Мръсната четворка

30

При всяка статия, създадена в екип, винаги се стига до неловкото решение кой да пише и кой да подава фактите на пишещия. Съвместното писане никога не дава добри резултати. Не можете да седите един до друг на компютъра. Пишещият до голяма степен контролира тона на текста и начина, по който се предава информацията, и обикновено е първото изписано под заглавието име. Това беше мое разследване и решението бе мое, но бях достатъчно умен, за да знам, че Емили Атуотър пише по-добре от мен, а аз съм по-добър в изравянето на информация. Тя владееше думите така, както аз не можех. Признавах си, че двете книги, които бях написал, бяха толкова силно редактирани, че направо бяха пренаредени и пренаписани. Всички заслуги бяха на редакторите ми, но чековете от авторските права идваха при мен.

Емили беше елегантен писател, последователка на школата "колкото по-малко, толкова по-добре". Кратките изречения придаваха на статиите ѝ ритъм и аз не бях сляп за това. Освен това знаех, че ако името ѝ бъде изписано първо под заглавието, това няма да ми се отрази зле. Щеше да изглежда все едно сме равнопоставени, защото щяхме да сме в азбучен ред: Атуотър и Макавой. Казах ѝ, че може да напише статията. Отначало беше озадачена, а после — благодарна. Виждах, че и тя смята това решение за правилно. Беше изненада, че го бях взел. Помислих си, че така се бях реванширал за прегрешенията си към нея напоследък.

Решението да я поставя на стола на пишещия ме освободи да продължа да ровя и да прегледам това, което вече бях намерил.

Също така ми даде време да се обадя на хората, които ми бяха помогнали в разследването и които бях обещал да предупредя. Майката на Кристина Портреро и бащата на Дженифър Флин бяха първи в списъка ми.

Опитах се да се свържа с тях по телефона и тези обаждания бяха по-емоционални, отколкото бях очаквал. Уолтър Флин от Форт Уърт избухна в сълзи, когато му казах, че ФБР вече официално свързва смъртта на дъщеря му със сериен убиец, който все още е на свобода.

След като предупрежденията бяха направени, извадих записките си и започнах да съставям списък с други хора, на които трябваше да се обадя за първи път и да проверя чрез тях новата информация. На практика имахме двайсет и четири часа, макар да бях казал на Рейчъл Уолинг, че ни трябват два пъти повече. Това си е журналистически трик — винаги да казваш, че писането ще ти отнеме повече време, отколкото ти трябва наистина, или че статията ще бъде публикувана по-късно. Това ни предпазва от изтичане на информация и кражба на идеи. Не бях наивен.

Рейчъл щеше да отнесе историята в местния офис на ФБР в Лос Анджелис.

Там вероятно нямаше нито един агент без уговорка с някой репортер на принципа "ти на мене, аз на тебе". Бях се парил от ФБР неведнъж и още имах белези.

Най-важният човек, с когото трябваше да се свържа и да разговарям, беше неизвестният партньор на Хамънд. Из разпечатките от къщата на Хамънд бяха пръснати имейли, които показваха, че той е имал партньор в Мръсната4, който се е занимавал с техническата част на тъмното им начинание, докато той е движел лабораторната работа. Имейлът го идентифицираше само като РогВогДРД4 и използваше акаунт в Gmail.

Същият потребител беше вписан и като администратор на сайта. Преди да тръгне, Рейчъл бе изразила увереност, че ФБР могат да го издирят, но аз не бяха сигурен в това и не исках да чакам ФБР. Смятах директно да се свържа с РогВог чрез съобщение. И след като го обсъдих с Емили, точно това и направих.

Натиснах бутона за изпращане и оставих съобщението да замине.

Шансовете не бяха големи, но трябваше да го направя. След това започнах да организирам това, което щях да препратя на Емили за статията. Тя още не бе започнала да пише и я чувах как говори по телефона с потребителски агенции и наблюдатели на индустрията с генетични анализи и ги моли за най-общи коментари какво би означавал подобен информационен пробив.

Всяка статия трябваше да има водещ цитат от надежден източник, който обобщава скандала, трагедията или иронията, най-важното от съдържанието. Тази история щеше да съчетае всички тези елементи и имахме нужда от един цитат, който казва всичко това: че никой не е в безопасност от подобен вид навлизане в личното пространство и подобен ужас. Това щеше да ѝ осигури повече отзвук от обикновен разказ за убийство и можеше да бъде подета от националните и кабелните телевизии. Майрън щеше да е в по-добра позиция да я даде за публикация на някои от големите медийни оръдия като "Уошингтън Поуст" и "Ню Йорк Таймс".

Чух, че Емили обобщава това, което бяхме открили и щяхме да публикуваме. Говореше също както пишеше, кратко и право в целта.

Въпреки това се изнервях, като я слушах. Параноята ми относно разследването се надигаше. Трябваше да внимаваме, когато търсехме тези коментари, защото всеки от тези експерти и наблюдатели на бранша можеше да подскаже на някой репортер, с когото са в добри отношения.

Номерът беше да им дадем достатъчно информация, за да отговорят с годен за ползване цитат, без тя да е достатъчно много, че да я предадат на друг репортер.

Опитах се да спра да я слушам и да се захвана със собствената си работа, да прегледам ранните етапи на разследването, от времето преди да осъзная на какво съм се натъкнал. Мислех да се обадя на детективите от Лос Анджелис и да ги попитам дали ДНК анализът ме е оневинил и дали имат някакъв напредък по случая. Но реших, че ще е загуба на време, тъй като за Матсън и Сакаи бях персона нон грата.

След това се сетих за сайта на съдебните лекари и осъзнах, че не съм влизал там, откакто бях чел първите отговори на моето запитване. Това се бе оказала добра отправна точка за мен, за да свържа случаите, за които вярвах, че имат отношение към Сврачката, и сега проверих за нова информация.

Влязох в темата, която бях създал със запитването си за атланто-окципиталната дислокация, и видях, че има три нови съобщения. Първото беше допълнение от доктор Адхира Ларкспар към първия ѝ пост, в който главната съдебна лекарка бе поискала да се идентифицирам.

Предупреждението не бе спряло още двама души да отговорят. Ден по-рано съдебен лекар от Тусон, Аризона, бе написал, че има случай с жертва от женски пол с АОД, която била приписана на мотоциклетна катастрофа. Разследването продължавало шест месеца и повече подробности не се съобщаваха.

Копирах поста и го пратих на Емили по имейла, като я предупредих, че може да имаме пети случай, който трябва проучим. Тя отговори бързо.

Не отговорих. Последното съобщение във форума привлече вниманието ми. Беше публикувано само преди двайсет минути.

Бях като ударен от гръм от това съобщение и го прочетох няколко пъти, преди да си поема въздух. Очевидно обесването в Бърбанк беше Хамънд и забелязах, че ГТО не го бе нарекъл самоубийство. Нямах съмнение, че прочитът на Рейчъл за смъртта на Хамънд беше точно в целта. Може би съдебният лекар също го бе забелязал.

Втората смърт привлече изцяло вниманието ми. Падане с фатален край в Нортридж. Това не изключваше възможността за убийство.

Трябваше да науча повече подробности. Нортридж беше в Долината.

Обадих се на полицейския участък в Долината, представих се като журналист и поисках да говоря с лейтенанта. Не ме свързваха цели пет минути, но аз отказвах да затворя — по-добър съм в игрите на изчакване от хората, които не искат да говорят с мен.

Най-накрая ме свързаха.

— Лейтенант Харпър, с какво мога да ви помогна?

— Лейтенант, аз съм Джак Макавой. Работя в потребителски сайт, който се казва "Навременно предупреждение" и…

— С какво мога да ви помогна?

— Добре, търся информация за падане с фатален край в Нортридж от днес. Както казах, ние сме потребителски сайт и обръщаме внимание на инциденти и наранявания на работното място и така нататък. Надявах се да ми кажете какво се е случило.

— Един мъж е паднал от покрива на паркинг. Това е.

— Какъв паркинг? Къде?

— Бил е в мола и когато си тръгвал, отишъл при колата си и след това скочил или паднал от покрива на гаража. Не сме сигурни кое от двете.

— Идентифицирахте ли жертвата?

— Да, но няма да съобщим самоличността ѝ. Още не сме намерили роднините. Ще трябва да вземете името от патоанатома.

— Добре. На каква възраст?

— На трийсет и една, това ми казаха моите хора.

На същата възраст като Хамънд, забелязах аз.

— Имало ли е прощално писмо или нещо подобно?

— Не сме намерили. Трябва да…

— Само още два въпроса, лейтенант. Имало ли е камери, които да са запечатали падането и да хвърлят светлина върху случилото се?

— В подобни случаи проверяваме камерите и не сме намерили нищо.

— Кой разследващ е назначен по случая?

— Лефъртс. Той ръководи случая.

— Благодаря ви, лейтенант.

— За нищо.

Пет минути чакане за по-малко от минута информация. След това отидох на сайта на местната съдебна медицина и отворих страницата с екипа. Опитвах се да разбера какво би могло да означава ГТО. Никой от съдебните лекари не ми се вписваше в картинката, но когато погледнах списъка с детективите, се спрях на Гонзало Ортис. Предположих, че средното му име е с Т.

Понякога телефонното обаждане е най-добрият път — особено когато се опитваш да проникнеш в лосанджелиската полиция. Но в съдебната медицина исках да отида лично. Исках да се срещна лице в лице с ГТО, защото от съобщението му във форума усещах, че може би е човек, който би говорил. Може би това бе риск, но бях готов да го поема. Затворих компютъра и отидох до бюрото на Емили. Тя си записваше едно от обажданията.

— Мисля, че намерих партньора на Хамънд.

Тя веднага спря да пише и вдигна очи.

— Кой е той?

— Не знам. Все още нямам името.

— Тогава къде е?

— В моргата. Паднал от паркинг преди два часа, счупил си врата. Ще отида там да се срещна с детектива, да видим дали ще проговори.

— Искаш да кажеш, че си е счупил врата по същия начин като тук?

Тя посочи екрана, с което искаше да каже — останалите от разследването. Кимнах.

— Мисля, че един от детективите на съдебните медици е събрал две и две. Пратил ми е съобщение в един форум преди по-малко от час. Искам да видя дали ще проговори. От полицията не ми казаха нищо.

— Той не си ли мисли, че си съдебен лекар, щом пишеш в този форум?

— Не знам. Главната съдебна лекарка почти ме издаде, но той въпреки това ми е писал.

— Е, не се размотавай. Имаш много за вършене.

— Да се размотавам? Не е в стила ми. Ще ти се обадя, когато стигна там.

31

Влизах в отделението по съдебна медицина за първи път от четири години. Когато пишех за престъпност за "Таймс" и по-късно за "Ковчег", то бе редовна моя спирка. Но в "Навременно предупреждение" досега смъртта не бе влизала в ресора ми. Комплексът на смъртта, както го наричах, се намираше на Мишън Роуд близо до медицинския център на Университета на Южна Калифорния в Бойл Хайтс. Двата медицински центъра — един за мъртвите и един за живите — бяха свързани с дълъг тунел, който улесняваше движението на труповете от единия в другия. Първоначално отделението е било близо до улицата, в отблъскваща тухлена сграда на почти сто години, която сега се използваше най-вече като магазин за сувенири и място за срещи. Въртяха солиден бизнес с продажбата на етикети за палците на краката, патоанатомични одеяла и други зловещи предмети, интересни за туристите.

Зад старата сграда имаше модерна постройка с изчистени линии и успокояващи тонове в бежовата гама. През стъклената врата се влизаше в приемна. Помолих да се видя с детектив Гонзало Ортис. Рецепционистката попита за целта на посещението ми.

— Ъ, от полицията ми казаха да говоря със съдебна медицина, за да получа информация за един смъртен случай — казах. — Станал е днес в Долината.

Отговорът ми бе внимателно обмислен, така че да не съдържа лъжа, но и да не казва цялата истина. Надявах се, че той заедно със сериозното ми поведение ще я накара да повярва, че съм роднина на някой, очакващ аутопсия. Не исках да се обажда на детективите и да им казва, че във фоайето ги чака репортер. Ако ГТО не искаше да говори с мен, исках да ми го каже в лицето.

Рецепционистката попита за името ми и след това се обади. Говори кратко с някого и след това вдигна поглед към мен.

— Как е името на починалия? — попита тя.

Сега бях притиснат в ъгъла. Но имах начин да изляза оттам. Бърбанк се смяташе за част от Долината, затова все още можех да отговоря, без да излъжа.

— Маршал Хамънд.

Рецепционистката повтори името и се заслуша. Затвори, без да каже нито дума повече.

— Той е в среща и ще дойде веднага щом тя свърши — каза тя. — Има семейна стая надолу по коридора вдясно.

Посочи зад мен.

— Добре, благодаря.

Тръгнах по коридора, като се надявах в "семейната" стая да няма никого, но нямах този късмет. Това беше Лос Анджелис, където повече от десет милиона души живееха. И умираха. Някои неочаквано, някои при злополуки, други заради убийство. Знаех, че окръжното отделение по съдебна медицина има цял батальон от бледосини камионетки с полици отзад, пригодени за извозване на множество трупове. Нямаше шанс семейната стая да остане празна.

Всъщност помещението бе почти пълно, вътре имаше малки групи скърбящи хора, притиснати един в друг, мълчаливи или разплакани, вероятно надяващи се, че е станала грешка и техният близък, когото ги бяха повикали да идентифицират или да му уредят транспорта и погребението, е жив.

Нямах нищо против да разтягам границите на истината с рецепционистката, но тук се чувствах като натрапник, самозванец, когото те смятаха, че също е един от тях и скърби заради загуба. Веднъж бях на тяхно място, когато умря брат ми, бях чукал на вратите на домове, чиито обитатели бяха загинали насилствено, но в тази стая имаше нещо свято.

Почувствах се ужасно и се канех да направя обратен завой и да изчакам Гонзало Ортис в коридора пред вратата. Но вместо това седнах на първия стол до вратата. Последното, което исках, бе да контактувам с хора в агонията на собствената им болка, които се надяваха да ме утешат с усмивка и разбиране. Това щеше да е като кражба.

Чакането ми се стори дълго цял час, слушах прошепнати молби, а една жена започна да вие. Но в действителност не повече от пет минути след пристигането ми бях спасен от семейната стая от латино мъж над петдесет години, с тъмна коса и прошарени мустаци, който влезе и попита за Джак Макавой. Станах и излязох по-бързо, отколкото успях да произнеса "да".

Поведох го по коридора, но се поколебах, когато си дадох сметка, че той трябва да ме води.

— Да минем по краткия път — каза той.

Махна ми да вървим по коридора в обратна на рецепцията посока.

Последвах го.

— Вие ли сте детектив Ортис? — попитах.

— Да, аз съм — каза той. — И имам приготвена стая за частна среща.

Реших да почакам, докато влезем в стаята, преди да му обясня кой съм и какво искам. Ортис използва електронна карта, за да отключи врата, на която пишеше "САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ", след което влязохме в крилото на патологията. Разбрах го по миризмата, която ме обгърна още с влизането. Беше миризма на смърт, премесена с индустриален дезинфектант, сладко-кисел мирис, който знаех, че ще остане в дихателните ми пътища дълго след като напусна сградата. Той ме накара да си спомня последния път, в който бях идвал на това място. Беше преди четири години, когато тогавашният главен съдебен лекар бе изразил публично опасенията си за здравето и сигурността в комплекса и се бе оплакал от ниския бюджет, който се отразяваше на броя на служителите и осакатяваше работата. Разказа, че по петдесет трупа чакали за аутопсия и токсикологичните изследвания отнемали месеци вместо седмици. Това беше ход, с който искаше да убеди окръжните власти да му дадат бюджета, който бе поискал, но резултатът беше, че го свалиха от поста му.

Съмнявах се, че нещо се е променило оттогава, и си мислех да повдигна този въпрос пред Ортис в опит да стопя леда, когато му съобщя, че съм журналист. Можех да спомена статията за този недостиг, която бях писал за "Кадифен ковчег", с надеждата да го убедя да говори за случаите с атланто-окципитална дислокация.

Но както се оказа, нямаше да се наложи да му казвам, че съм журналист или да се притеснявам за стопяването на леда. Той вече бе стопен. Ортис ме поведе към врата с надпис "СТАЯ ЗА СРЕЩИ — Б".

Почука веднъж, отвори вратата и вдигна ръка, за да ми даде знак да вляза пръв. Когато се озовах вътре, видях правоъгълна маса с шест стола в средата на помещението. В далечния ѝ край седяха детективите Матсън и Сакаи.

Вероятно изненадата ми е проличала по лекото колебание в крачката ми, но бързо се окопитих и влязох. Постарах да прикрия всичко с полуусмивка.

— Я виж ти, каймакът на лосанджелиската полиция — казах.

— Седни, Джак — отвърна Матсън.

Не си направи труда нарочно да произнася името ми неправилно.

Приех го като знак, че може си е взел поука от каскадата с ареста ми.

Изненадата ми премина в озадачение. Следяха ли ме? Как бяха разбрали, че ще идвам в отделението по съдебна медицина?

Седнах на стола, който беше точно срещу Матсън, а Ортис се настани до мен. Оставих раницата си на пода до мен. За миг настъпи мълчание и всички се взирахме един в друг. Реших да започна възпламеняващо и да видя къде ще ме отведе това.

— Момчета, да не сте дошли да ме арестувате отново? — попитах.

— Не — отвърна Матсън. — Да оставим това в миналото. Да се опитаме да си помагаме взаимно.

— Нима? — казах. — Това е друга работа.

— Ти ли пусна темата за причината за смъртта във форума? — попита Ортис.

Кимнах.

— Да, аз бях. И предполагам, че ти си ГТО.

— Точно така — призна Ортис.

— Джак, признавам ти го, ти сглоби цялата картина — каза Матсън. — Затова мисля, че можем взаимно да си помогнем…

— Когато говорихме за последен път, бях заподозрян в убийство — прекъснах го. — А сега искаш да работим заедно.

— Оневинен си, Джак — каза Матсън. — Няма съвпадение на ДНК.

— Благодаря, че ми каза — отвърнах.

— Но ти си знаел — каза Матсън. — Знаел си през цялото време. Не мисля, че си чакал аз да ти го кажа.

— А какво ще кажеш за това — уведоми ли майката на Кристина Портреро и нейната приятелка, че не съм изродът, който си ме изкарал пред тях? — попитах.

— Това ще е първата ми задача — отвърна Матсън.

Поклатих глава.

— Вижте, господин Макавой — започна Сакаи, произнасяйки името ми идеално. — Можем да седим тук и да се джафкаме за грешките, допуснати в миналото. Или пък да работим заедно. Вие получавате вашата статия, а ние — този, който избива хора.

Погледнах Сакаи. Май за първи път го чувах да говори. Очевидно му бе отредена ролята на умиротворител. Човекът, който е над всички крамоли и се интересува само от истината.

— Както и да е — казах. — Скоро ФБР ще ви стъпчат. До сутринта ще сте им предали разследването.

Матсън изглеждаше като ударен от гръм.

— Мили боже, занесъл си това на ФБР? — възкликна той.

— Че защо да не го направя? — попитах. — Дойдох при вас, а вие ме хвърлихте в ареста.

— Виж, може ли да кажа нещо? — намеси се Ортис, след като вдигна ръце, за да успокои обстановката. — Ние наистина се нуждаем…

— Не — каза Матсън. — При кого отиде?

— Не знам — отвърнах. — Друг човек, с когото работя по това, отиде там, а аз дойдох тук.

— Кажи му да спре — каза Матсън. — Случаят не е техен.

— Вече не е и ваш — отвърнах. — Има убийства от Флорида до брега на Санта Барбара.

— Виж, казах ви, че той свърза всичко това — намеси се пак Ортис, като гледаше Матсън.

— Та защо съм тук? — попитах аз. — Искате да ви кажа какво знам?

Тогава и вие трябва да ми дадете нещо в замяна, и то трябва да е желязно и ексклузивно, иначе си тръгвам. Ще рискувам при ФБР.

Всички мълчаха. След няколко секунди станах да си ходя.

— Добре тогава — казах.

— Чакай малко — обади се Матсън. — Седни и нека всички се успокоим.

Да не забравяме, че извратенякът, който убива хора, е на свобода.

— Да, да не забравяме — казах.

Матсън се извърна леко, за да погледне партньора си. Протече някаква невербална комуникация, след това той се обърна пак към мен.

— Добре, ще ти дадем нещо в замяна — съгласи се той. — Информация за информация.

— Добре — казах. — Първи вие.

Матсън разпери ръце, после попита:

— Какво искаш да знаеш?

— Как се озовахте тук? — поинтересувах се аз. — Следяхте ли ме?

— Аз ги поканих — каза Ортис. — Видях поста ти.

— Съвпадение, Джак — обясни Матсън. — Дойдохме да се видим с Гонзо и ти се появи.

— Кажете ми защо — попитах.

— Просто е — каза Матсън. — Гонзо се разтърси, след като видя поста ти и започна да свързва смъртните случаи като теб. Знаеше, че със Сакаи работим по Портреро, и когато за един ден се появиха два случая на АОД, ни се обади и ни каза, че всичко това може да е свързано. И ето ни тук.

Осъзнах, че съм на светлинни години пред тях в разследването си.

Можех да им споделя част от това, което знаех, и да ги накарам да им се завие свят и пак да си оставя подробности за себе си и за статията си.

Освен това разполагах с разпечатките от лабораторията на Хамънд и трябваше да внимавам какво разкривам.

— Твой ред е — каза Матсън.

— Не още — отвърнах. — Не сте ми казали нищо, което вече да не знам.

— Какво искаш да знаеш? — поинтересува се Матсън.

— Човекът, който е паднал от паркинга днес. Кой е той? — попитах.

— Гонзо? — каза Матсън.

— Санфорд Толан — отвърна Ортис. — На трийсет и една, живял е в Северен Холивуд и е работил в магазин за алкохол.

Не очаквах това.

— Магазин за алкохол? — попитах. — Къде?

— В Сънланд край Шърман Уей — каза Ортис.

— И как това се вписва в случая с Хамънд? — попитах.

— Не се вписва, доколкото ни е известно — отвърна Матсън.

— Значи казвате, че е съвпадение? — казах аз. — Двата смъртни случая не са свързани?

— Не, не го казваме — опроверга ме Матсън. — Не още. Просто все още навлизаме.

И погледна Ортис, сякаш му подаваше топката.

— Аутопсията още не е насрочена — каза Ортис. — Но предварителните записки от местопрестъплението показват, че е бил мъртъв, когато е паднал.

— Как са разбрали? — попитах.

— Имаме свидетели — отвърна Ортис. — Не е викал, не се е опитвал да спре падането, което щеше да се отрази на нараняванията. Плюс това при такива падания няма АОД. Често се среща счупен врат, но не и АОД. Няма усукване на шията при такова падане.

— Каза, че е работил в магазин за алкохол — припомних. — Имаш предвид, зад щанда?

— Правилно — потвърди Ортис.

— Какво друго знаете? — притиснах го аз.

— Знаем, че е имал криминално досие — отвърна Ортис.

Ортис погледна Матсън, сякаш искаше разрешение.

Матсън кимна.

— Бил е педофил — каза Ортис. — Лежал е четири години в Коркоран за изнасилване на доведения му син.

Информацията отново не се връзваше. Очаквах компютърджия, някакъв експерт, който движи Мръсната4 в тъмния интернет. Инцел женомразец. Педофилията не беше част от профила, който се очертаваше.

— Добре — каза Матсън. — А сега е твой ред. Кажи ни нещо, което не знаем, Джак.

Кимнах и за да спечеля малко време, посегнах към раницата, разкопчах ципа ѝ и извадих бележника, в който си бях записал фактите на разследването. Прелистих показно страниците и вдигнах очи към Матсън.

— Мъжът, когото търсите, се нарича Сврачката казах.

32

Седях в джипа си на паркинга на отделението по съдебна медицина и провеждах телефонни разговори. Не исках да карам, докато говоря. Освен това исках да наблюдавам Матсън и Сакаи. Те бяха останали при Ортис след срещата ни и бях любопитен да видя колко ще се забавят, преди да си тръгнат. Не знаех за какво може да ми послужи това, но въпреки това исках да го знам.

Първият разговор беше с Емили Атуотър, за да проверя докъде е стигнала.

— Започнах да пиша — докладва тя. — Засега е добре. Имам много неща, освен това се опитвам да спазвам баланса. Кое да извадя напред, кое да изтикам назад. Както знаеш, Майрън не обича каретата. Затова трябва да е един-единствен текст и последващи актуализации в следващите дни. Ами ти?

— Сбърках, че вторият смъртен случай е с партньора на Хамънд — казах. — Смятат, че Сврачката може да се е заблудил и да е убил друг човек.

Затова трябва да продължим да го търсим.

— Кои "смятат"?

— Полицаите. Бяха тук. Матсън и Сакаи. С помощта на умен детектив от съдебна медицина са сглобили случая.

— Мамка му.

— Е, сключих сделка с тях. Разменихме си информация с обещание за ексклузивност.

— Може ли да им се има доверие?

— В никакъв случай. Нямам им доверие, нямам доверие и на ФБР, че няма да има теч на информация. Така че запазих някои неща за себе си.

Дадох им Мръсната4, но не споменах ГТ23, нито "Ориндж Нано" или връзката на Хамънд със случая с Ортън. Мисля, че имат много да наваксват, преди да започнем да се тревожим, че от тях може да изтече информация.

Видях, че мъж и жена напускат отделението прегърнати и с наведени глави. Бях ги видял по-рано в семейната стая. По лицето на мъжа имаше сълзи. Жената не плачеше. Тя го подкрепяше повече, отколкото той нея.

Заведе го до предната седалка на една кола и му помогна да се качи, след това заобиколи и седна зад волана. Видях, че мъж в друга кола ги наблюдава.

— Джак, чуваш ли ме?

— Да.

— Защо мислят, че Сврачката е убил погрешния човек?

— Защото профилът му не съвпада. Работил е в магазин за алкохол и е бил осъден педофил. Не се вписва. Това е чисто предположение, но те смятат, че Сврачката се е опитал да примами РогВог на среща в мола "Нортридж" и някак си е решил, че този мъж — Санфорд Толан — е РогВог.

Толан е бил там сам, вероятно се е навъртал край децата в мола. Сврачката го е проследил до колата му, счупил му е врата и го е изхвърлил през парапета.

— Това е ужасно. Мислиш ли, че Сврачката знае, че е направил грешка?

— Искаш да кажеш, дали е осъзнал, че това не е неговият човек, но въпреки това го е убил? Може би. Трудно е да се каже. Цялата идея с уредената среща е предположение.

— Ами ФБР? Рейчъл отишла ли е вече при тях?

— За това ще е следващото ми обаждане. Исках първо да чуя теб.

— Добре, тогава аз се залавям пак за работа. Кажи ми, ако научиш нещо.

— Нямаш проблем.

Преди да се обадя на Рейчъл си отворих имейла, за да проверя за нови съобщения. Пулсът ми се ускори, когато видях отговор от РогВог.

Проверих часа на съобщението и видях, че е изпратено много след като безжизненото тяло на Санфорд Толан бе паднало от четвъртия етаж на паркинга в мола. Това бе още едно доказателство, че Сврачката е убил погрешния човек. Съобщението беше кратко и просто и най-вече невинно.

Никакви признания, никакви откровения, само желание да знае още.

Замислих се как да отговоря, че да не го подплаша.

Реших да предприема по-директен подход, който да очертае ясно ситуацията му. Като вдигах поглед през няколко секунди, за да проверявам за детективите, написах имейл, който се надявах да накара РогВог да ми довери историята и сигурността си.

Препрочетох го два пъти и написах номера на мобилния си телефон най-отдолу, преди да го пратя. Надявах се РогВог да го прочете и да реагира веднага.

Огледах паркинга и фасадата на отделението по съдебна медицина още веднъж, но от детективите нямаше и следа. Осъзнах, че може да са паркирали пред Медицинския център на Университета на Южна Калифорния и да са минали през тунела към съдебната медицина. Може би ги бях пропуснал. Но реших да остана на пост, докато се обаждам на Рейчъл. Тя отговори шепнешком.

— Джак, добре ли си?

— Добре съм. Просто проверявам какво става. Срещна ли се вече с някой?

— Да, в среща съм. Излязох, за да се обадя.

— И?

— Работим по въпроса. Те търсят други случаи и се опитват да открият партньора на Хамънд. Скоро ще имам информация по въпроса.

— Трябва да има случай в Тусон. Но по-важното в момента е, че в Лос Анджелис днес има още едно убийство. Мислех, че е партньорът на Хамънд, но не е. Изглежда като грешка. Все едно Сврачката го е помислил за партньора на Хамънд.

— Как разбра?

Обясних как проверка на форума на съдебните лекари ме бе отвела в отделението по съдебна медицина. Казах ѝ, че ФБР вече имат конкуренция в лицето на лосанджелиската полиция, които бяха свързали случаите също като екипа на "Навременно предупреждение". Предложих двете институции да си обединят силите, а не да водят паралелни разследвания.

— Ще им го предложа, но не се надявай много — каза Рейчъл. — Те никога не са се разбирали, докато бях при тях, и се съмнявам, че отношенията са се променили.

— Е, няма да изглежда много добре, когато публикуваме историята и те кажат, че водят различни разследвания — казах.

— Джак, има и още нещо.

— Какво?

— Те не искат още да публикувате.

— Мили боже, знаех си, че ще се стигне до това. Можеш да им кажеш да забравят. Това е наше разследване. Ние им го занесохме в знак на уважение. Публикуваме.

— Те смятат — и аз съм съгласна, — че ще е най-добре, ако този мъж не знае, че са по петите му. Ако публикувате историята, той вероятно ще се укрие и никога няма да го докопаме.

— Ние? Ти си пак с тях?

— Знаеш какво имам предвид. Веднага щом този тип разбере, че сме по петите му, ще изчезне и ще смени начина си на действие.

— А ако не публикуваме статията и не предупредим обществото за него, той просто ще продължи да убива, докато евентуално го хванат.

— Знам, че това е твоят аргумент, но…

— Той уби двама души само днес. И то за да си заличи следите. Би трябвало вече да знае, че нещо се случва, че някой го следи.

— Но не и ФБР, Джак.

— Виж, ще говоря с Майрън и Емили за това и тримата ще гласуваме дали да публикуваме. Светът трябва да знае, че този тип е на свобода, какво прави и как идентифицира и следи жертвите си.

— А ти трябва да се погрижиш да не те изпреварят.

— Виж, не го отричам. Аз съм репортер и това е моето разследване и да, искам да съм сигурен, че ще съм пръв. Но след като и ФБР, и полицията на Лос Анджелис знаят за него, е само въпрос на време някой задник да подшушне информация на друг репортер, от който се опитва да получи услуга. И това е достатъчно, за да искам да го публикувам, но по-важната причина е да информирам обществото за опасните неща, които се случват.

— Добре, Джак, ще им кажа. Колко време имат до публикацията?

Погледнах през предното стъкло и видях Матсън и Сакаи да вървят по тротоара край паркинга. Сложих телефона си на високоговорител, за да мога да ги снимам. Майрън обичаше да слага снимки между абзаците на дългите статии, та читателите да си почиват. Трябваше само да имат връзка с историята.

Детективите застанаха от двете страни на кола без обозначителни знаци и се качиха в нея.

— Един ден — казах. — Ще се опитаме да приключим до утре вечер.

— Не можете ли да изчакате поне още двайсет и четири часа, Джак?

Няма да могат да свършат кой знае колко до утре вечер.

— Ами ако той убие още някой в този допълнителен ден? Искаш ли това да ти тежи на съвестта, Рейчъл? Аз не искам.

Чух звук за изчакващо обаждане в ухото си и погледнах екрана на телефона. Скрит номер се опитваше да се свърже с мен.

— Рейчъл, търсят ме по другата линия и трябва да се обадя — казах бързо. — Може да е той.

— Кой? — попита Рейчъл.

— РогВог. Ще ти звънна пак.

— Джак…

Прекъснах връзката и приех другото обаждане.

— Джак Макавой.

Нищо. Само отворена връзка. Видях как Матсън и Сакаи излизат с колата от паркинга и завиват надясно по Мишън Роуд.

— Ало? Джак е на телефона.

— Изпрати ми съобщение…

Гласът минаваше през дигитален модулатор, който го превръщаше в глас на робот.

— Да… Изпратих ти. В опасност си. Бих искал да ти помогна.

— Как би могъл да ми помогнеш?

Тихо разкопчах ципа на раницата си и извадих бележник и химикалка, за да си запиша думите му.

— Първо, мога да разкажа твоята версия. Когато историята излезе наяве, ще има жертви и злодеи. Би искал да представиш твоята гледна точка, преди някой друг да го направи вместо теб. Някой, който не те познава.

— Кой си ти?

— Казах ти. Писател съм. Преследвам убийци. Сега преследвам Сврачката.

— Откъде знаеш за него?

— Той уби жена, която познавах. Взел е името ѝ и информация за нея от Мръсната4.

Последва мълчание и вече започвах да си мисля, че съм го изгубил.

Исках да го убедя да говори. Но нямах желание да премълчавам това, което бяха направили с Хамънд. За мен РогВог беше твърдо от страната на злодеите. Не беше толкова виновен, колкото Сврачката, но почти.

— Това не трябваше да се случва.

Записах си тези негови думи дословно, преди да отговоря. Знаех, че те ще са важна част от статията.

— А какво трябваше да се случи?

— Ние… трябваше да печелим пари. Видяхме ниша.

— И каква беше тази ниша?

— Нали разбираш, да помагаме на мъже… някои мъже, на които им е трудно да се запознават с момичета. Не беше много по-различно от Тиндър или друго подобно приложение.

— Само че жените, чиито профили сте продавали, не са знаели това, нали?

Не го казах с обвинителен тон, но въпреки всичко последва мълчание.

Зададох по-лек въпрос, преди да ми затвори.

— Как се запозна с Маршал Хамънд?

След кратка пауза той отговори:

— Бяхме съквартиранти в колежа.

— Къде?

— Университета на Калифорния, Ървайн.

Малко парче от пъзела се намести.

— Познаваш ли Уилям Ортън?

— Маршал го познаваше.

Хвърлих му фалцова топка. Вероятност, която се надигаше в дъното на съзнанието ми.

— Той ли е Сврачката?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Какво стана с Маршал?

— Сврачката му е счупил врата, след това се е опитал да инсценира, че се е обесил в дома си. Откъде знаеш, че Ортън не е Сврачката? Знаеш ли кой е Сврачката?

— Досетих се.

Записах си го. Знаех, че следващите ми думи може да се окажат най-важната част от разговора.

— Добре, слушай. Има начин да ти помогна, ако искаш.

— Как?

— Кажи ми кой е Сврачката. ФБР трябва да го спрат.

— ФБР?

Веднага разбрах, че съм направил грешка. Той не знаеше, че това е попаднало във вниманието на ФБР. Усетих, че трябва да го задържа на телефона, като тръгна в друга посока. Изстрелях следващия въпрос:

— Как според теб Сврачката е намерил Маршал?

Последва дълго мълчание, след което той отново заговори.

— Той се свърза с него.

— Кой? Маршал?

— Да. Знаехме за умрелите жени. Клиенти ни казаха, че имаме… че някои от профилите ни… не функционират. Маршал провери случая.

Погледна свалянията и откри връзката между тях. И се свърза с него. Каза му, че трябва да спре.

Това бе цялото му обяснение, но то ми помогна да наместя още парченца от пъзела.

И така Сврачката го е открил? Проследил е контакта?

— Някак си го е проследил. Взехме мерки, но той някак си го е намерил.

— Ние?

— Разбрахме се да изпратим бележка. Маршал я прати.

— Да се върнем на Ортън. Маршал е подправил разследването, нали?

ДНК пробата.

— Няма да говоря за това.

— И Ортън му е бил длъжник. Той ви е давал ДНК пробите.

— Казах ти, няма…

— Добре, добре, забрави. Да се върнем на Сврачката. Каза, че знаеш кой е. Дай ми името му. Направи го и вече няма да си злодей в тази история. Ще си човек, който се опитва да го спре. Както каза, това не е трябвало да се случва.

— И след това ще дадеш името му на ФБР?

— Бих могъл, ти също. Няма значение кой, стига ти да ми го кажеш.

— Ще си помисля. Това е всичко, което знам.

Предположих, че самоличността на Сврачката е всичко, което може да изтъргува, за да не бъде обвинен.

— Не мисли прекалено дълго — казах. — Щом ти си го намерил, значи и ФБР ще го намерят и тогава няма да имаш какво да предложиш.

Той не отговори. Осъзнах, че питам за самоличността на Сврачката, а дори не знам истинското име на източника си.

Ами ти? Може ли да ми кажеш името си, за да знам с кого говоря.

— Рог.

— Не, истинското ти име. Ти знаеш моето, защо не ми кажеш твоето?

Зачаках. След това чух, че връзката прекъсна.

— Ало?

Беше затворил.

— Мамка му.

Интервюто бе приключило.