Мръсната четворка

16

Съдебната зала е пренаселеният портал към съдебната система, място, където попадналите под косата на закона застават пред съдия за първи път, за да им бъдат прочетени обвиненията. След това им се насрочва първото съдебно заседание, първата стъпка по дългия криволичещ път през тресавището, от което ще излязат в най-добрия случай изтощени и обезкървени, ако не и осъдени и хвърлени в затвора.

Видях Бил Марчанд да става от мястото си на първата редица зад огражденията и да си проправя път към мен. Не бях спал предната нощ и всеки мускул ме болеше от часовете, които бях прекарал стиснат като юмрук от страх в общата килия. И преди бях лежал в затвор и знаех, че опасността може да дойде от всеки ъгъл. Затворът е място, където мъжете се чувстват предадени от живота и света и това ги прави отчаяни и опасни, готови да нападнат всеки и всичко, което им изглежда уязвимо.

Когато Марчанд стигна до отвора, през който можехме да говорим, започнах с най-неотложните думи на света за мен.

— Измъкни ме оттук.

Адвокатът кимна.

— Това е планът. Вече говорих с прокурорката и ѝ обясних какво стършелово гнездо са разритали детективите ѝ и тя ще заяви, че няма интерес да образува наказателно преследване. Ще те изкараме оттук най-много след два часа.

— Окръжният прокурор просто ще свали обвиненията? — попитах.

— Всъщност това е градският прокурор, защото става въпрос за нарушение. Но те нямат нищо, с което да го докажат. Ти си си вършел работата под закрилата на Първата поправка. Майрън е тук и е готов да тръгне на война. Казах на прокурора — ако повдигнеш обвинения срещу този репортер, онзи мъж там ще свика пресконференция пред съда в рамките на един час. И това няма да е от онези пресконференции, които в прокуратурата харесват.

— Къде е Майрън сега?

Огледах претъпканите скамейки за зрителите. Не видях Майрън, но едно движение привлече погледа ми и ми се стори, че зърнах някой да се привежда зад друг човек, сякаш за да вдигне нещо. Когато мъжът се изправи, погледна към мен и след това бързо се скри зад седящия пред него. Беше оплешивяващ и носеше очила. Не беше Майрън.

— Тук някъде е — каза Марчанд.

В този миг чух името си — съдия Крауър обявяваше моето дело.

Марчанд се обърна към катедрата и се представи като адвокат на обвиняемия. От пренаселената маса на обвинението се надигна една жена и се представи като заместник градски прокурор Джослин Роуз.

— Ваша чест, към настоящия момент искаме да свалим обвиненията от подзащитния — каза тя.

— Сигурни ли сте? — попита Крауър.

— Да, ваша чест.

— Добре. Делото се спира. Господин Макавой, свободен сте.

Само че не бях. Нямаше да съм свободен поне още два часа, през които трябваше да ме върнат в ареста, където да ми върнат вещите и да придвижат бумащината. Сутринта си беше заминала, бях пропуснал и закуската, и обяда и нямах с какво да се прибера у дома.

Но когато прекрачих изхода на ареста, видях, че отпред ме чака Майрън Левин.

— Извинявай, Майрън. Откога ме чакаш?

— Няма нищо. Телефонът беше у мен. Добре ли си?

— Вече да.

— Гладен ли си? Или искаш да се прибереш вкъщи?

— И двете. Но умирам от глад.

— Да отидем да ядем.

— Благодаря, че дойде да ме вземеш, Майрън.

За да получим по-бързо храна, отидохме в Китайския квартал и си поръчахме сандвичи с морски дарове от "Малката перла". Седнахме на една маса и зачакахме да ги направят.

— Е, какво ще правиш? — попитах.

— За кое? — не разбра Майрън.

— За наглото погазване на Първата поправка от страна на полицията.

На Матсън това не бива да му се размине. Въпреки всичко трябва да свикаш пресконференция. Обзалагам се, че "Таймс" ще го изядат като топъл хляб. Говоря за "Ню Йорк Таймс".

— Не е толкова просто.

— Много е просто. Работех по статия, а на Матсън това не му харесваше. Затова ме арестува незаконно. Това не е само погазване на Първата поправка, но и на Четвъртата. Нямаха причина да ме задържат.

Вършех си работата.

— Знам всичко за това, но обвиненията са свалени и ти пак си работиш по статията. Никой не е пострадал.

— Какво? Прекарах нощта в ареста, седях в ъгъла, без да мигна.

— Но нищо не се е случило. Ти си добре.

— Не, не съм добре, Майрън. Опитай някой път и ти.

— Виж, съжалявам за това, което се случи, но мисля, че трябва да се примирим, да не разбутваме повече нещата и да се върнем на статията. И като стана въпрос, получих съобщение от Емили. Казва, че е научила нещо интересно в Университета в Ървайн.

Дълго се взирах в Майрън над масата и се опитвах да го разгадая.

— Не сменяй темата — казах. — Какво всъщност се случва? Спонсорите?

— Не, Джак, както вече ти казах, спонсорите нямат нищо общо с това — заяви Майрън. — Бих позволил на спонсорите да диктуват какво правим и за какво пишем, колкото и на тютюневите компании и автомобилната индустрия.

— Тогава защо не правим нищо? Този тип Матсън трябва да бъде хвърлен на кучетата.

— Добре, щом искаш да знаеш истината, мисля, че ако се разсмърдим за това, то може да ни ухапе за задниците.

— И защо?

— Заради теб. И мен. Ти си оперативно интересно лице в това разследване, докато не бъде решено друго. А аз съм редакторът, който не те е спрял, когато е трябвало. Ако тръгнем на война, това ще излезе наяве и няма да изглежда добре, Джак.

Поклатих глава в знак на безсилен протест. Знаех, че е прав. Може би Матсън беше знаел, че може да си прави каквото си поиска, защото ние сме компрометирани.

— Мамка му — казах.

Извикаха името на Майрън, защото той бе платил обяда. Той стана и взе сандвичите ни. Когато се върна, бях прекалено гладен, за да продължа да обсъждам този проблем. Трябваше да ям. Излапах половината сандвич, преди да заговоря отново. И след като гладът вече не разпалваше гнева ми, желанието ми за конституционна битка с полицията на Лос Анджелис угасна.

— Просто виждам докъде сме се докарали — казах. — Фалшиви новини, обществени врагове, президентът спира абонамента си за "Уошингтън Поуст" и "Ню Йорк Таймс". И полицията в Лос Анджелис хвърля репортер в затвора, без да ѝ мигне окото. Кога ще започнем да се съпротивляваме?

— Е, не сега — каза Майрън. — Ако ще се съпротивляваме, трябва да го направим когато сме сто процента чисти, за да не сме уязвими пред полицията и политиците, които обичат да виждат арестувани журналисти.

Поклатих глава и се отказах да споря. Не можех да спечеля, а и истината беше, че повече исках да се върна към разследването, отколкото да отмъщавам на полицията на Лос Анджелис.

— Добре, майната му — казах. — Какво е открила Емили?

— Не казва — отвърна Майрън. — Само че е научила нещо интересно и пътува към редакцията. След като свършим тук, ще се върнем в Долината и ще се срещнем с нея.

— Може ли първо да ме закараш до апартамента ми? Колата ми е там и искам да си взема душ, преди да правя каквото и да било.

— Нямаш проблем.

Телефонът, портфейлът и ключовете ми бяха конфискувани при регистрацията. Когато ми ги върнаха при освобождаването, ги натъпках набързо в джобовете си, тъй като исках да се махна колкото се може по-скоро от онова място. Когато Майрън ме остави пред комплекса ми на "Удман", ми стана ясно, че е трябвало да внимавам повече с ключодържателя. Ключът за външната порта беше на него, както и тези за джипа, склада в гаража и веригата на велосипеда. Но ключа за апартамента ми го нямаше.

Влязох в жилището си чак след като събудих управителя на сградата от следобедната му дрямка и взех от него копие на ключа. Когато вече бях вътре, намерих на кухненския плот разписка за заповед за претърсване.

Докато бях лежал в ареста предната нощ, Матсън и Сакаи бях преровили апартамента ми. Най-вероятно бяха използвали скалъпеното обвинение за възпрепятстване на разследването като причина. Осъзнах, че най-вероятно това е била целта им от самото начало. Знаели са, че на делото няма да се даде ход, но се бяха възползвали от него пред съдия, за да проникнат в дома ми.

Гневът ми бързо се върна и приех поведението им като директна атака върху правата ми. Извадих телефона, набрах отдел "Грабежи и убийства" на Лосанджелиската полиция и попитах за Матсън. Прехвърлиха ме.

— Детектив Матсън, с какво мога да ви помогна?

— Матсън, надявай се да не разкрия това престъпление преди теб, защото ще те направя да изглеждаш като лайното, което всъщност си.

— Макавой? Чух, че са те пуснали. Защо си толкова бесен?

— Защото знам какво си направил. Арестува ме, за да можеш да претърсиш дома ми, защото така си си заврял главата в задника с това разследване, че си искал да видиш какво имам аз.

Погледнах разписката от заповедта за претърсване и видях, че не са описали нито един иззет предмет.

— Искам си ключа — казах. — И каквото друго сте взели оттук.

— Нищо не сме взели — отвърна Матсън. — И ключът ти е тук. Добре дошъл си по всяко време да си го вземеш.

Изведнъж замръзнах. Не бях сигурен къде ми е лаптопът. Дали Матсън не го бе взел? Бързо прехвърлих наум предната вечер и си дадох сметка, че бях оставил раницата си в джипа, когато бях решил да отида отпред да си проверя пощенската кутия. И тогава бях пресрещнат от Матсън и Сакаи.

Грабнах разписката, за да проверя дали заповедта е за дома и за превозното ми средство. Лаптопът ми бе защитен с отпечатък от пръст и пароли, но предполагах, че Матсън би могъл да отиде в отдела по киберпрестъпления и да накара някой да го хакне.

Ако Матсън бе влязъл в лаптопа ми, значи имаше всичко, което и аз, и знаеше всичко, което и знаех и аз по този случай.

Заповедта беше само за апартамента. През следващите трийсет секунди щях да разбера дали в колата не ме чака втора заповед.

— Макавой, затвори ли?

Не си направих труда да отговоря. Прекъснах връзката и тръгнах към вратата. Слязох по бетонните стълби в гаража и бързо закрачих към джипа.

Раницата ми беше на предната седалка, където помнех, че я бях оставил предната вечер. Върнах се с нея в апартамента и изсипах съдържанието ѝ на кухненския плот. Лаптопът беше там и по всичко личеше, че Матсън не се е докопал до него, нито до записките ми.

Останалото също изглеждаше недокоснато.

Изпитах облекчение, че полицията не е ровила в работата и имейлите ми, но заедно с това почувствах и изтощение, без съмнение причинено от безсънната нощ в ареста. Реших да се излегна на дивана и да подремна половин час, преди да отида в редакцията и да се срещна с Майрън и Емили. Нагласих алармата и заспах в рамките на няколко минути, като последната ми будна мисъл беше за мъжете, с които ме бяха откарали до съда сутринта и които вероятно до един се бяха върнали в килиите си, където само затварянето на очите те прави уязвим.

17

Събудих се объркан. От дълбокия сън ме бе извадил звукът на духалката за листа навън. Погледнах часовника на телефона, но той бе угаснал, след като през нощта бе престоял в ареста, а не бе закачен за зарядното. Без съмнение бях спал повече от отредените ми трийсет минути.

Не носех часовник, тъй като обикновено гледах колко е часът на телефона.

Станах и се завлякох в кухнята, където от печката разбрах, че е 4:20. Бях спал повече от два часа.

Трябваше да си включа телефона и да изчакам да се зареди достатъчно, че да се активира екранът. След това пратих съобщение на Майрън и Емили в груповия чат и обясних закъснението си. Попитах ги дали е прекалено късно да се срещнем и получих незабавен отговор: "Ела в редакцията".

Срещнахме се след двайсет и пет минути.

Съобщението, което Емили бе пратила на Майрън по-рано, казваше истината. Тя бе научила нещо интересно за Уилям Ортън в Университета в Ървайн.

Срещнахме се в заседателната зала на "Навременно предупреждение" и тя разказа какво е открила.

— Първо, нищо от това не е официално — каза тя. — Ако искаме да го използваме, трябва да намерим потвърждение, каквото според мен има в полицията в Анахайм, можем да открием източник там.

— Колко достоверен е източникът ти в университета? — попита Майрън.

— В момента е помощник-ректор — каза Емили. — Но преди четири години, когато това се е случило, е била асистент на координатора на отдела, отговарящ за Раздел IX. Знаеш ли какво е Раздел IX, Джак?

— Да — казах. — Това е протоколът за сексуално насилие и тормоз за всички учебни заведения, които получават федерално финансиране.

— Правилно — потвърди Емили. — Моят източник ми каза неофициално и напълно анонимно, че имало подозрения, че Уилям Ортън е сериен насилник по отношение на студентките си, но така и не успели да го докажат. Жертвите били сплашвани, свидетели оттегляли показанията си.

Така и не успели да изградят солидно обвинение срещу него, докато не се появила Джейн Доу.

— Джейн Доу? — повторих.

— Студентка по биология, която имала часове при Ортън и твърдяла, че той я упоил и изнасилил след случайна среща в бар в Анахайм. Когато се свестила, била гола в мотелска стая и последното, което си спомняла, било, че е пила с него.

— Ама че извратеняк — каза Майрън.

— Искаш да кажеш престъпник — поправи го Емили.

— Това също — съгласи се Майрън. — Какво се е случило? Джейн Доу е размислила?

— Никак даже — каза Емили. — Била непреклонна. И умна. Същата вечер повикала полиция и ѝ направили стандартно изследване след изнасилване. Ортън използвал презерватив по време на нападението, но те намерили слюнка по гърдите ѝ. Имали солидни доказателства срещу него.

Токсикологичният тест на Джейн показал наличие на флунитразепам, по-известен като рохипнол, опиата за изнасилване на среща. Имали стабилен свидетел на жертвата и били готови да заведат дело. Само чакали ДНК пробата.

— Какво се случило? — попитах.

ДНК тестът бил направен от лабораторията на шерифската администрация на Ориндж Каунти — каза Емили. — Оказало се, че ДНК от слюнката не съвпада с профила на Ортън.

— Шегуваш се — каза Майрън.

— Ще ми се — отвърна Емили. — Това погребало обвинението.

Хвърлило сянка на съмнение върху версията на жертвата, защото при разпита тя казала, че не била спала с друг мъж от шест дни. Тогава детектив на прокуратурата изровил множество предишни сексуални партньори на Джейн Доу. И се стигнало до оттегляне на обвинението.

Отказвали да продължат без ДНК съвпадение.

Спомних си какво бе казал Джейсън Хуанг за гена ДРД4.

Прокуратурата в Ориндж Каунти бе заклеймила Джейн Доу като сексуално разпусната и следователно ненадеждна свидетелка пред съда.

— Каза, че срещата била случайна — казах. — Нещо повече за това? Как са разбрали, че е била случайна?

— Не попитах — отвърна Емили. — Просто казаха, че е била случайна.

Срещнали се непланирано в един бар.

— Слюнката имала ли съвпадение с нечия друга ДНК?

— Неизвестен носител — каза Емили. — По онова време вървял слух, че тъй като Ортън бил изследовател на ДНК, някак си е успял да направи така, че да няма съвпадение.

— Звучи като научна фантастика — каза Майрън.

— Така е — съгласи се Емили. — Според моя източник шерифската лаборатория повторила теста, но пак нямало съвпадение.

— Имало ли е манипулация? — попита Майрън.

— Имало такива предположения, но администрацията на шерифа застанала зад лабораторията — отвърна Емили. — Според мен и най-малката индикация за проблем в достоверността на доказателствата е щяла да застраши всяка присъда, която е разчитала на лабораторията за анализ, и те не са били готови да се изправят срещу това.

— И на Ортън му се е разминало — казах.

— До известна степен — поправи ме Емили. — Не е имало наказателно дело, но се вдигнало достатъчно шум заради непоколебимата версия на Джейн Доу въпреки резултатите от ДНК анализа и учебното заведение погнало Ортън по устава за поведение на служителите. Те нямали намерение да налагат наказания за престъплението. Трябвало да предпазят другите студенти. Затова тихо се споразумели за напускането му. Той запазил пенсията си и цялата случка била обвита в мълчание.

— А какво се случило с Джейн Доу? — попитах.

— Това не знам — каза Емили. — Попитах моя източник кой от полицията в Анахайм се е занимавал с това, но тя си спомни само, че детективът имал идеалното име за тази професия. Диг.

— Първо име или фамилия? — попитах.

— Тя каза първо — отвърна Емили. — Описа го като латино, затова предположих, че първото му име е било Дигоберто или нещо подобно.

Няма да е много трудно да го намерим.

Кимнах.

— Е — каза Майрън. — Университетът в Ървайн показва вратата на Ортън и той си прави частна лаборатория. Отървал се е леко.

— Така е — съгласи се Емили. — Но моят източник ми каза, че главната им грижа била да го махнат от учебното заведение.

— Ами слухът за смяната на ДНК пробите? — попитах аз. — Това изобщо възможно ли е?

— Порових малко, докато чаках да дойдеш — каза Емили. — Технологиите за генно редактиране напредват с всеки ден, но не са достигнали дотам — а със сигурност не са били и преди четири години, — че да можеш да промениш целия код. Случилото се с разследването на Джейн Доу е загадка. Според моя източник Джейн Доу била наела адвокат, готов да съди Ортън и университета. Неговата кантора поръчала свой собствен анализ на пробата и стигнала до същия резултат. Дело не е заведено.

И тримата мълчахме известно време. Накрая Майрън попита:

— И сега какво?

Това беше моето разследване и бях ревнив към него, но трябваше да призная, че Емили Атуотър го бе придвижила напред по страхотен начин.

— Е, трябва да запомним, че този Уилям Ортън е съмнителен тип, но това, което Джак преследва, не го докосва. Засега — каза Емили. — Трябва да съберем още информация, но нека видим докъде сме стигнали. Четирите жертви, за които знаем, са участнички в ГТ23. Възможно е, макар още да не е доказано, техните ДНК проби да са продадени на лабораторията на Ортън за изследователски цели. Добавете и това, че Ортън, както изглежда, е сексуален хищник, и става още по-интересно. Но нямаме нищо конкретно, което да свързва едното с другото.

— Точно така — каза Майрън. — Чудя се колко бихме напреднали в това без по-солидна връзка.

Майрън ме погледна, което приех за добър знак. Това все още си беше моето разследване и той искаше да чуе какво мисля.

— Мисля, че това е част от хвърлянето на въдицата — казах. — Трябва да видим какво ще клъвне. Мисля, че трябва да се опитаме да проникнем в "Ориндж Нано" и да говорим с Ортън. Да го поопознаем чрез пряк контакт.

Не съм сигурен обаче как да го направим. Не мисля, че трябва да му се обадим и да му кажем, че разследваме убийствата на четири жени. Трябва ни друг подход.

— И аз си мислех за това — каза Емили. — Докато чаках Джак днес, разгледах всичко, което успях да намеря за Ортън, и открих, че името му се споменава в годишен доклад на "Рексфорд Корпорейшън". Той е член на борда.

— С какво се занимава "Рексфорд"? — попитах.

— Основно с продукти за коса за мъже — каза Емили. — С акцент върху алопеция — тоест косопад. Браншът е във възход и за двата пола и се очаква в рамките на пет години да се превърне в индустрия за четири милиарда долара.

— Ортън се опитва да лекува това? — попитах.

— Предполагам — отвърна Емили. — Ако успее да създаде генетична терапия, която лекува това състояние или дори само го забавя, представете си колко ще струва. Той е в борда на "Рексфорд", защото компанията финансира изследванията му, и това може да е нашият вход.

— Казваме, че се интересуваме от косопад? — попитах.

— Следваме парите — каза Емили. — Всяка година се харчат милиарди, но още няма лечение — поне засега. Ще влезем от позицията на потребителя: колко от тези лекарства са безрезултатни и докъде сме стигнали с генетичното лечение. Ще изчеткаме егото на Ортън, ще кажем, че сме чули, че ако някой скоро ще направи пробив, това ще е той.

Планът беше добър, единственият му недостатък бе, че не се бях сетил за него пръв. Мълчах и Майрън ме погледна и попита:

— Какво мислиш, Джак?

— Ами тези изследвания за алопеция са новост за мен — казах. — Джейсън Хуанг ми каза, че Ортън проучва зависимостите и рисковите поведения. Оплешивяването не е свързано с нито едно от двете, доколкото ми е известно.

— Така става с изследванията — каза Емили. — Получават билет от фармацевтичната индустрия за една област и така финансират другите си дейности, които наистина ги интересуват. "Рексфорд" плаща за изследванията, които иска, и така финансира изследванията, които иска Ортън.

Кимнах и казах:

— Тогава мисля, че идеята е добра. Това е начинът ни да влезем. Може би първо ще трябва да минем през "Рексфорд". Ще накараме корпоративните пиари да уредят срещата, така на Ортън ще му е по-трудно да откаже — особено ако при него се случва нещо мътно.

— Това е добра идея — отвърна Емили. — Аз…

— Ще се обадя още утре сутринта — прекъснах я. — Ще се опитам да го уредя.

— Кажи им, че двамата ще отидете на интервюто — каза Майрън.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Искам да отидете и двамата — отвърна Майрън.

— Мисля, че мога да се справя и сам — казах.

— Сигурен съм, че можеш — потвърди Майрън. — Но от съображения за сигурност искам да отидете и двамата. Емили, вземи "Канон"-а, така ще можеш и да снимаш.

— Не съм фотограф — протестира Емили.

— Просто вземи фотоапарата — настоя Майрън.

— Ами полицията в Анахайм? — попита Емили. — И там ли искаш да отидем заедно?

— Смятах да отида там утре — обадих се аз. — Да намеря детектив Диг.

Емили не каза нищо. Очаквах да протестира, да заяви, че тя е открила тази следа, но тя не го направи.

— Добре, ти иди, Джак — каза Майрън. — Но чуйте, не искам това да се превръща в състезание. Работете заедно. Отделил съм половината екип за това. Не можем да си губим времето. Открийте дали има нещо там и ако няма, тръгнете си и продължавайте със следващата следа.

— Ясно — каза Емили.

— Добре — добавих аз.

С това срещата приключи и се върнахме по работните си места.

Първото, което направих, бе да се обадя в полицията в Анахайм и да се опитам да се свържа с Диг. Това се оказа лесно. Поисках да ме свържат с детективския отдел и попитах жената, която вдигна:

— Диг там ли е?

— Съжалявам, детектив Руис си тръгна. Да му предам ли съобщение?

— Не, няма нужда. Утре на работа ли е?

— Да, но цял ден ще е в съда. Искате ли да оставите съобщение?

— Не, ще го видя в съда. За изнасилването, нали?

Това беше информирано предположение, основаващо се на работата на Руис по случая с Джейн Доу и Ортън.

— Да, Исая Гембъл. За кого да му предам, че се е обаждал?

— Няма нужда. Ще се видя с него утре там. Благодаря.

След като затворих, влязох в сайта на окръжната прокуратура на Ориндж Каунти и написах в търсачката името на Исая Гембъл. Така стигнах до резюме на делото — отвличане и изнасилване — и съдебната зала, в която щеше да се гледа в съда в Санта Ана. Можех да отида там сутринта.

Докато въвеждах информацията в записките си, бях прекъснат от съобщение от Рейчъл Уолинг.

Беше като гръм от ясно небе. Изтърсвам ѝ се без предупреждение за първи път от повече от година и на следващия ден тя иска да пийнем. Не се бавих много с отговора.

Чаках, но не последва незабавен отговор. Започнах да си събирам нещата, да пъхам в раницата всичко, което можеше да ми потрябва на следващия ден в Ориндж Каунти. Тъкмо се канех да ставам и да си тръгвам, когато получих съобщение от Рейчъл.

Взирах се в екрана на телефона. Знаех, че има предвид "Мистрал".

Това изглеждаше малко странно, но може би от срещата щеше да излезе нещо повече от споделяне на питие. Може би Рейчъл бе променила решението си за моето предложение към нея. Върнах ѝ съобщение с името и адреса на заведението и ѝ казах, че тръгвам натам.

На излизане минах през работната станция на Емили Атуотър. Тя вдигна очи от екрана.

— Намерих Диг — казах. — Фамилията му е Руис. Утре ще е в съда заради друг случай.

— Чудесно — отвърна Емили. — Би трябвало да можеш да говориш с него там.

— Да, и аз това си мислех. И освен това искам да ти си извиня, ако съм се държал като задник.

— Не, не си. Това си е твоето разследване. Наясно съм.

Кимнах и казах:

— Благодаря за разбирането. Ако искаш да дойдеш с мен да намерим заедно Руис, нямам нищо против. Следата си беше твоя.

— Не, ще остана тук — отвърна тя. — Мислех си, докато ти правиш това, аз да видя какво мога да разбера от федералните. Ще започна с АХЛ.

— Нищо не правят по въпроса — казах ѝ. — Все още са на регулационен етап "обмисляне".

— Да, но ни трябва официално изявление за това, както и да попитаме защо е така и кога положението ще се промени. Властта стои зад тези пропуски и това е голяма част от историята.

— Така е.

— Значи аз ще свърша това, а ти отиди в Ориндж Каунти.

— Ще се опитам да уредя нещо с Ортън чрез пиарите на "Рексфорд".

Ще те държа в течение.

Тя се усмихна. И това някак си ме накара да си помисля, че продължавам да се държа като задник.

— Значи без лоши чувства? — попитах.

— Разбира се — каза тя. — Да видим какво ще стане утре.

Кимнах, но когато се обърнах да си ходя, тя каза:

— Никога не бих се извинявала, че съм ревнива към собственото си разследване, Джак.

Извърнах се към нея.

— Видях следа и тръгнах по нея — каза тя. — Имаш пълното право да я запазиш.

— Ясно — отвърнах.

— До утре — каза тя.

18

Когато стигнах в "Мистрал", Рейчъл беше вече на бара, чашата ѝ с мартини бе наполовина пълна. Не ме видя да влизам, затова се спрях и я погледах известно време. Очите ѝ бяха сведени към барплота, четеше някакъв документ. Пресегна се към столчето на чашата с мартини, без да поглежда, и отпи малка глътка. Отношенията ми с нея продължаваха вече почти двайсет и пет години, горещи и хладни, интензивни и дистанцирани, интимни и строго професионални, а в крайна сметка винаги ми разбиваха сърцето. От самото начало тя бе оставила в него дупка, която никога нямаше да зарасне. Можеха да минат години, в които да не я виждам, но не можех да спра да мисля за нея. Да мисля къде е, какво прави, с кого е.

Знаех, че в мига, в който бях решил да я посетя предния ден, си бях купил нова доза надежда и болка. Но някои хора са обречени на това, обречени да танцуват на една и съща музика от надраскана плоча.

Моментът се съсипа, когато барманката ме видя да стоя до вратата и извика своята версия на името ми:

— Жак, какво правиш? Влизай, влизай.

Ел, чиято фамилия не знаех, говореше с френски акцент. Познаваше ме като редовен клиент, но придаваше френско звучене на името ми. Обаче бе достатъчно близо до оригинала и накара Рейчъл да вдигне поглед и да ме види. И моят миг на съзерцание и надежда свърши.

Отидох до бара и седнах до Рейчъл.

— Здравей, отдавна ли си тук? — попитах.

— Не, дойдох малко преди теб — отвърна Рейчъл.

Ел дойде да ми вземе поръчката.

— Обичайното ли, Жак?

— Разбира се — казах.

Ел отиде при бутилката с водка "Кетъл Уан" и започна да ми приготвя питието.

— Добре ли се чувстваш, Жак? — прошепна подигравателно Рейчъл. — Нали знаеш, че този акцент е фалшив?

— Тя е актриса — казах. — Заведението е френско.

— Само в Лос Анджелис.

— Или може би в Париж. Е, какво те води през планината в Долината?

— Опитвам се да привлека нов клиент и днес беше голямата презентация.

— Профилиране?

— Хлябът и сиренето ни.

— Значи влизаш, вадиш си биографията на бивш ФБР агент и им казваш какво можеш да правиш, а те ти дават поръчката?

— Малко опростенческо, но да, така стават нещата.

Ел донесе мартинито ми, постави го върху коктейлна салфетка и каза:

— Воала!

— Мерси! — отвърнах.

Ел отстъпи назад, беше достатъчно умна, за да ни даде лично пространство.

— И това е мястото, на което идваш редовно? — попита Рейчъл. — С барманката с фалшивия френски акцент?

— Живея само на две пресечки оттук — казах. — Мога да се прибера пеша, ако се накъркам.

— Или ако ти излезе късметът. Трябва да ги заведеш у вас, преди да са размислили, нали?

— Това беше удар под кръста и вече ми се иска да не ти бях казвал за това вчера. Това е единственият път, в който ми се е случвало тук.

— Сигурна съм.

— Вярно е, но вече започва да ми се струва, че ревнуваш.

— Мечтай си.

Млъкнахме за няколко минути и имах чувството, че и двамата преглеждаме наум спомени от противоречивата ни история. Винаги излизаше, че аз съм прецакал нещата. Веднъж по време на разследването на Поета, когато собствената ми несигурност ме накара да се съмнявам в нея и това се бе оказало пагубно за връзката ни, и последния път, когато дадох предимство на работата си пред нашите отношения, а нея поставих в непоносима ситуация.

А сега се срещахме в бар и си разменяхме остроумни забележки.

Заболя ме, като си помислих какво би могло да бъде.

— Признавам си, че ревнувам от едно нещо — каза Рейчъл.

— Че живея в Долината? — попитах.

Все още не можех да спра да остроумнича. Мили боже.

— Не, че работиш по разследване — отвърна тя. — Истинско разследване.

— За какво говориш? — възразих. — Ти си имаш свой собствен бизнес.

— Който в деветдесет процента от случаите е седене пред компютъра и ровене. Не съм работила по истински… Не използвам способностите си, Джак. А ако не ги използвам, ще ги загубя. Твоето идване вчера само ми напомни какво вече не правя.

— Съжалявам. Знам, че аз съм виновен. За значката ти, за всичко. Аз прецаках всичко заради една статия. Бях толкова заслепен и сега съжалявам.

— Джак, не съм дошла, защото имам нужда от извинението ти.

Миналото си е минало.

— Тогава за какво, Рейчъл?

— Не знам. Просто…

Не довърши. Но знаех, че това няма да е бързо питие и след това чао.

Вдигнах два пръста към Ел в другия край на бара. Още две.

— Направи ли нещо с това, за което говорихме вчера? — попита Рейчъл.

— Да — казах. — Намерих доста добра информация и щях да продължа днес, но през нощта се озовах в ареста.

— Какво? Защо?

— Защото полицаят, който работи по същия случай, е изплашен.

Изплашен е, че съм по-напред от него, затова ме закопча по измислено обвинение за възпрепятстване на разследването и прекарах нощта в ареста, а след това половината ден в съда и по затворническите камионетки.

Допих мартинито си, когато Ел ми поднесе новото.

— Je vous enprie [Моля] — каза тя..

— Мерси — отвърнах.

— Грасиас — каза Рейчъл.

Ел се отдалечи.

— Хей, забравих — казах.

Вдигнах новата си напитка и попитах:

— За теорията за единствения куршум?

Може би бях прекалил, но Рейчъл не трепна. Вдигна чашата си и кимна. Това бе препратка към нещо, която тя ми бе казала преди години: че вярвала, че за всеки човек има някой, който може да му прониже сърцето като куршум. Не всеки имал късмета да срещне този някой и не всеки можел да го задържи, ако все пак го срещне.

За мен никога не бе имало никакво съмнение, че Рейчъл е този човек за мен. Името ѝ беше куршумът, който ме бе пронизал.

Чукнахме си чашите. Но Рейчъл заговори преди да кажем нещо повече по тази тема:

— Повдигнаха ли ти обвинения?

— Заместник градският прокурор спря производството в мига, в който го видя — казах. — Това е някакъв нов вид тормоз във време, когато за някои хора репортерите са най-големите боклуци. Ченгетата си мислят, че всичко може да им се размине.

— Наистина ли мислиш, че си по-напред в разследването от тях?

— Да. Да не би да си размислила…

— Какво имаш?

През следващите двайсет минути ѝ разказах за Джейсън Хуанг, Уилям Ортън и как моята партньорка в разследването, Емили Атуотър, е постигнала напредък с източник от Университета в Ървайн. Рейчъл зададе няколко въпроса и ми даде съвети. Беше ясно, че според нея съм надушил следа, която смяташе, че е в десетката. Някога във ФБР бе преследвала серийни убийци; сега правеше проверки на кандидати за работа. Изпихме по още едно мартини и когато млъкнахме, трябваше да вземем решение.

— Просто си оставяш колата тук, така ли? — попита Рейчъл.

— Да, те ме познават — казах. — Давам им ключовете и сутринта идвам да си взема колата.

— Е, аз също не бива да шофирам.

— Можеш да дойдеш пеша с мен до вкъщи. Можеш да се върнеш за колата си, когато си готова да шофираш.

Ето това беше. Покана с половин уста. Тя ми отговори с полуусмивка.

— И ако това е чак сутринта? — попита.

— Три мартинита… Мисля, че ще ти трябва поне толкова време — отвърнах.

Платих сметката с платинена карта "Американ Експрес". Рейчъл я видя.

— Все още ли получаваш отчисления от авторски права, Джак?

— Понякога. Все по-малко всяка година, но книгите още се печатат.

— Чух, че всеки път, когато заловят сериен убиец, откриват екземпляр на "Поета" сред вещите му. Освен това книгата е популярна и във всички затвори, в които съм била.

— Добре е да го знам. Може би трябваше да организирам раздаване на автографи в ареста снощи.

Тя се разсмя високо и си дадох сметка, че е прекалила с мартинито.

Обикновено се владееше доста по-добре и не се смееше така.

— Да тръгваме, преди и двамата да сме заспали — казах.

Слязохме от бар-столовете и поехме към вратата.

Алкохолът продължаваше да ѝ развързва езика, докато вървяхме по краткия път до дома ми.

— Искам само да знаеш, че чистачката е в отпуск от около година — казах.

Тя пак се засмя.

— Друго и не очаквам — отвърна. — Помня някои от жилищата ти.

Ергенски дупки.

— Е, предполагам, че някои неща никога не се променят.

— Искам да участвам — изстреля тя.

Направих няколко нестабилни крачки, без да отговоря. Чудех се дали говори за връзката ни или за моето разследване. Тя поясни, преди да попитам:

— Печеля тонове пари, но… не правя нищо. Някога… имах умения, Джак. А сега…

— Затова дойдох при теб вчера — обясних. — Мислех си, че ти ще…

— Знаеш ли какво правих днес? Правих презентация пред компания, която произвежда пластмасови мебели. Те искат да са сигурни, че не наемат нелегални имигранти, затова идват при мен и познай какво? Ще им взема парите, щом искат да ми ги дадат.

— Е, така е в бизнеса. Знаеше го, когато…

— Джак, искам да върша нещо. Искам да помогна. Мога да ти помогна в разследването ти.

— Ъ… да, мислех си, че може би ще искаш да направиш профил на човека, който и да е той, отговорен за това. Пък и на жертвите. Имаме нужда…

— Не, искам повече от това. Искам да съм на терен. Като с Плашилото.

Кимнах. Бяхме работили рамо до рамо по това.

— Е, това е малко по-различно. Тогава ти беше агент, а и аз вече имам партньор…

— Но аз наистина мога да ти помогна. Все още имам връзки във федералното правителство. Мога да намирам информация. Да намирам неща, които ти не можеш.

— Какви неща?

— Все още не знам. Ще трябва да видя, но все още познавам хора във всички агенции, защото работя с тях.

Кимнах. Бяхме стигнали до комплекса ми. Не знаех колко от това, което казва, се дължи на алкохола, но по всичко личеше, че думите идват от сърцето ѝ. Поиграх си малко с ключовете, преди да отключа портата.

— Дай да влезем и да седнем — казах. — Ще поговорим за това.

— Не искам да говоря повече тази вечер, Джак — каза тя.

19

Никога не бях ходил в съда в Санта Ана, нито бях шофирал от Долината до Ориндж Каунти в делнична сутрин. Тръгнах в седем, за да съм сигурен, че ще стигна там преди девет. Това стана, след като два пъти се разходих до "Мистрал", за да взема моя джип, а след това и БМВ-то на Рейчъл. Паркирах нейната кола на същото място, където Матсън и Сакаи ме бяха арестували. След това оставих ключовете ѝ на нощното шкафче до леглото, на което тя спеше. Написах ѝ бележка да ми се обади, когато се събуди, и я оставих заедно с два аспирина до ключовете.

Рейчъл сигурно щеше да се разстрои, когато се събудеше в празен апартамент, но исках да стигна до детектив Дигоберто Руис преди процесът да започне.

Чудесен план. След задръстванията на магистрали 101 и 5 влязох в паркинга на наказателния съд на Санта Ана в 9:20. Делото на Исая Гембъл вече се гледаше. Вмъкнах се на задния ред в залата и загледах. Имах късмет. Трябваха ми само няколко минути, за да осъзная, че детектив Руис е човекът на свидетелската банка, който дава показания.

Местата за зрители в залата бяха празни, имаше само една жена на първия ред от страната на обвинението. Делото очевидно не привличаше вниманието на местното население и медиите. Прокурорът беше жена, която бе застанала на катедра между масите на обвинението и защитата.

Съдебните заседатели бяха вляво от нея: в първия час от заседанието дванайсетимата заедно с двете резерви все още бяха нащрек и внимаваха.

Обвиняемият Исая Гембъл седеше на маса до друга жена. Знаех, че според кодекса на сексуалните хищници на такъв процес те трябва да се явят с жена адвокат. Това караше съдебните заседатели да се запитат: ако този мъж е направил това, в което го обвиняват, би ли го представлявала жена?

Руис изглеждаше близо до пенсия. Посивяла лента коса обграждаше плешивото му теме, а очите му изглеждаха вечно тъжни. Беше видял прекалено много в тази професия. Разказваше само един от многото епизоди.

— Срещнах се с жертвата в болницата — каза той. — Там лекуваха нараняванията ѝ и събираха доказателства.

— А тя успя ли да ви даде още доказателства и информация? — попита прокурорът.

— Да, беше запомнила регистрационната табела, която е била в багажника на колата заедно с нея.

— Не е била на колата?

— Не, била е свалена.

— Защо е била свалена?

— Вероятно за да не може заподозреният да бъде разпознат, ако има свидетел на отвличането.

Адвокатът възрази на отговора на детектива, като каза, че това е спекулация. Съдията реши, че Руис има повече от достатъчно опит в случаи с изнасилвания, за да си състави мнението, което бе изразил, и позволи отговорът да бъде допуснат. Това даде смелост на прокурора да задълбочи разпита.

— Виждали ли сте преди нещо подобно? — попита тя. — Свалянето на регистрационната табела.

— Да — каза Руис.

— Като опитен детектив бихте ли казали какво ви говори това?

— Предумишленост. Че е имал план и е излязъл на лов.

— Лов?

— Търсене на жертва. На плът.

— Да се върнем на това, че жертвата е била в багажника. Не е ли било прекалено тъмно, за да види табелата?

— Било е тъмно, но всеки път, когато похитителят е натискал спирачки, стоповете са осветявали част от багажника и тя е можела да види. Така е запомнила номера.

— И какво направихте с тази информация?

— Проверих номера в компютъра и получих името на собственика.

— На чие име беше регистриран?

— Исая Гембъл.

— Обвиняемият?

— Да.

— Какво направихте след това, детектив Руис?

— Извадих снимката на Гембъл от шофьорската му книжка, прибавих я към една шестица и я показах на жертвата.

— Моля, пояснете на съдебните заседатели какво е шестица.

— Шест снимки. Събрах шест снимки, тази на Исая Гембъл и още пет на други мъже от същата раса и с подобни възраст, ръст, коса и цвят на кожата. След това ги показах на жертвата и я попитах дали някой от мъжете на снимките е този, който я е отвлякъл и изнасилил.

— И тя разпозна ли някой от мъжете на тези снимки?

— Без колебание посочи снимката на Исая Гембъл и каза, че това е човекът, който я е отвлякъл, изнасилил и пребил.

— Накарахте ли я да се подпише на снимката на мъжа, когото е разпознала?

— Да.

— И донесохте ли тази шестица с вас днес в съда?

— Да.

Прокурорът премина през процедурата за включване на шестицата в доказателствата на обвинението и съдията я прие.

След двайсет минути Руис беше приключил със свидетелските си показания и съдията разпореди почивка преди началото на кръстосания разпит на защитата. Каза на съдебните заседатели и двете страни да се върнат след петнайсет минути.

Наблюдавах съсредоточено Руис, за да видя дали ще напусне съдебната зала по време на почивката, за да пие кафе или да отиде до тоалетната, но отначало той остана на мястото си на свидетелската банка и започна да си бъбри със секретарката. Но след това телефонът на секретарката звънна и тя отклони вниманието си от детектива. След още една минута Руис стана и каза на прокурора, че отива до тоалетната и веднага ще се върне.

Видях как Руис излезе през вратата и тръгнах след него. Дадох му една минута преднина в тоалетната, преди да вляза. Той вече беше на мивката и си миеше ръцете. Застанах пред друга мивка и започнах да правя същото.

Погледнахме се в огледалото над умивалниците и двамата кимнахме.

— Сигурно усещането е хубаво — казах аз.

— Какво? — попита Руис.

— Да пратиш сексуален хищник за дълго зад решетките.

Руис ме погледна странно.

— Бях в съдебната зала — казах. — Гледах ви как свидетелствате.

— О — отвърна Руис. — Не сте съдебен заседател, нали? Не мога да имам никакъв контакт с…

— Не, не съм. Всъщност съм репортер. От Лос Анджелис.

— И сте тук заради този случай?

— Не, не този. Друг. Казвам се Джак Макавой.

Хвърлих хартиената салфетка, с която си бях избърсал ръцете, в кофата и му протегнах ръка. Руис я пое предпазливо. Не знаех дали това се дължеше на казаното от мен, или беше просто неудобство от ръкостискане в тоалетната по принцип.

— Какъв друг случай? — попита Руис.

— Предполагам, на онзи човек, който се е измъкнал — казах. — Уилям Ортън.

Наблюдавах лицето му за реакция и ми се стори, че зърнах припламване на гняв, преди физиономията му да стане каменна.

— Откъде знаете за този случай? — попита той.

— Източници — отвърнах. — Знам какво е направил в Университета в Ървайн. Не сте го пратили в затвора, но поне сте го прогонили далече от студентите.

— Вижте, не мога да говоря с вас за този случай. Трябва да се връщам в съдебната зала.

— Не можете или не искате?

Руис отвори вратата и ме погледна пак.

— Правите разследване за Ортън?

— Да — казах. — Независимо дали говорите с мен или не. Бих предпочел преди това да поговорим и да ми обясните защо така и не е бил обвинен.

— Какво си мислите, че знаете за него и за онзи случай?

— Знам, че може все още да е сексуален хищник. Това достатъчно ли е?

— Трябва да се връщам в съдебната зала. Ако все още сте тук, след като приключа, може да поговорим.

— Аз ще…

Той си тръгна и вратата бавно се затвори.

Върнах се в съдебната зала и изгледах кръстосания разпит на Руис от страна на адвокатката, която според мен не постигна нищо и направи огромна грешка, като зададе въпрос, позволяващ на Руис да заяви, че ДНК, получена в болницата след отвличането и изнасилването, съвпада с тази на клиента ѝ. Това, разбира се, щеше и без това да излезе, или може би вече беше излязло по-рано чрез друг свидетел на обвинението, но не беше добър знак за защитата да споменава ключова улика срещу своя клиент.

След двайсетминутен разпит, който не постигна нищо за клиента ѝ, тя се отказа и детективът бе освободен от свидетелската банка.

Излязох от съдебната зала и седнах на пейка в коридора. Ако Руис имаше намерение да говори с мен, щеше да излезе. Но когато го направи, то беше само за да викне следващия свидетел, който чакаше в коридора на съседната пейка. Чух Руис да я нарича д-р Слоун и да ѝ казва, че е неин ред. Заведе я до вратата на съдебната зала и когато я отвори пред нея, се обърна към мен и кимна. Приех го като знак, че ще се върне.

След още десет минути Руис най-накрая излезе от съдебната зала и седна до мен на пейката.

— Трябва да съм вътре — каза той. — Прокурорът не познава случая като мен.

— Лекарката специалист по ДНК ли е? — попитах.

— Не, ръководи лечебен център за жертви на изнасилвания в болницата. Тя събра доказателствата. ДНК експертът е следващият.

— Колко време ще продължи делото?

— Ще приключим утре сутринта, след това е ред на защитата да изложи аргументите си, които не изглеждат много.

— Щом каузата е толкова изгубена, защо не се признае за виновен и не поиска сделка?

— Защото на хора като него не предлагаме сделки. Защо сте тук?

— Работя по едно разследване и то ме отведе до Ортън. Разбрахме за случая в Университета в Ървайн и се зачудих защо той е стигнал до задънена улица.

— Краткият отговор: нямаше съвпадение на ДНК. Жертвата го бе идентифицирала, имахме свидетелско потвърждение на проверими факти, но ДНК ни извади от играта. Прокурорът се отказа. Как Ортън е свързан с това, по което работите?

Разбирах какво прави Руис. Търгуваше. Би дал информация, ако получи такава. Но засега не ми бе казал нищо, което аз вече да не знаех.

— Разследвам убийството на една жена — казах. — Няма пряка връзка със случая с Ортън, но мисля, че нейната ДНК е минала през неговата лаборатория.

— В Университета в Ървайн? — попита Руис.

— Не, това е станало, след като е напуснал. Сегашната му лаборатория, "Ориндж Нано".

— Не виждам връзка.

— Моята жертва е убита от сексуален хищник. От това, което знам за Ортън, той е такъв.

— Не мога да твърдя това. Ние така и не го обвинихме в никакво престъпление.

— Но сте искали. Прокурорът се е отказал.

— И имаше основателна причина. ДНК действа и в двете посоки.

Обвинява и оневинява.

Извадих бележника си, за да си запиша тази реплика. Това подплаши Руис.

— Не можете да използвате думите ми. Не искам той да ме съди.

Нямаше обвинение. ДНК го оневини.

— Но имате и версията на жертвата.

— Няма значение. ДНК пробата срути всичко. Направи каузата незащитима. Не продължихме нататък. Край на историята. Това да не е…

За "Таймс" ли работите?

— Работя за уебсайт, който понякога си партнира с "Таймс". Колко изненадан бяхте, когато дойдоха резултатите и се оказа, че събраната ДНК не съвпада с тази на Уилям Ортън?

— Неофициално: много. Официално: без коментар.

Оставих бележника си на пейката, за да не го разглежда като заплаха, и попитах:

— Някакви хипотези за ДНК пробата и откъде е дошла?

— Не — отвърна Руис. — Знам само, че това съсипа разследването.

Нямаше значение колко правдиво звучеше жертвата. ДНК от друг мъж по тялото ѝ съсипа разследването.

— А вероятно ли е да е имало подправяне?

— Не виждам къде. Аз взех пробата от Ортън със съдебна заповед. Аз я предадох в лабораторията. Да не ме обвинявате в нещо?

— В никакъв случай. Просто питам. Имало е и втора проба, с която е сравнена тази на Ортън. Имаше ли някакво вътрешно разследване за това?

— Не, само повторихме теста и получихме същия резултат. Говорите за много чувствителна тема. Знаете ли какво биха направили адвокатите в тази съдебна зала с нещо подобно? Ще ни затрупат с обжалвания на всяка присъда, която някога е дошла от тази лаборатория.

Кимнах. Бяха се замислили над случилото се, но не много усърдно.

— Как жертвата прие това, когато ѝ казахте?

— Тя бе по-изненадана и от мен — каза Руис. — Настояваше и продължава да настоява, че не е имало друг мъж. Само Ортън.

— Говорихте ли с него? Имам предвид — разпитахте ли го? Може би когато сте му взимали пробата?

— Не. Той се бе обградил с адвокати още от първия ден. Знаете ли, прав сте. За онова, което казахте.

— Какво съм казал?

— Че е онзи, който се е измъкнал. Това копеле е изнасилвач. Сигурен съм. И резултатите от ДНК не променят това. Това също е неофициално.

Руис стана.

— Трябва да се връщам.

— Още два бързи въпроса — спрях го аз.

Той ми даде знак да ги задам. Аз също станах.

— Кой бе адвокат на Джейн Доу?

— Ерве Гаспар, аз ѝ го препоръчах.

— Как е истинското име на Джейн Доу?

— Би трябвало да можете да научите това от вашия източник в университета.

— Добре, а докладът на лабораторията за ДНК анализа? Къде мога да го намеря?

— Не можете. Всичко се унищожава, когато случаят приключи.

Докладът от лабораторията, записите. Арестът му е заличен, след като адвокатът му се сдоби със съдебна заповед.

— Мамка му.

— На мен ли го казвате.

Руис се обърна към вратата на съдебната зала и направи няколко крачки, но след това се спря и се върна при мен.

— Имате ли визитка? За всеки случай.

— Разбира се.

Отворих ципа на раницата си, изрових визитка и му я подадох.

— Обаждайте се по всяко време — казах. — И късмет с този случай.

— Благодаря — отвърна той. — Но в този случай не се нуждаем от късмет. Той заминава зад решетките.

Наблюдавах го как се връща в съдебната зала, за да си свърши работата.

20

Когато на излизане от съда си включих телефона, видях съобщение от Рандъл Закс, началник на отдела за връзки с обществеността на "Рексфорд Корпорейшън". Двата часа разлика с Индианаполис работеха в моя полза, бях му се обадил, докато идвах насам. При мен бе по-рано, а той бе вече навлязъл в работния си ден. Казах му, че трябва да вляза в "Ориндж Нано" и да интервюирам Уилям Ортън. Дадох да се разбере, че ако откаже, ще се запитам какво крият в "Рексфорд", компания, която се търгуваше публично на борсата, след като не мога да говоря с член на борда и водещ изследовател. Казах му, че ще съм близо до "Ориндж Нано" по-късно през деня и че с удоволствие бих ги посетил.

В съобщението пишеше, че аз и фотографът ми имаме насрочено интервю с Ортън в 2 часа, което трябваше да приключи най-късно до три.

Незабавно се обадих на Закс, за да потвърдя, и той ми каза кого да търся при пристигането си и ми напомни, че интервюто не може да продължи повече от час. Даде ми да разбера, че Ортън е бил против, но Закс е успял да го накара да види нещата от добрата им страна.

— Ние сме прозрачна компания — увери ме Закс.

Благодарих му, прекъснах връзката и веднага се обадих на Емили Атуотър.

— Колко бързо можеш да дойдеш тук? — попитах. — Имаме интервю с Ортън в два часа.

— Тръгвам веднага и трябва да успея да дойда навреме, за да можем да измислим сценарий — каза тя.

— Добре. Не забравяй фотоапарата. Ти си фотографът, а аз ще го интервюирам.

— Не се дръж като задник. Знам за каква трябва да се представя.

— Извинявай. Научи ли нещо от федералните?

— Имах успех с Федералната комисия по търговия. Ще ти кажа, когато стигна при теб.

— А сега кой се държи като задник?

— Туше. Тръгвам.

И затвори.

Имах време за убиване, затова отидох на ранен обяд в "Тако Мария" в Коста Меса. Докато ядях такоси с телешко, си мислех какъв би бил най-добрият подход към Ортън. Знаех, че това може да се окаже единственият случай, в който да получим аудиенция при него. Дали с Емили трябваше да запазим прикритието, което бяхме измислили за пред пиара на "Рексфорд", или да тръгнем на директен сблъсък?

На базата на това, което бях чул от детектив Руис, бях сигурен, че Ортън няма да се огъне при директен сблъсък. Най-вероятно при откровен подход щеше да ни посочи вратата. Въпреки това можеше да е полезно да видим как би реагирал и как би се защитил от обвиненията срещу него, повдигнати докато е преподавал в Университета в Ървайн. И какво щеше да каже, ако го попитахме дали ДНК пробите на четирите жени, които бяха в центъра на разследването ни, са се озовали в лабораторията "Ориндж Нано".

Такосите бяха отлични, но след като ги изядох, ми оставаха още деветдесет минути до срещата с Ортън.

Докато вървях през паркинга, телефонът ми звънна. Беше Рейчъл.

— Сега ли ставаш? — попитах я.

— Не, на работа съм, благодаря — отвърна тя.

— Е, мислех, че ще ми се обадиш по-рано. Видя ли бележката ми?

— Да, видях я. Просто исках да стигна до работа и да започна със задачите си за деня. В Ориндж Каунти ли си?

— Да. Говорих с детектива, който е разследвал случая с Ортън.

— И какво каза той?

— Не много, но мисля, че искаше да говори. Поиска ми визитка, а това обикновено не се случва. Така че ще видим.

— И сега какво?

— Ще се срещна с Ортън в два. Корпоративният му спонсор го уреди.

— Ще ми се да съм там. Бих могла да ти направя хубав негов профил.

— Е, другият репортер ще е с мен. Трима ще сме много и не съм сигурен как бих обяснил…

— Просто си приказвам, Джак. Знам, че това не е мое разследване.

— О, можеш да направиш профил по-късно тази вечер.

— "Мистрал"?

— Или пък аз да мина планината и да дойда при теб?

— Не, "Мистрал" ми харесва. Ще съм там. След работа.

— Добре. Ще се видим тогава.

Качих се в колата си и дълго седях вътре и мислех. Макар чувствата и усещанията от предишната вечер да бяха замъглени от алкохола, те все пак бяха чудесни за мен. Бях отново с Рейчъл, а това бе най-прекрасното нещо на света. Но винаги след надеждата идваше болката. Надежда и болка. С нея никога едното не беше без другото и аз трябваше да се подготвя за повторението на същия цикъл. Сега бях приповдигнат, но законите на историята и физиката бяха ясни. Което излита нагоре, винаги пада на земята.

Въведох адреса на лабораторията в сателитната навигация и минах покрай "Ориндж Нано" няколко пъти, преди да спра на Макартър Булевард и да използвам телефона си, за да намеря кантората на Ерве Гаспар и да му се обадя. Това беше адвокатът, представлявал Джейн Доу. Представих се като репортер, който има нужда да говори с юрист за статия, която ще бъде публикувана до края на деня. Повечето адвокати искат имената им да се появяват в медиите. Това си е безплатна реклама. Както и очаквах, прехвърлиха ме на мобилния му телефон и по фоновите звуци разбрах, че съм го хванал в ресторант, докато се храни.

— Ерве Гаспар. С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Джак Макавой. Репортер съм от "Навременно предупреждение" в Лос Анджелис.

— Какво, по дяволите, е "Навременно предупреждение"?

— Добър въпрос. Новинарски сайт за защита на потребителите.

Грижим се за малкия човек.

— Никога не съм го чувал.

— Няма нищо. Мнозина са го чували, особено шарлатаните, които редовно изобличаваме.

— И какво общо има това с мен?

Реших да скоча в дълбокото.

— Господин Гаспар, струва ми се, че се храните, затова ще карам направо.

— "Тако Мария". Някога били ли сте там?

— Да, преди двайсетина минути.

— Наистина ли?

— Наистина. А сега в два часа имам интервю с Уилям Ортън. Ако бяхте на мое място, какво бихте го попитали?

Последва мълчание, след това Гаспар каза:

— Щях да го попитам колко живота е съсипал. Знаете ли за Ортън?

Знам за случая с вашата клиентка.

— Как?

— Източници. Какво можете да ми кажете за него?

— Нищо. Беше постигнато споразумение и всички подписаха декларации за мълчание.

Споразумение с клауза за мълчание, проклятието на репортера.

— Мислех, че не е имало дело — казах.

— Нямаше, защото постигнахме споразумение.

— И не можете да споделите подробности за него.

— Да, не мога.

— Това споразумение записано ли е някъде?

— Не.

— Можете ли да ми кажете името на клиентката си?

— Не и без нейното разрешение. Но и тя не може да говори с вас.

— Знам, но можете ли да я попитате?

— Мога, но знам, че отговорът ще е "не". На този телефон ли ще бъдете?

— Да, това е мобилният ми. Вижте, не искам да оповестявам името ѝ.

Ще ми е достатъчно само да го знам. Днес ще интервюирам Ортън. Ще ми е трудно да го атакувам, ако дори не знам името на жертвата.

— Разбирам и ще я попитам.

— Благодаря. Да се върна на първия въпрос. Казахте, че бихте го попитали колко живота е съсипал. Мислите, че освен клиентката ви е имало и други?

— Да го кажем така, деянието, с което се занимавах, не е изключение.

И това е неофициално. Не мога да говоря за случая или за него по никакъв начин.

— Е, щом си говорим неофициално, какво мислите за ДНК изследването? Детектив Руис каза, че е бил шокиран от него.

— Говорили сте с Руис, а? Да, беше огромен шибан шок.

— Как Ортън го е постигнал?

— Когато разберете, ми кажете.

— Вие опитахте ли се да разберете?

— Разбира се, но не стигнах доникъде.

— Имало ли е манипулация?

— Кой знае?

— Може ли човек да си промени своята ДНК?

Гаспар се засмя.

— Хубава шега.

— Нямах намерение да се шегувам.

— Е, да го кажем така, ако Ортън е изобретил начин да промени своята ДНК, би станал най-богатият задник в Калифорния, защото много хора биха платили скъпо и прескъпо за това. Като започнете с Убиеца от Златния щат и продължите нататък.

— Последен въпрос — казах. — Декларациите за мълчание, които сте подписали вие и клиентката ви, включват ли документите от разследването или мога да погледна в архивите ви?

Той пак се засмя.

— Добър опит.

— Мислех си, господин Гаспар, че ще съм ви благодарен, ако ми дадете името и телефона на клиентката си. Тя може да говори поверително с мен.

Обещавам ѝ това.

— Ще ѝ кажа. Но също така ще я посъветвам, че рискува да наруши споразумението, ако го направи.

— Разбирам.

Прекъснах връзката. Седях в колата и мислех. Засега от разходката ми до Ориндж Каунти не бе излязло нищо, което да ми донесе напредък или да свърже четирите смъртни случая, които привидно разследвах, с Уилям Ортън или "Ориндж Нано".

Телефонът ми отново иззвъня. Беше Емили.

— Току-що се отклоних от магистрала 405. Ти къде си?

Дадох ѝ указания къде съм паркирал и тя каза, че ще е при мен до пет минути. Преди да пристигне, получих съобщение. Беше с код 714 — Ориндж Каунти.

Предположих, че името ми е пратено от Гаспар и той е използвал телефон за еднократна употреба, за да не се свърже съобщението с него.

Това ме наведе на редица мисли. Първо, че е достатъчно притеснен от Ортън, за да наруши клаузата за мълчание, но по начин, който да му осигури защита. Случката ми казваше също така, че е от адвокатите, които използват телефони за еднократна употреба, а това можеше да се окаже полезно по-късно.

Върнах му съобщение с благодарности и добавих, че ще го държа в течение. Не последва отговор. Добавих номера в контактите си под името Дълбокото гърло. Бях станал репортер заради Удуърд и Бърнстийн, тандема от "Уошингтън Поуст", свалил действащ президент с помощта на таен източник, който бяха нарекли по същия начин.

Видях колата на Емили да паркира до тротоара пред мен. Беше малък джип "Джагуар", по-хубав от моя. Слязох с раницата на рамо и седнах на предната седалка до нея. Проверих телефона си и видях, че имаме още време за убиване.

— Е — казах, — кажи ми за федералните.

— Говорих с един човек, с когото съм работила по други разследвания — каза Емили. — Той е от Федералната комисия по търговия, която някога надзираваше ДНК бранша, докато той не се разрасна прекалено и не бе прехвърлен на АХЛ.

— Която на практика не прави нищо.

— Точно така. Но моят човек все още има достъп до лицензите и базата данни.

— И?

— И по принцип ДНК лабораториите трябва да бъдат лицензирани, но както знаеш, няма никакъв надзор и регулация след това. Но АХЛ трябва да приема оплаквания и моят човек ми каза, че Ортън бил набелязан.

— Това официално ли е?

— Официално, но не мога да цитирам името му.

— И защо е набелязан?

— Той не можа да разбере, но предполагам, че е заради Университета в Ървайн и случилото се там.

И на мен това ми се струваше най-вероятно.

— Добре — казах. — Нещо друго?

— Още нещо — отвърна Емили. — В лиценза на "Ориндж Нано" има анекс, позволяващ споделянето на анонимни данни с други лицензирани изследователски институции. Така че данните, които получава от ГТ23, може да минат през лабораторията и "Ориндж Нано" и да отидат някъде другаде.

— Изисква ли се одобрение на подобни споделяния?

— Засега не. Очевидно то ще бъде част от правилата и регулациите, с които АХЛ толкова се бави.

— Трябва да разберем на кого са давали ДНК — казах.

— Можем да питаме Ортън, когато се срещнем с него, но се съмнявам, че ще постигнем нещо.

— Скоро ще разберем. Ами Джейсън Хуанг, гневният бивш служител на кораба майка? Може би той знае нещо и ще го сподели с нас.

— Може би. Но той е бил една крачка назад. Пращал е ДНК на "Ориндж Нано". Обаче няма как да е имал контрол и знание къде е отивала тя след това. Ами твоят човек във ФКТ?

— Ще пробвам с него, но ФКТ си е измила ръцете по отношение на ДНК бранша, когато го е поела АХЛ. Каквато и информация да намери, тя ще е поне на две години.

— Е, струва си да опитаме.

— Ще му се обадя по-късно. Какво научи от ченгето, което се е занимавало със случая в Университета в Ървайн?

— Говорих с него в съда и след това се обадих на адвоката, представлявал жертвата.

— Джейн Доу.

— Всъщност се казва Джесика Кели.

— Кой ти каза?

— Мисля, че Гаспар, адвокатът.

Обясних ѝ за съобщението, което бях получил.

— Много добре — каза Емили. — Ако все още живее наоколо, ще я намерим.

— Подписала е клауза за мълчание, така че може да е задънена улица.

Но това, че имаме името ѝ, ще ни помогне с Ортън, ако стане въпрос за този случай.

— О, мисля, че ще стане въпрос. Готови ли сме?

— Да.

21

"Ориндж Нано" се намираше в чист индустриален парк край "Макартър", недалече от Университета в Ървайн. Беше едноетажна панелна конструкция без прозорци и без обозначителни знаци. Предната врата водеше към малка приемна, където открихме Една Фортуната, жената, която пиарът на "Рексфорд" ми бе казал, че ще ни заведе при Уилям Ортън.

Тя ни придружи до кабинет, в който седяха и чакаха двама мъже, единият зад голямо бюро, а другият — от лявата му страна. Кабинетът беше минималистично обзаведен: бюро, затрупано с папки и листове, дипломи в рамка на едната стена, полици с медицински изследователски книги на другата и почти двуметрова статуя в ъгъла, абстрактно изображение на двойна спирала от излъскан месинг.

Мъжът зад бюрото очевидно беше Ортън. Изглеждаше на около петдесет, висок и слаб. Стана и с лекота се протегна през широкото бюро, за да ни стисне ръцете. Търсеше лекарство против оплешивяване, но самият той имаше гъста кестенява коса, пригладена назад с много гел.

Рунтавите му вежди му придаваха любопитно изражение на изследовател.

Носеше задължителната бяла престилка — името му бе избродирано на джоба на гърдите — и бледозелени хирургически дрехи.

Другият мъж беше загадка. Бе облечен в безупречен костюм и не стана от мястото си. Ортън бързо разкри мистерията.

— Аз съм доктор Ортън — каза той. — А това е моят адвокат Джайлс Барнет.

— Да не прекъсваме нещо, което вие двамата трябва да довършите? — попитах.

— Не, помолих Джайлс да се присъедини към нас — отвърна Ортън.

— Защо? — поинтересувах се аз. — Това е съвсем обикновено интервю.

Ортън беше нервен като човек, който не е свикнал да общува пряко с медиите. А и на плещите му тегнеше и бремето на тайната за освобождаването му от Университета в Ървайн. По всичко личеше, че е довел адвоката си, за да се погрижи интервюто да не се отклони в посока, в която с Емили със сигурност възнамерявахме да го поведем.

— Трябва да ви кажа от самото начало, че не бях съгласен с това влизане в личното ми пространство — каза Ортън. — Разчитам на "Рексфорд Корпорейшън" за финансиране на работата ми и затова откликвам на молбите им. Това е една от тях. Но както казах, не ми харесва и ще ми е по-спокойно, ако присъства и адвокат.

Погледнах Емили. Беше ясно, че предварителните ни планове за интервюто няма да са ни от полза. Замисълът бавно да поведем Ортън към обсъждане на неприятностите му в миналото щеше да бъде осуетен от Джайлс Барнет. Яката на адвоката беше стегната, той имаше тежкото тяло на център-нападател. Погледнах Емили и се опитах да преценя дали тя смята, че трябва да се откажем или въпреки всичко да бъдем настъпателни.

Тя заговори, преди да реша със сигурност.

— Може ли да започнем в лабораторията? — попита тя Ортън. — Искаме да ви снимаме във вашата стихия. Да приключим с това и след това ще направим интервюто.

Тя следваше плана. Първо да направи снимките, защото по време на интервюто можеше да се стигне до сблъсък. Трудно се снима, след като ти е наредено да напуснеш сградата.

— Не може да влезете в лабораторията — каза Ортън. — От съображения за стерилност, а и има строг протокол. Но в коридора има прозорци, през които можете да я видите. Можете да снимате оттам.

— Става и така — каза Емили.

— Коя лаборатория? — попита Ортън.

— Ъ, вие ни кажете — отвърнах. — Какви лаборатории има?

— Имаме лаборатория за извличане — каза той. — Имаме ПВР лаборатория, имаме и лаборатория за анализ.

— ПВР?

— Полимеразна верижна реакция — каза Ортън. — Там пробите се умножават. Можем да направим милиони копия от една ДНК молекула само в рамките на часове.

— Това ми харесва — каза Емили. — Може би няколко кадъра как участвате в този процес?

— Разбира се — отвърна Ортън.

Стана и ни даде знак да излезем в коридор, който водеше към дъното на сградата. Емили изостана, така че Ортън беше няколко крачки по-напред, а престилката се вееше след него като наметало. Тя го снима как върви.

Аз вървях до Барнет и го помолих за визитка. Той бръкна в квадратния преден джоб на сакото си и ми подаде релефна картичка. Погледнах я и я прибрах в джоба си.

— Знам какво се каните да попитате — каза Барнет. — Защо му е адвокат по наказателни дела? Отговорът е, че това е само една от специалностите ми. Отговарям за правните дела на доктор Ортън. Затова съм тук.

— Ясно — отвърнах.

Завихме по десетметров коридор с големи прозорци от двете страни.

Ортън се спря пред първите няколко и каза: Вляво от мен е ПВР. Вдясно е лабораторията за КТП анализ.

— КТП? — попитах.

— Анализ на кратките тандемни повторения е оценка на специфични локации — каза той. — Тук ловуваме. Търсим съвпадения на идентичност, поведение, наследственост.

— Като оплешивяването? — попитах.

— Това със сигурност е едно от нещата — каза Ортън. — И една от основните области на изследователската ни дейност.

Посочи през прозореца към апарат, приличащ на миялна машина с полица, на която бяха поставени десетки епруветки. Емили направи още една снимка.

— Откъде идват ДНК пробите за изследванията ви? — попитах.

— Купуваме ги, разбира се — отвърна Ортън.

— Откъде? — попитах. — Сигурно ви трябват много.

— Основният ни източник е компания, която се казва ГТ23. Сигурен съм, че сте чували за нея.

Кимнах, извадих бележника от задния си джоб и си записах думите му. През това време Емили продължаваше да се прави на фотограф.

— Доктор Ортън, знам, че не можем да влезем в лабораторията — каза тя. — Но може ли вие да влезете и да се правите, че работите с уредите, за да мога да ви снимам?

Ортън погледна Барнет за одобрение и адвокатът кимна.

— Няма проблем — каза Ортън.

— Не виждам хора в лабораториите — добави Емили.

— Нямате ли служители, които да ви помагат в изследванията?

— Разбира се, че имам — каза Ортън и в гласа му се появи раздразнение.

— Но предпочетоха да не бъдат снимани, затова ги пуснах за един час.

— Остават четиридесет минути — добави услужливо Барнет.

Ортън отключи вратата на КТП лабораторията. Влезе в кабина, в която се включи вентилатор и след това се изключи. Отключи следващата врата и влезе в лабораторията.

Емили отиде до стъклото и проследи Ортън през обектива на фотоапарата. Барнет се възползва от момента, застана до мен и попита:

— Какво правите тук?

— Моля? — отвърнах.

— Искам да знам какво се крие зад този цирк.

— Пиша статия. За ДНК, как се използва, как се защитава и кой е на предните постове в науката.

— Това са глупости. За какво наистина сте тук?

— Вижте, не съм дошъл тук, за да говоря с вас. Ако доктор Ортън иска да ме обвини в нещо, нека го направи сам. Повикайте го и всички ще поговорим за това.

— Не и преди да знам…

Преди да довърши, беше прекъснат от рева на вентилатора във входната кабина. И двамата се обърнахме и видяхме Ортън да излиза. На лицето му бе изписана тревога, защото или бе чул разговора ни, или го бе видял през прозореца на лабораторията.

— Има ли проблем? — попита той.

— Да — казах аз, преди Барнет да успее да отговори. — Вашият адвокат не иска да ви интервюирам.

— Не и преди да знам за какво наистина ще е интервюто — каза Барнет.

Изведнъж осъзнах, че планът за плавен преход е провален. Сега или никога.

— Искам да знам за Джесика Кели — казах. — Искам да знам как манипулирахте ДНК пробата.

Ортън се взря настойчиво в мен.

— Кой ви даде това име? — попита Барнет.

— Източник, който няма да издам — отвърнах.

— Искам и двамата да се махате — каза Ортън. — Веднага.

— Никакви снимки! — развика се Барнет. — Махнете това веднага!

Гласът му бе толкова гневен, че се уплаших да не се хвърли върху Емили. Мушнах се в пространството между тях и се опитах да поправя непоправимата ситуация. Над рамото на Барнет видях Ортън да сочи към вратата, през която бяхме дошли от кабинета.

— Махайте се оттук — каза той, гласът му ставаше по-силен с всяка дума. — Вън!

Знаех, че няма да получа отговори на въпросите си от Ортън или адвоката му, но исках да бъдат зададени официално.

— Как го направихте? — попитах. — Чия ДНК беше това?

Ортън не отговори. Ръката му продължаваше да сочи към вратата.

Барнет започна да ме бута нататък.

— Какво всъщност се случва тук? — извиках аз. — Кажете ми за мръсната четворка, доктор Ортън.

Барнет ме бутна по-силно и гърбът ми се удари във вратата. Но забелязах, че думите ми бяха ударили Ортън дори по-силно. Мръсната четворка достигна до съзнанието му и за миг видях как гневната му фасада се свлича. Зад нея… безпокойство? Ужас? Страх? Имаше нещо там.

Барнет ме бутна в коридора и трябваше да се обърна, за да запазя равновесие.

— Джак! — извика Емили.

— Не ме пипай, Барнет — казах.

— Тогава изчезвай оттук — отвърна адвокатът.

Усетих ръката на Емили върху рамото ми, когато тя мина покрай мен.

— Хайде, Джак — каза тя. — Трябва да вървим.

— Чу я — обади се Барнет. — Време е да си вървите.

Последвах Емили по коридора в посоката, от която бяхме дошли.

Адвокатът тръгна след нас, за да е сигурен, че ще продължим да вървим.

— И мога да ви кажа нещо още сега — добави той. — Ако публикувате и една дума за доктор Ортън или една снимка, ще съдя вас и сайта ви, докато банкрутирате. Ясно ли е? Ще ви съсипем.

След двайсет секунди се качихме в колата на Емили и затръшнахме вратите. Барнет стоеше на главния вход на сградата и ни наблюдаваше.

Видях го да поглежда към регистрационния номер на колата на Емили.

След като се качихме, се скри вътре.

— Мили боже, Джак! — извика Емили.

Ръцете ѝ трепереха, когато натисна бутона, за да стартира колата.

— Знам, знам — отвърнах. — Провалих всичко.

— Не за това говорех — каза тя. — Нищо не си провалил, защото те знаеха защо сме дошли. Нямаше начин да стигнем до нещо. Бяха изгонили всички навън, след това започнаха фалшивата презентация. Опитваха се да получат информация, не да ни дадат.

— Е, и ние получихме нещо. Видя ли лицето му, когато споменах мръсната четворка?

— Не, бях заета да се пазя да не ме блъснат в стената.

— Е, това го засегна. Според мен се уплаши, че знаем това.

— А какво всъщност знаеш?

Поклатих глава. Това бе добър въпрос. Имах и друг.

— Откъде са разбрали за какво сме дошли? Уредих срещата чрез корпоративния пиар.

— От някой, с когото сме говорили.

Емили излезе от паркинга и пое обратно към моя джип.

— Не — казах аз. — Няма начин. Двамата, с които говорих днес, детективът и адвокатът, мразят Ортън и в червата. И единият от тях ми даде името на жертвата. Не правиш така, ако смяташ след това да предупредиш Ортън, че идваме.

— Е, те знаеха — настоя Емили.

— Ами твоят човек от ФКТ?

— Не знам. Не ми се връзва… Не съм му казала, че ще идваме тук.

— Може би той просто ги е предупредил, казал е, че някаква репортерка души около тях. Тогава корпорацията от Индианаполис се обажда на Ортън да ме приеме. Той звъни на вярното си куче адвоката и ни чака.

— Ако е той, ще разбера. И след това ще го запаля на клада.

Напрежението от сблъсъка се превърна в облекчение, че сме вече в колата и далече от "Ориндж Нано". Разсмях се неконтролируемо.

— Това е лудост — казах. — За миг си помислих, че адвокатът ще се хвърли върху теб.

Емили заклати глава и се усмихна, тя също сваляше напрежението от себе си.

— И аз си го помислих — отвърна. — Но това беше много мило от твоя страна, Джак, да се мушнеш между нас.

— Щеше да стане много зле, ако беше пострадала заради нещо, казано от мен.

Покрай нас мина патрулка на община Ървайн, светлините ѝ мигаха, но сирената не беше пусната.

— Мислиш ли, че това е заради нас? — попита Емили.

— Кой знае? — казах. — Може би.

22

Майрън Левин се намръщи и ни каза, че трябва да ни изтегли от разследването.

— Какво? — казах аз. — Защо?

Седяхме в заседателната зала — Емили, Майрън и аз, след като с Емили се бяхме върнали поотделно до Лос Анджелис. Току-що бяхме обсъждали трийсет минути случилото се в Ориндж Каунти.

— Защото тук няма никаква история — каза Майрън. — И не мога да си позволя да ви оставя да преследвате нещо толкова дълго време без резултати.

— Ще има резултати — обещах.

— Не и след случилото се днес — каза Майрън. — Ортън и адвокатът му са били подготвени за вас и са ви затворили пътя. Къде ще ходите оттук нататък?

— Ще продължим да натискаме — отвърнах. — Четирите смъртни случая са свързани. Сигурен съм. Трябваше да видиш лицето на Ортън, когато споменах мръсната четворка. Има нещо там. Просто ни трябва още малко време, за да го разберем.

— Виж — каза Майрън. — Знам, че няма дим без огън. Но точно сега не можем да видим нищо през дима и удряме на камък. Оставих ви да работите по това, но ми трябвате обратно в ресорите си, за да пишете статии. И без това не бях убеден, че това е история за "Навременно предупреждение".

— Разбира се, че е — настоях аз. — Този човек има нещо общо със смъртните случаи. Сигурен съм. Усещам го. И ние сме длъжни да…

— Ние сме длъжни пред нашите читатели и нашата мисия — да защитаваме потребителите — каза Майрън. — Винаги можете да отнесете подозренията си и събраното дотук на полицията и така ще се погрижите за всички други задължения, които смятате, че имате.

— Те няма да ни повярват — казах. — Те мислят, че аз съм го направил.

— Не и след като излязат резултатите за твоята ДНК — отвърна Майрън.

— Говори с тях тогава. Междувременно се върнете на работните си места, прегледайте си списъка с идеите и ще се срещна с вас поотделно утре сутринта.

— По дяволите — казах. — Ами ако Емили се върне в ресора си, а аз продължа да се занимавам с Ортън? Тогава няма половината ти екип да работи по това разследване.

— Браво, че ме хвърли под влака, задник — каза Емили.

Разперих ръце.

— Разследването е мое — отвърнах. — Каква е алтернативата? Ти продължаваш да работиш по него, а аз се връщам в ресора си? Това няма как да се случи.

— Нито пък твоят сценарий — каза Майрън. — И двамата се връщате да репортерствате. Списък с идеи утре сутринта. Трябва да отида да проведа няколко разговора.

Майрън стана и излезе от заседателната зала, като остави мен и Емили да се взираме един в друг през масата.

— Това никак не беше хубаво — каза тя.

— Знам — отвърнах. — Мисля, че бяхме близо.

— Не, говоря за това, че ме хвърли под влака. Аз бях тази, която движеше разследването, а ти беше този, който се издъни пред адвоката.

— Виж, признавам, че прецаках нещата с адвоката и Ортън, но и ти сама каза, че нямаше да стигнем до нищо. И вероятно твоят човек във ФКТ ги е предупредил. Но това, че ти си движела разследването, е пълна глупост. И двамата работихме и бутахме напред.

— Както и да е. Предполагам, че вече няма значение. Тя стана и излезе от стаята.

— Мамка му — казах.

Обмислях нещата известно време, след това извадих телефона си и написах съобщение на този, когото бях кръстил Дълбокото гърло:

Прочетох го два пъти и се зачудих дали не звучи като мрънкане.

Накрая махнах последните две думи и го пратих. След това станах и се върнах на работното си място, като по пътя минах покрай Емили.

Почувствах се зле за това, което бях казал, и за начина, по който всичко бе свършило между нас в заседателната зала.

На бюрото си извадих лаптопа и отворих няколко файла с истории, по които бях работил, преди Матсън и Сакаи да се появят за първи път в апартамента ми. Начело в списъка беше статията "Кралят на измамниците", която вече бе написана и изпратена, но все още не бе публикувана, защото не бях имал време да седна с Майрън и да прегледам редакциите му. Това щеше да е първият ми приоритет. След това погледнах списъка с проектите, но нищо не ме развълнува след последното изпълнено с адреналин преследване.

Прегледах и файла с продълженията. Това бе списък със статии, които вече бях написал и публикувал и на които знаех, че трябва да се върна, за да видя дали нещо се е променило — дали компаниите или държавните агенции са оправили проблемите, изобличени от мен. Макар всеки репортер от "Навременно предупреждение" да можеше да пише за каквото си поиска, неофициално бях получил ресора на автомобилната индустрия.

Бях публикувал няколко текста за внезапно появили се проблеми при ускорение, дефектни контролни електронни чипове, опасни резервоари и нестандартни резервни части от аутсорснати сглобявания и нелицензирани чужди производители. Съединените щати са общество на колела и тези истории правеха впечатление. Появиха се в няколко вестника и се бе наложило да сложа сако и вратовръзка и да се появя в сутрешния блок на Ен Би Си, както и по Си Ен Ен, Фокс и няколко местни новинарски канала в Лос Анджелис, Детройт и Бостън, като така бях популяризирал "Навременно предупреждение". Правилото беше, че ако напишеш негативна статия за японски автомобилен производител, трябва да се появиш по телевизията в Детройт.

Знаех, че сега мога да капитализирам тези истории и вероятно да напиша солидна статия на тема "нищо не се е променило". Това можеше да се хареса на Майрън и да ме откъсне от ДНК историята.

В чекмеджето на бюрото си имах хартиена папка с всички документи и контакти, които бях натрупал покрай автомобилните статии. Извадих я и я пъхнах в раницата си, за да си освежа паметта, докато си пия сутрешното кафе.

Но за днес бях приключил. Не можех просто да премина от недовършеното разследване за Кристина Портреро и Уилям Ортън към нещо напълно различно и невдъхновяващо. Нуждаех се от време и сега щях да си го взема.

Все още обаче се тревожех за начина, по който се бяха развили нещата с Емили. Закопчах ципа на раницата си, станах и тръгнах по пътеката между бюрата.

— Хей — казах.

— Хей какво? — отвърна тя троснато.

— Не постъпих правилно. Не биваше да те хвърлям под влака. Ако нещо се случи, ще работим заедно. Току-що изпратих съобщение на моето Дълбоко гърло и му казах, че разследването е на изпарения и трябва да ми даде нещо. Ще видим. Вероятно съм изглеждал като хленчещ лигльо.

— Вероятно.

Но вдигна поглед и ми се усмихна, след като го каза. Аз също ѝ се усмихнах.

— Е, благодаря, че си толкова сговорчива за моите недостатъци.

— За теб винаги. Така че…

Тя обърна монитора си към мен.

— Виж какво намерих току-що.

На екрана имаше нещо, което приличаше на документ с печата на Федералната комисия по търговия.

— Какво е това? — попитах.

— Пратих на моя човек от ФКТ имейл и го попитах направо дали е предупредил Ортън — отвърна тя. — Преувеличих и му казах, че той за малко е щял да ме убие.

— И?

— И той отрече. Дори ми се обади, за да отрече. След това ми прати това като жест на добра воля. Това е последният документ, предаден от "Ориндж Нано" на ФКТ, списък на лаборатории, на които са препращали ДНК. На почти три години е, но може би си струва да се провери — искам да кажа, ако още работехме по разследването.

Тъй като това бе снимка на документ, буквите бяха малки и трудни за четене от моята гледна точка.

— Нещо набива ли ти се на очи? — попитах.

— Не точно — отвърна Емили. — Това са само пет компании и всичките навремето са се регистрирали във ФКТ. Трябва да им намеря описанията, да извадя имена, локации, такива работи.

— И кога ще го направиш?

— Скоро.

Тя погледна над стената на кутийката си към работното място на Майрън. Виждахме само темето му, но слушалките, с които говореше по телефона, бяха на главата му. Говореше и брегът беше чист. Емили се поправи:

— Сега.

— Може ли да ти помогна? — попитах. — Тъкмо се канех да си тръгвам, но мога да остана.

— Не, ще е прекалено очевидно. Ти върви. Аз ще го направя от вкъщи.

Ще ти се обадя, ако нещо изскочи.

Поколебах се, преди да тръгна. Не ми харесваше топката да е в нейното поле. Емили ме разгада.

— Обещавам да ти се обадя, ясно? — каза тя. — И ти се обади, ако Дълбокото гърло ти отговори.

— Имаме сделка — отвърнах.

23

Стигнах до "Мистрал" рано и седнах на същия стол на бара, на който бях седял предната вечер. Оставих раницата си на съседния, за да го запазя за Рейчъл, и след като казах "бонсоар" с Ел, поръчах "Стела", като реших тази вечер да го карам по-кротко. Извадих телефона си на бара и видях, че съм получил две съобщения от Дълбокото гърло. Отворих ги и видях, че ми е пратил два прикачени файла. Едното се казваше "ДНК", а другото "Разпечатка".

Отворих първото и видях, че моят таен източник ми е пратил снимки на страници на документ. Бързо установих, че това е докладът за ДНК анализ от преди четири години на криминологичната лаборатория на шерифската администрация на Ориндж Каунти, който не бе открил съвпадение между ДНК на Уилям Ортън и ДНК, събрана от Джесика Кели.

Прегледах го и осъзнах, че имам нужда от генетик, който да ми преведе диаграмата, процентите и съкращенията. Но заключението беше ясно.

Слюнката, взета от гърдите на жертвата след нападението, не принадлежеше на Уилям Ортън.

Прикаченият файл във второто съобщение беше разпечатка на много кратък разпит на Ортън, проведен от детектив Дигоберто Руис. Беше дълга пет страници и файлът отново бе снимка на хартиените листове.

Препратих и двата прикачени файла на електронната си поща и извадих лаптопа, за да ги отворя и разгледам на по-голям екран. "Мистрал" не предлагаше на клиентите си безжичен интернет, затова трябваше да използвам мобилния си телефон за връзка с мрежата. Докато чаках всичко да се зареди и свърже, се замислих за човека, изпратил ми съобщенията.

Бях попитал Руис за доклада от ДНК анализа, а не адвоката Ерве Гаспар.

Подозренията ми за Дълбокото гърло се промениха и вече си мислех, че това е детективът. Разбира се, Гаспар също можеше да се е сдобил с доклада от ДНК анализа и разпечатката на разпита при подготовката на делото срещу Ортън, но фактът, че прикачените файлове бяха снимки на документи, ме навеждаше на мисълта, че това е Руис. Изпращането на снимки, а не на сканирани или същинските документи, ми даваше допълнителна защита срещу идентифицирането на източника, ако се стигнеше до вътрешно разследване. Скенерите и копирните машини имат дигитална памет.

Още повече се обърках, когато най-накрая успях да отворя разпечатката от разпита на лаптопа си. Забелязах, че документът имаше няколко редакции, и от контекста ми стана ясно, че името на жертвата е заличено. Това бе озадачаващо, тъй като Дълбокото гърло вече ми бе дал името на жертвата. Да не би да бе забравил?

Оставих въпроса за по-късно и продължих да чета разпита.

Представляваше пет страници отрицания от страна на Ортън. Не бил нападал жертвата, не я познавал извън единствения курс, който ѝ водел, не бил правил секс с нея. Когато Руис му припомняше подробности от въпросната вечер, Ортън се затваряше и искаше адвокат. Разпечатката завършваше с това.

Затворих компютъра и го оставих настрани. Мислех си за разпита.

Имаше и друго освен заличаванията — части от отговорите на Ортън бяха подчертани с жълт маркер. Исках да продължа дигиталния разговор с Дълбокото гърло и използвах това като причина да му пратя съобщение отново и да го попитам какво означават тези подчертавания. Отговорът пристигна бързо, но ми даде да разбера, че Дълбокото гърло не се интересува от разговора ни колкото мен.

Само това, но беше достатъчно, за да ме убеди още повече че моят източник е детектив Руис. Проверими факти беше детективски термин.

Разпитът на заподозрян в убийство се оркестрира така, че да извлече отговори, които могат да се потвърдят или оспорят чрез свидетели, видео, дигитални следи, триангулация на мобилни телефони, системи за сателитна навигация и други средства. Този разпит не беше по-различен и някой — вероятно Руис — бе подчертал нещата, казани от Ортън, които можеха да се докажат или отхвърлят.

Разбира се, не бях получил докладите от проследяването на тези проверими факти, така че разпитът служеше само като средство, което да ме заинтригува. Исках още. Дали Руис бе доказал или отхвърлил твърдението на Ортън, че е бил на друго място в нощта, когато Джесика Кели е била нападната? Дали бе доказал или отхвърлил твърдението, че е станал жертва на очерняща кампания в университета, организирана от друг професор, който искал отмъщение заради спор за постоянно назначение?

Тъкмо се канех да напиша ново съобщение до Дълбокото гърло и да му кажа, че имам нужда от повече информация, когато Рейчъл седна на стола до мен, но не на този, който ѝ пазех с раницата си.

— Какво е това? — попита тя вместо поздрав.

— Получавам съобщения от някой, който си мисля, че е ченгето, разследвало случая с Ортън — казах. — Говорих с него днес и той не пожела да ми каже нищо. Но после започнах да получавам информация. Това е разпечатка от кратък разпит, който е направил на Ортън, преди той да се обгради с адвокати. Отрича всичко, но казва няколко неща, които могат да се проверят. Тъкмо се канех да му пиша и да го питам дали го е направил.

— Разпечатка? Това ми звучи като пратено от адвокат.

— Е, може и да е. Говорих и с адвоката на жертвата. Той каза, че клиентката му не може да говори, защото е подписала клауза за мълчание.

Но мисля, че е ченгето. Той ми прати и доклада от ДНК анализа, който оневинява Ортън. Не знам дали друг освен Руис може да го има.

— Прокурорът, който е спрял разследването, вероятно също го има.

Той или тя може да го е дал на адвоката на жертвата.

— Вярно. Може би трябва просто директно да попитам Дълбокото гърло кой е той.

— Дълбокото гърло. Сладко.

Извърнах очи от телефона си към Рейчъл и казах:

— Здравей, между другото.

— Здравей — отвърна тя.

Започването на разговора с обсъждането на моя източник засенчи факта, че бяхме прекарали нощта заедно — и щяхме да направим същото и тази вечер, ако намеренията не се променяха. Наведох се и я целунах по бузата. Тя прие целувката и не даде никакви признаци на разколебана вяра.

— Е, пак ли беше наблизо или трябваше да прекосяваш планината? — попитах.

— Бях наблизо, приключих сделката от вчера. Наредих така графика, че да се срещна с теб.

— Поздравления! Или не?

— Знам, че вчера мрънках. Бях пияна. И това не беше единственото нередно нещо, което казах.

Ето го разколебаването.

— Нима? — попитах. — И какво друго?

Рейчъл не отговори веднага, защото към нас се приближи Ел, фалшивата френска барманка.

— Бонсоар — каза тя. — Искате ли питие?

— "Кетъл Уан" мартини без лед — каза Рейчъл. — Силвупле.

— Биен сюр. Идва.

Ел отиде да приготви коктейла.

— Акцентът ѝ е ужасен — каза Рейчъл.

— Каза го и вчера — припомних ѝ. — Клин клин избива, а?

— Защо не? Подписах с нов клиент днес. Мога да празнувам.

— И какво друго нередно каза снощи?

— О, нищо. Няма значение.

— Не, искам да знам.

— Не исках да кажа това. Не ми обръщай внимание.

Предната нощ тази жена ми бе прошепнала в мрака на спалнята три думи, които ме бяха разтърсили. Още те обичам. И аз ѝ бях казал същото без колебание. А сега се чудех дали не се опитва да си ги вземе обратно.

Ел се приближи и остави напитката на Рейчъл върху салфетка. Чашата за мартини бе напълнена догоре и сложена прекалено далече от Рейчъл, за да може тя да се наведе и да отпие, преди да се опита да я вдигне. Само непоколебимо стабилна ръка не би я разляла. Тогава разбрах, че Ел е чула думите на Рейчъл за акцента ѝ и това беше отмъщението на барманката. Ел се оттегли, като ми намигна, без Рейчъл да види. Мъж седна на стол по средата на бара и Ел се приближи към него с лошия си акцент.

Екранът на мобилния ми телефон светна. Беше Емили Атуотър.

— Трябва да вдигна — казах.

— Разбира се — отвърна Рейчъл. — Гаджето ти?

— Колежка.

— Вдигни.

С едно стабилно движение Рейчъл взе чашата и я пренесе над бара към устните си. Не видях да разлива нито капка.

— Излизам навън, за да мога да я чуя.

— Аз съм тук.

Взех телефона от бара и приех обаждането.

— Емили, изчакай.

Взех бележник от раницата си и тръгнах през бара към вратата, за да изляза навън, където музиката нямаше да пречи на разговора ни.

— Добре — казах. — Имаш ли нещо?

— Може би — отвърна тя.

— Кажи ми.

— Първо, нали помниш, че това, с което ФКТ разполага, е поне на две години? Отпреди АХЛ да поеме дейността?

— Да.

— Преди регулацията да отиде у АХЛ, има данни, че "Ориндж Нано" са продавали ДНК код и биологични проби на пет други лаборатории. При три изглежда сделките са били еднократни, а две се постоянни клиенти, така че може да приемем, че бизнесът с тях продължава.

— Добре. Кои са постоянните клиенти?

— Първо, мисля, че трябва да очертаем ясни граници. "Ориндж Нано" е извършила тези трансакции, не Ортън. Да, това е неговата лаборатория, но той има служители и те са сключвали тези договори. Името му го няма в нито един от документите, които прегледах.

— Добре. Видя ли нещо подозрително?

— Подозрително? Не точно. По-скоро любопитно. Двамата повтарящи се клиенти са наблизо — Лос Анджелис и Вентура. Другите са малко по-далече.

— И кой предизвика любопитството ти?

— Лабораторията в Лос Анджелис.

Чух шумолене на хартия.

— Три неща ми се набиха на очи — каза Емили. — Първо, проверих в картите на Гугъл и на адреса няма офис. Това е жилище. В Глендейл всъщност. Мисля, че този човек има лаборатория в гаража си или нещо подобно.

— Добре, това е малко странно — отвърнах. — Какво друго?

Фирмата е регистрирана във ФКТ като "Доджър ДНК услуги" и мисля, че собственикът е лаборант от криминологична лаборатория на лосанджелиската полиция. Проверих го в Гугъл и името му се появи в статия на "Ел Ей Таймс" от миналата година за съдебен процес за убийство, където той е свидетелствал за ДНК проба, взета от оръжие на обвиняемия.

— А какъв е страничният му бизнес?

— В описанието на дейността пред ФКТ се казва…

Пак шумолене на хартия. Чаках.

Ето го — каза Емили. — "Тестови приложения за ДНК в криминологията". Това е.

— Добре, не е толкова подозрително — отвърнах. — Това е делото на живота му. Вероятно се опитва да изобрети инструмент или нещо подобно, който ще направи работата му по-лесна и ще му спечели милион долара.

— Може би. Докато не стигнеш до третото нещо, което събуди любопитството ми.

— Което е?

— Купувал е от "Ориндж Нано" само женска ДНК.

— Да, добре. Как се казва този човек?

— Маршал Хамънд.

— Чакай да си го запиша.

Произнасях фамилията му буква по буква, докато я записвах, бях стиснал телефона между ухото и рамото си. Емили потвърди.

— Трябва да го проверим — казах.

— Опитах се, но нищо не излиза — отвърна Емили. — Мислех си, че ти можеш да пробваш със старите си източници в полицията, да видиш какво те имат за него.

— Да, няма проблем. Ще се обадя тук-там. Още ли си в редакцията?

— Не, прибрах се. Не исках Майрън да вижда тези неща на бюрото ми.

— Ясно.

— Получи ли нещо от Дълбокото гърло?

— Да. Изпрати ми разпечатка от разпита на Ортън и доклада от ДНК анализа, който го оневинява. Мисля, че Дълбокото гърло е детектив Руис.

— Бих искала да прочета разпита.

— Ще ти го изпратя, като затворим.

— Къде си?

— На среща с приятел за питие.

— Добре, ще се видим утре.

— Да се пробваме пак пред Майрън с всичките тези неща. Да видим дали няма да ни даде още два дни.

— С теб съм.

— Добре, ще се видим тогава.

Върнах се на бара и видях, че Рейчъл си е изпила питието. Седнах пак на стола.

— Готова ли си за още едно? — попитах.

— Не, искам тази вечер да съм с акъла си. Допий си твоето и да вървим у вас.

— Така ли? А вечеря?

— Можем да си поръчаме по телефона.