Мръсната четворка

46

И досега никой не знае самоличността на мъжа, който бе смачкан от колата ми. Не можем да му дадем истинското му име. В сивия пуловер с качулка и в джобовете на панталоните му нямаше документи за самоличност. Отпечатъците от пръстите му бяха предадени от ФБР на всички налични бази данни в света, но нямаше съвпадение.

Продължително и прецизно претърсване в радиус от километър и половина около студио "Сън Рей" не откри зарязано превозно средство, само една камера на бензиностанция бе уловила под лош ъгъл и без фокус мъж със сив пуловер с качулка да пресича от изток на запад 101-ва магистрала по надлеза на Баръм Булевард. Той се движеше в посока към студиото час преди излъчването на живо. Но ново претърсване от източната страна на магистралата не откри превозно средство, нито следа от превоз с такси.

Аутопсията установи стара операция за възстановяване на счупена кост на ръката, наречена лъчева кост. По всичко личеше, че травмата е възникнала в детството, фрактурата бе спираловидна, което бе знак за малтретиране.

Имаше ограничено лечение на зъбите. По всичко личеше, че то е направено в Америка, но не бе достатъчно, за да могат рентгеновите снимки да отведат до определен зъболекар или пациент.

И в смъртта си Сврачката оставаше загадка.

Най-вероятно това щеше остане така. На жаргона на вестникарите, той вече беше свален от първа страница. Мрачното очарование на обществото от него се разсея като дим от цигара, когато вниманието на медиите се премести другаде. Сврачката бе летял под радара през по-голямата част от своето съществуване. И се бе върнал там и след края на земния си път.

След като Сврачката вече не представляваше опасност, Емили Атуотър се върна от Обединеното кралство, защото бе осъзнала, че Лос Анджелис ѝ липсва. И след края на историята, който бях предизвикал на 101-ва магистрала, тя вече можеше да завърши книгата. След това се върна в "Навременно предупреждение" като старши репортер и знам, че Майрън е много щастлив от това.

Но аз не можех да намеря мир, след като не знаех кой беше Сврачката и кое го бе направило убиец на жени. За мен историята оставаше недовършена. Това бе въпрос, който щеше да остане завинаги в ума ми.

Цялата тази история ме промени. Често се чудех какво би било, ако не бях излязъл на среща с Кристина Портреро. Ако името ми не бе изникнало в разследването на полицията и Матсън и Сакаи не ме бяха пресрещнали в гаража онази вечер. Дали Сврачката все още щеше да бъде под радара?

Дали Хамънд и Вогъл все още щяха да администрират Мръсната4 в тъмния интернет? И дали Уилям Ортън щеше още да им продава ДНК на нищо неподозиращи жени?

Това бяха плашещи, но и вдъхновяващи мисли. Те ме караха да се замислям за всички неразкрити престъпления. Всички провали на правораздаването и всички майки, бащи и семейства, загубили свои близки. Спомних си за Чарис, която ми се бе обадила по време на излъчването на подкаста, и ми се прииска да имаше начин да се свържа с нея.

Вече знаех, че повече не мога да бъда наблюдател, журналист, който пише за тези неща или говори за тях в подкаст. Знаех, че не мога да продължа да бъда репортер край страничната линия. Имах нужда да бъда в играта.

На първия работен ден от новата година отидох в центъра с новия ми рейнджроувър, намерих паркинг и влязох в офиса РАУ в сградата на Търговската банка. Поисках да говоря с Рейчъл и скоро ме упътиха към кабинета ѝ. Не бяхме говорили от деня, в който Сврачката бе убит. Не си направих труда да сядам. Очаквах да приключа бързо.

— Какво има? — попита тя предпазливо.

— Имам идея и искам да ме изслушаш — казах.

— Слушам те.

— Не искам просто да разказвам истории за убийства в подкаста. Искам да ги разкривам.

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах. Искам да разкривам убийства в подкаста.

Намираме случай, неразкрит случай, обсъждаме го, разкриваме го. Искам да си част от това. Ти ще правиш профилите, след това ще работиш по случаите.

— Джак, не…

— Няма значение, че не съм полицай. Живеем в дигитални времена.

Полицията е аналогова. Ние можем да свързваме нещата. Помниш ли жената, която се обади по време на живото излъчване? Чарис? Каза, че никой не работел по онзи случай. Ние бихме могли.

— Имаш предвид да бъдем детективи аматьори.

— Ти не си аматьор и знам, че много ти хареса да работиш по случая със Сврачката. Пак правеше това, в което си добра. Аз ти го отнех, но сега ти го предлагам обратно.

— Не е същото, Джак.

— Не, по-хубаво е. Защото ние нямаме правила.

Тя не каза нищо.

— Всеки може да прави проверки на служители — казах. — Но ти имаш дарба. Видях я в разследването на Сврачката.

— И казваш, че това ще бъде подкаст? — попита тя.

— Срещаме се, говорим за случая, записваме и го пускаме. Рекламата ще финансира разследванията.

— Изглежда ми малко откачено.

— Има подкаст за домакиня, която накарала сериен убиец да направи самопризнания. Нищо вече не е откачено. Може да проработи.

— И откъде ще идват тези случаи?

— Отвсякъде. Гугъл. Ще намеря случая, за който разказа Чарис. Онзи със сестра ѝ.

Рейчъл помълча известно време, преди да отговори.

— Джак, това е…

— Не, не е тъп опит да те върна. Знам, че провалих всичко. Приел съм го. Това е точно това, което ти казах, че е. Подкаст. Ще преследваме тези, които си мислят, че им се е разминало.

Отначало тя не отговори, но ми се стори, че почти кимна, докато бях говорил.

— Ще си помисля — каза накрая.

— Добре, това е всичко, за което те моля — отвърнах. — Само не мисли дълго.

След като ѝ отправих предложението, се обърнах и си тръгнах от кабинета ѝ, без да казвам и дума повече. Излязох от елегантната стара сграда на Главната улица. Януарският въздух беше хладен, но слънцето грееше и годината щеше да е добра. Тръгнах по улицата към колата си.

Телефонът ми завибрира, погледнах го.

Беше Рейчъл.