от устройство, което приличаше на скеле и като че ли бе завинтено в черепа ѝ на поне две места. Гледката бе ужасна и първият ми инстинкт беше да извърна очи, но знаех, че тя може да забележи рефлекса ми и да откаже да говори, още преди да сме започнали. Затова погледнах право към нея, усмихнах се и кимнах, когато влязох в стаята.

На таблата на леглото бе закачена метална дръжка, която се извиваше пред Гуинет на нивото на очите ѝ. За нея бяха закрепени два малки плоски екрана, единия виждаше тя, а другия — нейните събеседници.

Първото, което направи бащата на Гуинет, беше да вземе сгъната хартиена салфетка от нощното шкафче и да попие ъгълчетата на устата ѝ, където се бе събрала слюнка. Видях, че от дясната страна на устата ѝ излиза тънка прозрачна тръбичка, спускаше се по бузата ѝ и се сливаше с кабелите и тръбите, свързани с електронната апаратура.

Баща ѝ остави салфетката и ни представи.

— Гуини, това са Рейчъл Уолинг, за която ти казах — започна той. — Тя работи с ФБР по случая с теб и онези други момичета. А това е Джак. Джак е журналистът, който е открил цялото нещо и се е обадил на Рейчъл и ФБР.

Те имат някои въпроси за мъжа, който ти причини това, а ти отговори както искаш. Никой не те притиска.

Видях, че Гуинет размърда челюстта и езика си вътре в устата си. След това на обърнатия към нас екран се появиха буквите: ОК.

Значи така работеше тази машина.

Рейчъл отиде отстрани на леглото и г-н Райе ѝ донесе стол, на който да седне.

— Гуинет, знам, че това може да е трудно за теб и наистина оценяваме готовността ти да ни помогнеш — започна тя. — Мисля, че е най-добре само аз да ти задавам въпросите, а ти да им отговаряш, доколкото можеш. И ако попитам нещо, за което не искаш да говориш, няма проблем.

ОК.

Така ставах зрител на собственото си разследване, но нямах нищо против Рейчъл да започне. Ако сметнех, че трябва да се попита нещо, можех да я потупам по рамото и да го обсъдим извън стаята.

— Искам първо да кажа, че много съжаляваме за това, което ти се е случило — започна Рейчъл. — Мъжът, който ти е причинил това, е зъл човек и ние правим всичко възможно да го намерим и да го спрем. Твоята помощ ще е изключително ценна. Полицията в Пасадена е разглеждала случая като изолиран, когато това се е случило. Вече смятаме, че един мъж е наранил няколко жени като теб и днес искам да се съсредоточим върху него. Кой е той, как те е избрал, такива неща. Това ще ни помогне да съставим профил, чрез който да го идентифицираме. Затова някои от въпросите ми може да ти се сторят странни. Но има причина да ги задавам.

Съгласна ли си, Гуинет?

ДА.

Рейчъл кимна и хвърли поглед назад към мен и г-н Райе, за да види дали нямаме да добавим нещо. Нямахме. Тя се извърна пак към Гуинет.

— Добре, да започваме. Много е важно да разберем как извършителят избира жертвите си. Имаме хипотеза и искам да те питам сега за нея.

Някога в миналото правила ли си някакъв вид ДНК изследване, за откриване на произход или по медицински причини?

Видях как челюстта на Гуинет се размърда. Все едно ядеше нещо.

Всички букви бяха главни и в течение на разговора ми се стори, че само препинателните знаци се слагат автоматично.

ДА.

Видях, че г-н Райе вдигна изненадано глава. Не знаеше, че дъщеря му е изследвала своята ДНК. Зачудих се дали това не е тежка тема в семейството.

— Коя фирма използва? — попита Рейчъл.

ГТ23.

За мен това бе потвърждение, че тя е жертва на Сврачката. Но някак си бе оцеляла, за да разкаже, макар че животът ѝ вече бе тежко белязан от нараняванията ѝ.

— Добре, да се върнем на вечерта, когато това се случи — каза Рейчъл. — Ти все още си била в изключително тежко състояние, когато е започнало разследването. Детективите са се опитвали да работят със зърнест видеозапис от камерата пред бара. След като си била в състояние да общуваш, друг детектив е бил назначен да разследва случая, но той като че ли не ти е задавал много въпроси кой…

ТОЙ СЕ СТРАХУВАШЕ.

— Той се е страхуваше — прочете Рейчъл на екрана. — Кой се страхуваше? Имаш предвид детектива?

ДА, ТОЙ НЕ ИСКАШЕ ДА ИДВА ТУК ДА СЕ ВИЖДА С МЕН.

— Е, ние не се страхуваме, Гуинет — каза Рейчъл. — Мога да те уверя в това. Ние ще намерим човека, който ти е причинил това, и той ще си плати за престъпленията.

НЕ ГО ЗАЛАВЯЙТЕ ЖИВ.

Рейчъл замълча, когато съобщението се появи на екрана. В кафявите очи на Гуинет имаше мрачен блясък. Мигът ми се стори зловещ.

— Ще ти кажа едно, Гуинет — каза Рейчъл. — Разбирам чувствата ти и трябва да знаеш, че ще намерим този човек и справедливост ще има. Знам, че това е уморително за теб, затова нека се върнем към въпросите.

Спомняш ли си нещо от онази вечер?

ФРАГМЕНТИ КАТО КОШМАР.

— Можеш ли да говориш за това? Какво си спомняш?

ТОЙ МЕ ПОЧЕРПИ ПИТИЕ И ПОМИСЛИХ ЧЕ Е МИЛ.

— Добре, спомняш ли си нещо по-специално за начина, по който говореше?

НЕ.

— Каза ли ти изобщо нещо за себе си?

САМО ЛЪЖИ, НАЛИ?

Не е задължително. По-трудно е да водиш разговор, основан на лъжи, отколкото разговор, основан на истината. Може да е смесица. Каза ли ти например какво работи?

КАЗА, ЧЕ ПИШЕЛ КОД.

— Добре, това съвпада с нещата, които вече знаем за този мъж. Така че това може да е истината и може много да ни помогне, Гуинет. Каза ли къде работи?

НЕ ПОМНЯ.

— Ти редовен клиент ли беше на този бар?

ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН.

— Виждала ли си го някога там преди?

НЕ КАЗА ЧЕ Е НОВ В ГРАДА ТЪРСЕШЕ СИ АПАРТАМЕНТ.

Възхищавах се на начина, по който Рейчъл водеше разговора. Гласът ѝ бе успокояващ и тя създаваше близост. Видях го в очите на Гуинет. Тя искаше да се хареса на Рейчъл, като и даде информацията, която тя нямаше. Не изпитвах нужда да се намеся с въпрос. Бях уверен, че Рейчъл ще я попита всичко необходимо — стига Гуинет да не се умори.

Продължихме така още петнайсет минути, Рейчъл извличаше малки подробности за поведението и характера на мъжа, който така лошо бе наранил Гуинет. И след това се обърна през рамо към бащата на Гуинет.

— Господин Райе, сега ще задам на Гуинет някои лични въпроси.

Мисля, че ще е най-добре ако с Джак излезете в коридора за няколко минути.

— Какви въпроси? — попита Райе. — Не искам тя да се разстройва.

— Не се притеснявайте. Няма да позволя да се случи. Просто мисля, че ще ми отговори по-добре, ако си поговорим по момичешки, така да се каже.

Райе погледна дъщеря си и попита:

— Добре ли си, скъпа?

ДОБРЕ СЪМ ТАТКО МОЖЕШ ДА ИЗЛЕЗЕШ.

И след това:

ИСКАМ ДА ГО НАПРАВЯ.

Не ми харесваше, че и аз бях изритан, но виждах логиката. Рейчъл щеше да постигне повече, ако разговаряше с нея насаме. Тръгнах към вратата и Райе ме последва. В коридора го попитах дали тук има кафене, но той каза, че имало само машина за кафе в ниша в коридора.

Тръгнах натам и купих за двама ни по чаша отвратително кафе.

Отпихме от преливащата течност, преди да се опитаме да тръгнем обратно.

Реших да постъпя като Рейчъл, да поговоря със събеседника насаме.

— Сигурно ви е изключително трудно да виждате дъщеря си в това състояние — казах.

— Дори не знам откъде да започна — отвърна Райе. — Това е кошмар. Но аз съм твърдо до нея. За да ѝ дам всичко, от което има нужда и което ще помогне да бъде заловено копелето, което ѝ направи това.

Кимнах.

— Работите ли? — попитах. — Или това е…

— Бях инженер в "Локхийд" — каза Райе. — Пенсионирах се рано, за да мога да се грижа за нея. Сега само тя има значение.

— Майка ѝ къде е?

— Съпругата ми почина преди шест години. Осиновихме Гуинет от сиропиталище в Кентъки. Мисля, че с онова ДНК изследване е опитала да намери биологичните си родители. Ако казвате, че това има нещо общо, тогава… мили боже.

— Това е хипотеза, която проверяваме.

Тръгнах обратно по коридора. Не говорихме повече, докато не се върнахме пред вратата на стая 309.

— Има ли някакви лечения, които биха могли да помогнат на дъщеря ви? — попитах.

— Всяка сутрин търся в интернет — каза Райе. — Свързал съм се с лекари, изследователи, Проект за лечение на парализа в Маями, каквото се сетите. Ако има, ще го намерим. Най-важното сега е да ѝ махнем дихателния апарат и да започне да диша и да говори сама. И това не е толкова невероятно, колкото може би си мислите. Това момиче някак си остана живо. Той я е мислил за мъртва и просто я е изхвърлил по стълбите.

Но тя е била жива и това, което ѝ е позволило да живее и да диша, все още е тук.

Можех само да кимна. Изобщо не бях в стихията си.

— Аз съм инженер — каза Райе. — Винаги съм подхождал към проблемите като инженер. Идентифицираш ги и ги решаваш. Но с това…

Вратата се отвори и Рейчъл излезе през нея. Погледна Райе.

— Тя се уморява, но почти приключихме — каза тя. — Искам обаче да ѝ покажа нещо, което задържах до самия край, защото то може да я разстрои.

— Какво? — попита Райе.

— Портрет по описание на заподозрян, направен с помощта на хора, които са били в бара онази вечер и са видели дъщеря ви с него. Тя трябва да ни каже дали е точен според спомените ѝ.

Райе замълча за известно време, докато мислеше за евентуалната реакция на дъщеря си към рисунката. След това кимна.

— Аз ще съм до нея. Да ѝ го покажем.

Осъзнах, че самият аз не бях виждал портрета. Когато влязохме пак в стаята, забелязах, че очите на Гуинет са затворени, и си помислих, че може би спи. Но когато се приближих, си дадох сметка, че очите ѝ са затворени, защото плаче.

— О, Гуини, всичко е наред — каза Райе. — Всичко ще бъде наред.

Взе пак сгънатата хартиена салфетка и попи сълзите по бузите на дъщеря си. Моментът беше мъчителен. Усетих, че в гърдите ми се надига вик. В този миг Сврачката се превърна от абстрактен герой на историята в злодей от плът и кръв, който исках да намеря. Исках да му счупя врата, но да го оставя живее по начина, по който заради него сега трябваше да живее тази млада жена.

— Гуинет, трябва те помоля за нещо последно — каза Рейчъл. — Да погледнеш рисунка, създадена с помощта на хората, които са били в бара с теб онази вечер. Искам да ми кажеш дали мъжът, който ти причини това, изглежда така.

Млъкна. На екрана не се появи нищо.

— Може ли, Гуинет?

Пак мълчание, а след това:

ПОКАЖИ МИ.

Рейчъл извади телефона от задния си джоб и отвори галерията. Избра снимката с портрета и я приближи на педя пред лицето на Гуинет. Очите на младата жена се стрелкаха напред-назад, докато разглеждаше рисунката.

Челюстта ѝ се раздвижи.

ДА ТОЙ Е.

— Мъжът от портрета ми изглежда на около трийсет и пет години — каза Рейчъл. — И ти ли това си спомняш?

ДА.

По лицето на Гуинет Райе отново закапаха сълзи. Баща ѝ се приближи с хартиената салфетка. Рейчъл стана и пристъпи назад, прибра телефона в джоба си.

— Всичко е наред, Гуини. Всичко вече е наред — утешаваше я Райе. — Всичко ще бъде наред, скъпа.

Рейчъл ме погледна и след това пак се обърна към леглото. В миг видях тъгата в очите ѝ и разбрах, че и за нея това не е просто рутинен разпит.

— Благодаря ти, Гуинет — каза тя. — Много ни помогна. Ще хванем този човек и ще се върнем, за да ти го кажем.

След като Райе се отмести от пътя, Рейчъл се приближи пак до леглото и погледна надолу към Гуинет. Бяха се сближили. Рейчъл се пресегна към лицето на Гуинет и докосна бузата ѝ с опакото на пръстите си.

— Обещавам ти — каза тя. — Ще го хванем.

Челюстта на Гуинет се раздвижи и тя повтори същото, което бе казала в началото на разговора ни.

НЕ ГО ЗАЛАВЯЙТЕ ЖИВ.

36

Не си казахме нищо, докато излизахме от сградата и вървяхме към паркинга. Навън вече беше тъмно.

Бях видял синьото БМВ на Рейчъл и бях спрял колата си до него.

Застанахме зад колите си.

— Това беше тежко — каза Рейчъл.

— Да — съгласих се.

— Какво каза бащата в коридора?

— Ох. Никога не знам какво да кажа в такива ситуации.

— Трябваше да го направя, Джак. Да го изкарам от стаята. Исках да говоря свободно с нея, защото е важно да знаем подробностите. Можем да приемем, че случилото се с нея се е случило и с другите жертви, които не могат да говорят. Гуинет очерта начина му на действие.

— И какъв е той?

— Ами първо, няма изнасилване. Тя го поканила в апартамента си, привидно за да му покаже жилището си, след като и той си търсел къде да живее. Правили секс по взаимно съгласие — използвал презерватив, — но не стигнал докрай. Не можал да задържи ерекцията си. Излязъл от нея и тогава започнал кошмарът. Измъкнал я от леглото и я накарал да стои права пред огледалото в банята. Принудил я да гледа как усуква врата ѝ с ръка.

— О, мамка му!

— Той също бил гол и тя усетила как ерекцията му се връща, когато си мислел, че я убива.

— Гаднярът получава оргазъм от убийството.

— С всички серийни убийци е така. Но фактът, че няма изнасилване, е важен. Той обяснява защо се прицелва в жени с ген ДРД4. Мисли, че ще му е по-лесно да вкара жертвите в леглото. Като че ли има някаква психологическа игра в това. Не иска да бъде изнасилван. Не му харесва да казват това за него.

— Но да убива жени може, само дето не ги изнасилва преди това.

— Странно е, но не е уникално. Чувал ли си за Сам Литъл?

— Да, един от най-големите серийни убийци, заловени от ФБР.

— Хванат е тук, в Лос Анджелис, извършил е повече от деветдесет убийства на жени из цялата страна. Започнал да признава за тях, след като разследващите спрели да го наричат изнасилвач, а в неговия случай той не бил. Нямал нищо против да признае, че е убивал жени, но никога не признал за изнасилване.

— Странна работа.

— Но както казах, не е уникална. Ако това е черта от профила на нашия човек, тя може да ни бъде полезна, за да поставим стратегически нещо в статията или в прессъобщението, което ще последва, за да мотивираме престъпника.

— Имаш предвид да го накараме да погне мен, Емили или "Навременно предупреждение"?

— Мислех си по-скоро да го накараме да се свърже с теб. Има много примери на серийни убийци, които се обаждат на медиите, за да поправят образа си. Но във всички случаи ще вземем мерки за безопасност.

— Е, ще трябва да си помисля за това и със сигурност да говоря с Емили и Майрън.

— Разбира се. Няма да правим нищо без съгласието на всички. Просто нещо, за което да помислим на този етап.

Кимнах.

— Какво още научи? — попитах. — Нещо, което да ти е направило впечатление като профайлър?

— Очевидно след това я е облякъл — каза тя. — Всички жертви, без Портреро, са били облечени. Всички преди Портреро са били облечени и след това изхвърлени, понякога по много сложен начин, за да се маскира убийството.

Ще трябва да разгледам по-обстойно другите местопрестъпления и домовете на жертвите, но при Портреро може да имаме промяна. Той изобщо не я е местил от апартамента ѝ.

— Може би с другите сексът не е бил в домовете им. Те са били в неговия или в колата му, или някъде другаде. Затова е трябвало да ги отдалечи от себе си.

— Може би, Джак. Ще стане профайлър от теб.

Рейчъл извади ключовете и отключи колата си.

— А сега какво? — попитах. — Къде отиваш? Обратно при ФБР?

Тя извади телефона си, за да види колко е часът.

— Ще се обадя на Мец — това е агентът, който ръководи това разследване — и ще му кажа, че съм говорила с нея и утре сутринта може да не ходят при нея. Вероятно няма да е доволен, че съм го прескочила, но така хората му ще могат да се заемат с други неща. След това мисля да приключвам. Ти?

— Вероятно и аз. Ще проверя дали Емили още пише.

Поколебах се, преди да стигна до въпроса, който наистина исках да задам.

— Ще се прибереш у вас или ще дойдеш у нас?

— Искаш да се прибера с теб ли, Джак? — попита Рейчъл. — Струва ми се, че си ми сърдит.

— Не съм сърдит. Просто много неща се случват. Виждам как нещо, което съм започнал, се дърпа в различни посоки от различни хора. И се тревожа.

— Имаш предвид разследването.

— Да, а и бяхме на различни мнения дали да публикуваме или да чакаме.

— Е, добрата новина е, че не се налага да решаваме до утре сутринта, нали?

— Да.

— Тогава ще се видим у вас.

— Добре. Последвай ме, за да можеш да влезеш в гаража и да ползваш второто ми паркомясто.

— Даваш ми второто си паркомясто? Сигурен ли си, че си готов на такава важна стъпка?

Тя се усмихна, аз ѝ отговорих със същото.

— Ще ти дам дистанционно и ключ, ако искаш — казах. Топката бе обратно в нейното поле. Тя кимна. После каза:

— Ще карам след теб.

Тя се приближи към вратата на колата си, като в същото време извади телефона от задния си джоб, за да се обади на агент Мец. Това ми напомни нещо.

— Хей — казах, — не можах да видя портрета по описание, когато го показа на Гуинет. Покажи ми го.

Тя се върна при мен и отвори галерията на телефона си. Показа ми екрана. Беше черно-бяла рисунка на бял мъж с дълга рошава коса и пронизителни тъмни очи. Челюстта му беше квадратна, носът му — плосък и широк. Ушите му не стърчаха много. Горната част на всяко ухо се скриваше в косата.

Осъзнах, че ми изглежда познат.

— Чакай малко — казах.

Пресегнах се и задържах ръката на Рейчъл, за да не си прибере телефона.

— Какво? — каза тя.

— Мисля, че познавам този човек — отвърнах. — Имам предвид, че мисля, че съм го виждал.

— Къде?

— Не знам. Но косата… и формата на челюстта…

— Сигурен ли си?

— Не. Просто…

Мислите ми препуснаха назад към това, което бях правил през последните дни. Съсредоточих се върху часовете, прекарани в ареста. Дали не го бях видял там? Беше нощ, изпълнена със силен страх и емоции.

Съвсем ясно си спомнях какво и кого съм видял, но мъжът от рисунката не се вписваше никъде.

Пуснах ръката на Рейчъл.

— Не знам, вероятно греша — казах. — Да вървим.

Обърнах се и тръгнах към джипа си, а Рейчъл се качи в своето БМВ.

Запалих двигателя и се обърнах към страничния прозорец, за да дам знак на Рейчъл да даде първа на задна. Чак тогава си спомних къде бях виждал мъжа от портрета.

Загасих двигателя и изскочих от джипа. Рейчъл вече бе дала на заден от мястото си. Спря и свали прозореца.

— Какво има?

— Знам къде съм го виждал — казах. — Човекът от портрета. Седеше днес в кола пред отделението по съдебна медицина.

— Сигурен ли си?

— Знам, че звучи невероятно, но формата на челюстта и прибраните уши… Сигурен съм, Рейчъл. Мисля, че съм доста сигурен. Помислих си, че чака някой, който е вътре. Нали знаеш, член от семейството или нещо такова. Но сега… мисля, че ме е следил.

Това заключение ме накара рязко да се извърна и да огледам паркинга.

Имаше само десетина коли и осветлението беше слабо. Трябваше ми фенерче, за да видя дали в някоя от тях няма човек, който наблюдава.

Рейчъл загаси колата си и слезе.

— Каква беше колата, помниш ли?

— Ъ, не, трябва да се замисля. Беше тъмна и той бе влязъл на заден на мястото си също като мен. Още един признак, че може да ме е следил.

Рейчъл кимна.

— Бърз изход — каза тя. — Колата голяма ли беше или малка?

— Мисля, че малка — отвърнах.

— Седан?

— Не, по-скоро спортна кола. Лъскава.

— Колко близо до теб бе паркирал?

— Беше от другата страна на пътеката и две дължини по-надолу.

Имаше добър изглед към мен. "Тесла", това беше, черна тесла.

— Добре, Джак. Мислиш ли, че на паркинга има камери?

— Може би, не знам. Но ако е бил той, откъде е разбрал, че трябва да ме следи?

— Хамънд. Рог каза, че са знаели за теб. Хамънд е предупредил Сврачката и Сврачката е започнал да елиминира заплахите. Ти си заплаха, Джак.

Откъснах се от нея и започнах да обикалям из двете редици на паркинга, търсех тесла или каквато и да е кола с човек зад волана. Не намерих.

Рейчъл ме настигна.

— Не е тук — казах. — Може би напълно съм се объркал за това. Искам да кажа, че все пак говорим за портрет по описание. Може да е всеки.

— Да, но видя реакцията на Гуинет — отвърна Рейчъл. — Обикновено не разчитам много на портрети по описание, но тя смяташе, че този е съвсем точен. Къде отиде след отделението по съдебна медицина?

— Върнах се в редакцията, за да разкажа всичко на Емили.

— Значи той знае къде е "Навременно предупреждение". Как изглежда редакцията отвън? Дали е можел да види какво се случва вътре?

— Да. Преди там е имало някакъв бизнес. Масажист или нещо подобно.

— Стъкло на фасадата. Отвън вижда ли се какво става вътре?

— Да. Поне в част от редакцията. Бюрата и…

— Дали е могъл да види как работите с Емили?

Замислих се за момента, в който бях станал и отишъл до работното място на Емили, за да говоря с нея. Извадих си телефона.

— Мамка му — казах. — Тя трябва да знае това.

Емили не вдигна мобилния си телефон. След това се обадих на стационарния ѝ, макар да предполагах, че вече не е в редакцията.

— Не вдига и двата си телефона — докладвах.

Тревогата ми вече прерастваше в страх. Виждах известна боязън и в очите на Рейчъл. Всичко това се усилваше от разговора с Гуинет Райе.

— Знаеш ли къде живее? — попита Рейчъл.

Пак звъннах на Емили.

— Знам, че е в Хайланд Парк — казах. — Но не знам точния адрес.

— Трябва да го намерим — заяви Рейчъл.

Никакъв отговор. Затворих и се обадих на мобилния на Майрън Левин. Той вдигна веднага.

— Джак?

— Майрън, опитвам се да се свържа с Емили и тя не отговаря на телефоните си. Имаш ли адреса ѝ?

— Да, но какво става?

Казах му за подозренията, които имахме с Рейчъл, че по-рано съм бил следен от убиеца от нашето разследване. Тревогите ми веднага се пренесоха върху Майрън и той ме сложи на изчакване, докато намери адреса на Емили.

Обърнах се към Рейчъл.

— Той ще ни го даде — казах. — Да тръгваме. Хайланд Парк.

Отидох до предната седалка на колата ѝ, а тя седна зад волана.

Излизахме от паркинга, когато Майрън се върна на линията и ми прочете адреса.

— Обади ми се веднага щом научиш нещо — каза Майрън.

— Добре — обещах.

Изведнъж си спомних как с Емили бяхме разговаряли с Майрън в редакцията.

— Вкъщи ли си, Майрън? — попитах.

— Да, вкъщи съм — отвърна той.

— Заключи вратите.

— Да, точно това си мислех и аз.

37

Въведох адреса, който ми даде Майрън, в приложението за сателитна навигация и заглуших гласовите команди. Давах на Рейчъл указания, защото гласовете от приложенията винаги са много дразнещи. Навигацията показа, че сме на шестнайсет минути от целта. Ние ги направихме дванайсет. Емили живееше в стара тухлена жилищна сграда на Пиемонт Авеню и Фигероа Стрийт. До стъкления вход имаше табло със звънци за осем отделни апартамента. Когато след продължително звънене на 8-и апартамент не получихме отговор, натиснах и всички останали седем бутона.

— Хайде, хайде — подканих ги. — Някой трябва да чака куриерите.

Отворете проклетата врата.

Рейчъл се обърна и огледа улицата зад себе си.

— Знаеш ли каква кола кара?

— "Джагуар", но видях алея, която води зад сградата. Вероятно има паркомясто там.

— Може би трябва да отидем…

Електронното заключване тракна и влязохме. Така и не видях от кой апартамент бяха реагирали и най-накрая бяха отворили вратата, но знаех, че щом ние бяхме влезли толкова лесно, значи същото е можел да направи и Сврачката.

Апартамент 8 беше на втория етаж в дъното на коридора. Никой не отговори на силното ми чукане и викането на името на Емили. Натиснах дръжката, но вратата бе заключена. Отстъпих назад ядосан и объркан, ужасът ми ставаше все по-голям.

— Какво да правим? — попитах.

— Обади ѝ се пак — каза Рейчъл. — Може би ще чуем телефона ѝ през вратата.

Отдалечих се на пет-шест метра по коридора и набрах. Когато чух в слушалката телефонът да звъни, кимнах на Рейчъл. Тя долепи ухо към вратата на апартамент 8, без да откъсва очи от мен. Обаждането бе прехвърлено на гласова поща и аз затворих. Рейчъл поклати глава. Не беше чула нищо.

Върнах се при Рейчъл до вратата.

— Трябва ли да се обадим на ченгетата? — попитах. — Да им кажа, че трябва да проверим дали тя е добре? Или да се обадя на хазяина?

— Струва ми се, че управителят не живее тук — каза Рейчъл. — Видях телефонен номер на апартамент, който се отдава под наем. Ще отида да го взема и ще се обадя. Виж дали оттук се излиза в задния двор и дали колата ѝ е там.

И посочи към изход в края на коридора.

— Гледай вратата да не се заключи, докато си отвън — казах.

— Добре — отвърна тя.

Видях я как се отдалечава и след това изчезва надолу по стълбите.

Тръгнах към изхода, като се чудех дали няма да се включи аларма Поколебах се за миг, след това бутнах вратата и тя се отвори. Не се включи аларма.

Излязох на външна площадка и видях, че стълбите водят надолу към малкия заден паркинг на сградата. На площадката имаше кофа и бърсалка за под, както и консервена кутия, наполовина пълна с фасове. Някой в сградата пушеше, но не в апартамента си. Направих една крачка навън и погледнах през парапета какво има под площадката. Празни саксии и градински инструменти.

Вратата зад мен се затвори. Извъртях се рязко. От външната страна на вратата имаше метална дръжка. Грабнах я и я натиснах. Беше заключена.

— Мамка му.

Почуках на вратата, но знаех, че е прекалено рано Рейчъл да се е върнала при апартамент 8. Слязох по стълбите към паркинга и се огледах за колата на Емили. Беше сребрист джип "Джагуар", но не виждах такъв.

Тръгнах по алеята към фасадата. Докато вървях, погледнах към прозорците на втория етаж на сградата, за да видя дали не свети там, където си мислех, че е апартаментът на Емили. Навсякъде беше тъмно.

Когато стигнах пред сградата, от Рейчъл нямаше и следа. Извадих телефона си и ѝ се обадих, но вниманието ми бе привлечено от движение по улицата. Видях движеща се кола зад паркираните автомобили по продължение на "Пиемонт". Зърнах я само за миг, докато минаваше покрай изход за следващата алея.

— Джак? Къде си?

Рейчъл бе вдигнала.

— Отпред съм и току-що видях заминаваща кола. Беше тиха.

— Тесла?

— Не знам. Може би.

— Добре, няма да го чакам.

— Кого?

— Хазяина.

Чух силен трясък и чупене на дърво, последвани от приглушен удар.

Знаех, че току-що бе изритала вратата на апартамент 8. Отидох до предната врата на сградата, но видях, че е затворена.

— Рейчъл? Рейчъл, не мога да вляза. Ще заобиколя.

— Мога да ти отворя отгоре — каза тя. — Иди пред предния вход.

Изтичах по стъпалата до предния вход. Когато стигнах, чух звука от отключването на електронната ключалка и влязох.

Качих се по вътрешните стълби до втория етаж и след това отидох до апартамент 8. Рейчъл стоеше на входа.

— Тя…?

— Не е тук.

Забелязах, че част от рамката на вратата лежи на прага. Но когато влязох в апартамента, това бе единственият знак от нахлуване. Никога не бях идвал преди тук, но видях подредено и спретнато жилище. Нямаше следи от борба във всекидневната. Вдясно забелязах къс коридор, който водеше към отворената врата на банята, и втора врата вляво, за която предположих че е на спалнята.

Тръгнах натам, чувствах се странно, защото нахлувах в личното пространство на Емили.

— Празно е — каза Рейчъл.

Въпреки това проверих, застанах на прага на спалнята и се наведох навътре. Натиснах ключа на вътрешната страна и светнах лампите от двете страни на голямото легло. Стаята бе подредена също като останалата част от апартамента, леглото бе оправено и покривката му бе пригладена, върху нея дори никой не бе сядал.

След това проверих банята, дръпнах завесата на душа и видях празна вана.

— Джак, казах ти, че тя не е тук — обади се Рейчъл. — Ела да ми кажеш за колата.

Върнах се във всекидневната.

— Пое по "Пиемонт" — отвърнах. — За малко да я пропусна. Беше в тъмен цвят и тиха.

— Беше ли теслата, която си видял пред съдебна медицина? — попита тя.

— Не знам. Не я видях добре.

— Добре, помисли си. Можеш ли да кажеш дали е потегляла, или просто е преминавала?

Трябваше ми малко време, за да се поровя в спомените си. Колата вече се движеше по улицата, когато бе привлякла вниманието ми.

— Не знам — отвърнах. — Видях я чак когато вече се движеше по улицата.

— Добре, никога не съм била в тесла — каза Рейчъл. — Има ли багажник?

— Всички са хечбек, мисля.

Разбрах, че пита дали Емили би могла да е в багажника на колата, която бях видял да заминава.

— Мамка му, трябва да тръгнем след нея — казах аз.

— Тя отдавна е заминала, Джак — отвърна Рейчъл. — Трябва да…

— Какво е това, мамка му?

И двамата се обърнахме към входната врата на апартамента.

На нея беше застанала Емили.

Беше облечена в дрехите, които бе носила в редакцията. Носеше раницата си с логото на "Навременно предупреждение".

— Ти си добре! — възкликнах.

— И защо да не съм? — попита тя. — Влезли сте в дома ми?

— Мислехме, че Сврачката… е бил тук — казах.

— Какво? — възкликна Емили.

— Защо не си вдигаш телефона? — попита Рейчъл.

— Защото му падна батерията — отвърна Емили. — Цял ден говорих по него.

— Къде беше? — попитах аз. — Звънях в редакцията.

— В "Сивата хрътка" — каза тя.

Знаех, че мрази да шофира, защото се бе научила да кара в другата лента и се страхуваше да направи прехода. Но аз бях объркан, а сигурно това ми се бе изписало на лицето. "Сивата хрътка" бе компания за пътуване на дълги разстояния.

— Това е кръчма на "Фиг" — каза Емили. — Кварталното ми заведение.

Какво става, по дяволите?

— Не знам — отвърнах. — Мисля, че днес бях следен, и когато…

— От Сврачката?

Изведнъж се почувствах не толкова сигурен в това.

— Не знам — казах. — Може би. Имаше един тип в тесла, когото видях пред отделението по съдебна медицина, и…

— Откъде може да знае, че трябва да те следи? — попита Емили. — Или пък мен.

— Вероятно от Хамънд — отвърнах. — Или той му е казал, или е имало нещо в компютъра му или документите, които той взе от лабораторията му.

Видях страх в очите на Емили.

— Какво да правим? — попита тя боязливо.

— Вижте, мисля, че трябва малко да се успокоим — каза Рейчъл. — Да не ставаме параноични. Все още не знаем със сигурност дали Джак или ти сте били следени. И ако е следил Джак, защо ще се прехвърля от него на теб?

— Може би защото съм жена? — предположи Емили.

Исках да отговоря. Може би Рейчъл беше права. Всичко това само защото си бях помислил, че съм разпознал в портрета по описание лице, което бях видял зад волана на кола на паркинг, намираща се на поне двайсет и пет метра от мен. Преувеличавахме.

— Добре — казах. — Защо не…

Спрях насред изречението, защото на вратата се появи мъж. Имаше гъста брада и държеше връзка ключове.

— Господин Уилямс? — попита Рейчъл.

Мъжът се взря в парчето дърво на пода, след това огледа пантата, която висеше на един-единствен болт от рамката.

— Мислех, че ще ме изчакате — каза той.

— Съжалявам — отвърна Рейчъл. — Стори ни се, че случаят е спешен.

Ще успеете ли да поправите вратата тази вечер?

Уилямс се обърна и видя, че когато е била изритана, вратата се е ударила в страничната стена на коридора на Емили. Дръжката бе оставила в нея дупка като от юмрук.

— Мога да опитам — каза той.

— Няма да остана тук, ако не мога да си заключа вратата — заяви Емили. — Няма начин. Не и ако той знае къде живея.

— Не сме сигурни в това — казах. — Видяхме кола да тръгва оттук, но…

— Защо не оставим господин Уилямс да се опита да поправи щетите, а ние да отидем някъде другаде да поговорим за това? — попита Рейчъл. — Днес получих още информация от ФБР. Мисля, че ще искате да я чуете.

Погледнах Рейчъл.

Е, кога смяташе да ми кажеш? — поинтересувах се аз.

— Разсеяхме се, когато си тръгвахме от Гуинет Райе — каза Рейчъл.

И посочи към вратата, която Уилямс все още разглеждаше, сякаш това обясняваше закъснението ѝ.

— Между другото, как беше с Гуинет Райе? — попита Емили.

— Даде ни добра информация… но е толкова дяволски тъжно — казах. — Той я е увредил до живот.

Докато отговарях, ме връхлетя репортерска вина. Знаех, че Гуинет Райе щеше да се превърне в лице на разследването. Жертва, която вероятно никога нямаше да се възстанови, чийто житейски път бе жестоко и завинаги променен от Сврачката. Щяхме да я използваме, за да привлечем читатели, нищо че потресаващите ѝ увреждания щяха да имат по-дълъг живот от този на статията.

— Трябва да ми пратиш записките — каза Емили.

— Веднага, щом мога — отвърнах.

— Е, какво ще правим? — попита Рейчъл.

— Може да се върнем в "Сивата хрътка" — предложи Емили. — Там беше доста тихо, когато си тръгнах.

— Да вървим — каза Рейчъл.

Тръгнахме към вратата, а Уилямс се обърна настрани, за да ни пусне.

Погледна ме и попита:

— Ти ли изрита вратата?

— Ъ, аз бях — отвърна Рейчъл.

Уилямс я огледа набързо от главата до петите, докато тя минаваше покрай него.

— Силна дама.

— Когато се налага — уточни тя.

38

"Сивата хрътка" беше на по-малко от две минути път и Рейчъл закара и трима ни там. Седях на задната седалка и през целия път гледах в огледалото за обратно виждане за евентуална опашка. Дори Сврачката да ни следеше, не видях и следа от него и мислите ми се върнаха към въпроса дали бях внимателен или параноичен. Не спирах да мисля за мъжа в теслата. Дали просто не ми се искаше той да прилича на лицето от портрета по описание или наистина приличаше на лицето от портрета по описание?

Никога не бях ходил в Англия, но според мен интериорът на "Сивата хрътка" приличаше като на английска кръчма и разбрах защо Емили си я е избрала. Тъмно дърво и уютни сепарета. Бар, който се простираше по цялата дължина на заведението, от стена до стена, без сервитьори. С Рейчъл си поръчахме мартинита с "Кетъл", а Емили помоли за наливна светла бира "Дешутс". Изчаках на бара за напитките, а жените се настаниха в сепаре в далечния ъгъл.

Занесох чашите на няколко курса, за да не разлея мартинитата, и след това се настаних в сепарето срещу Емили, а Рейчъл остана от дясната ми страна. Отпих голяма глътка от мартинито, преди да кажа и дума. Имах нужда, след приливите и отливите на адреналин, които ни бе донесла тази вечер.

— Е — казах, като погледнах Рейчъл. — Какво имаш?

Рейчъл поднесе със стабилна ръка мартинито към устните си, остави чашата и след това се овладя.

— През по-голямата част от деня бях в МБ в Уестуд с ПГСА — каза тя. — Отначало се държаха с мен като с прокажена, но когато започнаха да преглеждат проверяемите факти от историята, която им разказвах, видяха светлината.

— ПГСА? — попита Емили.

Каза го по начина, по който го бе произнесла Рейчъл — пе-ге-се-а.

— Помощник главния специален агент на местното бюро в Лос Анджелис — обясни Рейчъл.

— Каза, че името му е Мец? — попитах.

— Мат Мец — уточни Рейчъл. — Както и да е, вече ти казах, че са направили връзка с поне още три случая чрез причината за смъртта, както и с Гуинет Райе, единствената известна оцеляла.

— Успя ли да научиш новите имена? — попитах.

— Не, това премълчават, за да могат да го изтъргуват с вас, ако се съгласите да отложите публикацията — каза Рейчъл. — Не ги научих.

— Това няма да се случи — бях категоричен аз. — Ще публикуваме утре.

Предупреждението за този тип е по-важно от всяко друго съображение.

— Сигурен ли си, че желанието да си пръв не е най-важното нещо за теб, Джак? — върна ми огъня Рейчъл.

— Виж, това вече го обсъдихме — казах. — Нашата работа не е да помагаме на ФБР да залови този мъж. Нашата работа е да информираме обществото.

— Е, може и да си промениш мнението, като разбереш каква друга информация имам — отвърна Рейчъл.

— Тогава ни кажи — подкани я Емили.

— Добре, отидох при Мец, когото познавам от времето, когато бях агент — започна Рейчъл. — След като провериха това, което им занесох, създадоха щаб и започнаха да оглеждат историята от всички ъгли. Откриха и други случаи и сформираха отделни екипи. Има и случай в Санта Фе, където ще правят ексхумация на тялото утре, защото смятат, че АОД може да е пропусната при аутопсията.

— Как могат да пропуснат счупен врат? — попитах.

— Заради състоянието на тялото — отвърна Рейчъл. — Не разбрах подробности, но тялото е било оставено в планината и е било наядено от животни. Вероятно не са идентифицирали АОД. Както и да е, друг екип работеше по случая с Хамънд и Мръсната4, опитваше се да обедини всичко това.

Рейчъл млъкна, за да отпие пак от мартинито.

— И? — насърчи я Емили.

— Чрез сайта откриха самоличността на партньора на Хамънд — каза Рейчъл. — Поне така си мислят.

Наведох се през масата. Ставаше все по-хубаво.

— Кой е той? — попитах.

— Казва се Роджър Вогъл — продължи Рейчъл. — Схващате ли? Роджър Вогъл става РогВог в дигиталната вселена.

— Ясно — казах. — Как го откриха?

— Мисля, че отпечатъците му — имам предвид дигиталните — са по целия сайт — каза тя. — Включиха екип криптолози и мисля, че не беше много трудно. Не съм наясно с всички подробности, но успяха да проследят стационарния му ай пи адрес. Това е грешката му. Поддържал е сайта през некриптиран компютър. Станал е мързелив и сега те знаят кой е.

— Е, къде е? — попитах. — Къде е той?

— "Сидърс Синай" — отвърна Рейчъл. — Прилича на човек, който работи в администрацията. Там се намира компютърът, който е използвал.

Първоначално изпитах прилив на възбуда от възможността да застана лице в лице с Вогъл преди ФБР да го прибере. Но след това осъзнах каква е реалността. Медицинският център "Сидърс Синай" беше огромен добре защитен комплекс, който покриваше пет пресечки в Бевърли Хилс.

Можеше да се окаже невъзможно да се добера до Вогъл.

— Ще го арестуват ли? — попитах.

— Не още — отвърна Рейчъл. — Мислят, че ако го оставят на свобода, това ще е в тяхна полза.

— Като примамка за Сврачката — каза Емили.

— Точно така — потвърди Рейчъл. — Ясно е, че той иска да премахне Вогъл и е допуснал грешка с мъжа в "Нортридж". Може да опита пак.

— Е — започнах да мисля на глас, — ако ФБР наблюдава този човек, нищо не може да ни спре да влезем и да се срещнем с него. Откриха ли дома му или други локации?

— Не — каза Рейчъл. — Благодарение на твоето предупреждение за Сврачката към Вогъл той е взел предохранителни мерки. Бяха пуснали опашка по следите му, но го загубиха от поглед, след като си тръгна от работа.

— Това не е добре — заяви Емили.

— Но има и нещо друго — продължи Рейчъл. — Той е пушач. Взел е мерки, но все пак излиза навън да пуши. Видях негови снимки от охранителни камери пред сградата. Във фона има пътен знак. На него пише "Джордж Бърнс Роуд". Тази улица минава точно през средата на комплекса.

Погледнах през масата към Емили. И двамата знаехме какво точно щяхме да направим.

— Ще отидем там утре — казах. — Ще го хванем, когато излиза да пуши.

Емили се обърна към Рейчъл.

— Би ли го познала по снимките от охранителните камери, които си видяла? — попита тя. — Имам предвид, ако го видиш на пейката?

— Мисля, че да — каза Рейчъл. — Да.

— Добре — обобщих. — Тогава ще ни трябваш и ти там.

— Ако го направя, ще си разваля отношенията с ФБР — каза Рейчъл. — Ще съм като вас двамата, ще гледам отвън навътре.

— Добре, ще трябва да измислим план за това — отвърнах.

Взех чашата и си допих питието. Имахме грубите очертания на план и смятах да си ходя.

39

Медицинският център "Сидърс Синай" представляваше множество от стъклени сгради и паркинги, струпани върху простиращ се върху пет пресечки парцел, разделени от мрежа от градски улици, минаващи по тези пресечки. Сутринта в редакцията използвахме Стрийт вю функцията на картите на Гугъл, за да намерим мястото за пушене, което Рейчъл бе видяла на снимката от охранителна камера на ФБР. Беше на ъгъла на "Олдън Драйв" и "Джордж Бърнс Роуд", кръстовище, което се намираше почти в точния център на медицинския комплекс. Очевидно бе разположено там, за да служи на пациенти, посетители и служители от всички сгради в комплекса. Състоеше се от две пейки, поставени една срещу друга, до фонтан в благоустроена ивица покрай осеметажния паркинг. В края на всяка пейка имаше пепелници върху поставки.

Завършихме плана и тръгнахме от редакцията в 8 сутринта с надеждата да стигнем преди Роджър Вогъл да излезе за първата си цигара.

Наблюдавахме пейките за пушене от всички ъгли. С Емили бяхме в близката чакалня на спешното отделение, откъдето имахме идеална гледка през прозорците към пейките, но не и към административната сграда.

Рейчъл беше на третото ниво на паркинга, защото оттам виждаше както пейките, така и входа на административната сграда. Тя щеше да ни даде знак, когато Вогъл излезе и тръгне към мястото за пушене. Освен това там бе скрита от ФБР. По ракурсите на снимките, които бе видяла, бе определила, че наблюдателните постове на ФБР се намират в сградата с медицински кабинети срещу администрацията.

Емили Атуотър беше някогашна страстна пушачка, което означаваше, че бе намалила цигарите от пакет на ден до пакет на седмица и им се наслаждаваше основно в извънработно време. Спомних си консервената кутия с фасове на стълбищната площадка на жилищната ѝ сграда.

Тя излизаше на равни интервали от време да пуши на пейките, с надеждата че ще е вече там, когато Вогъл се появи, за да обслужи навика си. Аз имах реквизитна кутия с цигари в джоба на ризата си, възнамерявах да я използвам, когато Вогъл най-накрая се появи.

Сутринта се точеше бавно, а Вогъл не се появяваше. Междувременно пейките се превръщаха в популярно място за служители, посетители и пациенти — една пациентка дори излезе с подвижна стойка за системи.

Пращах редовно съобщения на Рейчъл, включвах и Емили в чата, когато беше на пейките. Тя седеше там в 10:45, когато изпратих групово съобщение, в което казвах, че си губим времето. Твърдях, че Вогъл вероятно се е подплашил от нашия разговор предния ден и е напуснал града.

След като го изпратих, се разсеях от един мъж, който бе влязъл в Спешното отделение с окървавено лице и искаше незабавно да му се обърне внимание. Хвърли формулярите, които му бяха дали да попълни, на пода и се развика, че няма застраховка, но се нуждае от помощ. Когато към него тръгна охранител, чух телефонът ми да звъни и го извадих. Беше съобщение от Рейчъл.

Току-що излезе от административната сграда с цигари в ръка.

Съобщението беше до мен и Емили. Погледнах към Емили през прозореца и я видях да седи на една от пейките и да си гледа телефона.

Беше получила есемеса. Излязох през автоматичната врата и тръгнах към мястото за пушене.

Когато се приближих, видях мъж да стои до пейките. Емили седеше на едната и пушеше, на другата имаше друга жена. Вогъл, ако това бе той, очевидно се притесняваше да сподели пейката с жена. Това представляваше проблем. Не исках да е прав, когато му се представим като журналисти. Щеше да му е по-лесно да избяга от нас. Видях го да пали цигара със запалка. Понечих да извадя реквизитната кутия с цигари от джоба на ризата си. Видях как Емили се преструва, че чете есемес, но знаех, че отваря приложението за запис на телефона си.

Точно когато стигнах, другата жена загаси фаса си в пепелника, става и тръгна обратно към Спешното отделение. Видях, че Вогъл се настанява на мястото ѝ на празната пейка. Планът ни щеше да успее.

Доколкото виждах, Вогъл изобщо не поглеждаше към Емили, нито по някакъв начин отразяваше присъствието ѝ. Когато стигнах там, сложих цигара в устата си и потупах джоба на ризата си, сякаш търсех кибрит или запалка. Не намерих и погледнах Вогъл.

— Може ли да ми услужиш със запалка? — попитах.

Той вдигна поглед, а аз направих жест с незапалената си цигара. Без да казва ѝ дума, той бръкна в джоба си и ми подаде запалката. Взрях се в лицето му, докато го правеше. Стори ми се, че май ме позна.

— Благодаря — казах бързо. — Ти си Вогъл, нали?

Вогъл се огледа, после очите му отново се спряха на мен.

— Да — каза той. — От администрацията ли си?

Самоличността бе потвърдена. Бяхме намерили правилния човек.

Хвърлих поглед към Емили и видях, че телефонът ѝ е на пейката и обърнат към Вогъл. Записвахме.

— Не, чакай малко — каза Вогъл. — Ти си… ти си репортер.

Сега пък аз бях изненадан. Откъде знаеше?

— Какво? — попитах. — Какъв репортер?

— Видях те в съда — каза той. — Това си ти. Говорихме вчера. Как, по дяволите… Да не се опитваш да ме убиеш?

Хвърли цигарата, скочи от пейката и тръгна обратно към административната сграда. Вдигнах ръка, за да го спра.

— Чакай, чакай. Искам само да поговорим.

Вогъл се поколеба.

— За какво?

— Каза, че знаеш кой е Сврачката. Трябва да го спрем. Ти…

Той се стрелна покрай мен.

— Трябва да говориш с нас — извика Емили.

Погледът на Вогъл се втурна към нея, когато осъзна, че тя е с мен и че е попаднал в засада.

— Помогни ни да го хванем — казах. — И тогава и ти ще си в безопасност.

— Ние сме най-добрата ти възможност — каза Емили.

— Говори с нас. Можем да ти помогнем.

Бяхме репетирали какво ще кажем, докато пътувахме от редакцията.

Но сценарият очевидно нямаше да отиде по-нататък. Вогъл не спираше да върви, като не спираше да ни крещи.

— Казах ти, нищо от това не трябваше да се случва. Не съм виновен за свършеното от онзи луд. Махайте се, мамка ви.

Понечи да пресече "Джордж Бърнс Роуд".

— Искал си само жените да си получат заслуженото, не да бъдат убити, нали? — извика Емили. — Много благородно от твоя страна.

Тя вече се беше изправила. Вогъл направи пирует и тръгна обратно към нас. Приведе се леко, за да застане лице в лице с Емили. Приближих се, в случай че опита още нещо с нея.

— Това, което правехме, не беше по-различно от приложение за срещи — каза той. — Свързвахме хората с това, което искат. Търсене и предлагане.

Това е.

— Само че жените не са знаели, че са част от уравнението — притисна го Емили. — Нали?

— Това нямаше значение — каза Вогъл. — Те всички и без това бяха курви и…

Млъкна и очите му се плъзнаха по телефона на Емили, който тя държеше пред тялото си.

— Записваш ли това? — изпищя той.

Обърна се към мен.

— Казах ти, че не искам да съм част от тази история — извика той. — Не можете да използвате името ми.

— Но ти си историята — отвърнах. — Ти, Хамънд, това, за което сте отговорни.

— Не! — извика Вогъл. — Заради тези гадости ще ме убият.

Обърна се пак към улицата и пое към пешеходната пътека.

— Чакай, искаш ли си запалката? — извиках след него.

Вдигнах ръката, в която я държах. Той се обърна към мен, но не забави крачка, докато стъпваше на улицата.

— Внимавай…

Преди да довърша, една кола изсвистя и го удари на пешеходната пътека. Беше черна тесла със затъмнени прозорци, толкова затъмнени, че дори да нямаше шофьор, нямаше как да разбера.

Силата на удара в коленете му изхвърли Вогъл на кръстовището и след това видях как тихата кола погълна тялото му и мина върху него.

Теслата подскочи, докато газеше Вогъл. Повлече го под себе си към средата на кръстовището, преди той най-накрая да се откачи от ламарината ѝ.

Чух вика на Емили зад мен, но Вогъл не издаде нито звук. Бе тих като колата, която го бе прегазила.

След като се освободи от тялото, теслата превключи на пълна скорост и изсвистя през кръстовището по "Джордж Бърнс Роуд" към Трета улица.

Видях колата да завива наляво на жълт светофар и да изчезва.

Няколко души се спуснаха към смачканото и окървавено тяло на кръстовището. Това беше медицински център все пак. Двама мъже в светлозелени хирургически дрехи първи стигнаха до Вогъл и видях, че единият е отвратен от видяното. По асфалта имаше кървави следи.

Погледнах как е Емили. Тя стоеше права до пейката, на която бе седяла, ръката ѝ бе на гърлото, гледаше ужасена раздвижването на кръстовището. След това се обърнах и отидох при тълпата, насъбрала се около неподвижното тяло на Роджър Вогъл. Погледнах над рамото на един мъжете с хирургически дрехи и видях, че половината от лицето на Вогъл липсва. Беше буквално размазано от влаченето под колата. Главата му бе променила формата си и бях сигурен, че черепът му е размазан.

— Жив ли е? — попитах.

Нямаше отговор. Видях, че единият от мъжете е допрял мобилен телефон до ухото си и говори по него.

— Обажда се доктор Бърнстийн — каза той спокойно. — Имам нужда от линейка на кръстовището точно пред Спешното отделение. "Олдън" и "Джордж Бърнс". Имаме прегазен от кола. Тежка травма на главата и врата.

Ще ни трябва шина, за да го преместим. И ни трябва веднага.

Чух звуци от сирени, но те все още бяха извън медицинския комплекс.

Надявах се да са от колите на ФБР, които се спускаха върху Сврачката, гонеха неговата тиха машина за убийства.

Мобилният ми телефон завибрира. Беше Рейчъл.

— Джак, мъртъв ли е?

Обърнах се и погледнах нагоре към паркинга. Видях я до парапета на третия етаж, притиснала мобилния телефон към ухото си.

— Казват, че още е жив — казах. — Какво се случи, мамка му?

— Беше тесла. Беше Сврачката.

— Къде са ФБР? Мислех, че наблюдават човека!

— Не знам. Наблюдаваха го.

— Видя ли регистрационната табела?

— Не, беше толкова бързо, неочаквано. Слизам.