Мръсната четворка

43

Събрахме се в студио "Сън Рей" на Кахуенга Булевард, за да запишем последния епизод на подкаста за Сврачката. Последният, докато не се случеше някакъв истински пробив в разследването, който да бъде достоен за нов епизод. Бях направил вече седемнайсет. Бях обсъдил историята от всеки възможен ъгъл и бях интервюирал всеки, свързан със случая, който бе готов да застане с името си и да бъде записан. Дори и Гуинет Райе в болничната ѝ стая, като вместо нея говореше електронно устройство, управлявано от лаптопа ѝ.

Този последен епизод бе изобилно рекламирана дискусия на живо с всички участници в случая, които успях да събера. В студиото имаше кръгла маса и апаратна. Тук бяха Рейчъл Уолинг, Мец от ФБР, детектив Руис от полицейския участък в Анахайм, Майрън Левин от "Навременно предупреждение" и Ерве Гаспар, адвокатът на Джесика Кели, жертвата на Уилям Ортън. Така и не успях да разбера дали Руис или Гаспар бяха моето Дълбоко гърло. И двамата отричаха. Но Гаспар с готовност прие поканата да участва в подкаста, а Руис се нуждаеше от убеждаване. Това наклони везните към Гаспар. Той се наслаждаваше на тайната роля, която бе изиграл в разследването.

Емили Атуотър щеше да се включи по телефона от неизвестното си местонахождение в Англия и бе готова да отговаря на въпросите.

Имахме обаждания още преди да започне излъчването. Това не ме изненадваше. Слушателите на подкаста непрекъснато се увеличаваха.

Повече от половин милион души вече бяха слушали епизода от предишната седмица, когато бе обявено обсъждането на живо.

Събрахме се около кръглата маса и Рей Столингс, звукорежисьорът и собственик на студиото, ни раздаде слушалки и провери и нагласи микрофоните.

Моментът бе неловък за мен. Бяха минали почти три месеца от опита за отвличане на Робинсън Фелдър. През това време бях виждал Рейчъл само веднъж, и то когато бе дошла в апартамента ми, за да си вземе някои дрехи, които бе оставила там.

Вече не се виждахме, въпреки че се извиних и се отказах от обвинението, което бях отправил към нея в онази последна вечер. Както ме бе предупредила, това обвинение бе съсипало всичко. С нас вече беше свършено. За да я накарам да дойде за последния епизод на подкаста, трябваше да проведа лобистка кампания по имейла, която бе дигитална версия на пълзене по корем. Можех и без нея, но се надявах, че ако се съберем в една стая, може пак да прехвърчи искра или поне да получа възможност отново да призная греховете си и да поискам прошка и разбиране.

Не бяхме прекъснали напълно комуникацията си, защото все още бяхме свързани от случая със Сврачката. Тя беше моят източник. Тя имаше достъп до Мец и разследването на ФБР; аз имах достъп до нея. Макар да общувахме само по имейл, все пак общувахме и аз неведнъж се бях опитвал да говоря с нея извън отношенията ни като източник и репортер.

Но тя отбиваше тези опити и настояваше от сега нататък комуникацията ни да е само на професионално ниво.

Наблюдавах я, докато Рей нагласяваше микрофона пред устните ѝ и я караше да произнесе името си няколко пъти, докато настрои нивата на звука. Тя избягваше да среща очите ми през цялото време. Бях озадачен от този обрат, както и от всичко друго, което се бе случило по време на това разследване. Не можех да разбера какво мое качество или каква липса ме кара да се съмнявам в нещо сигурно и да търся пукнатини в основите му.

След като ни включиха на живо, започнах с предварително приготвеното въведение, което пусках в началото на всеки епизод на подкаста.

— Смъртта е моят ресор. Изкарвам си парите с нея. Градя професионалната си репутация върху нея… Аз съм Джак Макавой, а това е "Ресор: убийство", подкаст за истински престъпления, който ще ви отведе отвъд заглавията по следите на убиец с разследващите по случая. С този епизод завършва първият сезон, в него ще чуете дискусия на живо с разследващите, адвокатите и журналистите, участвали в изобличаването и проследяването на серийния убиец, известен като Сврачката…

И така нататък. Представих гостите в студиото и започнах да приемам въпроси от слушателите. Повечето бях рутинни и леки. Аз бях модераторът и избирах кой участник да отговаря. Всеки бе предупреден предварително да отговаря кратко и точно. Колкото по-кратки бяха отговорите, толкова повече въпроси можехме да получим. Прехвърлих много от тях на Рейчъл, като си мислех, че така мога някак си да разговарям с нея. Но след известно време се почувствах засрамен и празен.

Най-необичайният въпрос дойде от жена, която се представи като Чарис. Тя не попита нищо за случая със Сврачката. Но каза, че преди единайсет години сестра ѝ Кайли била отвлечена и убита, а тялото ѝ било захвърлено в пясъка под кея във Венис. И че полицията така и не арестувала никого за престъплението и доколкото ѝ било известно, случаят не се разследвал.

— Въпросът ми е дали бихте разследвали този случай — попита Чарис.

Питането беше толкова извън контекста, че се затрудних да отговоря.

— Ами — започнах, — бих могъл да го проуча и да проверя какво е направила полицията, но аз не съм детектив.

— Ами Сврачката? — попита Чарис. — Вие го разследвахте.

— Обстоятелствата бяха малко по-различни. Работех по статия и се оказа, че съм попаднал на сериен убиец. Аз…

Прекъсна ме тракване в слушалката. Чарис бе затворила.

Хванах пак юздите на дискусията и удължихме епизода.

Рекламираният час се превърна в деветдесет минути и единственият път, в който се отклонихме от въпросите, беше когато прочетох рекламите на спонсорите, които бяха най-вече други подкасти за истински престъпления.

Слушателите, които се обаждаха, бяха ентусиазирани за "Ресор: убийство" и питаха за какво ще се разказва в следващия сезон и кога ще започне. На тези въпроси още нямах официален отговор. Но беше хубаво да знам, че имам публика, която ме чака. Това повдигна умърлушения ми дух.

Трябваше да призная, че тайно се надявах той да ми се обади.

Сврачката. Надявах се, че е един от слушателите на подкаста и че ще усети порив да ми се обади и да дразни или заплашва журналистите или разследващите. Затова оставих разговора да продължи толкова дълго.

Исках да стигна до всеки слушател, който чакаше да говори.

Но това така и не се случи и когато отговорихме и на последния въпрос и спряхме живото излъчване, погледнах през масата към Мец. И преди бяхме говорили за възможността да се обади неизвестният субект, както във ФБР наричаха заподозрения. Той поклати глава, а аз свих рамене.

Погледнах Рейчъл, която седеше до Мец. Тя вече си сваляше слушалките.

Видях, че докосва ръката му, навежда се и му прошепва нещо. Жестът ми се стори интимен. Духът ми падна още повече.

Приключих с обичайните благодарности към създателите на подкаста: събеседниците, спонсорите, студиото и звукорежисьора. Обещах на слушателите, че ще има нова глава за случая със Сврачката веднага щом нещо се случи. Завършихме с мелодия на саксофонистката Грейс Кели, която се казваше "Край гроба".

И това беше. Свалих си слушалките и ги окачих на стойката на микрофона. Другите направиха същото.

— Благодаря на всички — казах. — Стана добре. Надявах се Сврачката да се обади, но вероятно е бил зает с прането днес.

Беше тъп и безчувствен опит за шега. Никой дори не се усмихна.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Рейчъл. — Така че си тръгвам.

Радвам се, че ви видях.

Тя ми се усмихна, докато ставаше, но тази усмивка не ми вдъхна никаква надежда. Гледах я, докато излизаше от студиото.

Гаспар и Руис бяха следващите, които излязоха, защото трябваше да шофират чак до Ориндж Каунти. Попитах Рей дали Емили още е на линия, но той каза, че е затворила. Майрън също си тръгна, а след него и Мец.

Останах с Рей, който имаше въпроси дали искам да монтира разговора и да го съкрати до час, или да го пусне целия като финален епизод на сезона.

Казах му да го остави целия. Тези, които не бяха слушали версията на живо, можеха да си я свалят и да я слушат, колкото си поискат.

Слязох с асансьора до мазето на сградата. Паркингът винаги беше пълен и служителят Родриго непрекъснато трябваше да мести неправилно спрелите, за да могат хората да влизат и да излизат. Когато асансьорът се отвори, видях, че Рейчъл чака заедно с Мец за колите им. Спрях се. Не бях сигурен защо. Мислех си, че ако Мец се качи пръв в колата си, ще имам възможност да поговоря с Рейчъл и може би дори да я помоля за среща, за да уточним какво се случва с нас. През последния месец бях използвал постъпленията от реклами от подкаста, за да си взема на лизинг нова кола и да наема по-голям апартамент. След десет години с разбрицания джип вече имах нова кола: рейндж роувър, който олицетворяваше зрелостта и сигурността. Мислех си, че можем да оставим колата на Рейчъл на паркинга и да отидем в "Мисели" за следобедна чаша вино.

Но грешах. Родриго докара една кола, която познах, че е на федералните, и двамата тръгнаха към нея, а Рейчъл седна на предната седалка до шофьора. Това ми каза повече, отколкото исках да знам. Бях засрамен и изчаках, докато потеглят, преди да изляза на паркинга.

Но бях преценил грешно времето. Точно когато излязох, Рейчъл се обърна, за да се пресегне през рамото си за колана. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна, докато колата на ФБР се отдалечаваше. Усмивката ми заприлича на извинение. И на сбогуване.

Родриго се появи иззад мен.

— Господин Джак — каза той. — Готов сте. Първи ред, ключовете са на предната гума.

— Благодаря, Родриго — отговорих, като не свалях очи от колата на Мец, която завиваше по "Кахуенга".

След като тя изчезна от погледа ми, отидох сам до колата си.

44

Реших, че няма къде другаде да отида, освен вкъщи. Поех по "Кахуенга" на север. Карах по шосето, което правеше голям завой на запад и се преливаше във Вентура Булевард, за да стигна до Студио Сити.

Новото ми жилище беше апартамент с две спални на "Вайнланд". Мислех за това, което току-що бях видял на паркинга и как би трябвало да го тълкувам. Не обръщах внимание на пътя и не забелязах стоповете пред мен.

Системата против сблъсъци на новия ми джип се включи и от таблото прозвуча стряскаща аларма. Излязох от съзерцанието си и натиснах рязко спирачката с двете си стъпала. Джипът спря със свистене по асфалта на две педи от приуса, който бе пред мен. Усетих глух удар отзад.

— Мамка му!

Облегнах се и погледнах в огледалото за обратно виждане, след това слязох, за да огледам пораженията. Отидох зад колата и видях, че следващата е на цели два метра зад мен. По задницата на автомобила не се виждаше никаква повреда. Погледнах към другия шофьор. Прозорецът му беше свален.

— Удари ли ме? — попитах.

— Не, не съм те удрял — каза той възмутено.

Проверих пак задницата на колата си. Все още бях с временен номер.

— Хей, приятел, какво ще кажеш да се качиш на хубавата си нова кола и да продължиш — каза другият шофьор. — Задържаш движението с тези глупости.

Махнах с ръка на него и на грубостта му и седнах зад волана, озадачен от цялата ситуация. Продължих напред, като си мислех за случилото се.

Чудех се дали нещо в новата кола не е развалено или разхлабено и след това си спомних за ИКЕА. Новият ми апартамент беше два пъти по-голям от стария. Това бе наложило купуването на още мебели и бях направил доста курсове до ИКЕА в Бърбанк, откакто си бях взел новия джип, като използвах задния му багажник. Но бях сигурен, че не съм забравил нищо там. Багажникът беше празен. Или би трябвало да бъде.

И тогава ме озари мисъл. Погледнах в огледалото за обратно виждане, но този път се интересувах повече какво има от моята страна на задното стъкло, отколкото зад колата. Подвижната преграда към багажника си бе на мястото. Всичко изглеждаше наред.

Извадих телефона и звъннах с бързо избиране на Рейчъл. Звъненето забумтя по стереоуредбата на колата. Бях забравил за блутут връзката, която търговецът бе инсталирал, когато взех автомобила.

Бързо натиснах бутона на таблото и изключих звуковата уредба.

Звъненето остана само в телефона и ухото ми.

Но Рейчъл не вдигаше. Вероятно все още беше с Мец и си мислеше, че ѝ се обаждам за някакъв сълзлив разговор, в който да я моля да се върне при мен. Обаждането ми бе прехвърлено на гласова поща и аз затворих.

Обадих се пак и докато чаках, се пресегнах към лаптопа си на седалката до мен и го отворих. Знаех, че имам мобилния телефон на Мец във файл на десктопа.

Но този път Рейчъл вдигна.

— Джак, моментът не е подходящ.

Затворих лаптопа и заговорих с тих глас.

— С Мец ли си?

— Джак, няма да ти се обяснявам с кого…

— Нямах предвид това. Все още ли си с Мец?

Пак погледнах в огледалото за обратно виждане и осъзнах, че трябва да спра да говоря на висок глас.

— Да — отвърна Рейчъл. — Той ме връща в офиса ми.

— Провери си съобщенията — казах.

И затворих.

Когато стигнах до кръстовището с "Вайнланд", трафикът отново се забави. Използвах момента, за да напиша съобщение до Рейчъл.

Когато го изпратих, осъзнах, че автокоректът бе поправил Сврачката на Свраката. Но предположих, че тя ще разбере.

Така и стана и почти веднага получих отговор.

Вече бях до сградата, в която живеех, но я подминах. И написах отговор.

Телефонът ми изписука и на екрана се появи името на Рейчъл.

Вдигнах, но не казах нищо.

— Джак?

Изкашлях се с надеждата, че тя ще разбере, че не искам да се издавам, че говоря по телефона, на човека в багажника.

— Добре, разбрах — каза Рейчъл. — Не можеш да говориш. Така че слушай, имаш два избора. Отиди на оживено място и паркирай някъде, където има хора, слез и се отдалечи от колата. Дай ми местоположението и ние ще се опитаме да закараме там полицията и да се надяваме, че ще го заловим.

Тя изчака известно време за някакъв отговор, преди да продължи с втория избор. Сигурно бе разбрала мълчанието ми като интерес към алтернативен план.

— Добре, другият начин е да се погрижим наистина да го хванем.

Караш към определено място и ние организираме подкова като преди и най-накрая го залавяме. Този избор е по-рискован за теб, разбира се, но мисля, че ако не спираш колата, той няма да предприеме нищо. Ще чака.

Млъкна. Аз не казах нищо.

— Е, Джак, направи следното. Изкашляй се веднъж, ако искаш първия план. Не кашляй и не прави нищо, ако искаш да е вторият Осъзнах, че ако се забавя, за да обмисля възможностите, мълчанието ми ще потвърди, че предпочитам по-рискования план. Но нямаше проблем.

В този момент си спомних Гуинет Райе в болницата, обградена от тръбички и машини, и електронната ѝ молба да не залавяме Сврачката жив.

Исках втората възможност.

— Добре, Джак, план две — каза Рейчъл. — Изкашляй се, ако съм разбрала погрешно.

Мълчах и Рейчъл прие потвърждението.

— Трябва да се качиш на 101-ва магистрала и да тръгнеш на юг — каза тя. — Ние току-що минахме по нея, празна е. Ще можеш да стигнеш до Холивуд и дотогава ще имаме план. Обръщаме и тръгваме натам.

Приближавах южно отклонение за 170-а магистрала. Знаех, че тя се слива със 101-ва след по-малко от километър и половина на юг. Рейчъл продължи:

— Ще оставя линията отворена, докато Мат организира всичко — той говори с полицията в Лос Анджелис. Те ще успеят да се мобилизират по-бързо. Ти само продължавай да се движиш. Той няма да предприеме нищо, докато се движиш.

Кимнах, макар да знаех, че тя не може да ме види.

— Но ако се случи нещо, трябва да спреш, да слезеш от колата и да избягаш. Пази се, Джак… имам нужда… да си в безопасност.

Усетих тихия и по-интимен тон в гласа ѝ и исках да отговоря. Надявах се, че мълчанието ми е казало нещо. Но в ума ми бързо се промъкна съмнение. Дали не бях оставил нещо в багажника? Дали ударът, който бях чул, не беше от дупка на пътя? Бях мобилизирал ФБР и полицията на Лос Анджелис заради предчувствие. Вече исках да се бях изкашлял веднъж и да бях обърнал към полицейския участък на Северен Холивуд.

— Добре, Джак — каза Рейчъл, гласът ѝ отново бе придобил командващ тон. — Ще се свържа пак с теб, когато организираме всичко.

Извадих късмет: видях пред себе си зелена светлина за влизане в магистралата.

Отхвърлих съмнението и завих. Завих през отбивката и вече карах на юг по 170-а. Влязох в една от лентите, чрез които тя се сливаше със 101-ва, и вдигнах скоростта до 95 км/ч. Рейчъл се оказа права. Магистралата беше умерено натоварена, но нямаше задръствания. Беше преди час пик и по-голямата част от трафика се движеше на север от центъра към предградията в Долината и отвъд нея.

След като се качих на 101-ва магистрала, се престроих в най-бързата лента и останах там, като вече се движех с 80 км/ч. През няколко секунди проверявах в огледалото за обратно виждане и държах телефона до лявото си ухо. Чувах гласа на Мец, който говореше по друг телефон в колата с Рейчъл. Беше приглушен и не можех да разбера всичко, което казваше. Но определено чувах напрежението в гласа му.

Скоро стигнах прохода Кахуенга и видях сградите на "Кепитъл Рекърдс" пред мен. Вече сглобявах картинката, докато чаках Рейчъл да се върне на линията и да ми каже какъв е планът. Осъзнах, че Сврачката все пак е слушал подкаста и му бях дал всичко, от което бе имал нужда. В края на всеки епизод бях споменавал звукозаписното студио, когато благодарях на Рей Столингс. След това многократно бях рекламирал часа и датата на живото излъчване на дискусията, която щеше да бъде последният епизод.

След това Сврачката бе трябвало само да огледа сградата, в която се намираше студиото "Сън Рей", за да реши как да се възползва от паркинга.

Служителят оставяше ключовете на колите, които местеше, на предната гума. Сврачката сигурно се бе промъкнал, докато Родриго се занимаваше с автомобилите, бе използвал ключовете, за да отключи рейндж роувъра, и след това се бе скрил отзад.

Внезапно осъзнах, че има и друга възможност. Бях рекламирал времето и мястото на излъчването пред всички. Беше възможно някой друг да се е скрил отзад, а не Сврачката. Друг откачен инцел като Робинсън Фелдър. Свалих телефона от ухото си, за да изпратя съобщение на Рейчъл за тази възможност, но тогава пак чух гласа ѝ.

— Джак?

Мълчах и чаках.

— Имаме план. Искаме да отидеш до Сънсет Булевард и да завиеш в отбивката. Тя ще те изведе на "Ван Нес" на кръстовището с "Харолд Уей".

Завий веднага вдясно по "Харолд Уей" и ние ще сме готови за теб.

Полицията на Лос Анджелис е пратила два екипа, и други пътуват натам. С Мат сме на две минути от мястото. Изкашляй се, ако разбираш, и тогава ще сме готови.

Изчаках един миг и се изкашлях силно. Бях готов.

— Добре, Джак, сега искам да се опиташ да ми изпратиш есемес с описание на колата, която караш. Знам, че спомена в скорошен имейл, че имаш нов автомобил. Дай ми марка, модел и цвят. Цветът е важен, Джак.

Искаме да знаем какво да очакваме. Също така ми прати и последната пресечка, през която си преминал, за да се ориентираме за времето. Давай напред, но бъди внимателен. Не катастрофирай, докато пишеш съобщението.

Свалих телефона и написах необходимата информация в есемес до нея, като непрекъснато местех вниманието си от екрана към огледалото за обратно виждане и пътя пред себе си.

Току-що бях изпратил съобщението, в което ѝ казвах, че току-що съм минал през отбивката за Хайланд, когато очите ми се преместиха на пътя пред мен и видях във всички ленти да светват стопове.

Движението спираше.

45

Пред нас имаше катастрофа. От високия си джип виждах над покривите на няколко коли отпред и виждах дима и обърнатата кола, която блокираше бързата лента и лявата половина на магистралата.

Знаех, че пак трябва да се престроя вдясно, преди да спра напълно.

Включих мигача и почти на сляпо тръгнах през четирите ленти със забавен трафик.

Движенията ми предизвикаха хор от клаксони на ядосани шофьори, които се опитваха да направят същото като мен. Трафикът вече пълзеше и разстоянията между колите се смаляваха, но никой на пътя нямаше такъв спешен случай като мен. Не ми пукаше за гнева и клаксоните им.

— Джак? — обади се Рейчъл. — Чувам клаксоните, какво има? Знам, че не можеш да говориш. Опитай се да ми пратиш есемес. Получихме информацията, която ни прати. Опитай да ми кажеш какво се случва.

Постъпих като повечето шофьори в Лос Анджелис, когато бяха сами в колите си. Наругах трафика.

— По дяволите! Защо спираме?

Оставаше ми да пресека една лента и смятах, че това ще е най-бързият начин да заобиколя катастрофата. Не вярвах вече на огледалата и се бях полуизвърнал на седалката, за да наблюдавам конкуренцията през прозореца, като през цялото време държах телефона до ухото си.

— Добре, Джак, разбрах — каза Рейчъл. — Мини през аварийната лента, направи каквото трябва, но ела тук.

Изкашлях се веднъж, без да знам вече дали това означава да или не.

Знаех само, че трябва да заобиколя задръстването. След като подминех катастрофата, магистралата щеше да е широко отворена и аз щях да летя.

Бях подминал бавно отбивката за Хайланд и видях, че катастрофата е на двеста метра отпред, преди изхода за Вайн Стрийт. Там трафикът бе спрял напълно.

Вече виждах, че хората слизат от колите си и се разхождат по магистралата. Автомобилите се движеха сантиметър по сантиметър покрай димящата смачкана кола. Чувах приближаващите се зад мен сирени и знаех, че пристигането на бърза помощ ще задръсти движението още повече и за по-дълго. Също така знаех, че мога да отида при тях със смъртоносния товар, който си мислех, че возех. Но дали щяха да разберат в каква ситуация се намирам? Дали щяха да го заловят?

Докато обмислях тези въпроси и разсъждавах върху последния километър, който трябваше да измина до Сънсет Булевард, чух силно тракване в задната част на колата.

Обърнах се и видях, че преградата към багажника е отворена и се е прибрала в кутията си като щора на прозорец.

Там се надигна някакъв силует. Мъж. Огледа се, сякаш за да се ориентира, но после видя през задния прозорец, че сирените, които бе чул, са на линейка, която си проправяше път към мястото на катастрофата.

Обърна се и погледна право към мен.

— Здравей, Джак — каза той. — Къде отиваме?

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах. — Какво искаш?

— Мисля, че знаеш кой съм — отвърна той. — И какво искам.

Започна да се катери към задната седалка. Пуснах телефона и настъпих газта. Колата се стрелна напред и аз извъртях волана надясно.

Закачих десния ъгъл на колата пред мен, докато джипът влизаше в аварийната лента. Гумите се завъртяха по чакъла и боклуците, преди да се задвижат. В огледалото за обратно виждане видях как натрапникът падна обратно в багажника, където се бе крил.

Но бързо се появи пак и започна да се катери към задната седалка.

— По-бавно, Джак — каза той. — Закъде си се разбързал?

Не отговорих. Мислите ми препускаха по-бързо от колата, докато се опитвах да измисля план за бягство.

Изходът за Вайн Стрийт беше малко след мястото на катастрофата. Но какво щях да постигна така? Изборите ми изглеждаха прости в този пълен с адреналин момент. Битка или бягство. Да продължа да се движа или да спра колата, да сляза и да бягам.

Подсъзнателно разбирах едно. Ако тръгнех да бягам, Сврачката отново щеше да избяга.

Натиснах газта.

По-малко от сто метра, преди да задмина задръстването и да изляза от аварийната лента, един очукан пикап, пълен с градинско оборудване, внезапно излезе пред мен и потегли с много по-малка скорост.

Извих пак волана надясно и се опитах да го задмина, без да намалявам скоростта. Колата ми остърга бетонната стена, която отделяше магистралата, и след това се блъсна странично в пикапа и го избута към колите вляво. Последва хор от клаксони и звук от смачкан метал, но аз продължих напред. Изправих волана и погледнах в огледалото за обратно виждане. Мъжът зад мен бе изхвърлен на пода под задната седалка.

След две секунди вече бях подминал задръстването и пред мен се отвориха петте ленти на магистралата.

Но все още бях на половин километър от изхода за "Сънсет" и знаех, че няма да мога да удържа Сврачката още дълго. Телефонът беше някъде в колата и предполагах, че Рейчъл още слуша. Реших да проведа последен — както си мислех — разговор с нея.

— Рейчъл! — извиках. — Аз…

Една ръка обви шията ми и ме накара да млъкна. Главата ми се килна назад към облегалката. Посегнах с една ръка и се опитах да се освободя, но Сврачката ме държеше здраво и увеличаваше натиска.

— Спри колата — каза той в ухото ми.

Забих стъпала в пода и се опитах да се избутам назад и да освободя място в хватката му. Колата увеличи скоростта.

— Спри колата — повтори той.

Осъзнах едно нещо: аз имах колан, а той — не. Спомних си как търговецът ми беше разказвал за безопасността и устройството на колата.

Нещо за защитата от претъркаляне. Но тогава не ми се бе сторило интересно. Исках само да подпиша документите и да си тръгна, а не да слушам неща, които никога няма да ми потрябват.

Но сега ми трябваха.

Усетих как колата автоматично се снижи в режим за висока скорост, когато дигиталният скоростомер показа 135 км. Пуснах ръката на нападателя ми, хванах волана с две ръце и рязко завих наляво.

Колата отскочи рязко наляво и след това силите на физиката свършиха работата. За части от секундата се задържа на пътя, а след това предното ляво колело се отдели от асфалта, а след него същото направи и задната лява гума. Мисля, че колата се понесе във въздуха поне метър, а след това се преобърна странично, удари се в земята и продължи да се върти по магистралата.

Всичко сякаш се случваше на забавен каданс, тялото ми се мяташе във всички посоки при всеки удар. Усетих, че ръката около шията ми падна.

Чух силно раздиране на метал и взривно чупене на стъкло. В колата и навън полетяха парчета от вече празните прозорци. Лаптопът ми ме удари в ребрата и в някакъв момент изгубих съзнание.

Когато се свестих, висях с главата надолу от седалката. Погледнах надолу към тавана на колата и видях, че по него от мен капе кръв. Пипнах си главата и открих източника: дълго парче стъкло на темето ми.

Зачудих се какво се бе случило. Дали някой ме бе ударил? Аз ли бях ударил някого?

И тогава си спомних.

Сврачката.

Огледах се, доколкото можах. Не го видях. Задната седалка на колата беше изкъртена от катастрофата, бе паднала към тавана и ми пречеше да видя.

— Мамка му — казах.

В устата ми имаше вкус на кръв.

Усетих остра болка отстрани на торса и си спомних за лаптопа. Той ме бе ударил в ребрата.

Посегнах с лявата ръка надолу към тавана, за да се подпра, а с другата откопчах колана. Ръката ми не беше достатъчно силна и паднах на тавана, краката ми все още бяха омотани в педалите. Бавно се снижих. Докато го правех, чух тих глас да ме вика.

Огледах се и видях мобилния си телефон на асфалта на около метър и половина от предното стъкло. Екранът бе напукан, но успях да прочета на него името на Рейчъл. Линията още не беше прекъсната.

След като освободих краката си, изпълзях през отвора, където някъде се бе намирало предното стъкло, и посегнах към телефона.

— Рейчъл?

— Джак, добре ли си? Какво стана?

— Ъ… катастрофирахме. Тече ми кръв.

— Пътуваме към теб. Къде е заподозреният?

— Какво?

— Сврачката, Джак. Виждаш ли го?

Сега си спомних за ръката около шията ми. Сврачката. Канеше се да ме убие.

Изпълзях от смачканата кола и колебливо се изправих до предния капак на преобърнатия рейндж роувър. Видях хора да тичат по аварийната лента на магистралата към мен. Приближаваше се и кола с присвяткваща синя лампа.

Направих няколко трудни стъпки и осъзнах, че нещо не е наред с краката ми. С всяка крачка усещах остра болка от левия глезен към бедрото. Въпреки това не спирах да се движа около колата и да се взирам през прозорците към задната седалка.

Нямаше следа от друг човек. Но колата бе килната неравномерно на земята. Когато хората стигнаха до мен, чух панически викове.

— Трябва да преместим това! Той е отдолу!

Закуцуках към тях и видях това, което виждаха те. Колата бе килната, защото Сврачката беше под нея. Виждах протегнатата му ръка изпод покрива. Внимателно приклекнах към асфалта и погледнах под смачканите ламарини.

Сврачката бе премазан. Лицето му бе извърнато към мен и очите му бяха отворени, едното се взираше безжизнено, другото бе със счупена орбита и изкривено.

— Помогнете ми да вдигнем това от него! — извика някой към другите, тичащи към мястото на катастрофата.

Понечих да се изправя.

— Не си правете труда — казах. — Прекалено късно е.