Мръсната четворка

13

Хамънд беше на работното си място в лабораторията, разстилаше нитроцелулоза върху табла с гел, която току-що бе извадил от печката.

Усети, че часовникът на китката му вибрира. Знаеше, че това е предупреждение. Беше обявена тревога.

Но процесът не можеше да се прекъсне. Той продължи работата си, като попи таблата с хартиени салфетки и се погрижи да приложи еднакъв натиск върху гела по цялата повърхност. Знаеше, че трябва да спре, след като приключи с поливането. Погледна си часовника и прочете съобщението.

Това беше заблуждаващ текст, който идваше от мобилна клетка с кодово име Макс. Разбира се, Макс не съществуваше, но всеки, който случайно зърнеше изскачащото съобщение, макар това да се случваше от вътрешната страна на китката на Хамънд, нямаше да стане подозрителен, въпреки че беше 3:14 през нощта и всички барове бяха затворени.

Хамънд отиде до лабораторията и извади лаптопа от раницата си.

Провери и другите работни станции и видя, че никой не го гледа. Само още трима други лаборанти бяха нощна смяна и между тях и него имаше празни станции. Лабораторията беше с малък бюджет. За изследвания на изнасилвания и неразкрити убийства се чакаше месеци, вместо само седмици и дори дни, но общината бе орязала третата смяна. Хамънд се надяваше, че скоро отново ще работи през деня.

Отвори лаптопа и се идентифицира с отпечатък от палеца си. Отвори програмата за следене и разгледа съобщенията. Видя, че един от детективите, които наблюдаваше, току-що е арестувал някого. Докладът му за задържането бе генерирал съобщението. Партньорът на Хамънд, Роджър Вогъл, бе хакнал вътрешната мрежа на лосанджелиската полиция и бе създал цялата предупредителна система. Голям майстор беше.

Хамънд провери другите лаборанти, след това отново погледна екрана.

Извади доклада, заведен от детектив Дейвид Матсън. Той беше прибрал мъж на име Джак Макавой и го бе регистрирал в ареста на управлението във Ван Найс. Хамънд прочете подробностите около задържането, след това бръкна в раницата за телефона, който държеше в джоб с цип. Той беше за извънредни случаи.

Включи го и зачака да зареди. Междувременно затвори доклада за ареста и отиде на страницата на градската система на места за задържане, която бе с публичен достъп. Въведе името на Джак Макавой и скоро пред него се появи арестантската му снимка. Той излъчваше гняв и съпротива, докато се взираше в камерата. В горната част на лявата му буза имаше белег. Приличаше на нещо, което можеше да се оправи с пластична хирургия. Но Макавой го беше оставил. Хамънд си помисли, че това сигурно е някакъв репортерски знак за храброст.

Телефонът беше готов. Хамънд набра единствения номер, запаметен в него. Вогъл отговори със сънен глас.

— Дано да е нещо важно.

— Мисля, че имаме проблем.

— Какво?

— Матсън е арестувал някого тази вечер.

— Това не е проблем. Това е хубаво.

— Не, не е за убийството. Човекът е журналист. Арестуван е за възпрепятстване на разследването.

— И ме будиш за това?

— Означава, че може да е надушил следа.

— Как би могъл? Полицията дори не…

— Наречи го предчувствие, ако искаш.

Хамънд погледна пак арестантската снимка. Гневен и решителен.

Макавой знаеше нещо.

— Мисля, че трябва да го наблюдаваме — каза той.

— Добре, както искаш — отвърна Вогъл. — Прати ми подробностите в съобщение и ще видя каква информация има. Кога се е случило това?

— Регистрирали са го предната вечер. Получих съобщение от програмата, която ти инсталира.

— Радвам се, че работи. Знаеш ли, това може да е добре за нас.

— Как?

— Все още не знам. По няколко начина. Нека поработя върху това.

Искаш ли да се видим сутринта? На дневна светлина?

— Не мога.

— Шибан вампир. Ще спиш по-късно.

— Не, през деня съм в съда. Ще свидетелствам.

— По кой случай? Може да дойда да те гледам.

— Неразкрит случай. Някакъв мъж убил момиче преди трийсет години.

Запазил ножа, мислел си, че като го измие, всичко ще е наред.

— Тъпак. Къде?

— В планината. Изхвърлил я в една пропаст на "Мълхоланд".

— Имам предвид къде е съдебната зала?

— О.

Хамънд осъзна, че и той не знае.

— Задръж.

Бръкна в раницата и извади призовката.

— В наказателния съд. Отдел 108, съдия Райли. Трябва да съм там в девет и ще съм първи.

— Е, може да се видим там. Междувременно аз ще се заема с репортера. В "Таймс" ли работи?

— В доклада за ареста не се казва. Пише, че професията му е журналист, а в обяснението се твърди, че е възпрепятствал разследването, като тормозел свидетел, без да разкрива, че е познат на жертвата.

— Мили боже, Чук, пропуснал си да ми кажеш най-важното. Познавал е жертвата?

— Така пише. В доклада.

— Добре, заемам се. Може да се видим в съда.

— Добре.

Вогъл затвори. Хамънд изключи телефона и го пусна в раницата.

Стоеше и мислеше.

— Чук?

Той рязко се извърна. Беше Касандра Неш. Началничката му. Беше излязла от кабинета си, без да я забележи.

— Ъ, да, какво има?

— Докъде стигна с онази партида? Като те гледам, май се помайваш.

— Не. Ъ, искам да кажа, че изчаквам. Попих я и сега просто ѝ давам време, след това ще започна хибридизация.

— Добре, значи ще приключиш преди края на смяната?

— Разбира се. Абсолютно.

— И сутринта си в съда, нали?

— Да, ще се заема и с това.

— Добре. Оставям те.

— Чувала ли си нещо за бъдещото развитие?

— Доколкото знам, все още сме трета смяна. Ще ти кажа, когато науча повече.

Хамънд кимна, наблюдаваше я как наглежда останалите лаборанти, как се прави на шефка. Мразеше Касандра Неш. Не защото му беше началничка. А защото беше надменна и фалшива. Харчеше си парите за дизайнерски чанти и обувки. Говореше за скъпи ресторанти, в които ходеха с онзи тъпак, мъжа ѝ, за да опитват гурме. Хамънд я наричаше наум Кеш, защото вярваше, че се мотивира само от парите и вещите като всички жени. Майната им, помисли си той, докато гледаше как Неш говори с един от другите лаборанти.

Върна се при гела, който приготвяше.

14

В девет сутринта Хамънд седеше на мраморна пейка в коридора на деветия етаж в сградата на Наказателния съд. Бяха му казали да чака там, докато дойде време да свидетелства. На пейката до него имаше записки и таблици, свързани с делото, и чаша черно кафе от снекбара близо до асансьора. Кафето беше ужасно. Не бе от изисканите марки, е които бе свикнал. Имаше нужда от него, защото едва се влачеше след осем часа нощна смяна, но с мъка преглъщаше неприятната течност и се страхуваше, че тя ще му създаде стомашни проблеми, които щяха да го последват на свидетелската скамейка. Спря да го пие.

В 9:20 детектив Клебър най-накрая се показа от вратата на съдебната зала и махна на Хамънд. Клебър ръководеше разследването по случая.

— Извинявай, спориха за процедура, преди да въведат съдебните заседатели — обясни той. — Но сега са готови.

— Аз също — каза Хамънд.

Беше свидетелствал много пъти и за него всичко бе рутинно. Освен удоволствието да знае, че той е Чука. Неговите свидетелства винаги подпечатваха съдбата на делото и свидетелската скамейка беше най-добрата гледна точка към този "момент" — мига, в който дори обвиняемият беше убеден в думите на Хамънд и надеждата изчезваше от очите му.

Той застана на свидетелската катедра, вдигна ръка и се закле да казва истината. Каза буква по буква двете си имена — Маршал Хамънд — и след това седна на скамейката, която беше между съдия Винсънт Райли и съдебните заседатели. Погледна към заседателите и се усмихна, готов за първия въпрос.

Прокурорът се казваше Гейнис Уолш. Той се занимаваше с доста от неразкритите случаи на лосанджелиската полиция и Хамънд бе свидетелствал пред него много пъти. Знаеше въпросите буквално наизуст, още преди да му бъдат зададени, но се държеше все едно всеки е нов за него и той го обмисля внимателно. Хамънд бе хилав човек — никога не се бе занимавал със спорт като малък, — с професионално изглеждаща козя брадичка и червеникави мустаци, които контрастираха на тъмнокестенявата му коса. Кожата му бе бледа като хартия след почти година нощни смени. Шегата на Вогъл по телефона бе в десетката. Той наистина приличаше на вампир, сварен неподготвен от дневната светлина.

— Господин Хамънд, може ли да кажете на съдебните заседатели каква е професията ви? — попита Уолш.

— Аз съм ДНК лаборант — каза Хамънд. — Работя в криминологичната лаборатория на полицията на Лос Анджелис, която се намира в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

— Откога сте на тази длъжност?

— Двайсет и един месеца работя за лосанджелиската полиция. Преди това съм работил осем години в криминологичната лаборатория на шерифската администрация на Ориндж Каунти.

— Може ли да обясните на дамите и господата съдебни заседатели какви са задълженията ви в полицейската лаборатория?

— Задълженията ми включват обработка на криминологични материали, които изискват ДНК анализи, писане на доклади със заключения по тези анализи и след това даване на свидетелски показания по тези заключения в съда.

— Може ли да ни разкажете малко повече за квалификацията си в областта на ДНК анализа и генетиката?

— Да, имам бакалавърска степен по биохимия от Университета на Южна Калифорния и магистърска степен по естествени науки със специалност генетика от Калифорнийския университет в Ървайн.

Уолш хвърли фалшива усмивка, както правеше винаги на този етап от процеса.

— Естествени науки — каза той. — Да не би да е онова, което ние, старите хора, наричаме добрата стара биология?

Хамънд му отвърна с фалшива усмивка, както правеше на всеки процес.

— Да, това е.

— Можете ли с прости думи да опишете какво е ДНК и как работи? — попита Уолш.

— Мога да опитам — каза Хамънд. — ДНК е съкращение за дезоксирибонуклеинова киселина. Това е молекула, съставена от две нишки, увиващи се една в друга и образуващи двойна спирала, която носи генетичния код на живите същества. Под код имам предвид указания за развитието на този организъм. ДНК на хората съдържа цялата наша наследствена информация и затова определя всичко, от цвета на очите до функцията на мозъка ни. Деветдесет и девет процента от ДНК в човешките същества е идентична. Последният един процент и безбройните комбинации в него ни правят уникални.

Хамънд отговаряше като гимназиален учител по биология. Говореше бавно и рецитираше информацията със страхопочитание. Уолш продължи нататък и бързо го преведе през най-важното в делото. Тази част се бе превърнала в такава рутина за Хамънд, че можеше да продължи на автопилот и да хвърли няколко погледа към обвиняемия. За първи път го виждаше на живо. Робърт Ърл Дайкс, петдесет и девет годишен водопроводчик, отдавна бе заподозрян за убийството на бившата си годеница Уилма Фурнет през 1990: тя бе наръгана и след това изхвърлена в пропастта от Мълхоланд Драйв. Сега най-накрая бе изправен пред правосъдието.

Той седеше на подсъдимата скамейка, облечен в костюм, който не му бе по мярка, най-вероятно осигурен от адвоката му. Пред него имаше бележник с жълти листи, в случай че му хрумнеше гениален въпрос, който да предаде на защитника до себе си. Но Хамънд виждаше, че листите са празни. Никой въпрос, зададен от него или адвоката му, нямаше да може да предотврати щетите, които Хамънд щеше да му нанесе. Той беше Чукът, който всеки момент щеше да се стовари.

— Това ли е ножът, който изследвахте за кръв и ДНК? — попита Уолш.

Вдигна прозрачен найлонов плик, в който имаше отворен сгъваем нож.

— Да, това е — каза Хамънд.

— Може ли да ни кажете как той стигна до вас?

— Да, той е бил иззет като доказателство по време на първоначалното разследване през 1990 година. Детектив Клебър го поднови и ми предаде ножа.

— Защо на вас?

— Всъщност той го предаде на екипа, изследващ ДНК, и аз получих задачата на ротационен принцип.

— Какво направихте с него?

— Отворих плика и изследвах ножа визуално за кръв, след това го поставих под увеличителна техника. Ножът изглеждаше чист, но виждах, че в дръжката има механизъм с пружина, затова поисках експерт по ножовете от инженерния отдел да дойде в лабораторията и да разглоби оръжието.

— Кой беше той?

— Джералд Латис.

— И той отвори ножа?

— Разглоби го и тогава изследвах пружинния механизъм под увеличителна лабораторна техника. Видях нещо, което ми приличаше на миниатюрно количество изсъхнала кръв на пружината. След това стартирах протокол за екстракция на ДНК.

Уолш попита Хамънд за научната страна на това действие. Това бе скучната техническа част, в която имаше опасност мислите на съдебните заседатели да се зареят нанякъде. Уолш искаше да поддържа жив интереса им към ДНК откритията и задаваше бързи и кратки въпроси, които изискваха бързи и кратки отговори.

За произхода на ножа Клебър вече бе свидетелствал. Той бе иззет от Дайкс при първия му разпит в разследването. Тогава детективите бяха поискали да бъде проверен за кръв, но бяха използвани архаични методи и консумативи и им бе казано, че е чист. Когато бе решил да възобнови разследването по настояване на сестрата на жертвата, Клебър бе донесъл ножа в лабораторията за ДНК анализ.

Най-накрая Уолш стигна до момента, в който Хамънд представяше откритието, че ДНК, извлечена от миниатюрното количество кръв от пружината на сгъваемия механизъм, съвпада с ДНК на жертвата, Уилма Фурнет.

— ДНК профилът, извлечен от материала по ножа, съвпада с профила от кръвта на жертвата, получен по време на аутопсията — каза Хамънд.

— До каква степен съвпада? — попита Уолш.

— Уникално съвпадение. Идеално съвпадение.

— Може ли да кажете на съдебните заседатели дали има статистика, свързана с идеалното съвпадение?

— Да, ние генерираме статистика, основаваща се на населението по цялата земя, за да придадем тежест на това съвпадение. В този случай жертвата е афроамериканка. В афроамериканската база данни честотата на този ДНК профил е един на тринайсет квадрилиона несвързани индивида.

— Като казвате един на тринайсет квадрилиона, за колко нули става въпрос?

— Това е тринайсет с петнайсет нули отзад.

— Може ли да обясните с прости думи значението на тази честота?

— Да. Населението на земята в момента е около седем милиарда. Този брой е значително по-малък от тринайсет квадрилиона. Това ни показва, че никой, който живее в момента или е живял през последните сто години на планетата, не може да има тази ДНК. Само жертвата по това дело. Само Уилма Фурнет.

Хамънд погледна скришом Дайкс. Убиецът седеше, без да помръдва, очите му бяха сведени към празния жълт лист пред него. Това беше мигът.

Чукът се бе стоварил и Дайкс знаеше, че всичко е свършило.

Хамънд бе доволен от ролята, която бе изиграл в съдебната пиеса. Той беше звездният свидетел. Но също така го болеше, че друг човек ще загази за нещо, което самият Хамънд не смяташе за кой знае какво престъпление.

Не се съмняваше, че Дайкс е направил каквото е било необходимо и че жената е получила това, което е заслужавала.

Въпреки това трябваше да остане за кръстосания разпит, но и той, и защитникът знаеха, че показанията му са непробиваеми. Науката не лъжеше. Науката беше чукът.

Погледна редиците зрители и видя една жена да плаче. Това беше сестрата, която бе настояла Клебър да поднови разследването след почти три десетилетия. Сега Хамънд беше нейният герой. Нейният супермен. С избродирана буква Н на гърдите, първата от Наука, той бе преборил злодея.

Жалко, че сълзите ѝ не го трогваха. Не изпитваше съчувствие към нея, нито към дълго стаяваната ѝ болка. Хамънд вярваше, че жените заслужават всичката болка, която получават.

Два реда зад плачещата жена Хамънд видя Вогъл. Той се бе промъкнал незабелязано в съдебната зала. Сега Хамънд си спомни за по-големия злодей, който бе на свобода. Сврачката. И че всичко, за което Хамънд и Вогъл бяха работили, е изложено на риск.

15

Когато Хамънд приключи със слабия кръстосан разпит на защитника и най-накрая бе освободен като свидетел, Вогъл го чакаше в коридора. Той бе на същата възраст, но имаше съвсем различно излъчване. Хамънд бе ученият, бялата шапка, а Вогъл бе хакерът с черна шапка. Вогъл беше от хората, които имат в гардероба си само джинси и тениски. И това не се бе променило, откакто бяха съквартиранти в колежа.

— Браво, Чук! — каза Вогъл. — Този отива в пандиза!

— Не викай — предупреди го Хамънд. — Какво правиш тук?

— Исках да видя как ще му нариташ задника.

— Глупости.

— Добре, ела с мен.

— Къде?

— Дори няма да излизаме от сградата.

Хамънд последва Вогъл по коридора към асансьора. Вогъл натисна бутона за надолу, обърна се към Хамънд и каза:

— Той е тук.

— Кой? — попита Хамънд.

— Онзи тип. Репортерът.

— Макавой? Как така е тук?

— Ще му повдигнат обвинение. Да се надяваме, че не сме го изпуснали.

Слязоха с асансьора на третия етаж и влязоха в голямата и шумна съдебна зала на съдия Адам Крауър. Седнаха на една от пълните скамейки за зрители. Хамънд никога не бе виждал тази част от системата, в която играеше роля. Няколко адвокати ставаха и сядаха, докато чакаха имената на клиентите им да бъдат извикани. Обвиняемите бяха отвеждани в клетка от дърво и стъкло, за да разговарят със защитниците си или със съдията, когато дойдеше време за делото им. Изглеждаше като организиран хаос, място, на което никой не би искал да попадне, освен ако няма избор или не му платят.

— Какво правим? — прошепна Хамънд.

— Ще видим дали Макавой ще бъде обвинен — прошепна му в отговор Вогъл.

— Как ще разберем?

— Само гледай хората, които довеждат. Може да го зърнем.

— Добре, но какъв е смисълът? Не разбирам защо ще гледаме този тип.

— Защото може да имаме нужда от него.

— Как?

— Както знаеш, детектив Матсън е подал доклад по случая в електронния архив на полицейското управление. Погледнах го. Прав си, репортерът е познавал Портреро, жертвата. Детективите са го разпитвали и той доброволно е дал ДНК проба, за да докаже, че не е убиецът.

— Е, и? — попита Хамънд.

— Тази ДНК проба някак си се озовала в твоята лаборатория. И знаеш какво да направиш с нея.

— За какво говориш?

Хамънд осъзна, че е казал това прекалено високо. Хората на пейките пред него се обърнаха назад. Това, което Вогъл предлагаше, бе повече от всичко, за което досега си бяха помисляли.

— Първо — прошепна той, — ако не е възложена на мен, няма как да се доближа до нея, процедурите са по-различни от тези в Ориндж Каунти.

Второ, и двамата знаем, че той не е Сврачката. Никога не бих накиснал невинен човек.

— Стига де, нали точно това правеше в Ориндж Каунти — прошепна Вогъл.

— Какво? Това беше съвсем различно. Не позволих на човек да отиде в затвора за нещо, което дори не е престъпление. Не съм го пратил там. А тук става въпрос за убийство.

— В очите на закона беше престъпление.

— Чувал ли си някога поговорката, че е по-добре сто виновни да се спасят, отколкото един невинен да страда? Шибаният Бенджамин Франклин.

— Както и да е. Казвам само, че можем да използваме този тип, за да спечелим време. Време, през което да намерим Сврачката.

— И тогава какво? Да кажа: "Извинявай, че ти подправих ДНК пробата"? Това може да ти се струва редно, но не и на мен. Трябва да спрем всичко. Всичко. Веднага.

— Не още. Това трябва да продължи, за да намерим този човек.

Ужасът, който се бе надигнал в гърдите на Хамънд, вече бушуваше с пълна сила. Знаеше, че омразата и алчността му го бяха довели дотук. Беше кошмар, от който не виждаше как ще излезе.

— Хей — прошепна Вогъл. — Мисля, че това е той.

Вогъл леко посочи с брадичка към клетката в предната част на съдебната зала. Приставите бяха въвели свежа порция арестанти. Хамънд си помисли, че третият мъж прилича на онзи от снимката, която Вогъл бе изровил предната вечер. Приличаше на репортера Джак Макавой.

Изглеждаше уморен и съсипан от нощта, прекарана в затвора.