Мръсната четворка

41

Сто дни след публикуването на първата статия Сврачката все още не беше идентифициран и заловен. През това време с Емили Атуотър написахме още трийсет и две статии, следяхме разследването и бяхме преди всички други медии, които се нахвърлиха като скакалци след първия ни текст. Майрън Левин договори ексклузивно партньорство с "Лос Анджелис Таймс" и повечето ни статии излязоха на първа страница под главата. Отразявахме разрастващото се разследване и потвърждението на още две жертви. Публикувахме обстоен разказ за Уилям Ортън и обвинението му в изнасилване, от което се бе измъкнал. Написахме статия за Гуинет Райе, а по-късно и за кампанията за набиране на средства, с които да покрие медицинските си разходи. Дори пуснахме текстове, отразяващи отвратителния интернет култ към Сврачката сред групите на инцелите, които се възхищаваха от стореното от него на жертвите жени.

Притесненията на Майрън Левин, че ще загуби половината си екип, се сбъднаха, но по неочаквани причини. След като Сврачката беше още на свобода, Емили се уплаши прекалено много, че ние ще сме следващите му мишени. Когато историята започна да губи кислород заради липса на развитие, тя реши да напусне "Навременно предупреждение". Получихме предложения за книга и подкаст. Решихме тя да сключи сделка за книгата, а аз да запиша подкаста. Тя се върна в Англия и заживя на скрито място, за което дори и аз не знаех. Твърдеше, че така е по-добре, защото секретността гарантираше, че няма да бъда принуден да издам местонахождението ѝ на никого. Общувахме почти всеки ден и аз ѝ изпратих по имейл записките си за последните статии, които тя пишеше и публикуваше от името на двама ни.

Навършването на сто дни от появата на историята отбеляза и края в "Навременно предупреждение" за мен. Бях дал предизвестие и бях решил, че ако има нова информация, ще я публикувам в подкаста. Това бе нова форма на журналистика и повече ми харесваше да влизам в звукозаписна кабина и да разказвам историята, отколкото да я пиша.

Нарекох подкаста "Ресор: убийство".

Майрън не беше прекалено разстроен, че трябва да ни намери заместници. Вече имаше цяло чекмедже кандидатури от журналисти, които искаха да работят за него. Сврачката бе поставил "Навременно предупреждение" под светлините на прожекторите. Вестници, сайтове и телевизионни предавания от целия свят трябваше да ни цитират като откриватели на историята. Появих се като гост по Си Ен Ен, "Добро утро, Америка" и "Гледна точка". "Шейсет минути" следяха статиите ни, "Уошингтън Поуст" написа очерк за Емили и мен и дори сравниха нашите понякога напрегнати отношения с тези в най-великия екип в историята на журналистиката: Удуърд и Бърнстийн.

Читателите на "Навременно предупреждение" се увеличиха, и то не само в дните, когато публикувахме статии за Сврачката. Сто дни по-късно се наблюдаваше и повишение на даренията. Майрън вече не говореше толкова много по телефона, за да ухажва потенциални спонсори. Всичко в "Навременно предупреждение" беше наред.

Последната статия, която написахме с Емили, беше една от най-задоволителните от всичките трийсет и две. Беше за ареста на Уилям Ортън за сексуално посегателство. Публикациите ни за Маршал Хамънд и Роджър Вогъл бяха накарали властите в Ориндж Каунти да подновят разследването на обвиненията, че Ортън е упоил и изнасилил някогашна своя студентка. Установиха, че Хамънд е занесъл ДНК пробата на Ортън в полицейската лаборатория и я е подменил и това е причината тя да не съвпада с пробите, взети от жертвата след изнасилването. По време на новото разследване бе взета нова проба от Ортън и тя бе сравнена с намереното по пострадалата. Имаше съвпадение и Ортън бе арестуван и обвинен.

През повечето време журналистиката е просто представяне на ситуации и случки от обществен интерес. Рядко води до свалянето на корумпирани политици, промяна на закона или арест на изнасилвач. Но когато това се случи, удоволствието е неизмеримо. Нашите статии за Сврачката предупредиха обществеността и вероятно бяха спасили живота на други хора. Те също така вкараха един изнасилвач в затвора. Гордеех се с постигнатото от нас, гордеех се да се наричам журналист във време, когато професията ни бе непрекъснато атакувана.

След като стиснах ръката на Майрън и си тръгнах от редакцията за последен път, отидох в бара в "Мистрал", за да се срещна с Рейчъл и заедно да отпразнуваме края на една глава в живота ми и началото на нова. Това беше планът, но нещата не се случиха по този начин. Защото сто дни се бях измъчвал от един въпрос, който повече не можех да стискам у себе си.

Рейчъл вече беше на бара, седеше в далечния му ляв край, където той се извиваше към задната стена и където имаше две места, които винаги се опитвахме да заемем. Така хем се изолирахме от останалите, хем имахме гледка съм бара и ресторанта. Имаше една двойка в средата на дългата страна на бара и един мъж, който седеше сам от другата страна. Както в повечето вечери отначало нямаше хора, те започваха да се трупат по-късно.

Френската импресионистка бе на работа. Така Рейчъл бе започнала да нарича Ел, барманката с фалшивия френски акцент. Дадох ѝ знак, поръчах мартини и скоро с Рейчъл си чукнахме чашите.

— За новите неща — каза Рейчъл.

— Slánte [обичаен тост в Ирландия и Шотландия] — отвърнах.

— О, значи имаме и ирландски поет освен френска импресионистка.

— Да, поет с краен срок. Бивш, предполагам. Сега поет с подкаст.

Ирландският ми акцент не беше убедителен, затова го изоставих и изпих половината мартини. Течен кураж за големия въпрос, който трябваше да задам.

— Мисля, че Майрън пророни една сълза, когато се сбогувахме днес — казах.

— О, Майрън ще ми липсва — заяви Рейчъл.

— Ще го виждаме пак, той се съгласи да гостува в подкаста и да дава нова информация за Сврачката. Това ще е добре за сайта.

— Хубаво.

Допих мартинито и Ел бързо ми донесе ново. С Рейчъл си бъбрехме небрежно, докато аз обмислях нещата. Забелязах, че не си е поръчала ново питие и дори бе поискала чаша вода. Не спираше да гледа към мъжа, седящ в другия край на бара.

Бях се подпрял с лакти на плота и сега потрих ръце и огънах пръсти.

Докато нивото на алкохол в организма ми се покачваше, куражът ми намаляваше. Клонях към решението да не разсейвам съмненията си още една вечер — също като в предишните деветдесет и девет.

— Да не си се разколебал? — попита Рейчъл.

— Не, никак даже — отвърнах. — Защо?

— Наблюдения — кършиш пръсти. И изглеждаш някак… Не знам.

Мрачен? Замислен? Все едно не си тук.

— Е… трябва да те попитам нещо, за което си мисля от известно време.

— Разбира се. Какво?

— Онази вечер в "Сивата хрътка", когато се държеше като източник, разказваше на Емили и мен онези неща за Вогъл и снимката от охранителна камера, която си видяла…

— Не се преструвах. Аз бях ваш източник, Джак. Какъв е въпросът ти?

— Това е било капан, нали? Ти и ФБР — онзи тип Мец — сте искали ние да заведем Сврачката при Вогъл. Затова ни каза…

— Какво говориш, Джак?

— Просто трябва да го кажа. Мисля го отдавна. Просто ми кажи. Мога да го понеса. Вероятно си проявила лоялност към хората, които те изритаха. Да не би да е някаква сделка да те вземат пак на работа или..

— Млъквай, Джак, преди пак да си развалил нещо хубаво.

— Нима? Аз съм този, който ще го развали? Ти се договаряш с тях, после аз развалям нещата? Това…

— Не искам да говоря за това сега. И спри да пиеш.

— Какви ги говориш? Мога да пия. Мога да се прибера пеша у дома, ако прекаля, но дори не съм близо до това. И искам да ми кажеш дали онова не е било капан, поставен от теб и ФБР.

— Казах ти, че не. И виж, имаме проблем.

— Знам. Трябваше да ми кажеш. Щях да…

— Не, не говоря за това. Имаме проблем точно тук.

Гласът ѝ се снижи до напрегнат шепот.

— Какво говориш? — попитах.

— Просто ме следвай — каза тя.

Обърна се и ме целуна по бузата, прегърна ме през врата и се доближи до мен. Публичната демонстрация на привързаност беше рядкост при нея.

Знаех, че нещо се случва. Или стигаше до странни крайности, за да отвлече вниманието ми от въпроса, или нещо никак не беше наред.

— Този тип от другата страна на бара — прошепна тя в ухото ми. — Дръж се естествено.

Пресегнах се към питието си и погледнах надолу по бара към мъжа, който седеше сам. Нищо в него не ми се бе сторило подозрително. Пред него имаше коктейлна чаша, до половината пълна с лед и прозрачна течност. На нея бе поставено резенче лимон.

Обърнах си стола така, че да застана лице в лице с Рейчъл, и също я прегърнах.

— Какво те тревожи? — попитах.

— Влезе малко след мен и все още е на първото си питие — каза тя.

— Е, може би не бърза. И ти си на първото питие.

— Само заради него. Той като че ли ни наблюдава, но без да ни наблюдава. Наблюдава мен.

— Какво означава това?

— Означава, че не е погледнал нито веднъж насам, откакто ти дойде.

Но използва огледалата.

По цялото продължение на стената зад бара имаше огледало, както и на тавана отгоре. Виждах въпросния мъж и в двете, което означаваше, че и той ни вижда.

— Сигурна ли си? — попитах.

— Да — каза тя. — И виж раменете му.

Погледнах: раменете му бяха широки, бицепсите и вратът — дебели.

След публикуването на историята за Сврачката ФБР поддържаше хипотезата, че той е бивш затворник, който е оформил тялото си в затвора, а вероятно там е отработил и идеалното си движение, с което чупеше вратове. Разследването бе стигнало до неразкрито убийство на затворник от щатския затвор на Флорида в Старк, чието тяло било скрито зад индустриална перална машина в мокрото помещение. Вратът му бил така жестоко счупен, че като причина за смъртта било записано "вътрешно обезглавяване".

Престъплението така и не било разкрито. Няколко осъдени работели в пералното помещение или имали достъп до него, но охранителните камери били замъглени от парата на сушилните — проблем, който бил посочван нееднократно от надзирателите, но така и не бил решен.

Повече от месец във ФБР бяха преглеждали записи от камерите в задния двор и бяха проверявали всеки затворник, работил или имащ достъп до пералното помещение в деня на убийството. Агент Мец ми бе казал, че е сигурен, че Сврачката е убил затворника. Престъплението се бе случило преди четири години, много преди да започнат убийствата, и отговаряше на метода на действие на Сврачката, който се бе появил първо във Флорида.

— Добре — казах. — Но чакай малко.

Извадих телефона си и влязох в галерията му. Все още имах снимка на портрета по описание на Сврачката. Отворих го и извърнах екрана към Рейчъл.

— Не прилича много на него — казах.

— Не се доверявай прекалено на портрет по описание — каза тя.

— Но Гуинет каза, че е доста точен.

— Тя беше емоционална. Искаше да е точен.

— Портретът на Юнабомбър беше съвсем точен.

— Един на милион. Освен това портретът на Сврачката беше показан по всеки телевизионен канал в страната. Би трябвало да е променил вида си. Инцелите много си падат по това. Пластична хирургия. Освен това е на точната възраст: около трийсет и пет.

Кимнах.

— Е, какво да правим? — попитах.

— Първо, ще се държим все едно не знаем, че е там — каза Рейчъл. — И ще видя дали мога да включа Мец.

Тя извади телефона си и отвори камерата. Вдигна телефона, сякаш си правеше селфи. Приближихме се един към друг и се усмихнахме към екрана, докато тя снима мъжа в другия край на бара.

Взря се за миг в снимката и каза:

— Още една.

Усмихнахме се и тя снима пак, този път увеличи фокуса върху лицето му. За щастие Ел се наведе към двойката по средата, така че нищо не пречеше на Рейчъл.

Погледнах какво е снимала и се изсмях, все едно снимката не беше хубава.

— Изтрий я — казах. — Изглеждам ужасно.

— Не, много ми харесва — отвърна тя.

Рейчъл обработваше истинската снимка: увеличи я, доколкото можа, без да я размазва, и я съхрани в паметта. След това я изпрати на агент Мец заедно със съобщение.

Преструвахме се, че си бъбрим, докато чакахме отговор.

— Как е разбрал, че може да те намери тук? — попитах.

— Лесно е — отвърна Рейчъл. — Цитирана съм в статиите ти, както и в подкаста. Може да ме е проследил от офиса. Дойдох тук веднага щом го заключих.

Изглеждаше правдоподобно.

— Но това противоречи на профила — отбелязах. Всички профайлъри на ФБР казват, че той не е мотивиран от отмъщение. Историята вече се разчу.

Защо да рискува да се връща тук, за да ни направи нещо? Не е показвал подобно поведение досега.

— Не знам, Джак — каза Рейчъл. — Може би е нещо друго. Ти направи много генерализации за него в подкаста. Може би си го ядосал.

Екранът на телефона ѝ светна, имаше отговор от Мец.

Рейчъл върна съобщение с адреса и попита кога ще дойда колата. Мец отговори, че ще бъде на място след четиридесет минути.

— Добре, да поръчаме по още едно и да се правим, че никой от нас не може да шофира — каза Рейчъл. — Ще се престорим, че поръчваме "Лифт", и ще се качим в колата на Амин.

— Какво е подкова? — попитах.

— Ще устроят капан за кола. Влизаме в него, той ни следва, затварят подковата зад него и той няма къде да отиде.

— Някога правила ли си подобно нещо?

— Аз ли? Не. Но съм сигурна, че те са.

— Да се надяваме, че ще проработи.

42

След четиридесет минути бяхме на задната седалка на колата на ФБР с обозначения на "Лифт", а агент Амин беше зад волана. Той тръгна от "Мистрал" и пое на запад по Вентура Булевард.

— Какъв е планът? — попита Рейчъл.

— Подковата е на място — каза Амин. — Само трябва да видим дали имаме опашка.

— Мец ще вдигне ли хеликоптер?

— Да, но трябваше да изчака да се освободи от друга операция. На път е.

— И колко коли имаме?

Четири, включително и тази от "Лифт".

— Не са достатъчно. Може да забележи наблюдението и да се оттегли.

— Това можахме да направим при толкова кратко предизвестие.

— Къде е подковата?

— Тайрон Авеню от северната страна на 101. Завършва в реката и е само на пет минути оттук.

Видях Рейчъл да кима в тъмната кола. Това обаче не скри тревожността, която се излъчваше от нея.

Завихме на север по Ван Найс Булевард. Виждах надлеза на 101-ва магистрала само на няколко пресечки пред нас.

Рейчъл извади телефона си и проведе разговор. Чувах само нея.

— Мат, ти ли ръководиш тази операция?

Знаех, че се обажда на Мец.

— Той тръгна ли си от ресторанта?

Тя слушаше, а следващият ѝ въпрос потвърди, че мъжът на бара ни е последвал.

— Къде е хеликоптерът?

Поклати глава, докато слушаше. Не беше доволна от отговора му.

— Да, надявам се.

Тя затвори, но тонът на последните ѝ думи показваше, че според нея Мец се справя зле, макар да се бе свързала с него преди по-малко от час.

Минахме под магистралата и след това веднага завихме на изток по Ривърсайд Драйв. След четири пресечки Амин включи десния мигач, когато наближихме "Тайрон".

Амин следеше радиотрафика през слушалка. Получи инструкции и ни ги предаде.

— Добре, той е зад нас — каза той. — Ще слезем до задънения край и ще спрем. Вие двамата оставате в колата. Каквото и да става, стоите в колата.

Разбрахте ли?

— Ясно — казах.

— Разбрах — потвърди Рейчъл.

Завихме. Улицата бе обградена с паркирани коли и съвсем слабо осветена. От двете ѝ страни имаше еднофамилни къщи. Една пресечка по-надолу видяхме шестметровата стена на повдигнатата магистрала.

Покривите на колите и камионите там се движеха наляво и надясно, на запад и извън града.

— Това е жилищен квартал и е прекалено тъмно — каза Рейчъл. — Кой избра тази улица?

— Това бе най-доброто, което можехме да направим след толкова кратко предизвестие — каза Амин. — Ще стане.

Обърна се, за да погледне през задното стъкло, и видя фаровете на колата, която бавно зави и ни последва по "Тайрон".

— Ето го — казах.

Рейчъл хвърли поглед назад и след това напред, очевидно бе по-запозната с тази маневра от мен.

— Къде е отсечката? — попита тя.

— Идва — отвърна Амин.

Огледах се през всички прозорци и се чудех какво ли означава отсечка. Точно когато минахме покрай открито пространство вдясно от нас, видях присветкващите фарове на кола, спряла на една алея. След това тя излезе на улицата зад нас и спря внезапно пред нашата опашка, като така създаде бариера между нея и нас. Гледах всичко това през задния прозорец.

В същото време друга кола излезе от алея зад нашата опашка и я притисна.

Видях агентите да изскачат от десните врати на първата кола и да се скриват зад предния ѝ капак. Предположих, че същото се случва и с колата от другата страна.

Амин продължи да кара, като ни отдалечаваше от операцията по залавянето.

— Спри тук! — извика Рейчъл. — Спри!

Без да обръща внимание на Рейчъл, Амин започна бавно да намалява скоростта, когато стигнахме края на улицата при ограда край бетонен акведукт, известен като Лосанджелиската река. Рейчъл посегна към дръжката на вратата още преди автомобилът напълно да спре.

— Остани в колата — каза Амин. — Остани в колата!

— Глупости — отвърна Рейчъл. — Ако е той, искам да го видя.

И изскочи през вратата.

— По дяволите — каза Амин.

След това изскочи и той и ми размаха пръст през отворената врата.

— Остани тук!

Тръгна след Рейчъл по улицата. Изчаках малко, преди да реша, че и аз не бих искал да пропусна това.

— Майната му.

Излязох през вратата, която Рейчъл бе оставила отворена. Огледах се и видях Рейчъл да наближава блокадата. Амин беше точно зад нея. Отидох на десния тротоар и тръгнах по улицата под прикритието на паркираните коли.

Подковата вече бе осветена от предните фарове и прожектора на хеликоптера, който бе дошъл откъм магистралата. Чух викове на мъже по улицата пред мен, ставаха все по-настойчиви.

След това чух ясно една дума, повторена от множество гласове:

— Оръжие!

Последваха изстрели. Прекалено много, за да ги преброя. Всичко се случи за пет, може би десет секунди. Инстинктивно приклекнах зад колите край тротоара, но продължих да се движа по улицата.

Стрелбата свърши, аз се изправих и продължих да вървя, а очите ми търсеха Рейчъл, за да съм сигурен, че е жива и здрава. Не я виждах никъде.

След настъпилата зловеща тишина пак се чуха крясъци и накрая някой обяви, че всичко е наред.

Стигнах до блокадата, минах между две коли и влязох в осветеното отгоре пространство.

Мъжът от бара лежеше по гръб на земята до отворената врата на стара тойота. Видях огнестрелни рани в лявата му ръка, гърдите и шията. Беше мъртъв, очите му бяха отворени и се взираха безизразно в хеликоптера отгоре. Агент на ФБР с бронежилетка стоеше на два метра и половина, краката му бяха разкрачени над хромиран пистолет на земята.

Когато леко се извърна, видях, че е агентът, когото бях срещнал, след като Роджър Вогъл бе прегазен от Сврачката. Мец.

И той ме видя.

— Хей, Макавой! — извика ми. — Върни се! Върни се веднага!

Разперих ръце, за да покажа, че съм невинен. Мец даде знак на друг агент, стоящ наблизо, и му нареди:

— Върни го в колата.

Агентът тръгна към мен. Хвана ме за ръката, но аз я измъкнах и погледнах към Мец.

— Мец, сигурно се шегуваш! — извиках.

Агентът понечи да ме сграбчи по-агресивно. Мец остави лежащия на земята пистолет и тръгна към мен, вдигнал ръка, за да спре агента.

— Аз ще се оправя с това — каза Мец. — Наглеждай оръжието.

Агентът смени посоката и Мец дойде при мен. Не ме докосна, но разпери ръце, сякаш искаше да скрие от мен лежащия на земята мъж зад него.

— Виж, Джак, не може да си тук — каза той. — Това е местопрестъпление.

— Какво се случи? — попитах. — Къде е Рейчъл?

— Рейчъл? Не знам. Но ти трябва да се махнеш, Джак. Остави ни да си свършим работата и после ще говорим.

— Той извади оръжие?

— Джак…

— Той ли беше? Сврачката не използва оръжие.

— Джак, чуй ме. Няма да говорим за това сега. Нека обработим местопрестъплението и тогава ще говорим. Върни се на тротоара или ще имаме проблеми. Предупреден си.

— Аз съм представител на медиите. Имам право да съм тук.

— Така е, но не насред шибаното местопрестъпление. Наистина започвам да губя търпение…

— Джак…

И двамата се обърнахме. Рейчъл стоеше между две паркирани коли зад мен.

— Рейчъл, изведи го или по-късно ела да му платиш гаранцията — каза Мец.

— Хайде, Джак — каза тя.

Махна ми да отида при нея. Погледнах назад към мъртвия мъж на земята, след това се обърнах и тръгнах към нея. Тя излезе измежду двете коли и стъпи на тротоара. Последвах я.

— Видя ли стрелбата? — попитах.

— Видях го как пада — каза тя.

— Той е имал оръжие. Това не е…

— Знам. Ще получим отговори, но трябва да се махнем и да ги оставим да си свършат работата.

— Това е лудост. Преди двайсет минути мъжът си седеше на бара точно срещу нас. Сега е мъртъв. Трябва да се обадя на Майрън. Трябва да му кажа, че имаме още една статия за писане.

— Нека да изчакаме, Джак. Нека си свършат работата и тогава ще видим какво ще каже Мец.

— Добре, добре.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам. И без да мисля за съдържанието и последствията на думите си, казах:

— Ще го попитам и за онова. Мец. Да видим дали ще отрече, че е било капан.

Рейчъл се обърна и ме погледна. Отначало не каза нищо. Само бавно поклати глава.

— Идиот — каза с въздишка. — Пак го направи.