Мръсната четворка

1

Бях озаглавил статията "Кралят на измамниците". Поне това беше моето заглавие. Написах го най-отгоре, но бях сигурен, че ще бъде променено, защото превишавах правата си на репортер, като предавах статия със заглавие. Заглавията и подзаглавията бяха от компетенцията на редактора и вече чувах Майрън Левин да се кара: "Редакторът пренаписва ли ти лийда и обажда ли се на събеседниците ти, за да задава допълнителни въпроси? Не, не го прави. Той си стои в коловоза, което означава, че и ти трябва да стоиш в твоя".

И тъй като Майрън беше този редактор, щеше да е трудно да измисля някаква защита. Но въпреки това изпратих статията с предложеното заглавие, защото беше идеално. Статията беше за мрачния подземен свят на бизнеса със събиране на дългове — 600 млн. долара от него всяка година се отклоняваха към измами, — а правилото в "Навременно предупреждение" бе всяка измама да се сведе до лице на извършителя или на пострадалия, на жертвата или на виновника. И този път щеше да е извършителят. Артър Хатауей, Кралят на измамниците, бе най-добрият сред най-добрите. Беше на шейсет и две и в своята престъпна кариера, която се въртеше около Лос Анджелис, бе вършил всяка шашма, която някой може да си представи, от продажбата на фалшиви златни кюлчета до създаването на мошенически сайтове за събиране на помощи за бедстващи. Точно в момента се занимаваше с това да убеждава хора, че дължат пари, които те всъщност не дължаха, и да ги кара да ги плащат. И беше толкова добър в това, че по-младите измамници му плащаха за уроци в понеделник и сряда в изоставено актьорско студио във Ван Найс. Бях проникнал там като един от учениците и научих всичко, което можах. Сега бе време да напиша статията и да използвам Артър, за да разоблича една индустрия, която всяка година завлича милиони от всички, от дребни старици с опразнени банкови сметки до млади професионалисти, които вече са силно на червено заради студентски кредити. Всички те ставаха жертви и пращаха парите си, защото Артър Хатауей ги убеждаваше да го направят. А сега обучаваше бъдещи измамници и един репортер под прикритие как да го правят за петдесет долара на човек два пъти седмично. Училището за мошеници можеше да се окаже най-голямата му измама. Човекът наистина беше крал и като истински психопат не изпитваше абсолютно никаква вина. В статията си също така разказвах за жертвите, чиито банкови сметки бе опразнил и чийто живот бе съсипал.

Майрън бе отделил статията за съвместен проект с "Лос Анджелис Таймс" и това гарантираше, че ще бъде забелязана и че на лосанджелиската полиция ще ѝ се наложи да се съобрази. Управлението на крал Артър скоро щеше да свърши и неговата кръгла маса от младши измамници щеше също да бъде обградена.

Прочетох статията за последен път и я пратих на Майрън с копие до Уилям Марчанд, юриста, който преглеждаше всички текстове на "Навременно предупреждение" безплатно. На сайта не качвахме нищо, което да не е напълно юридически подковано.

"Навременно предупреждение" беше предприятие от пет души, ако брояхме и репортерката във Вашингтон, която работеше от вкъщи. Една "погрешна статия", водеща до спечелено дело или принудително споразумение, щеше да ни изхвърли от бизнеса и тогава пак щях да стана това, което съм бил поне два пъти в кариерата си: репортер, който няма къде да отиде.

Станах от мястото си, за да кажа на Майрън, че статията най-накрая е предадена, но той беше в собствената си кутийка и говореше по телефона, а когато наближих, разбрах, че разговорът е за набиране на пари. Майрън беше основател, редактор, репортер и главен събирач на субсидии на "Навременно предупреждение". Това беше новинарски сайт без платен абонамент. Имаше бутон за дарения под всяка статия, понякога и над нея, но Майрън непрекъснато търсеше големия бял кит, който да ни спонсорира и да ни превърне от просяци в хора с избор — поне за известно време.

— Наистина няма издание, което прави това, което правим ние — сериозна разследваща журналистика в името на потребителя — казваше Майрън на всеки потенциален донор. — Ако разгледате сайта ни, ще видите в архива много статии, които изобличават могъщи важни индустрии като автомобилната, фармацевтичната, мобилни оператори и тютюневи компании. А с философията на сегашната администрация за дерегулация и ограничен надзор никой не се грижи за малкия човек. Вижте, разбирам, можете да направите дарения, които да ви дадат повече видимост срещу парите ви. С двайсет и пет долара можете да храните и облечете едно дете в Апалачите цял месец. Разбирам го. Това ви кара да се чувствате добре.

Но ако дарите на "Навременно предупреждение", вие ще подкрепите екип репортери, отдадени на…

Чувах "презентацията" по няколко пъти на ден, ден след ден. Освен това ходех на неделните салони, където Майрън и членовете на борда разговаряха с потенциални почтени донори, а аз сновях сред тях след това и споменавах статиите, по които работех. Имах си и допълнителен скрит коз на тези събирания като автор на два бестселъра, макар никога да не споменавах, че от повече от десет години не бях публикувал нищо. Знаех, че презентацията е важна и жизненонеобходима за собствената ми заплата — не че тя се доближаваше до стандарта на живот в Лос Анджелис, — но бях я чувал толкова много пъти през четирите си години в "Навременно предупреждение", че можех да я рецитирам и насън. На обратно.

Майрън млъкна, заслуша се в думите на своя потенциален инвеститор и изключи звука на телефона, преди да вдигне поглед към мен.

— Предаде ли? — попита ме.

— Току-що я пратих — казах. — И на Бил също.

— Добре, ще я прочета довечера и утре можем да поговорим, ако имам възражения.

— Готова е за публикуване. Дори има и страхотно заглавие. Трябва само да напишеш подзаглавието.

— Гледай да…

Включи пак звука на телефона, за да може да отговори на въпрос.

Отдадох му чест и тръгнах към вратата, като по пътя се спрях до работното място на Емили Атуотър, за да ѝ кажа довиждане. Тя беше единствената друга служителка в офиса в момента.

— Чао — каза тя със звънливия си британски акцент.

Работехме в офис в типична двуетажна търговска сграда в Студио Сити. На първия етаж имаше само магазини и ресторанти, а на втория клиентски бизнеси като автомобилно застраховане, маникюр/педикюр, йога и акупунктура. И ние. "Навременно предупреждение" не беше клиентски бизнес, но офисът излизаше евтино, защото се намираше над лаборатория за марихуана и вентилационната система в сградата беше такава, че носеше към нас аромата на прясно приготвен продукт по 24 часа, 7 дни в седмицата. Майрън го нае с огромна отстъпка.

Търговският център имаше Г-образна форма и подземен гараж с пет места, запазени за служителите и посетителите на "Навременно предупреждение". Това бе огромна придобивка. Паркирането в града винаги е било проблем. А защитен паркинг за мен беше дори още по-голяма придобивка, защото това бе слънчева Калифорния и аз рядко пусках гюрука на джипа си.

Бях си купил вранглера нов с аванса от последната ми книга и броячът на километрите ми напомняше откога не съм си купувал нови коли и не съм влизал в списъка на бестселърите. Погледнах го, докато стартирах двигателя. Бях се отклонил на 260990 км от пътя, по който бях вървял някога.

2

Живеех в Шърман Оукс на Удман Авеню до магистрала 101. Това беше жилищна сграда от 80-те години в стил Кейп Код с двайсет и четири градски къщички, които образуваха правоъгълник и обграждаха вътрешен двор с общ басейн и място за барбекю. И също имаше подземен паркинг.

Повечето жилищни сгради на "Удман" имаха имена като "Капри", "Дъбов хребет" и подобни. Моята си беше безименна. Бях се нанесъл само преди година и половина, след като продадох апартамента, който бях купил с аванса от същата книга. Чековете от авторски права ставаха все по-малки и по-малки с всяка година и аз пренареждах живота си така, че да живея според заплатите си от "Навременно предупреждение". Беше труден преход.

Докато чаках на стръмната алея да се отвори вратата на гаража, забелязах двама мъже с костюми да стоят до домофона на пешеходния вход към комплекса. Единият беше бял, в средата на петдесетте си години, другият две десетилетия по-млад и азиатец. Лек порив на вятъра отвори сакото на азиатеца и зърнах значката на колана му.

Подкарах надолу към гаража, без да откъсвам очи от огледалото за обратно виждане. Те ме последваха по алеята вътре. Спрях на отреденото ми място и загасих двигателя. Докато си взимах раницата и слизах, те вече бяха застанали зад джипа ми и чакаха.

— Джак Микавой?

Уцели името, но го произнасяше неправилно. Мик-а-вой.

— Да, Макавой — казах аз, поправяйки го. Мак-а-вой.

— Какво става?

— Аз съм детектив Матсън, лосанджелиска полиция — каза по-възрастният от двамата. — Това е партньорът ми детектив Сакаи. Трябва да ви зададем няколко въпроса.

Матсън отвори сакото си, за да покаже, че и той има значка, както и прилежащ към нея пистолет.

— Добре — казах. — За какво?

— Може ли да се качим в дома ви? — попита Матсън.

— На по-уединено място от гаража?

Той махна с ръка към пространството около тях, сякаш там стояха хора и го слушаха от всеки ъгъл, макар гаражът да беше празен.

— Предполагам — казах. — Последвайте ме. Обикновено се качвам по стълбите, но ако вие, момчета, искате асансьор, той е в онзи край.

Посочих към дъното на гаража. Джипът ми бе паркиран в средата, точно срещу стълбището, водещо към вътрешния двор.

— По стълбите е добре — каза Матсън.

Поведох ги и те ме последваха. По целия път до вратата на апартамента ми се опитвах да мисля по правилата на професията си. Бях ли направил нещо, което да е привлякло вниманието на лосанджелиската полиция? Макар репортерите на "Навременно предупреждение" да имаха свободата да пишат по всякакви теми, имаше негласно разделение на труда и престъпните схеми бяха част от моя ресор, както и всичко, свързано с интернет.

Започнах да се чудя дали моята статия за Артър Хатауей не се е натъкнала на полицейско разследване на измамника и дали Матсън и Сакаи не се канят да ме помолят да задържа публикацията. Но веднага отхвърлих тази възможност. Ако случаят беше такъв, щяха да дойдат в офиса, не в дома ми. И вероятно всичко щеше да започне с телефонно обаждане, не с лично появяване.

— От кой отдел сте? — попитах, докато пресичахме вътрешния двор към апартамент 7 от другата страна на басейна.

— Работим в центъра — каза Матсън, който се правеше на загадъчен, а партньорът му мълчеше.

— Имах предвид, какви престъпления разследвате? — казах.

— Отдел "Грабежи и убийства" — отвърна Матсън.

Не пишех точно за лосанджелиската полиция, но в миналото го бях правил. Знаех, че елитните отдели се намираха в центъра, а ОГУ, както го наричаха, бе най-елитният сред елитните.

— Тогава за какво става въпрос? — попитах. — Грабеж или убийство?

— Нека влезем вътре и тогава ще поговорим — каза Матсън.

Стигнах до вратата на дома ми. Фактът, че Матсън не отговори, ме навеждаше на мисълта, че става въпрос за убийство. Ключовете бяха в ръката ми. Преди да отключа вратата, се обърнах и изгледах двамата мъже, застанали зад мен.

— Брат ми беше детектив от отдел "Убийства" — казах.

— Така ли? — отвърна Матсън.

— Лосанджелиската полиция? — попита Сакаи, това бяха първите му думи.

— Не — казах. — В Денвър.

— Браво на него — заяви Матсън. — Пенсионира ли се?

— Не точно — отвърнах. — Беше убит при изпълнение на служебния си дълг.

— Съжалявам да го чуя — каза Матсън.

Кимнах, обърнах се пак към вратата и я отключих. Не бях сигурен защо изстрелях това за брат ми. Не беше нещо, което обикновено споделях.

Хората, които познаваха книгите ми, го знаеха, но не го споменавах във всекидневни разговори. Беше се случило преди много време, сякаш в друг живот.

Отворих вратата и влязохме. Светнах лампата. Живеех в един от най-малките апартаменти в комплекса. Долният етаж беше с отворен план, всекидневната преливаше в малка трапезария, а до нея беше кухнята, отделена с плот с мивка. Покрай дясната стена имаше стълбище, водещо до таванско помещение, където беше спалнята ми. Там имаше баня, а на долния етаж под стълбите — само тоалетна. Общо 90 квадратни метра.

Жилището беше спретнато и подредено, но това бе така само защото имаше малко мебели и почти никакви лични елементи. Бях превърнал трапезарията в работно пространство. В единия край на масата имаше принтер. Всичко бе готово да започна работа по следващата си книга и стоеше така, откакто се бях нанесъл.

— Хубаво местенце. Отдавна ли сте тук? — попита Матсън.

— Около година и половина — казах. — Може ли да попитам какво е това…

— Защо не седнете на дивана.

Матсън посочи дивана, който бе поставен срещу плоския екран на стената над газовата камина, която никога не ползвах.

От другата страна на масичката имаше още два стола, но и те като дивана бяха протрити и износени, тъй като бяха прекарали десетилетия в предишните ми жилища. Упадъкът в благосъстоянието ми личеше по дома и начина ми на транспорт.

Матсън погледна двата стола, избра този с по-чист вид и седна. Сакаи беше стоик, остана прав.

— Е, Джак — каза Матсън. — Работим по едно убийство и името ви изскочи по време на разследването, затова сме тук. Ние…

— Кой е убит? — попитах.

— Жена на име Кристина Портреро. Познато ли ви е това име?

Прекарах го по всичките си мисловни вериги с висока скорост, но не получих резултат.

— Не, не мисля. Как името ми…

— През повечето време са я наричали Тина. Това помага ли?

Отново през всички вериги. Името изскочи. Произнасянето на цялото име от двама детективи от отдел "Убийства" ме беше разклатило и прогонило първоначалното разпознаване от главата ми.

— О, чакайте, да, познавах една Тина — Тина Портреро.

— Но току-що казахте, че името не ви е познато.

— Знам. Просто, нали разбирате, първоначално не направих никаква връзка. Но да, срещали сме се веднъж и това беше всичко.

Матсън не отговори. Обърна се и кимна към партньора си. Сакаи пристъпи напред и протегна телефона си към мен. На екрана имаше позьорска снимка на жена с тъмна коса и дори още по-тъмни очи. Имаше силен тен и изглеждаше на около трийсет и пет, но аз знаех, че по-скоро е близо до четирийсет и пет. Кимнах и казах:

— Това е тя.

— Добре — отвърна Матсън. — Как се запознахте?

— Тук, на улицата. Има един ресторант, казва се "Мистрал". Преместих се тук от Холивуд, не познавах никого и се опитвах да опозная квартала.

Ходех там пеша от време на време да пия, защото нямаше нужда да се тревожа за шофирането. Срещнах я там.

— Кога беше това?

— Не мога да си спомня точната дата, но мисля, че беше около половин година след като се преместих тук. Значи преди близо година. Вероятно в петък вечер. Тогава обикновено ходех там.

— Правихте ли секс?

Би трябвало да очаквам този въпрос, но той ме удари като гръм от ясно небе.

— Това не е ваша работа — казах. — Беше преди година.

— Ще приема това за "да" — отвърна Матсън. — Върнахте ли се след това тук?

Разбирах, че Матсън и Сакаи очевидно знаят повече за обстоятелствата около убийството на Тина Портреро от мен. Но въпросите за случилото се между нас преди година им изглеждаха прекомерно важни.

— Това е лудост — казах. — Бях с нея веднъж и след това нищо не се случи. Защо ми задавате тези въпроси?

— Защото разследваме убийството ѝ — отговори Матсън. — Трябва да научим всичко, което можем, за поведението ѝ. Няма значение колко отдавна е било. Затова ще попитам пак: Тина Портреро била ли е някога в този апартамент?

Вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Да — казах. — Преди година.

— Тук ли преспа? — попита Матсън.

— Не, остана два часа, след това си повика "Юбер".

Матсън не зададе веднага следващ въпрос. Дълго се взира в мен, сякаш се опитваше да реши как да продължи.

— Държите ли в този апартамент някакви нейни вещи? — попита той.

— Не — протестирах аз. — Какви вещи?

Той пренебрегна въпроса ми и зададе свой собствен:

— Къде бяхте миналата сряда вечер?

— Шегувате се, нали?

— Не, не се шегуваме.

— По кое време в сряда вечер?

— Да кажем между десет и полунощ.

Знаех, че до 10 вечерта тогава бях на семинара на Артър Хатауей, който ни учеше как да обираме хора. Но също така знаех, че това беше сборище на мошеници и затова на практика не съществуваше. Ако детективите се опитаха да проверят тази част от алибито ми, нямаше да могат да потвърдят, че изобщо има такъв семинар, нито да намерят някой, който да потвърди, че съм бил там, защото така щеше да признае, че и той е бил там. Никой нямаше да иска да направи това. Особено след като статията, която бях предал, бъдеше публикувана.

— Ъ, бях в колата си от десет до десет и двайсет и след това бях тук.

— Сам?

— Да. Вижте, това е лудост. Бях с нея една нощ преди година и след това никой от нас не поддържаше връзка с другия. И за двамата беше ясно, че продължение няма да има. Разбирате ли?

— Сигурен ли сте за това? И за двамата ли?

— Сигурен съм. Никога не съм ѝ се обаждал и тя никога не ми се е обаждала. Повече не я видях в "Мистрал".

— И това как ви накара да се почувствате?

Изсмях се нервно.

— Кое как ме е накарало да се почувствам?

— Че тя не ви се обажда след това?

— Не чухте ли какво казах? Аз не ѝ се обаждах и тя не ми се обаждаше.

Беше взаимно. Просто нямаше бъдеще.

— Тя пияна ли беше онази вечер?

— Пияна — не. Пийнахме по две питиета. Аз платих сметката.

— Ами тук? Още питиета или направо в таванското помещение?

Матсън посочи към горния етаж.

— Тук не пихме — отвърнах.

— И всичко бе по взаимно съгласие? — попита Матсън.

Изправих се. Това беше прекалено.

— Вижте, отговорих на въпросите ви — казах. — Губите си времето.

— Ние ще решим дали си губим времето — каза Матсън. — Почти свършихме и ще ви бъда благодарен, ако седнете, господин Микавой.

Произнесе името ми отново неправилно, вероятно нарочно.

Седнах.

— Вижте, аз съм журналист — казах. — Отразявам престъпления, писал съм книги за убийци. Знам какво правите, опитвате се да ме извадите от релси, за да призная нещо. Но няма да се случи, защото не знам нищо за това. Така че ако обичате…

— Знаем кой сте — прекъсна ме Матсън. — Мислите ли, че ще дойдем тук, без да проучим с кого си имаме работа? Вие сте онзи от "Кадифен ковчег" и за протокола, работил съм с Родни Флечър. Беше приятел и случилото се с него е безобразие.

Ето какво било. Причината за враждебността, която капеше от Матсън като смола от дърво.

— "Кадифен ковчег" затвори преди четири години — казах. — Най-вече заради историята с Флечър, която бе сто процента вярна. Нямаше как да знаем, че ще направи това, което направи. Както и да е, сега работя другаде и пиша статии за защита на потребителите. Не държа полицейския ресор.

— Браво на вас. Може ли да се върнем на Тина Портреро?

— Няма на какво да се върнем.

— На колко сте години?

— Сигурен съм, че вече знаете. И това какво общо има?

— Изглеждате ми малко стар за нея. За Тина.

— Тя беше привлекателна жена и по-възрастна, отколкото изглеждаше или твърдеше. Каза ми, че е на трийсет и девет, когато се запознах с нея в онази вечер.

— Там е работата, нали? Тя беше по-възрастна, отколкото изглеждаше.

Вие, мъж над петдесет, сваляте жена, за която си мислите, че е на трийсет и няколко. Малко е перверзно, ако питате мен.

Усетих, че лицето ми почервенява от срам и възмущение.

— За протокола, не аз я свалях — казах. — Тя си взе коктейла "Космополитън" и дойде на бара при мен. Така започна всичко.

— Браво на вас — заяви саркастично Матсън. — Сигурно егото ви е било погалено. Та да се върнем на сряда. Откъде идвахте през тези двайсет минути, в които казахте, че сте били в колата си и сте карали към дома си в онази нощ?

— Работна среща — отвърнах.

— С хора, с които можем да говорим и да потвърдим информацията, ако се наложи?

— Щом се налага. Но вие…

— Добре. Е, разкажете ни пак за вас и Тина.

Разбирах какво прави. Скача от въпрос на въпрос, опитва се да ме накара да загубя равновесие. Писал съм за полицаи почти две десетилетия за два различни вестника и за блога "Кадифен ковчег". Знаех как става. При най-малкото несъответствие при преразказа на историята те щяха да получат това, което им трябваше.

— Не, вече ви разказах всичко. Ако искате още информация от мен, и вие ще трябва да ми дадете.

Детективите мълчаха, очевидно обмисляха дали да приемат сделката.

Включих се с първия въпрос, който ми хрумна.

— Как е умряла? — попитах.

— Вратът ѝ бил счупен — отвърна Матсън.

— Атланто-окципитална дислокация — каза Сакаи.

— Какво, по дяволите, означава това? — попитах.

— Вътрешно обезглавяване — поясни Матсън. — Някой ѝ е обърнал главата наопаки. Лош начин да си отидеш.

Усетих, че в гърдите ми се появява силно напрежение. Познавах Тина Портреро само от единствената вечер, която бяхме прекарали заедно, но не можех да прогоня от ума си представата за нея — припомнена от снимката, показана ми от Сакаи — убита по такъв ужасен начин.

— Като в онзи филм "Екзорсистът" — добави Матсън. — Помните ли? С усуканата глава на обладаното момиче.

Това никак не ми помогна.

— Къде е станало? — попитах, опитвайки се да прогоня представата.

— Хазяинът я намерил под душа — продължи Матсън. — Тялото ѝ покривало сифона, водата преляла и той отишъл да провери. Когато я намерил, водата все още течала. Трябвало е да изглежда като подхлъзване и падане, но на нас ни стана ясно. Не можеш да се подхлъзнеш под душа и да си счупиш врата. Не по този начин.

Кимнах, все едно беше хубаво да знам това.

— Добре, вижте — казах. — Нямам нищо общо с това и не мога да ви помогна в разследването. Така че ако нямате повече въпроси, бих искал…

— Имаме още въпроси, Джак — каза строго Матсън. — Тъкмо започваме това разследване.

— И какво тогава? Какво друго искате да знаете от мен?

— Ами, тъй като сте репортер, знаете ли за тормоза в интернет?

— Имате предвид социалните мрежи и следенето на хората през тях?

— Задавам въпроси. От вас се очаква да им отговаряте.

— Е, тогава трябва да сте по-конкретни.

— Тина казала на нейна добра приятелка, че е преследвана в интернет.

Когато приятелката ѝ я попитала какво означава това, Тина обяснила, че някакъв мъж, с когото се запознала в бар, знаел за нея неща, които не бивало да знае. Сякаш я познавал още преди да я заговори.

— Запознах се с нея в бар преди година. Цялото това нещо… Чакайте малко. Как въобще разбрахте, че трябва да дойдете тук и да говорите с мен?

— Тя имаше името ви. В контактите си. И книгите ви бяха на нощното ѝ шкафче.

Не помнех дали вечерта, когато се бяхме запознали, бях обсъждал с Тина книгите си. Но тъй като накрая се бяхме озовали в моя апартамент, твърде вероятно беше да сме го направили.

— И на това основание идвате тук и се държите с мен все едно съм заподозрян?

— Успокой се, Джак. Знаеш как е. Водим щателно разследване. Така че да се върнем на преследването. За протокола, за теб ли е говорила, когато е споменала преследване?

— Не, не съм бил аз.

— Радвам се да го чуя. А сега, последен въпрос: би ли ни дал доброволно слюнка за ДНК анализ?

Въпросът бе като гръм от ясно небе и ме стресна. Поколебах се.

Веднага се замислих за закона, правата ми и напълно пропуснах факта, че не бях извършил никакво престъпление и затова моята ДНК под никаква форма, от сперма до кожни клетки, не можеше да бъде намерена на никое местопрестъпление от миналата сряда.

— Изнасилена ли е била? — попитах. — Сега и в изнасилване ли ме обвинявате?

— По-кротко, Джак — каза Матсън. — Няма следи от изнасилване, но да кажем, че имаме ДНК от извършителя.

Осъзнах, че моята ДНК е най-бързият начин да изчезна от радара им.

— Е, не съм бил аз, така че кога искате да ви дам слюнка?

— Какво ще кажеш за веднага?

Матсън погледна партньора си. Сакаи бръкна в сакото си и извади две двайсетсантиметрови епруветки с червени гумени тапи, всяка с по една дълга клечка с памучен тампон. Осъзнах, че най-вероятно единствената цел на посещението им бе всъщност да ми вземат ДНК проба. Имаха ДНК от убиеца. И знаеха, че това би бил най-бързият начин да определят дали имам нещо общо с убийството.

Нямах нищо против. Щяха да бъдат разочаровани от резултатите.

— Да го направим — казах.

— Добре — отвърна Матсън. — И бихме могли да направим още нещо, което да ни помогне в разследването.

Трябваше да се досетя. Подаваш им пръст, те ти захапват ръката.

— Какво е то? — попитах нетърпеливо.

— Имаш ли нещо против да си свалиш ризата? — каза Матсън. — За да проверим ръцете и тялото ти?

— Защо бихте…

Спрях. Знаех какво иска. Искаше да види дали имам драскотини или други наранявания от боричкането. ДНК, с която разполагаха, вероятно бе дошла изпод ноктите на Тина Портреро. Борила се е и си е взела частица от убиеца си.

Започнах да разкопчавам ризата си.

3

Веднага след като детективите си тръгнаха извадих лаптопа от раницата си, влязох в интернет и пуснах името на Кристина Портреро в търсачката. Имаше два резултата, и двата от сайта на "Лос Анджелис Таймс". Първият беше кратка новина в криминалния блог на вестника, където се описваше всяко убийство в окръга. Съобщението беше пуснато веднага след началото на разследването и съдържаше малко подробности: само че Портреро е намерена мъртва в леглото си по време на рутинно посещение от полицията, след като не се е появила на работа и не е отговорила на обажданията и съобщенията в социалните мрежи. Казваше се също така, че има съмнения за престъпление, но причината за смъртта все още не е установена.

Бях ревностен читател на блога и осъзнах, че вече бях чел статията, без да си дам сметка, че Кристина Портреро е онази Тина Портреро, с която се бях запознал една вечер преди година. Зачудих се какво ли щях да направя, ако я бях разпознал. Дали щях да се обадя на полицията и да спомена случилото се, че знам поне за един случай, в който тя бе отишла в бар сама и ме бе свалила за една нощ?

Вторият резултат в "Таймс" беше по-дълга статия със същата снимка, която ми бе показал детектив Сакаи. Тъмна коса, тъмни очи, изглеждаше по-млада, отколкото беше. Напълно бях пропуснал тази статия, иначе щях да я разпозная на снимката. Вътре се казваше, че Портреро работела като личен асистент на филмов продуцент на име Шейн Шерзър. Помислих си, че това е интересно, защото година по-рано, когато се бяхме запознали, тя работеше нещо друго във филмовата индустрия. Беше платен читател на свободна практика, пишеше отзиви за сценарии и книги за най-различни продуценти и агенти в Холивуд. Помнех как ми обясняваше, че четяла материали, предадени на клиентите ѝ за евентуално заснемане на филми или телевизионни сериали. След това правела кратко описание на сценариите и книгите и отбелязвала какъв тип проекти биха били: комедия, драма, юношески, исторически, криминални и т. н.

Завършвала всеки доклад с личното си мнение за евентуален проект, препоръчвала директен отказ или по-нататъшно обсъждане с висшестоящи в компанията на клиента. Помнех, че ми каза, че заради работата ѝ често се налагало да посещава продуцентски компании в големите студиа в града — "Парамаунт", "Уорнър Брадърс", "Юнивърсъл" — и че било много вълнуващо, защото понякога виждала филмови звезди да се разхождат на открито между офисите, сцените и кетъринга.

Статията в "Таймс" включваше и цитати от жена на име Лиса Хил, която бе описана като най-добрата приятелка на Портреро. Тя казала на вестника, че Тина водела бурен социален живот и наскоро се била поправила заради проблеми с някакво пристрастяване. Хил не разкриваше какви са тези проблеми и вероятно дори не я бяха попитали. Това на пръв поглед нямаше много общо с въпроса кой ѝ бе обърнал главата на 180 градуса.

В нито един от текстовете в "Таймс" не се споменаваше точната причина за смъртта. Във втората, по-пълна статия само се казваше, че вратът на Портреро е бил счупен. Може би редакторите на вестника бяха решили да не дават повече подробности или пък никой не им бе казал нищо. Информацията за престъплението и в двата текста бе приписана най-общо на "полицията". Нито детектив Матсън, нито Сакаи бяха споменати поименно.

Трябваха ми два опита, за да изпиша правилно атланто-окципитална дислокация, за да проверя в Гугъл какво означава. Получих няколко резултата, повечето от които бяха в медицински сайтове, където се обясняваше, че тя се срещала най-често в автомобилни катастрофи вследствие на сблъсък при висока скорост.

Статията в Уикипедия обобщаваше информацията най-добре.

Думата "механизъм" в това описание не ми даваше мира. Някой с огромна сила или някакъв инструмент бе усукал врата на Тина Портреро.

Вече се чудех дали по главата или тялото ѝ има следи, които да говорят за използването на инструмент.

В Гугъл намерих и няколко споменавания на АОД като причина за смърт в автомобилни катастрофи. Една в Атланта и една в Далас. Най-скорошната беше в Сиатъл. Всички бяха приписани на сблъсъка, никъде АОД не се споменаваше като причина за смъртта при убийства.

Трябваше да ровя по-дълбоко. Веднъж, когато работех в "Кадифен ковчег", получих задача да напиша статия за конференция на съдебни лекари от цял свят. Те се бяха събрали в центъра на Лос Анджелис и редакторът ми искаше репортаж за какво си говорят на такива събития.

Човекът, който ми възложи задачата, искаше бойни истории и хумор от ешафода на хората, които всеки ден се занимават със смърт и трупове.

Написах статията, а докато я подготвях, научих за сайт, първоначално използван от съдебните лекари като форум за задаване на въпроси към колеги при сблъсък с необичайни обстоятелства около някоя кончина.

Този сайт беше causesofdeath.net и в него се влизаше с парола, но тъй като бе достъпен за съдебните лекари от цял свят, паролата се споменаваше в голяма част от литературата, раздадена на конференцията. Бях влизал няколко пъти там през годините след конференцията, просто да разгледам и да видя кое е най-интересното в дискусиите. Но никога досега не бях писал нищо. Написах поста си така, че никъде да не се представям като съдебен лекар, но в същото време и да не казвам изрично, че не съм.

Съкращенията в поста ми предполагаха експертиза — "г." за години, АОД за атланто-окципитална дислокация.

Споменаването на конференцията на Международната асоциация на съдебните лекари беше напълно законно, тъй като наистина бях на нея. Но също така щеше да помогне читателите ми да повярват, че и аз съм действащ съдебен лекар.

Знаех, че бе на ръба на етиката, но в този случай не го правех като репортер. Поне не още. Правех го като заинтересована страна. Ченгетата само дето не казаха, че съм заподозрян. Бяха дошли да ми вземат ДНК проба и огледаха ръцете и торса ми. Нуждаех се от информация и това бе средство да я получа. Знаех, че е изстрел в тъмното, но си струваше да пробвам. Щях да проверя сайта след ден или два, за да видя дали има някакви отговори.

Следващата точка в списъка ми беше Лиса Хил. Тя бе цитирана от "Таймс" като най-добрата приятелка на Портреро. В случая с нея смених подхода — от потенциален заподозрян на журналист. След като обичайните усилия да намеря телефонния ѝ номер не дадоха резултат, се обърнах към нея — или към тази, която мислех, че е тя — в лично съобщение във Фейсбук профила ѝ, който изглеждаше замразен, и в акаунта ѝ в Инстаграм.

Дадох името и мобилния си телефон и в двете съобщения, но също така знаех, че Хил може да се свърже с мен и чрез отговор в социалните мрежи. Също като във форума на МАСЛ, и тук ставаше въпрос за игра на нерви.

Преди да прекратя усилията си, проверих causesofdeath.net, за да видя дали някой е клъвнал на въдицата ми. Не беше. След това се върнах в Гугъл и зачетох за кибер тормоза, както най-често се наричаше. Повечето от написаното съвпадаше с описаното от Матсън. Най-често често ставаше въпрос за тормоз над жертвите от някой техен познат, дори и периферно.

Но Матсън изрично бе казал, че Тина Портреро се е оплакала на приятелка — най-вероятно на Лиса Хил, — че случайно била срещнала мъж в бар, който като че ли знаел за нея неща, които не би трябвало да знае.

Имайки предвид това, реших да науча всичко, което мога, за Тина Портреро. Бързо осъзнах, че може би вече имам предимство пред мистериозния мъж, който ѝ бе включил алармите. Когато минах през обичайния списък с приложения в социалните мрежи, си спомних, че вече ѝ бях приятел във Фейсбук и последовател в Инстаграм. Бяхме си разменили тези контакти вечерта, в която се запознахме. Но след като от запознанството ни не последва втора среща, нито един от нас не си бе направил труда да изтрие или блокира другия. Трябваше да призная, че това бе от суета — всеки обича да надува броя на приятелите си, не да го намалява.

Фейсбук профилът на Тина не беше много привлекателен и като че ли се използваше само за поддържане на контакт с роднини. Спомних си, че ми бе казала, че семейството ѝ е от Чикаго. За последната година имаше няколко публикации от хора с фамилия като нейната. Рутинни съобщения и снимки. Имаше и няколко клипа с котки и кученца, публикувани от нея или за нея.

Продължих с Инстаграм и видях, че там Тина е била далеч по-активна, пускала е редовно свои снимки от различни занимания с приятели или сама. На много от тях бяха отбелязани локациите и хората в кадър. Върнах се няколко месеца назад. През това време Тина бе ходила веднъж на Мауи и два пъти в Лас Вегас. Имаше нейни снимки с различни мъже и жени и множество фотографии в клубове, барове и на домашни партита. От тях ставаше ясно, че любимото ѝ питие е "Космополитни". Помнех, че точно това държеше в ръка, когато дойде при мен на бара в "Мистрал".

Трябваше да призная, че макар да знаех, че е мъртва, изпитах завист, докато разглеждах снимки от скорошния ѝ живот и виждах колко пълен и активен е бил той. Моят изобщо не беше толкова вълнуващ и аз потънах в мрачни мисли за предстоящото погребение, на което без съмнение приятели и познати щяха да кажат, че е живяла на пълни обороти. Това не можеше да се твърди за мен.

Опитах се да се отърся от чувството за неадекватност, като си напомних, че социалните мрежи не са отражение на истинския живот. Те са преувеличен живот. Продължих нататък и единствената истински интересна публикация, която намерих, беше снимка с текст отпреди четири месеца, на която се виждаха Тина и друга жена на същите години или малко по-възрастна от нея. Бяха се прегърнали. Текстът гласеше: "Най-накрая издирих сестра си Тейлър. Тя е истинска бомба!!!!!"

От снимката бе трудно да се определи дали Тейлър е сестра, която е изчезнала от радара и затова е трябвало да бъде издирвана, или пък преди това е била напълно неизвестна за Тина. Но двете жени определено изглеждаха като роднини. И двете имаха високи чела и скули, тъмни очи и тъмни коси.

Потърсих Тейлър Портреро в Инстаграм и Фейсбук, но не намерих нищо. Ако Тина и Тейлър бяха сестри, имаха различни фамилии.

След като приключих с претърсването на социалните мрежи, включих на пълен репортерски режим и използвах най-различни търсачки за информация за Кристина Портреро. Скоро успях да намеря онази нейна страна, която не се рекламираше в социалните мрежи. Имаше в досието си арест за шофиране в нетрезво състояние, както и задържане за притежание на контролирана субстанция, а именно МДМА, по известна като екстази и Моли, парти дрога, повдигаща настроението. След арестите бяха последвали два разпоредени от съда престоя в лечебни институции и пробация, през които тя бе преминала, за да може съдията да изчисти досието ѝ от присъдите. И двете задържания бяха отпреди повече от пет години.

Все още бях онлайн и търсех повече подробности за мъртвата жена, когато телефонът ми звънна и на екрана се появи скрит номер.

Приех обаждането.

— Обажда се Лиса Хил.

— О, благодаря, че се обадихте.

— Казвате, че искате да пишете статия. За кого?

— Ами работя за интернет издание, което се казва "Навременно предупреждение". Може и да не сте чували за него, но нашите материали често се цитират от вестници като "Уошингтън Поуст" и "Ел Ей Таймс".

Имаме споразумение и с новините на Ен Би Си да им ги показваме първо на тях.

Чух я че пише на клавиатура и знаех, че влиза в сайта. Това ме накара да си помисля, че е умна и трудно се води за носа. Последва тишина и предположих, че разглежда първата страница на "Навременно предупреждение".

— И вие работите там? — попита накрая.

— Да — отвърнах. — Можете да кликнете на линка "Екип" и ще можете да видите профилите ни. Аз съм последният. Най-скорошно назначение.

Чух кликването още докато давах указанията. Последва ново мълчание.

— На колко сте години? — попита тя. — Изглеждате по-възрастен от всички други с изключение на собственика.

— Имате предвид редактора — казах. — Е, работил съм с него в "Ел Ей Таймс", след това постъпих при него, след като създаде сайта.

— И сте тук, в Лос Анджелис?

— Да, редакцията ни е тук. Студио Сити.

— Не разбирам. Защо потребителски сайт като този ще се интересува от убийството на Тина?

Бях готов за този въпрос.

— В моя ресор попада и киберсигурността — отвърнах. — Имам източници в лосанджелиската полиция, които знаят, че се интересувам от кибер тормоза, защото той попада в областта на потребителската сигурност. Така разбрах за Тина. Говорих с детективите, които работят по случая — Матсън и Сакаи, — и те ми казаха, че тя се е оплаквала на приятели, че някакъв мъж, с когото излизала или се запознала, я преследвал дигитално — така се изразиха детективите.

— Те ли ви дадоха името ми? — попита Хил.

— Не, те не биха издали име на свидетел. Аз…

— Не съм свидетел. Не съм видяла нищо.

— Извинявайте, нямах това предвид. От гледна точка на разследването всеки, с когото те разговарят, се смята за свидетел. Знам, че нямате знание от първа ръка за случая. Видях името ви в статия на "Таймс" и затова се свързах с вас.

Чух още писане по клавиатурата, преди тя да ми отговори. Зачудих се дали не ме е проверила още по-обстойно и не е пратила имейл на Майрън, който бе начело на списъка с екипа на "Навременно предупреждение" и бе споменат като основател и изпълнителен директор.

— Работили ли сте в нещо, наречено "Кадифен ковчег"? — попита тя.

— Да, преди да отида в "Навременно предупреждение" — отвърнах. — Това е местен сайт за разследваща журналистика.

— Пише, че сте влезли в затвора за шейсет и три дни.

— Защитавах източник. Федералното правителство искаше да знае кой е, но аз не издадох името му.

— Какво се случи?

— След два месеца източникът сам се обяви и аз бях освободен, защото федералните получиха това, което искаха.

— Какво се случи с него?

— Беше жена. Уволниха я, защото ми е предавала информация.

— О, боже.

— Да. Може ли да ви задам един въпрос?

— Да.

— Любопитен съм. Как ви намериха от "Таймс"?

— Някога излизах с човек, който работи там в спортния отдел. Той ми е последовател в Инстаграм, видял снимката, която публикувах след смъртта на Тина, и казал на репортера, че познава човек, който е познавал мъртвото момиче.

Понякога хората изваждат късмет. И аз имах доста подобни случаи в кариерата си.

— Ясно — казах. — Значи тогава мога да ви попитам дали вие сте тази, която е казала на детективите за кибер тормоза?

— Те ме попитаха за нещо необичайно около нея напоследък и аз не можах да се сетя за нищо друго, освен за някакъв задник, с когото се свалила в бар преди няколко месеца, а той знаел прекалено много за нея, нали разбирате? Това леко я бе уплашило.

— В какъв смисъл е знаел прекалено много?

— Ами тя не ми каза много. Само че се запознала с този тип в бар и че това трябвало да е някаква произволна свалка, но ѝ се сторило, че е капан.

Докато пиели, той казвал неща, от които ѝ станало ясно, че знае коя е, знаел разни неща за нея и било наистина плашещо, затова избягала.

Беше ми трудно да следвам историята, затова я разбих на части.

— Добре, как се казва мястото, където са се запознали? — попитах.

— Не знам, но тя обичаше да ходи на разни места в Долината — каза Хил. — Разни места на "Вентура". Казваше, че мъжете там не били толкова настоятелни. И си мисля, че това имаше нещо общо с възрастта ѝ.

— Как така?

— Тя остаряваше. Мъжете в баровете в Холивуд, Западен Холивуд, са все по-млади или изглеждат по-млади.

— Ясно. Казахте ли на полицията за нейните предпочитания към Долината?

— Да.

Бях се запознал с Тина в ресторант на "Вентура". Започвах да разбирам интереса на Матсън и Сакаи към мен.

— Тя е живеела близо до "Сънсет Стрип", нали? — попитах.

— Да — каза Хил. — На хълма. Близо до "Спагос".

— И е шофирала през хълма, за да отиде в Долината?

— Не, никога. Арестувана е за шофиране в нетрезво състояние преди известно време и спря да кара кола, когато излезе. Използваше "Юбер" или "Лифт".

Предположих, че Матсън и Сакаи са се добрали до данните на Тина от "Юбер" и "Лифт". Те биха могли да им помогнат да намерят баровете, в които е ходила често, и да видят и другите ѝ движения.

— Да се върнем на онова с преследването — казах. — Тя е отишла в този бар сама и се е запознала с този мъж или всичко е било предварително уговорено на някое приложение за срещи или нещо подобно?

— Не, тя си действаше както обикновено — отвърна Хил. — Просто отишла да пийне, да послуша музика, може би да се запознае с някой мъж.

И се натъкнала на този тип на бара. От нейна гледна точка било напълно случайна среща или поне така се предполагало да изглежда.

Като че ли случилото се между Тина и мен не беше изолиран случай.

Имала бе навика да ходи сама по баровете и евентуално да се запознава с мъже. Нямам старомодни схващания за жените. Те са свободни да ходят където си поискат и да правят каквото пожелаят, а и не вярвах, че жертвата е виновна за случилото ѝ се. Но като имах предвид шофирането в нетрезво състояние и притежанието на наркотици, вече виждах, че Тина е била човек, склонен да рискува. Ходенето по барове, където мъжете не са толкова настоятелни, не беше достатъчно силна предпазна мярка. В никакъв случай.

— Добре, значи те са се запознали на това място и са се заприказвали, пили са на бара — казах. — И тя никога преди това не го е виждала?

— Точно така — отвърна Хил.

— А каза ли ви кои точно негови думи са я уплашили?

— Не точно. Просто каза: "Той ме познаваше. Той ме познаваше". Все едно той се е изпуснал за нещо и това изобщо не е било случайно.

— Каза ли ви дали вече е бил там, когато тя е влязла в бара, или е дошъл след това?

— Не ми каза. Задръжте, обажда ми се някой друг.

Тя не изчака отговора ми. Премина на другата линия и аз зачаках, като си мислех за случката в бара. Когато Хил се върна, тонът и думите ѝ бяха напълно различни. Беше груба и ядосана.

— Ах ти, кучи сине. Боклук такъв. Ти си онзи мъж.

— Какво? Какво говорите…

— Беше детектив Матсън. Прати ми имейл. Казва, че не работиш по статия и трябва да стоя далече от теб. Ти си я познавал. Познавал си Тина и сега си заподозрян. Шибан задник.

— Не, чакайте, не съм заподозрян и наистина работя по статия. Да, познавам Тина отпреди, но не съм мъжът от…

— Да не си ме доближил!

И затвори.

— Мамка му!

Чувствах се като човек, ударен в корема, лицето ми пламна от унижение заради прикритието, което бях използвал. Бях излъгал Лиса Хил.

Дори не бях сигурен защо го бях направил. Посещението на детективите ме бе запратило в заешка дупка, а не бях сигурен в мотивите си. Дали беше заради отношенията ми с Кристина Портреро или заради разследването и статията, която можех да напиша за него?

С Кристина се бяхме срещнали веднъж и това бе всичко. В онази нощ тя си поръча кола и си тръгна. Попитах я за нова среща и тя отказа.

— Мисля, че си прекалено праволинеен за мен — каза.

— Какво означава това? — попитах.

— Че няма да се получи.

— Защо?

— Нищо лично. Просто мисля, че не си мой тип. Тази вечер беше страхотно, но дългосрочно… знаеш какво имам предвид.

— Е, тогава какъв е твоят тип?

Много нескопосана реакция. Тя просто се усмихна и каза, че колата ѝ е пристигнала. Излезе през вратата и повече не я видях.

Сега беше мъртва и аз не можех да се примиря. Животът ми някак си се бе променил от момента, в който двамата детективи бяха дошли при мен в гаража. Вече бях влязъл в заешката дупка и усещах, че там има само мрак и неприятности. Но също така усещах, че тук има история. Добра история.

Мой тип история.

Преди три години бях загубил всичко заради една история. Работата си, жената, която обичах. Бях провалил всичко. Не се бях погрижил за най-ценното, което имах. Бях поставил себе си и историята над всичко останало. Вярно, бях изгазил през тъмни води. Бях станал причина за смъртта на човек и за малко и аз не бях убит. Бях се озовал в затвора заради отдадеността си към работата и нейните принципи и защото дълбоко в себе си знаех, че жената ще се жертва, за да ме спаси. Когато всичко се бе разпаднало, моето самоналожено разкаяние се състоеше в това да оставя всичко зад себе си и да поема в различна посока. Дълго време преди това бях твърдял, че смъртта е моят занаят. Сега, след Кристина Портреро, вече знаех, че наистина е така.

4

Когато на следващата сутрин отидох в офиса, Майрън вече ме чакаше.

Нюзрумът, в който работехме, имаше егалитарен отворен план — множество индивидуални кутийки една до друга. Всички, от главния редактор до последния назначен (аз), имаха еднакво работно пространство.

Светлината от лампите на пода се отразяваше в плоскостите на тавана и се връщаше омекотена върху нас. Компютрите ни имаха безшумни клавиатури. В някои дни тук бе тихо като в църква в понеделник, освен ако някой не говореше по телефона, но дори тогава този някой отиваше в заседателната зала в дъното на редакцията, за да не притеснява другите.

Изобщо не приличаше на редакциите, в които бях работил преди, където дори само какофонията от чаткане по клавиатурите може да те разсее от това, което вършиш.

Заседателната зала, която имаше прозорец към нюзрума, се използваше също така за интервюта и оперативки на служителите. Точно там ме заведе Майрън и затвори вратата, след като влязохме. Седнахме един срещу друг край овалната маса. Майрън донесе разпечатка, за която предполагах, че е на моята статия "Кралят на измамниците", и я сложи на масата. Той беше от старата школа. Редактираше с червен химикал на хартия, след това караше офис асистентката ни Тали Галвин да въвежда промените дигитално.

— Значи не си харесал заглавието ми — казах.

— Не, заглавието трябва да е за това, което статията означава за потребителя, не за личността — добра или лоша, трагична или вдъхновяваща, — чрез която разказваш историята — каза Майрън. — Но не за това искам да поговорим.

— Тогава какво, не си харесал и статията ли?

— Статията е добра. Повече от добра. Един от най-добрите ти текстове.

Но аз искам да поговорим за имейл, който получих снощи. Оплакване.

Изсмях се нервно. Инстинктивно разбрах за какво става въпрос, но се правех на невинен.

— Оплакване за какво?

— Тази жена — Лиса Хил — казва, че си я излъгал кой си по време на интервю за убийство, за което ти си заподозрян. В обичайния случай бих изтрил това или бих го закачил на стената при останалите съобщения от откачалки.

В стаята за почивка имаше коркова дъска, където колегите оставяха разпечатки на най-невероятните и странни отзиви на статиите, които публикувахме. Често те идваха от компании и хора, които стояха зад вредите за потребителите в нашите публикации. Наричахме дъската Стената на срама.

— Но после — каза Майрън — рано тази сутрин получих обаждане от полицията на Лос Анджелис, което потвърждаваше имейла на жената, и сега имаме оплакване и от полицията.

— Това са пълни глупости — отвърнах.

— Добре, кажи ми, че всичко това се случва, защото ченгето, което се обади, не е добронамерено.

— Матсън ли се казва?

Майрън сведе очи към разпечатката и към бележките, които си бе водил на ръка върху нея. Кимна.

— Да.

— Добре, всичко това започна снощи, когато си прибрах у дома след работа.

Преведох Майрън стъпка по стъпка през случилото се предната вечер, от мига, в който Матсън и Сакаи ме последваха в гаража на моя жилищен комплекс, до обаждането на Лиса Хил в отговор на моите съобщения и недоразумението, което я бе разгневило и накарало да затвори. Майрън, който бе репортер от старата школа, си водеше бележки, докато разказвах историята. Когато свърших, прегледа записките си, преди да заговори.

— Добре — каза накрая. — Само не разбирам защо си решил, че история за убийство може да бъде публикувана в "Навременно предупреждение".

Така че…

— Но не виждаш ли…

— Нека довърша. Така че това ме кара да си мисля, че си използвал "Навременно предупреждение" и легитимното си положение на репортер тук, за да разследваш нещо друго, смъртта на жена, която си познавал.

Нали виждаш накъде бия? Не ми се струва редно.

— Добре, виж, независимо дали Лиса Хил ти бе пратила имейл или не, независимо дали ченгетата ти се бяха обадили, имах намерение днес да дойда и да ти кажа, че това ще е следващата ми статия.

— Не може статията да е твоя. Ти си в конфликт на интереси.

— Какво, защото съм се запознал с жена, която година по-късно е убита?

— Не, защото си оперативно интересно лице в разследването.

— Глупости. От това, което ми каза Лиса Хил, преди да затвори, и от прегледа на профилите в социалните медии на жертвата става съвсем ясно, че тя се е срещала с много мъже. Не я съдя, но всички те заедно с мен са оперативно интересни лица. Просто ченгетата хвърлят голяма мрежа. Имат ДНК от местопрестъплението, защото ми взеха проба и…

— И ти удобно премълча това в разказа си току-що.

— Не мислех, че е важно, и наистина не е. Работата е там, че аз доброволно им я дадох, защото знаех, че след като я сравнят, ще бъда оневинен. И ще съм свободен да напиша статията.

— Каква статия, Джак? Ти пишеш в сайт за нарушения срещу потребителите, а не в криминалния блог на "Ел Ей Таймс".

— Статията не е за убийството. Имам предвид, че е, но истинската история е за кибер тормоза, а така влизаме в обсега на защитата на потребителя. Всички имат профили в социалните мрежи. Това ще е статия за уязвимостта ни пред кибер хищниците. Как неприкосновеността на личното пространство е вече в миналото.

Майрън поклати глава.

— Това е стара новина. Писано е във всеки вестник в страната. Не е история, за която можем да си партнираме, и не мога да ти позволя да продължиш да я гониш. Имаме нужда от статии, които изследват нови територии и привличат много погледи.

— Гарантирам ти, че тази статия ще бъде такава.

Майрън поклати глава. Нещата не вървяха на добре.

— Какво ново би могъл да кажеш за това? — попита той.

— Е, ще ми трябва известно време, преди да мога да ти отговоря изчерпателно, но…

— Виж, ти си страхотен репортер, който има опит с подобни истории.

Но тук не правим това, Джак. Имаме си определени репортерски цели, които трябва да следваме и изпълняваме.

Виждах, че Майрън се чувства изключително неудобно, защото бяхме равни. Той не триеше сол на главата на някакво хлапе, току-що излязло от журналистическия факултет.

— Имаме последователи, имаме аудитория — продължи той. — Нашите читатели идват на сайта ни и търсят това, което сме обявили, че е нашата мисия. Сериозна разследваща потребителска журналистика.

— Казваш, че читателите и финансовите ни благодетели определят какви истории да пишем? — попитах.

— Виж, не започвай с това. Не съм споменавал спонсорите ни и знаеш, че това не е вярно. Ние сме напълно независими.

— Не се опитвам да се скарам с теб. Но не можеш да подхождаш към всяка история, като предварително знаеш какъв ще е крайният резултат.

Най-доброто репортерстване започва с въпрос. Като: кой се промъкна в националната централа на Демократическата партия или кой уби брат ми.

Дали кибер тормозът е довел до убийството на Кристина Портреро? Това е моят въпрос. Ако отговорът е "да", тогава това е статия за "Навременно предупреждение".

Майрън погледна записките си, преди да отговори.

— Това е голямо "ако" — каза накрая.

— Знам — отвърнах. — Но това не значи, че не бива да се опитваме да отговорим на този въпрос.

— Въпреки това не ми харесва да нагазваш в тази история. Ченгетата са ти взели ДНК проба, за бога!

— Да, аз им я дадох. Доброволно. И мислиш ли, че ако имах нещо общо с това, бих казал: "Разбира се, момчета, вземете ми ДНК проба. Нямам нужда от адвокат. Няма за какво да се колебая". Не, Майрън, не бих. И случаят не беше такъв. Ще бъда оневинен, но докато чакаме полицейската лаборатория да се произнесе, ще изгубим инерция и историята ще ни се изплъзне.

Майрън не откъсваше очи от записките си. Знаех, че почти съм успял.

— Виж, нека поработя върху това няколко дни. Или ще намеря нещо, или няма да намеря. Ако не намеря, ще се върна и ще работя по каквото ми възложиш. Люлки убийци, опасни детски столчета за коли — ще поема целия бебешки ресор, ако поискаш.

— Виж, не подценявай бебешкия ресор. Той привлича най-много погледи от всичко, което правим.

— Знам. Защото бебетата имат нужда от закрила.

— Добре, какви са следващите стъпки… ако ти позволя да продължиш с това?

Усещах, че съм спечелил битката. Майрън щеше да се предаде.

— Родителите ѝ — казах. — Искам да разбера какво им е казала за тормоза. Публикувала е и нещо в Инстаграм — че е намерила сестра си. Не знам какво означава и искам да науча.

— Къде са родителите? — попита Майрън.

— Още не съм сигурен. Тя ми каза, че е от Чикаго.

— Няма да ходиш в Чикаго. Нямаме средства за…

— Знам. Нямаше да искам да ходя в Чикаго. Има нещо, което се нарича телефон, Майрън. Моля те за време. Не те моля да харча пари.

Преди Майрън да успее да отговори, вратата се отвори и Тали Галвин подаде глава през нея.

— Майрън — каза тя. — Полицията е тук.

Облегнах се на стола и погледнах през прозореца към нюзрума.

Видях Матсън и Сакаи да стоят до бюрото на Тали до входа към редакцията.

— Е — каза Майрън. — Доведи ги тук.

Тали отиде да вземе двамата детективи, а Майрън погледна през масата към мен. Заговори с тих глас:

— Нека аз се оправя с това. Ти не казвай нищо.

Преди да успея да протестирам, вратата на заседателната зала се отвори и Матсън и Сакаи влязоха.

— Детективи — каза Майрън. — Аз съм Майрън Левин, основател и изпълнителен директор на "Навременно предупреждение". Мисля, че говорих с един от двама ви тази сутрин.

— С мен — каза Матсън. — Аз съм Матсън, а това е детектив Сакаи.

— Седнете. С какво мога да ви помогна?

Сакаи понечи да дръпне един от столовете от масата.

— Няма нужда да сядаме — каза Матсън.

Сакаи замръзна, ръката му все още беше върху стола.

— По-скоро имаме нужда вие да станете — продължи Матсън. — Разследваме убийство и последното, от което имаме нужда, е някакви репортери некадърници да си пъхат носа и да ни прецакват. Отстъпете.

— Некадърници, така ли, детектив? — каза Майрън. — Какво означава това?

— Означава, че дори не сте истински журналисти, а този тип души наоколо, разговаря със свидетели и ги заплашва.

И посочи към мен. Аз бях "този тип".

— Това са глупости — казах. — Всичко, което съм…

Майрън вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Детектив, моят репортер работи по статия. А що се отнася до това, че ни мислите за некадърници, трябва да знаете, че сме напълно признати и легитимни членове на медийната гилдия и се радваме на свободата на словото. Не позволяваме да бъдем сплашвани, докато работим по напълно валиден новинарски сюжет.

Бях поразен от спокойното поведение и силните думи на Майрън.

Само преди минути той подлагаше на съмнение мотивите ми и самата история, която исках да разкажа. Но сега бяхме сплотили редиците и давахме твърд отпор. Ето затова бях започнал да работя за Майрън.

— Няма да имате никаква статия, ако репортерът ви се озове в затвора — каза Матсън. — Как би изглеждало това на вашите медийни събратя?

— Казвате, че ако продължим да разследваме тази история, ще затворите репортера ни? — попита Майрън.

— Казвам, че той много бързо може да се превърне от репортер в основен заподозрян и тогава свободата на словото няма да има кой знае какво значение, нали?

— Детектив, ако арестувате репортера ми, ви гарантирам, че това ще се превърне в сюжет с широк обществен отзвук. Ще влезе в новините в цялата страна. Същото ще се случи и когато бъдете принудени да го освободите и да признаете публично, че отделът ви е сгрешил и е скалъпил обвинение срещу репортер, защото той може да намери отговорите, които вие не можете.

Матсън като че ли се поколеба, преди да отговори. Накрая заговори, като гледаше право в мен, тъй като вече бе разбрал, че Майрън е непробиваема стена. Но в думите му вече нямаше толкова острота.

— За последен път ви казвам да стоите далече от това — каза той. — Стойте далече от Лиса Хил и от разследването.

— Нямате нищо, нали? — казах.

Очаквах ръката на Майрън да се вдигне, за да ми даде знак да млъкна отново. Но този път той не направи нищо. Погледна настойчиво Матсън в очакване на отговор.

— Имам твоята ДНК, приятелче — каза Матсън. — И се надявай да излезеш чист.

— Е, това е потвърждението — казах. — Нямате нищо и си губите времето, като се опитвате да заплашвате хората и да полагате усилия никой да не разбере.

Матсън се изсмя, все едно съм глупак, който не знае какво говори.

След това се пресегна и тупна мълчаливия Сакаи по ръката.

— Да вървим.

Обърна се и поведе Сакаи навън. Двамата с Майрън гледахме през прозореца, докато те се поклащаха през нюзрума към вратата. Чувствах се добре. Чувствах се подкрепен и защитен. Времето не беше добро за журналистите. Това бе епохата на фалшивите новини, когато хората на власт заклеймяваха репортерите като обществени врагове. Навсякъде закриваха вестници и някои казваха, че цялата индустрия е влязла в спиралата на смъртта. В същото време користните и непроверени статии и сайтове се увеличаваха, границата между безпристрастната и пропагандната журналистика все повече се заличаваше. Но в начина, по който Майрън се бе справил с Матсън, видях препратка към дните, когато медиите бяха непоколебими, непредубедени и затова не можеха да бъдат сплашвани. Внезапно за първи път от много време осъзнах, че съм на правилното място.

Майрън Левин трябваше да намира финансиране и да управлява уебсайт. Това бяха приоритетите му и той не беше репортер, колкото и да му се искаше. Но когато сложеше тази шапка, ставаше по-безмилостен от всички, които познавах. Имаше една известна история за Майрън от дните му като потребителски репортер в "Лос Анджелис Таймс". Това се случило преди да си продаде акциите, да напусне вестника и да използва парите за първоначалното финансиране на "Навременно предупреждение". В репортерските среди няма по-голямо удоволствие от това да разобличиш измамник, да напишеш разследване за мошеник и да го спреш. Най-често шарлатанинът твърди, че е невинен и набеден. Завежда дела за милиони и след това тихо се изнизва от града и започва някъде другаде. Легендата за Майрън гласеше, че разобличил един измамник, който крадял пари за ремонти след земетресението в Нортридж през 1994 г. След като бил изтипосан на първа страница на "Таймс", той заявил, че е невинен, и завел дело за клевета за 10 млн. долара. В жалбата заявявал, че статията на Майрън му донесла толкова унижение и болка, че щетите не били само върху репутацията и печалбите му, но и върху здравето му. Твърдял, че разследването му причинило кървене от ректума. И това бе циментирало легендарния статус на Майрън като репортер. Публикацията му бе накарала нечий задник да кърви. Никой репортер нямаше да може да надмине това, за колкото и милиони да го съдеха.

— Благодаря, Майрън — казах. — Ти ми пазеше гърба.

— Разбира се — отвърна Майрън. — А сега върви да разнищиш историята.

Кимнах, докато гледах как двамата детективи излизат през вратата на редакцията.

— И внимавай — каза Майрън. — Тези задници не те харесват.

— Знам — отговорих.

5

Вече имах одобрението на своя издател и главен редактор и официално работех по историята. Още при първата стъпка извадих късмет.

Върнах се при профилите на Тина Портреро в социалните мрежи и използвах историята на таговете ѝ във Фейсбук, за да намеря майка ѝ Реджина Портреро и да се свържа с нея през собствения ѝ профил.

Предполагах, че ако Реджина ми отговори от дома си в Чикаго, можем да си насрочим телефонен разговор. Телефонните разговори с опечалените са най-безопасни — още имах белег на лицето от задаването на погрешен въпрос на жена, която скърбеше за внезапната смърт на съпруга си. Но пък в телефонния разговор някои неща могат да се изгубят или да бъдат пропуснати: нюанси в речта, изражения, емоции.

Но точно тук извадих късмет. В рамките на час, след като изпратих лично съобщение, Реджина се свърза с мен и каза, че е в града, за да се погрижи за дома на дъщеря си. Обясни, че е отседнала в хотел "Лондон Западен Холивуд" и планира да си тръгне от Лос Анджелис на следващата сутрин с тялото на Тина в багажното отделение на самолета. Покани ме да отида в хотела и да поговорим за Тина.

Не можех да оставя такава покана да чака, особено след като знаех, че Матсън и Сакаи може да са проявили инициатива и да са предупредили Реджина за мен. Казах ѝ, че ще бъда във фоайето на хотела до час.

Уведомих Майрън къде отивам и поех натам с джипа по "Колдуотър Каниън Юг" по планината Санта Моника и надолу към Бевърли Хилс. След това подкарах на изток по Сънсет Булевард към Сънсет Стрип. "Лондон Западен Холивуд" се намираше точно по средата ѝ.

Реджина Портреро беше дребна жена на около шейсет и пет, което показваше, че е родила Тина съвсем млада. Виждах приликата най-вече в тъмнокафявите очи и коса. Тя ме посрещна във фоайето на хотела, който беше на една пресечка на юг от "Сънсет" и "Сан Висенте". Това беше кварталът на дъщеря ѝ. Тя бе живяла само на няколко пресечки оттам.

Седнахме в едно сепаре, вероятно предназначено за хора, които чакаха да им приготвят стаите. Но там в момента нямаше никого и имахме възможност да се усамотим. Извадих бележника си и го поставих на бедрото си, за да мога да си водя записки и да бъда възможно най-незабележим.

— Защо проявявате интерес към Тина? — попита тя.

Първият въпрос на Реджина ме извади от равновесие, защото не го бе задала при първоначалната ни комуникация. А сега искаше да знае какво правя и знаех, че ако отговоря честно и изчерпателно, вероятно краят на разговора ни ще настъпи още преди да е започнал.

— Ами, най-напред, моите съболезнования — казах. — Не мога да си представя през какво минавате и никак не ми е приятно да се натрапвам.

Но това, което ми казаха от полицията за този случай, го прави по-различен и ме кара да мисля, че случилото с Тина е нещо, за което обществото трябва да знае.

— Не ви разбирам. Да не говорите за случилото се с врата ѝ?

— О, не.

Засрамих се, че недодяланият ми отговор на първия ѝ въпрос бе извикал в съзнанието ѝ ужасния начин, по който дъщеря ѝ беше убита. В много отношения бих предпочел да ме бе плеснала с опакото на ръката си през лицето, а диамантът на годежния ѝ пръстен да бе разкъсал кожата ми и да бе оставил нов белег.

Ъ… — заекнах. — Имам предвид, че… полицията, от там ми казаха, че тя може да е нова жертва на кибер тормоз, засега, доколкото знам, няма доказателства, че двете са свързани, но…

— На мен не ми казаха такова нещо — отвърна Реджина. — Казаха, че нямат никакви улики.

— Е, не искам да говоря от тяхно име и може би те не искат да ви казват нищо, докато не е сигурно. Но разбрах, че тя е казала на приятели — като Лиса Хил например, — че се чувствала следена. И честно казано, точно това ме интересува. Това е потребителска тема — става въпрос за неприкосновеност на личното пространство — и ако има… проблем, то тогава за това смятам да пиша.

— Как е била следена? Това е ново за мен.

Знаех, че съм загазил. Казвах ѝ неща, които тя не знаеше, и първото, което щеше да направи, след като си тръгнех, бе да се обади на Матсън и да му сподели. Тогава Матсън щеше да научи, че все още активно работя по историята, и Реджина на свой ред щеше да разбере, че моят репортерски интерес към Тина и смъртта ѝ е компрометиран от това, че съм я познавал за кратко, и то в интимен план. Значи това бе единствената ми възможност да говоря с майката на Тина. Тя щеше да бъде настроена срещу мен също като Лиса Хил.

— Не знам как точно е била следена — казах. — Само това казват от полицията. Говорих с приятелката ѝ Лиса и тя каза, че Тина се запознала с някакъв мъж в бар, но ѝ се сторило, че той бил там и я чакал или нещо подобно. Че срещата не е била случайна.

— Казах ѝ да стои далече от баровете — отвърна Реджина. — Но тя не можеше, дори и след арестите и лечението.

Това беше нелеп отговор. Говорех ѝ, че дъщеря ѝ е била следена, а тя се фиксираше върху проблемите ѝ с наркотиците и алкохола.

— Не твърдя, че едното има нещо общо с другото — казах. — Не мисля, че и полицията знае нещо повече. Но знам, че е била арестувана и е била на лечение. Това ли имате предвид с ходенето по баровете?

— Тя непрекъснато излизаше, заговаряше непознати… — обясни Реджина. — Още от гимназията. Баща ѝ каза, че може да свърши така, предупреди я, но тя не слушаше. Като че ли не ѝ пукаше. Беше побъркана на тема момчета още от малка.

Реджина се взираше в далечината, докато говореше. "Побъркана на тема момчета" изгледаше невинно определение, но очевидно пред очите ѝ бе спомен за дъщеря ѝ като млада жена. Неприятен спомен, изпълнен с яд и ненавист.

— Тина някога омъжвала ли си е? — попитах.

— Не, никога — отвърна Реджина. — Казваше, че не иска да бъде вързана само за един мъж. Съпругът ми се шегуваше, че му е спестила много пари, като не се е омъжила. Но тя бе единственото ни дете и винаги съм искала да ѝ планирам сватбата. Но това така ѝ не се случи. Тя винаги търсеше нещо и смяташе, че никой от мъжете, с които се среща, не може да ѝ го даде… Какво беше това, така и не разбрах.

Спомних си публикацията, която бях видял в профила на Тина.

— Разбрах от Инстаграм, че е намерила сестра си — казах. — Но тя не е ваше дете, така ли?

Лицето на Реджина се промени и разбрах, че съм напипал нещо болезнено в живота ѝ.

— Не искам да говоря за това — каза Реджина.

— Съжалявам, да не би да казах нещо лошо? — попитах. — Какво се е случило?

— Всички толкова се интересуват от тези неща. Какъв е произходът им.

Дали са шведи, дали са индийци. Не знаят с какво си играят. То е като онова с личното пространство, което споменахте. Някои тайни трябва да си останат тайни.

— Сестрата е била тайна?

— Тина изпрати своя ДНК проба и после ми каза, че има сестра в Напървил. Тя… Не бива да ви разказвам това.

— Можете да ми го кажете неофициално. Никога няма да се появи в статията, но ще ми помогне да разбера дъщеря ви: от какво се е интересувала, какво е било важно за нея. Знаете ли защо е пратила своя ДНК проба за анализ? Да не би да е търсила…

— Кой да знае? Така правят хората, нали? Бързо е. Евтино е. Нейни приятели го бяха направили, търсеха корените си.

Не бях пращал своя ДНК на никой от сайтовете за генетичен анализ, но познавах хора, които го бяха направили, и затова общо взето бях наясно как става. Твоята ДНК минава през база данни и търси съвпадения с други клиенти на сайта, както и процент общи гени. Колкото по-висок е той, толкова по-близка е връзката — от далечен братовчед до брат и сестра.

— Тя е намерила своята сестра. Видях снимката им. Напървил, това не е ли близо до Чикаго?

Трябваше да я накарам да продължи да говори за нещо, за което тя не искаше. Лесните въпроси получават лесни отговори и аз не млъквах.

— Да — каза Реджина. — Израснах там. Учех в местната гимназия.

Млъкна и ме погледна, а аз осъзнах, че има нужда да разкаже тази история. За мен винаги е удивително как хората се отварят. За тях съм непознат, но те знаят, че съм репортер, хроникьор на историята. Много пъти ми се е случвало, докато отразявам трагедии, опечалените да искат в мъката си да говорят и да оставят някаква следа от изгубените си близки.

По-често жените, отколкото мъжете. Жените имат усещане за дълг към тези, които са загубили. Понякога имат нужда от съвсем малко подбутване.

— Имали сте бебе — казах.

Тя кимна.

— И Тина не е знаела — казах.

— Никой не знаеше — отвърна тя. — Беше момиче. Дадох я за осиновяване. Бях прекалено млада. И после срещнах съпруга си и с него създадохме семейство. Тина. Тя порасна и си изпрати ДНК проба на едно от онези места. И тя също го бе направила. Момичето. Знаела е, че е осиновена, и е търсила роднини. Роднини чрез сайт за ДНК, ето това съсипа семейството ни.

— Бащата на Тина не е знаел.

— Отначало не му казах, а после стана прекалено късно. Това трябваше да си остане моята тайна. Но после светът се промени, собствената ти ДНК сега може да отключи всичко и тайните вече не са тайни.

Някога имах един редактор, Фоли, който казваше, че понякога най-добрият въпрос е този, който не е зададен. Чаках. Усещах, че не бива да задавам следващия въпрос.

— Съпругът ми ме напусна — каза Реджина. — Не за това, че бях родила дете. А защото не му бях казала. Заяви, че бракът ни е бил изграден върху лъжа. Това стана преди четири месеца. Кристина не знаеше. С баща ѝ се разбрахме да не я товарим с вина. Тя щеше да обвинява себе си.

Реджина стискаше топка хартиени кърпички и сега ги използва, за да си попие очите и да си избърше носа.

— Тина се е върнала в Чикаго, за да се срещне със своята сестра — казах с надеждата да предизвикам още откровения от съсипаната жена.

— Тина беше такова сладко момиче — каза Реджина. — Искаше да ни събере. Смяташе, че това е хубаво. Не знаеше какво се случва между баща ѝ и мен. Но аз ѝ отказах, не можех да се видя с момичето. Не сега. И тя беше много разстроена.

Поклати глава и продължи:

— Странно нещо е животът. Всичко е наред, всичко е хубаво. Мислиш си, че тайната ти е опазена. И тогава се случва нещо и всичко изчезва.

Всичко се променя.

Това щеше да е само подробност в статията, но я попитах на кой сайт Кристина е пратила своята ДНК.

— Г-Т-23 — каза Реджина. — Помня го, защото струваше само двайсет и три долара. Толкова много мъка само за двайсет и три долара.

Знаех за ГТ23. Беше едно от последните попълнения в бизнеса с тестването и анализа на ДНК. Новата компания се опитваше да изземе контрола над индустрия за милиарди, като драматично подбиваше цените на конкуренцията. Рекламната ѝ кампания се основаваше на обещанието за ДНК анализ, достъпен за масите. Мотото ѝ беше "ДНК, която можеш да си позволиш!" Числото 23 в името представляваше 23-те двойки хромозоми в човешката клетка, както и цената на основния пакет: пълен анализ на ДНК и наследствено изследване за 23 долара.

Реджина заплака. Топката ѝ кърпички се разпадна. Казах ѝ, че ще ѝ донеса още, и станах. Първо реших да потърся в тоалетната.

Нещо ми подсказваше, че макар появата на сестрата в живота на Тина да е важна, това не е посоката, която води към кибер тормоза. А е само една спица от колелото на живота ѝ, макар и донесла дълбоки промени за близките ѝ. Но следенето трябваше да е дошло от друга посока и според мен това бе начинът ѝ на живот.

Намерих тоалетната, отворих метален контейнер, в който имаше картонена кутия със салфетки, взех я цялата и се върнах в сепарето във фоайето.

Реджина я нямаше.

Огледах се, но тя не се виждаше никаква. Проверих дивана, на който бе седяла. Нямаше чанта, нямаше топка носни кърпички.

— Извинете, трябваше да отида до тоалетната.

Обърнах се и я видях. Върна се на дивана. По всичко личеше, че си е измила лицето. Сложих кутията със салфетки до нея и се върнах на креслото вляво, на което бях седял.

— Съжалявам, че ви подлагам на всичко това — казах. — Когато зададох въпроса, не знаех, че той ще доведе до тази тежка тема.

— Не, всичко е наред — отвърна Реджина. — В известен смисъл е терапевтично. Да говоря за това, да го изхвърля от себе си. Нали знаете?

— Може би. Така мисля.

Сега исках да тръгнем в различна посока.

— Така — започнах. — Дали Тина някога ви е говорила за някой от мъжете, с които е излизала?

— Не, тя знаеше моето отношение към начина ѝ на живот — каза Реджина. — Освен това, какво бих могла да ѝ кажа? Срещнах съпруга си в блус клуб в южната част на Чикаго. Бях само на двайсет.

— Знаете ли дали си е уреждала срещи по интернет, такива неща?

— Предполагам, че да, но не знам нищо за това. Полицаите ме питаха същото и аз казах, че Тина не ми е разказвала подробности от живота си.

Знаех за арестите и лечението, защото ѝ трябваха пари. Но това беше всичко. Единственото, което винаги съм ѝ казвала, бе, че искам да се върне вкъщи и да е близо до нас. Казвах ѝ го всеки път, когато говорехме.

Кимнах. Записах си го.

— А сега е прекалено късно — добави тя.

Пак заплака и аз си записах и последните ѝ думи.

Трябваше да сложа край на интервюто и да не я притискам повече. Но знаех, че след като отново говори с Матсън, той ще ѝ каже да стои далече от мен. Изборът беше сега или никога и трябваше да действам.

— Били ли сте в апартамента ѝ? — попитах.

— Не още — каза тя. — Полицаите ми казаха, че все още е запечатан, защото е местопрестъпление.

Надявах се лично да поогледам дома на Тина отвътре.

— Казаха ли ви кога ще можете да влезете и да ѝ приберете вещите?

— Според тях вероятно към края на седмицата.

— Къде точно живееше тя?

— Знаете ли къде някога се намираше "Тауър Рекърдс"?

— Да, срещу книжарницата.

Живееше точно отгоре. Апартаменти "Сънсет Плейс".

Реджина извади от кутията чисти салфетки и попи очите си. После каза:

— Хубаво място.

Кимнах.

— Тя беше красива и мила — каза Реджина. — Защо му е трябвало на някой да я убива?

Зарови лицето си в длани и захлипа в салфетките. Просто я гледах. Бе задала въпрос, който само една майка може да зададе и само убиецът да му отговори. Но беше хубава реплика и аз я запомних, за да си я запиша по-късно. Известно време само кимах със съчувствие.

6

Върнах се в редакцията по обяд. Всички бяха в кутийките си и ядяха сандвичи от деликатесния магазин на Арт. През повечето дни поръчвахме храна, но никой не се бе сетил да ми прати съобщение за моята поръчка.

Обаче нямаше проблем, защото в този момент не се нуждаех от храна.

Хранех се от инерцията на разследването. Бях в онзи ранен етап, когато знаех, че разполагам с нещо, но без да съм сигурен какво и как трябва да продължа. Като начало отворих един уърдовски файл на лаптопа си и започнах да въвеждам в него ръкописните записки от разговора с Реджина Портреро. Бях на средата, когато осъзнах какъв ми е проблемът.

Следващата стъпка беше да се свържа пак с Лиса Хил и да ѝ задам още въпроси за Тина и нейния преследвач, но Лиса не просто ме смяташе за боклук, но и за заподозрян в убийството на нейната приятелка.

Спрях да преписвам записките и проверих в телефона си дали Хил вече ме е блокирала в Туитър. Не беше, но предполагах, че това е просто недоглеждане от нейна страна и че ще го направи съвсем скоро, когато провери последователите си и си спомни за заблудата, в която я бях вкарал.

През следващия половин час внимателно съставях директно съобщение до нея, с което се надявах да получа втори шанс.

Написах телефонния си номер в края на съобщението и го пратих, като се надявах на най-доброто, но знаех, че не е много вероятно и че не мога просто да чакам Лиса Хил да си промени мнението за мен. След това проверих сайта на съдебните лекари, където бях поискал информация за атланто-окципиталната дислокация. И точно тогава късметът ми и разследването драматично се промениха. Чакаха ме пет съобщения.

Първото беше пратено в 7 часа сутринта местно време, но 10 сутринта според часовия пояс на Флорида, откъдето идваше, а по-точно от Службата по съдебна медицина на окръг Броуърд. Патолог на име Франк Гарсия цитираше случай на АОД от миналата година, който бил определен като убийство.

Можех да дешифрирам повечето от съкращенията. ПЗС беше причина за смъртта, а ПТП означаваше пътнотранспортно произшествие, Р/П беше разследващ полицай. Помислих си, че ФЛПУ означава Полицейско управление на Флорида, докато не го проверих в Гугъл и се оказа, че е Полицейско управление на Форт Лодърдейл, което се намираше в окръг Броуърд. Копирах съобщението и го добавих във файла, който бях отворил на компютъра си.

Следващото съобщение беше от Далас и приличаше на първото по това, че жертвата беше на подобна възраст — трийсет и четири годишната Джейми Флин. На пръв поглед бе загинала в катастрофа без друг участник, а като причина за смъртта бе записана АОД. Случаят не бе квалифициран като убийство, а като подозрителна смърт, защото всички токсикологични изследвания на Флин бяха чисти, така че нямаше ясно обяснение как е излязла от пътя и се е блъснала в дърво. Смъртта на Флин се бе случила преди десет месеца и все още течеше разследване заради подозрителните обстоятелства.

Третото съобщение пак беше от Франк Гарсия от Службата по съдебна медицина в Броуърд.

Четвъртият отговор във форума беше за случай отпреди три месеца.

Той идваше от Брайън Шмид, детектив към съдебна медицина в Санта Барбара.

Знаех, че АСК означава "алкохолно съдържание в кръвта" и че лимитът за шофиране в Калифорния е.08 промила, което означаваше, че Тагарт е била поне леко подпийнала, когато е паднала от скалата в тъмното и е загинала.

Петото съобщение беше от съвсем скоро. То бе най-краткото, но ме накара да замръзна.

Беше публикувано само преди дванайсет минути от д-р Адхира Ларкспар, за която знаех, че е главен съдебен лекар на окръг Лос Анджелис. Това означаваше, че има опасност да бъда разкрит. След като никой доброволно не си признаваше пред шефа, Ларкспар можеше да провери дали при нея наистина има случай с АОД и това запитване несъмнено щеше да я заведе при Матсън и Сакаи, които пък несъмнено щяха да заключат, че аз съм публикувал във форума.

Опитах се да отблъсна мисълта за ново посещение на детективите и да се съсредоточа върху информацията пред мен. Три случая на АОД през последната година и половина, Тина беше четвъртата. Жертвите бяха жени на възраст между двайсет и две и четирийсет и четири. Засега два от случаите бяха определени като убийства, един като подозрителна смърт, а последният преди Портреро — като нещастен случай.

Не познавам достатъчно човешката психология, така че не бях сигурен дали фактът, че всички жертви са жени, е важен. Тъй като мъжете по принцип са по-едри и по-мускулести от жените, беше вероятно АОД да се случва по-често на жените, защото телата им са по-крехки. Или пък стават обекти на тормоз от страна на хищници по-често от мъжете.

Знаех, че трябва да добавя още към профилите на тези жени, ако смятам да направя някакво информирано съждение на базата на данните, с които разполагах. Реших да се върна назад и да започна с най-скорошния случай. С помощта на най-големите търсачки не намерих почти нищо за Шарлот Тагарт освен платения некролог в "Ист Бей Таймс" и придружаваща го електронна книга за съболезнования, в която приятели и роднини можеха да се подпишат и да споделят коментари за своята починала близка.

В некролога се казваше, че Шарлот Тагарт е израснала в Бъркли, Калифорния, и е учила в Университета в Санта Барбара. Беше умряла през последната година от следването си. Бе погребана в гробището Сънсет Вю в Бъркли. Имаше двама живи родители, двама по-малки братя и много близки и далечни роднини, които бе открила през последната година.

Вниманието ми бе привлечено от края на последния ред. Шарлот Тагарт бе открила нови роднини през последната година от живота си.

Това ми подсказваше, че най-вероятно е открила тези хора чрез фирми за анализ на произхода. Предположих, че е изпратила ДНК проба също като Кристина Портреро.

Не бе задължително тази връзка да означава нещо — милиони хора правеха същото като тези две млади жени. Не беше необичайно и на този етап изглеждаше като съвпадение.

Прегледах коментарите в мемориалната книга в интернет и открих, че е пълна със сърцераздирателни, но банални послания за любов и загуба, много от които написани директно до Шарлот, сякаш тя би ги прочела от отвъдното.

След като добавих това, което знаех за живота и кончината на Шарлот Тагарт, във файла си, преминах към случая в Далас, онзи, в който смъртта на Джейми Флин бе определена като подозрителна, защото нямаше обяснение защо е излязла от пътя и се е забила в дърво.

Този път намерих кратка статия по темата във "Форт Уърт Стар Телеграм". Джейми Флин бе от видно семейство, което управляваше бизнес за ботуши и седла във Форт Уърт. Бе работила като асистент в Южния методистки университет в Далас и бе подготвяла докторска дисертация по психология. Бе живяла в ранчо за отглеждане на коне във Форт Уърт, собственост на родителите ѝ, и бе пътувала всеки ден до работа, защото бе обичала да е близо до конете. Житейската ѝ цел била да открие своя терапевтична практика, включваща ездата като вид лечение.

Статията продължаваше с интервю с бащата на Флин, който споделяше с тъга, че дъщеря му се е борила с депресия и алкохолизъм, преди да се вземе в ръце и да се върне в университета. Изглеждаше горд от факта, че не се е поддала пак на пороците и че токсикологичните изследвания при аутопсията ѝ са били чисти.

В статията също така се цитираше и разследващ на пътнотранспортни произшествия от полицията в Далас. Тод Уитни казваше, че няма да приключи случая, докато не бъде убеден, че смъртта на Джейми Флин е нещастен случай.

"Млада здрава жена с пълен живот не излиза просто ей така от пътя в канавката, където си чупи врата — казваше той. — Може да е просто нещастен случай. Може да е видяла елен или нещо друго и да е трепнала.

Но няма спирачен път и животински следи. Ще ми се да можех да кажа на родителите ѝ, че знам отговора, но не е така. Все още не".

Забелязах, че в статията не се казва дали е възможно Джейми Флин да е излязла от пътя нарочно в опит да маскира опит за самоубийство като катастрофа. Това не беше необичайно. Но и да имаше такава хипотеза, тя не бе обсъждана публично. Самоубийствата имат такава стигма, че повечето вестници ги избягват като чума. За това се пише само ако става въпрос за известни личности, сложили край на живота си.

За момент оставих Джейми Флин. Исках да запазя инерцията си. Бях сигурен, че съм близо до нещо, и не исках да се разсейвам.

7

Последният случай, който разгледах, беше първият, споменат във форума на съдебните медици. Към него имаше и кратка история по делото.

Смъртта на трийсет и две годишната Малори Пейте във Форт Лодърдейл, Флорида, беше неразкрита и се разглеждаше като убийство, защото, също като в случая в Далас, имаше несъответствия в обяснението на предполагаемата катастрофа, отнела живота ѝ. Нивата на хистамини в някои от раните по тялото ѝ предполагаха, че са били получени посмъртно и че инцидентът е бил инсцениран. След като приключих с публикацията, открих, че няма съобщение за погребението, нито статии за случая.

Повторно търсене стигна до фейсбук страница, която бе достъпна за всички и бе превърната в мемориал на Йейтс. Имаше десетки съобщения от приятели и роднини, оставени през шестнайсетте месеца след смъртта ѝ.

Прегледах ги набързо, като събирах парчета от историята на мъртвата жена и новини за разследването.

Разбрах, че Малори е израснала във Форт Лодърдейл, учила е в католически училища и е работила в семейната фирма за яхти под наем, която се намираше на марина на име Бахия Map. Очевидно не бе учила в колеж след гимназията и също като Джейми Флин във Форт Уърт бе живяла сама в жилище, собственост на баща ѝ. Майка ѝ бе починала.

Няколко от публикациите във Фейсбук изказваха съболезнования на баща ѝ за загубата на съпруга и дъщеря в рамките на две години.

Но съобщение, публикувано три седмици след смъртта на Малори, привлече вниманието ми и ме накара да замръзна, докато небрежно разглеждах страницата. Някой си Ед Йейгърс бе пуснал съчувствено съобщение, в което наричаше Малори своя трета братовчедка и скърбеше, че си е отишла толкова скоро след като са започнали да се опознават.

Пишеше: "Точно започвах да те опознавам и ми се ще да бяхме имали повече време. Дълбоко натъжен съм, че в един и същ месец намерих роднина и след това я загубих".

Това бе емоция като от некролога на Шарлот Тагарт. Намиране на роднина в днешно време и в тази епоха обикновено означава ДНК. Има си фирми за анализ на произхода, които използват данни онлайн, за да търсят семейни връзки, но ДНК е най-краткият път. Вече бях убеден, че и Шарлот Тагарт, и Малори Йейтс са издирвали роднини чрез анализ на ДНК. Както бе направила и Кристина Портреро. Съвпадението вече включваше три от жените, а можеше да се отнася и до всичките четири.

Прекарах следващите двайсет минути в проследяване на линкове от социалните мрежи към роднини и приятели на Малори Йейтс и Шарлот Тагарт. Изпратих на всички тях едно и също съобщение, с което ги питах дали тяхната близка е пращала ДНК проба на аналитична компания и ако това е така, коя точно. Още преди да приключа с изпращането получих имейл от Ед Йейгърс.

Адреналинът ми заплашваше да прелее. Имах два потвърдени случая, за които общото беше причината за смъртта и изпращане на ДНК проба до ГТ23. Бързо се върнах към статията за Джейми Флин във вестника от Форт Уърт и намерих името на баща ѝ и семейния бизнес, който той управляваше, продажба на ботуши, колани и ездачески принадлежности и юзди. Проверих фирмата в Гугъл, намерих телефонен номер на главния офис и се обадих. Вдигна ми жена и аз помолих да говоря с Уолтър Флин.

— Може ли да попитам за какво се отнася? — поинтересува се тя.

— За дъщеря му Джейми — отвърнах.

Никой не обича да увеличава мъката на хората. Знаех, че ще направя точно това с обаждането си. Но също така знаех, че ако инстинктите ми не ме лъжат, мога накрая да намаля тази мъка с отговорите си.

След много малка пауза вдигна мъж.

— Уолт Флин, кой се обажда?

Имаше провлачен тексаски говор, нетърпящ възражения, такъв, който може да се проследи поколения назад. Представих си Мъжа на Марлборо с бяла каубойска шапка, яхнал кон, смръщил изсечените си черти.

Внимателно подбирах думите си, не исках да ме разкара или да се ядоса.

— Господин Флин, извинете, че ви безпокоя. Аз съм репортер, обаждам се от Лос Анджелис и работя по статия за няколко необясними смъртни случая с жени.

Изчаках. Стръвта бе хвърлена. Той или щеше да захапе, или да затвори.

— И става въпрос за дъщеря ми? — попита той.

— Да, сър, би могло — казах.

Не запълних последвалата тишина. Дочух фонов шум, приличаше на течаща вода.

— Слушам ви — каза той.

— Сър, не искам да ви причинявам повече скръб, отколкото вече изпитвате — казах. — Съжалявам за загубата на дъщеря ви. Но може ли да бъда откровен с вас?

— Все още съм на телефона.

— И неофициално?

— Това не трябваше ли аз да ви го кажа?

— Имам предвид, че не бих искал да споделяте този разговор с някой друг освен със съпругата си. Съгласен ли сте?

— Засега да.

— Добре, ами тогава просто ще ви изложа фактите, сър. Разследвам…

Извинете, да не би връзката да е лоша? Чувам този фонов…

— Вали. Излязох навън, за да не ме чуват другите. Ще заглуша звука от моята страна, докато вие говорите.

Линията утихна.

— А, добре, така става — казах. — Та разследвам четири смъртни случая с жени на възраст между двайсет и две и четирийсет и четири години в цялата страна през последната година и половина, за които е установено, че причината за смъртта е атланто-окципитална дислокация — АОД, както я наричат. Два от случаите, един тук и един във Флорида, са класифицирани като убийства. Един е записан като нещастен случай, но на мен ми се струва съмнителен. А четвъртият, който е с вашата дъщеря, официално е обявен за подозрителен.

Флин пусна пак звука от своята страна и чух дъжда, преди той да заговори.

— И казвате, че тези четири случая по някакъв начин са свързани?

Чух в гласа му да се промъква недоверието. Щях да го загубя много бързо, ако не вземех мерки.

— Не съм сигурен — казах. — Търся общи характеристики в случаите с тези жени. Бихте могли да ми помогнете, ако ми позволите да ви задам няколко въпроса. Затова се обаждам.

Отначало той не отговори. Стори ми се, че чух глух тътен на гръмотевица, като басова линия на музиката на дъжда. Флин най-накрая каза:

— Задайте въпросите си.

— Добре. Преди смъртта си Джейми пращала ли е ДНК проба на лаборатория за генетичен анализ, независимо дали за установяване на наследственост или заплахи за здравето?

Флин пак бе заглушил звука. В отговор се чуваше само тишина. След няколко секунди започнах да се чудя дали не е прекъснал връзката.

— Господин Флин?

Отново чух дъжда.

— Чувам ви. Отговорът е, че тя отскоро се бе захванала с тези неща. Но доколкото знам, не бе получила никакъв отговор. Казваше, че искала да го включи в докторската си програма. Че накарала всички студенти от един от курсовете ѝ в университета да го направят. И как това е свързано със смъртта ѝ?

— Все още не знам. Случайно да знаете на коя компания дъщеря ви е изпратила ДНК?

— Нейните студенти са стипендианти. Нямат пари. Така че бяха избрали най-евтината. Онази, която взима по двайсет и три долара на изследване.

— Г-Т-23.

— Точно тази. Какво означава всичко това?

Едвам чух въпроса. Чувах само как кръвта пулсира в ушите ми. Сега имах трето потвърждение. Какво съвпадение, че тези три жени, намерили смъртта си по един и същ начин, до една бяха пратили своите ДНК проби на ГТ23!

— Наистина не знам какво означава това, господин Флин — отвърнах.

Трябваше да внимавам Флин да не се ентусиазира от връзката между случаите колкото мен. Не исках да се затича към Тексаските рейнджъри или ФБР с моята история.

— Властите знаят ли за това? — попита той.

— Все още няма какво да се знае — казах бързо. — Когато и ако намеря солидна връзка между случаите, ще отида при тях.

— Ами онова с ДНК пробите, за което питахте? Това връзка ли е?

— Не знам. Все още не е потвърдено. Нямам достатъчно, за да отида в полицията. Просто е едно от нещата, които проверявам.

Затворих очи и се заслушах в дъжда. Знаех, че ще се стигне дотук.

Дъщерята на Флин беше мъртва и той нямаше никакви отговори, никакви обяснения.

— Разбирам какво чувствате, господин Флин — казах. — Но трябва да изчакаме, докато…

— Как бихте могли да разберете? — попита той. — Имате ли дъщеря? Тя отнета ли ви е?

Връхлетя ме спомен. Ръка, замахваща към лицето ми, аз прикляквам, за да избегна удара. Диамант, раздиращ кожата ми.

— Прав сте, сър. Не биваше да казвам това. Нямам представа каква болка изпитвате. Просто имам нужда от още малко време, за да се заровя по-дълбоко в това. Обещавам ви, че ще поддържам връзка с вас и ще ви информирам. Ако стигна до нещо солидно, вие ще сте първият, на когото ще се обадя. След това ще отидем в полицията, ФБР, всички. Може ли да го направите? Можете ли да ми дадете това време?

— Колко?

— Не знам. Не мога… не можем да отидем при ФБР или някой друг, ако не сме заковали случая. Не викаш "пожар", ако няма пожар. Нали ме разбирате?

— Колко?

— Може би седмица.

— И ще ми се обадите?

— Ще ви се обадя. Обещавам.

Разменихме си номерата на мобилните телефони и той имаше нужда пак да чуе името ми, което бе пропуснал първия път. След това прекъснахме връзката, като Флин обеща да изчака, докато не му се обадя след седмица.

Телефонът ми звънна веднага щом затворих. Беше жена, Кинси Ръсел, една от тези, публикували в онлайн мемориалната книга на Шарлот Тагарт.

Бях я намерил в Туитър и ѝ бях пратил лично съобщение.

— Каква статия пишете? — попита тя.

— Честно казано, все още не съм много сигурен — отвърнах. — Знам, че смъртта на приятелката ви Шарлот е квалифицирана като нещастен случай, но има три жени, загинали по подобен начин, при които е различно. Пиша за тях и просто искам да проверя и смъртта на Шарлот, за да съм сигурен, че нещо не е било пропуснато.

— Мисля, че е било убийство. Казвам го от самото начало.

— Защо мислите така?

— Защото тя не би отишла на онези скали посред нощ. И определено не сама. Но от полицията не се интересуват от истината. Нещастният случай е по-изгоден за тях и училището от убийството.

Знаех малко за Кинси Ръсел. Името ѝ бе в книгата за съболезнования и тя бе написала съобщение директно до мъртвата си приятелка.

— Откъде познавате Шарлот?

— От училище. Учехме заедно.

— Значи това е било нещо като училищно празненство.

— Да, хлапета от училище.

— И как стигнахте от изчезването ѝ от партито до убийството на скалите?

— Защото знам, че тя не би отишла там сама. Изобщо не би отишла там. Страхуваше се от височини. Винаги говореше за мостовете в родното ѝ място и как се страхувала дори да шофира по Бей Бридж или Голдън Гейт. Почти никога не ходеше в Сан Франциско тъкмо заради мостовете.

Не бях сигурен, че това е достатъчно убедително, за да се определи смъртта ѝ като убийство.

— Ами., ще проверя това — казах. — Вече започнах. Може ли да ви задам още няколко въпроса?

— Разбира се — каза тя. — Ще ви помогна с всичко, което мога, защото нещо наистина не е наред. Знам, че там се е случило нещо.

— В некролога, публикуван в Бъркли, се казва, че има живо семейство и няколко далечни роднини, които е открила през последната година.

Знаете ли какво означава това, онази част за далечните роднини?

— Да, направи си ДНК проба. И двете си направихме, но тя бе много ентусиазирана и издирваше роднини от Ирландия и Швеция.

— И двете сте го направили. Коя фирма използвахте?

— Казва се ГТ23. Не е толкова известна като големите, но е по-евтина.

Ето това беше. Четири от четири. Четири смъртни случая с АОД, четири жертви, които бяха изпратили ДНК проби на ГТ23. Трябваше да има някаква връзка.

Зададох на Кинси Ръсел още няколко въпроса, но не чух отговорите ѝ.

Вече се движех напред. Набирах инерция. Исках да затворя телефона и да се захвана за работа. Накрая ѝ благодарих за помощта, казах ѝ, че ще поддържаме връзка, и прекъснах връзката.

След като оставих слушалката, вдигнах поглед и видях Майрън Левин да ме наблюдава над ниската стена на моята работна станция. Държеше чаша за кафе с логото на "Навременно предупреждение". В буквите бе преплетена червена светкавица. Точно в момента усещах силата на тази светкавица.

— Чу ли всичко?

— Част. Имаш ли нещо?

— Да, имам нещо голямо. Така си мисля.

— Да отидем в заседателната зала.

Посочи с чашата към помещението.

— Не още — казах. — Трябва да проведа още няколко телефонни разговора, може би да отида да се видя с някого, чак тогава ще съм готов да говоря. Ще ти хареса.

— Добре — отвърна Майрън. — Кажи ми, когато си готов.

8

Събрах всичко, което успях да намеря, за ГТ23 и се потопих в бизнеса с анализи на ДНК.

Най-много информация имаше в профил на компанията от 2019, публикуван в списание "Станфорд", когато ГТ23 бе навършила две години и току-що бе станала публична, събитие, направило петимата ѝ основатели изключително богати. Тя бе издънка на по-стара фирма на име "Генотип 23", създадена две десетилетия по-рано от група преподаватели по химия от университета "Станфорд". Те бяха събрали пари, за да отворят сигурна лаборатория, обслужваща правораздавателните институции, които нямаха ресурси да поддържат свои собствени лаборатории за криминологични ДНК анализи при разследване на престъпления. Първата компания отначало постигнала успех и се разраснала, в нея работели петдесет лицензирани от съда специалисти, които свидетелствали в наказателни дела из всички западни американски щати. Но ДНК се превърнала в панацея. Тя започнала да се използва по цял свят за разкриване на стари и нови престъпления, както и за оневиняване на неправилно обвинени и осъдени. Колкото повече полицейските управления и правораздавателни институции напредвали технологично и откривали свои собствени криминологични ДНК лаборатории или започвали да финансират съвместни регионални изследователски центрове, толкова повече бизнесът и приходите на "Генотип 23" намалявали и на фирмата се наложило да уволнява служители.

С упадъка на компанията изгряла нова ера в полето на ДНК изследванията, която настъпила със завършването на проекта за човешкия геном. Милиони хора започнали да изследват произхода и здравето си.

Основателите се приспособили и създали ГТ23, евтина фирма за анализ на ДНК. Но в ниската цена имало уловка. Докато големите първопроходци в това поле искали от клиентите си доброволно и анонимно да предадат своето ДНК за научни изследвания, ГТ23 не предлагали избор. Ниската цена трябвало да се компенсира чрез предаването на събраните проби и данни — пак анонимно — на изследователски институции и биотехнологични фирми, готови да платят за тях.

Това не минало без противоречия, но целият бранш бил затънал в тревоги относно сигурността и анонимността. Основателите на ГТ23 посрещнали въпросите с елементарното обяснение, че като им дават своята ДНК, клиентите всъщност доброволно я предоставят за изследване, и излезли на пазара. И пазарът реагирал. До такава степен, че малко повече от година по-късно основателите решили да направят компанията си публична. Петимата заедно ударили звънеца на Нюйоркската фондова борса, когато започнала търговията с дяловете им, по ирония на съдбата, а вероятно и случайно — на ниво 23 долара за акция. И станали богати за една нощ.

След това попаднах на по-скорошна статия в "Американска наука", чието заглавие беше "Кой купува ДНК от ГТ23?" Тя бе допълнение към по-голяма разработка за опасенията относно етиката и личната неприкосновеност в свободно движещия се свят на ДНК анализа. Авторът бе намерил източник вътре в ГТ23 и бе получил списък с университети и биотехнологични изследователски институции, които купували данни за ДНК от компанията. Сред тях бяха лаборатории от университета Кеймбридж в Англия, биолог от Масачузетския технологичен институт, до малка изследователска лаборатория в Ървайн, Калифорния. В статията се казваше, че ДНК от участници в ГТ23 — компанията не използваше думата "клиенти" — се използвала за изследвания за отношението на генетиката към множество болести и състояния, сред които алкохолизъм, затлъстяване, безсъние, Паркинсон, астма и много други.

Многообразието от проучвания с данните от ГТ23 и ползите, които те можеха да донесат — да не говорим за потенциалните печалби за университети, фармацевтичната индустрия и компаниите, произвеждащи лечебни продукти, — бяха зашеметяващи. В статията се цитираше изследване на Калифорнийския университет в Лос Анджелис за засищане на апетита и генетичните корени на затлъстяването. Козметична компания използваше участниците в ГТ23, за да проучва остаряването и сбръчкването на кожата. Фармацевтична фирма изследваше връзката между гените и рисковото поведение като пушене, употреба на наркотици, пристрастяването към секс и дори превишаване на скоростта при шофиране. Всички тези проучвания целяха да разберат причините зад болестите у човека и разработване на лекарства и поведенчески терапии, които биха могли да ги облекчат или излекуват.

Всичко изглеждаше много хубаво и печелившо, поне за основателите на ГТ23.

Но основната статия хвърляше сянка върху всичките тези добри новини. Тя обясняваше, че регулацията на индустрията с генетичните анализи на стойност милиарди долари е отговорност на американската Агенция по храните и лекарствата, която доскоро напълно бе вдигнала ръце от тези си задължения. Цитираше се и скорошен доклад на Националния институт за изследване на човешкия геном: Доскоро АХЛ предпочиташе да упражнява "право на преценка" дали и как да наложи регулация на огромното мнозинство генетични тестове. АХЛ може да преценява кога може да регулира, но избира да не го прави.

По нататък в статията се казваше, че АХЛ чак сега е започнала да формулира правилата, които по-нататък да бъдат представени пред Конгреса за одобрение. Чак тогава можело да започне някаква регулация.

Заради бързото нарастване на броя на поръчваните от частни лица геномни тестове и загрижеността на Агенцията, че нерегулираните изследвания представляват заплаха за общественото здраве, АХЛ променя своя подход. За тази цел Агенцията е изготвила нови ръководни принципи, които описват как тя възнамерява да регулира генетичните тестове.

"Ръководните принципи" се различават от законите и наредбите по това, че само представят "актуалното отношение" на АХЛ по дадена тема и не са задължителни нито за Агенцията, нито за страните, които регулират.

Бях поразен. Статията заключаваше, че на практика няма държавен надзор и регулация на разрастващия се бранш на генетичните анализи.

Правителството бе значително изостанало.

Разпечатах текста за Майрън и отидох на сайта на ГТ23, за да потърся някакво признание, че услугите, предоставяни от компанията, и сигурността, която тя обещава, не са подкрепени от държавни регулации.

Не намерих нито едно. Но се натъкнах на обяснения как изследователите могат да поискат анонимни данни и биологични проби, както и кои полета на проучване подкрепя компанията.

На този уебсайт получателите на данни и биопроби се наричаха "сътрудници". Всичко се представяше много ведро, "да променим света към по-добро", което без съмнение целеше да успокои евентуалните тревоги на всеки потенциален участник, че неговата ДНК ще бъде анонимно изпратена в неизвестната безкрайност на генетичните анализи и съхранение.

Друга секция на уебсайта съдържаше декларация за лична неприкосновеност и информирано съгласие, дълга четири страници, която гарантираше анонимност при предоставянето на домашния ДНК тест на ГТ23. Това беше скучният ситен текст, но аз прочетох всяка дума от него.

Компанията обещаваше на участниците множество нива на сигурност при обработката на тяхната ДНК и изискваше от всички сътрудници да отговарят на същите стандарти на физическа и техническа защита на данните. Нито една биологична проба, предадена на сътрудник, нямаше да се свързва с конкретно име.

В декларацията за съгласие ясно се казваше, че ниската цена на ДНК анализа за участниците за проследяване на произход и изследване на здравословното състояние ще бъде спонсорирана от сътрудничещи компании и лаборатории, които плащат за получаване на анонимни данни.

Затова участниците се съгласяваха да получават запитвания от сътрудници с посредничеството на ГТ23, за да се запази анонимността. Запитванията можеха да варират от допълнителна информация за личните навици до изследвания в специфични полета на познанието и дори допълнителна ДНК проба. От участника зависеше дали да отговори. Пряка връзка със сътрудниците не се изискваше.

След тези три страници, в които се излагаха самоналожените мерки за сигурност и обещания, следваше четвърта, в дъното на която пишеше: Не можем да гарантираме, че нарушения никога няма да се случат.

Това бе първото изречение на последния абзац, а след него имаше списък на най-лошите сценарии, които били "твърде невероятни". Те се простираха от изнасяне на информация от страна на сътрудниците до кражба или унищожаване на ДНК проби при транспортирането им до лабораториите, използвани от сътрудниците. В този абзац имаше и едно изречение, което препрочетох много пъти в опит да го разбера.

Възможно е, макар и да е твърде невероятно, трета страна да ви идентифицира, ако успее да съчетае вашите генетични данни с друга информация, станала ѝ достъпна с други средства.

Копирах го и го поставих начело на документа със записките ми.

Отдолу написах: "Какво е това!?"

Вече знаех какъв ще е следващият ми въпрос. Но преди да продължа нататък, кликнах върху връзката ПРАВОРАЗДАВАНЕ в менюто. Отворих декларация от ГТ23 за подкрепа и сътрудничество с ФБР и полицията при използване на генетични данни в криминални разследвания. През последните години темата бе станала гореща, тъй като полицията използваше доставчици на генетични анализи за разкриване на престъпления чрез свързването им с роднинска ДНК. Един от най-известните случаи в Калифорния беше залавянето на Убиеца от Златния щат десетилетия след извършените от него убийства и изнасилвания, след като на сайта на ГЕДмач беше качена ДНК от изследване след изнасилване, което осигури на разследващите съвпадения с няколко от роднините на убиеца. След създаването на родословно дърво се стигна до заподозрян, чиято самоличност бе потвърдена след още ДНК анализи. По същия начин бяха разкрити и много други по-неизвестни убийства. ГТ23 не отричаха, че си сътрудничат с правораздавателните органи.

Още не бях свършил с разглеждането на сайта на ГТ23, а вече имах още един въпрос в моя файл със записки. Не бях сигурен с какво разполагам и какво правя. Бях открил връзка между гибелта на четири млади жени. Те бяха от един и същ пол, с еднакви причини за смъртта и всички бяха участнички в програмата на ГТ23. Предполагах, че ГТ23 имат милиони участници, затова не бях сигурен дали последната връзка е валиден общ знаменател.

Изправих се и погледнах над стената на работната си станция. Виждах само темето на Майрън, който седеше на бюрото си. Помислих си да отида при него и да му кажа, че е настъпил моментът да поговорим. Но бързо отхвърлих тази идея. Не ми се искаше да отида при редактора си, при шефа си, и да му кажа, че не знам каква следваща стъпка да предприема.

Редакторите харесват увереността. Искат да чуят план, който ще доведе до статия. Статия, която ще привлече вниманието към "Навременно предупреждение" и към това, което правехме.

Отложих взимането на решение, като намерих в Гугъл телефонен номер на ГТ23 и се обадих на централата в Пало Алто. Попитах за служител по връзки с обществеността и скоро вече разговарях с медиен специалист на име Марк Болендър.

— Работя в сайт за потребителски новини, който се нарича "Навременно предупреждение", и пиша статия за личната неприкосновеност в областта на ДНК анализите — казах.

Болендър не отговори веднага, чух го да трака по клавиатурата.

— Намерих го — каза той накрая. — Сайтът ви е пред мен. Не бях запознат с него.

— Обикновено си партнираме с по-разпознаваеми издания — казах. — "Ел Ей Таймс", "Уошингтън Поуст", Ен Би Си и така нататък.

— Кой ви е партньор за тази?

— За момента нямаме. Върша малко предварителна работа и…

— Хвърляш въдицата, а?

Това беше стар вестникарски лаф. Той ми показа, че Болендър е бивш новинар, преминал от другата страна. Сега усмиряваше медиите, а не беше част от тях.

— Само репортер би казал това — отбелязах. — Къде си работил?

— О, къде ли не — отвърна Болендър. — Последно работих дванайсет години като репортер с ресор технологии в "Мърк", но си осребрих акциите и се озовах тук.

"Сан Хосе Мъркюри Нюз" беше много добър вестник. Ако Болендър бе писал за технологии в самото сърце на тази индустрия, това означаваше, че си нямам работа с пиар тъпак. Сега вече трябваше да се притеснявам, че ще се досети какво съм намислил и ще намери начин да ме блокира.

— Е, какво бих могъл да направя за теб и за "Навременно предупреждение? — попита Болендър.

— Точно сега имам нужда от най-обща информация за сигурността — казах. — Разгледах сайта на ГТ23 и там пише, че има множество нива на защита при работа с данните и пробите на участниците, и се надявах, че можеш да ми разкажеш за това.

— Ще ми се да можех, Джак. Но питаш за корпоративна информация, за която не говорим. Достатъчно е да кажа, че всеки, който предостави генетична проба на ГТ23, може да очаква най-високо ниво на сигурност в този бизнес. Много над държавните изисквания.

Това бе стандартен отговор и си отбелязах наум, че да надвишаваш държавните изисквания, когато такива няма, не означава нищо. Но не исках да скачам на Болендър и да се поставям в положението на враг толкова рано. Затова си записах думите му във файла, защото щяха да ми трябват за статията — ако такава бъдеше публикувана.

— Добре, разбирам това — казах. — Но на сайта ви ясно се казва, че не можете да гарантирате, че няма да има пробив. Как това не противоречи на току-що казаното?

— На сайта сме сложили това, което са ни казали адвокатите — заяви Болендър с малко по-остър глас. — За нищо в живота няма стопроцентова гаранция, така че трябва да направим това уточнение. Но както казах, мерките ни за сигурност са безупречни и възможно най-добрите. Имаш ли други въпроси?

— Да, изчакай.

Записах отговора му.

— Би ли ми обяснил какво означава това? — попитах. — От сайта ви е.

"Възможно е, но е твърде невероятно, трета страна да ви идентифицира, ако може да съчетае генетичните ви данни с друга информация, достъпна ѝ чрез други средства".

— Означава точно това, което казва — заяви Болендър. — Възможно е, но не е вероятно. Отново — адвокатски език. Трябва да го имаме във формуляра за съгласие.

— Би ли ми разказал малко повече за това? Например, какво означава "друга информация, достъпна чрез други средства"?

— Може да означава много неща, но няма да отиваме отвъд предупреждението, Джак.

— Някога имало ли е пробив в данните на ГТ23?

Болендър помълча, преди да отвърне. Достатъчно дълго, за да стана подозрителен към отговора му.

— Разбира се, че не — каза Болендър. — Ако е имало, това щеше да бъде докладвано на Агенцията по храни и лекарства, която регулира този бранш.

Можеш да провериш при тях и ще видиш, че доклад няма, защото това никога не се е случвало.

— Добре.

Пишех на клавиатурата.

— Ще включиш ли това в статията? — попита Болендър.

— Не съм сигурен — казах. — Както и ти каза, просто хвърлям въдицата.

Ще видим.

— Свърза ли се и с другите? "Двайсет и три и аз", "Предци"?

— Ще се свържа.

— Е, ще съм ти благодарен, ако ми се обадиш пак, за да ми кажеш, ако ще публикуваш статия. Бих искал да прегледам цитатите си, за да съм сигурен, че съм цитиран правилно.

— Ъ… не поиска това в началото на разговора ни, Марк. Обикновено не правя така.

— Е, в началото на разговора не знаех за какво ще е той. Сега съм загрижен да бъда цитиран правилно и в точния контекст.

— Не се тревожи за това. Върша тази работа от доста време и не си измислям цитати, нито ги използвам извън контекст.

— Тогава предполагам, че това е краят на разговора ни.

— Виж, Марк, не разбирам защо си разстроен. Бил си репортер, сега усмиряваш репортери, знаеш как стават нещата. Не поставяш условия след интервюто. Какво те разстройва?

— Като начало, намерих биографията ти и вече знам кой си.

— Казах ти кой съм.

— Но не спомена книгите, които си написал за онези убийци.

— Това са стари, стари истории, които нямат нищо общо с…

— И двете са за високи технологии, използвани от лоши хора. Поета?

Плашилото? Серийни убийци, които са толкова лоши, че имат медийни имена. Така че не смятам, че си се обадил, за да напишеш оптимистичен текст за нашата сигурност, нали? Нещо друго се случва тук.

Не грешеше, но не беше и прав. Все още не знаех с какво разполагам, но неговата уклончивост само увеличаваше усещането ми, че май съм напипал нещо.

— Нищо не се случва — казах. — Наистина се интересувам от сигурността на ДНК пробите, предадени на вашата компания. Но ще направя това за теб. Ако искаш да ти прочета твоите цитати сега, ще го направя. Ще видиш, че съм ги записал точно.

Настъпи мълчание, а след това Болендър отвърна със сдържан тон, който ми показа, че разговорът ни е приключил — освен ако не намерех начин да го продължа.

— Ако това е всичко, Джак…

— Искам да ти задам още един-два въпроса. Четох, че ГТ23 се е разраснала бързо и се е превърнала в един от най-големите доставчици на ДНК анализ.

— Така е. Какъв е въпросът ти?

— ГТ23 все още ли върши лабораторната работа, или е станала толкова голяма, че наема подизпълнители за това?

— Ъ, мисля, че има някакви подизпълнители. Разбирам, че въпросът ти е дали те прилагат същите мерки за сигурност и неприкосновеност и отговорът е — да, абсолютно. Същите стандарти до последната буква. Доста над държавните изисквания. Нямаш новина и трябва да затварям.

— Последен въпрос. Спомена, че компанията и нейните подизпълнители надвишават федералните изисквания и разпореждания по отношение на сигурността, докладват за всеки пробив и т. н. Наясно ли си, че няма никакви изисквания и разпореждания и че вие сами трябва да се докладвате за евентуални проблеми?

— Аз, ъ… Джак, мисля че информацията ти не е точна. АХЛ регулира ДНК пробите.

— Вярно е, това е в прерогативите на АХЛ, но АХЛ е избрала, поне досега, да не прилага регулация. Така че когато казваш, че ГТ23 надвишава държавните…

— Мисля, че това, което казвам, е, че приключихме, Джак. Хубав ден.

Болендър прекъсна връзката и аз затворих. Свих юмрук и тихо го ударих в бюрото като чук. Въпреки че бях въртял на шиш Болендър със собствените му думи, усещах, че около мен се надига мъртво вълнение.

Болендър имаше основателна причина да е разстроен. Освен че трябваше да полага усилия да опази репутацията на компанията, която го бе наела, вероятно също така знаеше, че най-голямата тайна в бранша като цяло е заплашена от разкриване. Генетичните тестове бяха саморегулиращ се бизнес и почти никакви държавни очи не го следяха.

А това си беше новина.

9

Разпечатах всичките си записки от проучването и интервютата, взех страниците от общия принтер и на излизане от редакцията минах покрай Майрън, който говореше по телефона и правеше презентация пред поредния потенциален спонсор. Това беше пробив. Нямаше да се налага да обяснявам какво правя и къде ходя. Излязох през вратата, без да чуя някой да вика името ми.

Трябваха ми четирийсет и пет минути, за да стигна до центъра и да намеря паркинг. Знаех, че рискувам да изгубя два часа, като не се бях обадил предварително, но също така знаех, че ако се бях обадил предварително, пък рискувах Рейчъл Уолинг да е удобно извън офиса, когато стигна там.

Офисът ѝ се намираше в елегантната стара Търговска банка на ъгъла на 4-та улица и Главната. Беше паметник на културата, а това гарантираше, че фасадата на сградата все още беше като на банка. Но някога великолепният интериор беше реновиран, модернизиран и разделен на частни офиси и творчески пространства, наемани най-вече от адвокати, лобисти и други, които имаха бизнес в близкия градски център. Рейчъл държеше две стаи със секретар.

На вратата пишеше "РАУ информационни услуги". РАУ означаваше Рейчъл Ан Уолинг. Секретарят ѝ се казваше Томас Ривет. Той седеше зад бюрото си и се взираше в компютърен екран. Занимаваше се с по-голямата част от компютърната работа, свързана с проучванията на бъдещи служители на компании, които бяха основата на бизнеса.

— Здрасти, Джак — каза Томас. — Не те очаквах днес.

— И аз не очаквах да дойда — отвърнах. — Рейчъл тук ли е?

— Да. Нека само проверя дали е свободна. Може да е извадила документи на някой клиент.

Вдигна телефона на бюрото и се обади в стаята на два метра зад него.

— Рейчъл? Джак Макавой е тук.

Забелязах, че каза цялото ми име. Това ме накара да се зачудя дали има и друг Джак в живота на Рейчъл и дали Томас не ѝ дава да разбере кой точно очаква да се срещне с нея.

Затвори телефона и ме погледна усмихнато.

— Свободна е. Можеш да влезеш.

— Благодаря, Томас.

Заобиколих бюрото му и минах през вратата в средата на стената зад него.

Кабинетът на Рейчъл беше дълъг и правоъгълен, с малко пространство за сядане отпред и Г-образно бюро с големи монитори от двете страни, за да може тя да изпълнява различни задачи едновременно на отделни компютри с различни АйПи-адреси.

Когато влязох и затворих вратата, тя отмести поглед от един от екраните към мен. Не бях я виждал поне от година, а последния път това стана на претъпкания прием в този офис, когато тя обяви, че отваря РАУ.

Междувременно си бяхме разменили по някое обаждане и някой есемес, но когато ѝ се усмихнах, ми стана ясно, че вероятно не съм бил само аз през изминалите две години.

— Джак — каза тя.

Нищо друго. Не: "Какво правиш тук?". Не: "Не можеш просто да се появяваш, когато ти хрумне". Не: "Трябва да имаш уговорка, за да дойдеш тук".

— Рейчъл — отвърнах.

Пристъпих към бюрото ѝ и попитах:

— Имаш ли минута?

— Разбира се. Седни. Как си, Джак?

Исках да заобиколя бюрото, да я вдигна от стола ѝ и да я прегърна.

Все още имаше тази власт над мен. Усещах привличането всеки път, когато я видех. Нямаше значение колко време е минало.

— Добре съм — казах и седнах. — Нали знаеш, все едно и също. Ами ти?

Как е бизнесът?

— Добре — каза тя. — Наистина добре. Вече никой няма доверие на никого. Това означава бизнес за мен. Имаме повече поръчки, отколкото можем да поемем.

— Ние?

— Томас и аз. Направих го съдружник. Заслужаваше го.

Кимнах, защото не знаех какво да кажа. Преди десет години с нея имахме мечта да работим заедно като частни детективи. Отложихме я, защото Рейчъл искаше да изчака, докато се подсигури с пълна пенсия от ФБР. Затова остана в Бюрото, а аз работех за "Кадифен ковчег". След това се появи случаят с Родни Флечър и аз поставих тази история над това, което имахме и планирахме. На Рейчъл ѝ оставаха две години до пълна пенсия, когато я уволниха. И връзката ни се разпадна. Сега тя правеше проучвания и частни разследвания без мен. А аз се занимавах със сериозна разследваща потребителска журналистика.

Не така трябваше да стане.

Най-накрая си възвърнах дар словото.

— Ще сложиш ли името му на вратата?

— Не мисля. Вече сме брандирани като РАУ и това работи. Така че…

Какво те води тук?

— Ами надявах се да те поразпитам и да получа съвет за статия, по която работя.

— Да отидем там.

Тя посочи към пространството за сядане и се преместихме там, аз седнах на дивана, а Рейчъл на креслото от другата страна на масичката за кафе. На стената зад нея висяха нейни снимки от времето ѝ в Бюрото.

Знаех, че това е маркетингов инструмент.

— Е — каза тя, когато се настанихме.

— Имам история — казах. — Поне така си мисля. Исках да я споделя с теб, да видя дали нещо няма да ти хрумне.

Разказах ѝ възможно най-набързо историята с убийството на Тина Портреро, връзката с трите други смъртни случая на жени из цялата страна и заешката дупка, в която бях натикан. Извадих разпечатките от задния си джоб и ѝ прочетох пасажите от информираното съгласие на ГТ23 и част от думите на Болендър и майката на Тина.

— Струва ми се, че тук има нещо — завърших. — Но не знам какви трябва да са следващите стъпки.

— Първи въпрос — каза Рейчъл. — Има ли някакви индикации, че лосанджелиската полиция върви по същия път? Знаят ли това, което знаеш ти?

— Не знам, но се съмнявам, че са стигнали до другите три случая.

— Как разбра за тях? Не ми звучи като новото ти аз. Потребителският репортер.

Удобно пропуснах частта, в която полицаите бяха дошли при мен, защото бях прекарал една нощ с Тина Портреро предната година. Вече нямаше как да го избегна.

— Ами аз в известен смисъл познавах Тина Портреро, за кратко, затова те дойдоха при мен.

— Имаш предвид, че си заподозрян ли, Джак?

— Не, по-скоро оперативно интересно лице, но това скоро ще се изчисти. Дадох им ДНК проба и това ще ме оневини.

— Но ти имаш огромен конфликт на интереси. И редакторът ти позволява да пишеш за това?

— Отговорът е същият. След като ДНК пробата ме оневини, няма да има конфликт. Да, познавах Тина, но това не може да ме спре да пиша за случая. Правено е и преди. Някога в Колорадо познавах една секретарка, която беше убита. Писах за този случай?

— Да, но и нея ли беше изчукал?

Това бе грубо и ме накара да осъзная, че и Рейчъл има конфликт на интереси по отношение на мен. Макар решението ни да се разделим преди три години да беше общо, не мисля, че някой от нас бе преживял другия и вероятно никога нямаше да успее.

— Не, не съм чукал секретарката — казах. — Тя беше просто източник.

Веднага щом го произнесох, осъзнах, че е грешка. Отношенията ни с Рейчъл бяха тайни и излязоха наяве, когато тя призна, че е била мой източник за множество статии, изобличаващи прегрешенията на Родни Флечър.

— Извинявай — казах бързо. — Нямах предвид…

— Няма нищо, Джак — отвърна Рейчъл. — Минало, забравено. Мисля, че си прав за тази работа с ДНК пробата. Има нещо тук и на твое място бих продължила да ровя.

— Да, но как?

— Каза, че това е саморегулиращ се бранш. Помниш ли как стана ясно, че "Боинг" е на практика саморегулираща се компания, която сама трябва да докладва за катастрофите? Може да си по следите на нещо също толкова голямо. За мен няма значение за какво става въпрос — правителство, бюрокрация, бизнес. Когато няма правила, корупцията тръгва като ръжда.

Това е ъгълът ти. Трябва да откриеш дали ГТ23 или някоя друга подобна компания някога са допускали пробив. Ако е така, тогава край на играта.

— Лесно е да се каже.

— Трябва да се запиташ къде им е слабото място. Онова, което ми прочете. "Не можем да гарантираме, че няма да се случи пробив". Това е важно. Ако не могат да гарантират това, тогава знаят нещо. Намери им слабите места. Не очаквай пиарът просто да ти ги даде сам.

Разбирах какво ми казва, но бях отвън и гледах навътре. Слабите места на всяка система винаги са скрити вътре.

— Знам — казах. — Но ГТ23 е като крепост.

— Нали ти ми каза веднъж, че за добрия репортер няма такова нещо като крепост? Винаги има начин да се влезе. Бивши служители, настоящи недоволни служители. Кого са уволнили? Към кого са се отнесли зле.

Конкуренти, завистливи колеги, винаги има начин да се влезе.

— Добре, ще проверя всичко това.

— Сътрудниците. Това е друго слабо място. Погледни какво правят ГТ23, Джак. Те разпространяват данни — продават ги. В този момент губят контрол над тях. Повече не ги контролират физически, не контролират и това, което се върши с тях. Правят проучване на молбата и след това се доверяват, че именно това изследване ще бъде проведено. Но дали се връщат да проверят? Това е посоката, в която трябва да тръгнеш. Какво казва майката?

— Какво?

— Майката на жертвата. Прочете ми нейни думи. Тя казва, че Тина никога не се е омъжвала, никога не е била свързана с един мъж, че е била "луда по момчетата" от малка. Какво е това? Вежлив начин да кажеш, че е била сексуално безразборна. В днешното общество това се смята за поведенчески проблем при жените. Нали така?

Виждах как инстинктите ѝ на профайлър се задействат. Може и да имах задни помисли, когато дойдох да се видя с Рейчъл, но тя използваше уменията си, за да даде посока на репортерските ми усилия, и това беше красиво.

— Ъ, да, предполагам.

— Класически профил. Мъж прави секс с множество партньорки, няма проблем. Жена? Тя е разпусната. Тя е курва. Дали не е генетично?

Кимнах, спомних си.

— Пристрастяване към секса. Поне един от сътрудниците на ГТ23 проучва рискови поведения и техния генетичен произход. Видях го в една статия. Може да има и други.

Рейчъл ме посочи с пръст и каза:

— Бинго. Пристрастяване към секса. Кой проучва генетичната основа на пристрастяването към секса?

— Еха — казах аз.

— Ех, щеше ми се да имахме тази информация, когато правех разследвания за Бюрото — каза Рейчъл. — Щеше да е огромен принос както към виктимологията, така и към профилирането на заподозрените.

Каза го с тъга, спомняйки си някогашната си работа в Бюрото.

Виждах, че това, което ѝ бях донесъл, я вълнува, но също така ѝ напомня какво е имала някога и каква е била. Започвах да се чувствам зле заради мотивите си да дойда тук.

— Това е фантастично, Рейчъл — казах. — Страхотно е. Даде ми много перспективи към проблема.

— Които един опитен репортер като теб вече знае — отвърна тя.

Погледнах я. Край с укриването на мотивите ми. Тя ме бе разгадала, както някога разгадаваше местопрестъпления и убийци.

— Защо всъщност дойде тук, Джак?

Кимнах.

— Да, това е — казах. — Прочете ме като отворена книга. И точно затова дойдох. Мислех си, че би поискала да се пробваш с това, може би да направиш профил на убиеца, профили на жертвите. Знам много за жертвите и за убиеца, имам времена, места, как са инсценирани нещата — имам доста.

Тя вече клатеше глава, още преди да съм свършил.

— Много съм заета. Тази седмица правим проучвания на кандидатите за проектантската комисия на магистралата Мълхоланд, поръчани от общината, имам си и достатъчно работа от редовните клиенти.

— Е, предполагам, че всичко това плаща сметките — казах.

— Освен това… Наистина не искам да се връщам там. Всичко това е в миналото, Джак.

— Но ти си добра в това, Рейчъл.

— Бях. Но ако го направим така… мисля, че прекалено много ще ми напомни за миналото. Отне ми много време, но го оставих да си отиде.

Погледнах я, сега пък аз се опитвах да я разгадая. Но тя винаги бе била костелив орех. Налагаше се да взема думите ѝ за чиста монета, но се чудех дали свързва миналото, към което не иска да се връща, повече с мен, отколкото с работата, която бе оставила зад гърба си.

— Добре — казах. — Предполагам, че трябва да те оставя да работиш.

Станах, тя също. Малката масичка между нас беше до под коленете ни, затова се пресегнах и се опитах дървено да я прегърна.

— Благодаря, Джак.

— Аз благодаря, Рейчъл.

Тръгнах си и докато вървях по Главната улица към паркинга, на който бях оставил джипа си, проверих телефона си. Бях му изключил звука, преди да вляза при Рейчъл, и сега видях, че имам две пропуснати обаждания от непознат номер и две нови съобщения на гласовата поща.

Първото беше от Лиса Хил.

Кратко и ясно, последвано от рязко затваряне. Това ме накара правилно да отгатна от кого е второто съобщение, още преди да го пусна.

Детектив Матсън бе използвал малко повече думи от Хил.

Изтрих и двете съобщения, лицето ми гореше от възмущение и унижение. Просто си вършех работата, но се притеснявах, че нито Хил, нито Матсън виждаха нещата така. За тях аз бях нахален натрапник.

Това ме изпълни с още повече решителност да разбера какво се бе случило с Тина Портреро и другите три жени. Рейчъл Уолинг бе казала, че не иска да се връща в миналото. Но аз исках. За първи път от много време имах история, която раздвижваше кръвта ми с пристрастяваща сила. Щях да си върна това чувство.

10

"Навременно предупреждение" нямаше бюджет за разточителства като юридическата търсачка "Лексис Нексис". Но Уилям Марчанд, адвокатът, който бе в борда на директорите и преглеждаше статиите ни за законови уловки, ползваше тази услуга и я предлагаше на екипа ни, както и много други неща, които правеше за нас гратис. Кантората му, където той обслужваше повечето от клиентите си, които плащаха, се намираше на Виктори Булевард близо до общинския център на Ван Найс и бе близо до съдебните зали, в които той се явяваше от тяхно име. След като си тръгнах от центъра, първо се спрях там.

Марчанд беше в съда, но неговата асистентка Саша Нелсън беше там и ми позволи да седна до нея на компютъра, докато тя търсеше в "Лексис Нексис" дали ГТ23 или нейните основатели някога са били обект на съдебно преследване. Намерих едно висящо дело срещу компанията и едно заведено и прекратено след достигане до извънсъдебно споразумение.

Висящото дело беше за неправомерно прекратяване на трудов договор, заведено от някой си Джейсън Хуанг. В основанията за завеждането му на първата страница се казваше, че Хуанг бил специалист по регулация и бил уволнен, когато друг служител се оплакал, че е бил опипан от него при случайна среща в стаята за почивка. Хуанг отричаше обвинението и твърдеше, че е бил уволнен, без да бъде проведено изчерпателно вътрешно разследване. Че оплакването за сексуален тормоз е измислено като средство да се отърват от него, защото бил поискал стриктно спазване на протоколите на компанията за ДНК тестове и изследвания. Освен това в делото се казваше, че самопровъзгласилата се жертва на нежелано сексуално внимание е била повишена на мястото на Хуанг, след като той е бил уволнен, което ясно показвало, че прекратяването на договора е било незаконно.

Това, което ми направи впечатление, бе, че Хуанг не бе работил на пряко подчинение на ГТ23 в лабораторията на компанията в Пало Алто.

Технически той се беше водил служител на "Удланд Био", независима лаборатория, разположена в Удланд Хилс в Лос Анджелис. "Удланд Био" се описваше в делото като подизпълнител на ГТ23, лаборатория, занимаваща се с част от поръчките за генетически тестове на компанията майка. Хуанг съдеше компанията майка, защото тя имаше краен контрол над решенията относно персонала, а и от нея идваха парите. Той настояваше за 1.2 милиона долара обезщетение, защото репутацията му в бранша била съсипана от фалшивото обвинение и никоя друга компания не искала да го наеме.

Помолих Саша да ми принтира делото, в което имаше и страница с контактите на адвоката на Хуанг, партньор в кантора в центъра на Лос Анджелис. Саша усети вълнението ми и попита:

— Нещо хубаво?

— Може би — казах. — Ако тъжителят или адвокатът му поискат да говорят с мен, може наистина да стигна до нещо.

— Да извадим ли и другото дело?

— Да, разбира се.

Седях на стол с колелца до Саша, докато тя тракаше по клавиатурата.

Тя бе малко над трийсет, работеше отдавна за Марчанд и знаех от предишните ни разговори, че учи право вечерно. Беше привлекателна и начетена, решителна в известен смисъл — хубаво лице и очи скрити зад очилата, никога не слагаше червило, нито даваше други индикации, че е прекарала някакво време пред огледалото на тоалетката. Не носеше пръстени, нито обици и имаше несъзнателен тик да прибира кестенявата си коса зад ушите, докато се взира в екрана на компютъра.

Оказа се, че шестима мъже от Станфорд бяха основали "Генотип 23", за да обслужват нарастващите нужди на правораздавателните институции от ДНК анализ. Но акциите на Дженсън Фицджералд бяха откупени много рано от останалите петима партньори. Години по-късно, когато била основана ГТ23, той подал иск, в който твърдял, че има право на дял от ГТ23, защото бил сред основателите на компанията майка. Първоначалният отговор на иска гласеше, че Фицджералд нямал право на претенции към богатствата, натрупани от новата компания, защото това били различни юридически лица. Но делото в "Лексис Нексис" завършваше със съвместно заявление за прекратяване, което означаваше, че двете страни са стигнали до споразумение и спорът е бил уреден. Подробностите за споразумението бяха поверителни.

Помолих Саша да принтира наличните документи, макар да не виждах начин да науча нещо повече за това дело. Смятах, че случаят с Хуанг ще е по-ползотворен.

След като не намерих никакви други дела срещу компанията, помолих Саша да въведе имената на петимата собственици едно по едно, за да видим дали няма нещо заведено от или срещу тях. Тя намери само дело за развод на един, който се казваше Чарлз Брейър. Двайсет и четири годишният му брак бе свършил след молба, подадена две години по-рано от съпругата му Анита, която твърдеше, че проявявал нетърпима жестокост към нея, и го обвиняваше в серийни изневери. Беше получила развод плюс 2 милиона долара и общия им дом в Пало Алто, който бе оценен на 3.2 милиона.

— Още една щастлива влюбена двойка — каза Саша. — Да го принтирам ли?

— Да, няма да е зле — казах. — Прозвуча много цинично.

— Пари — каза тя. — Коренът на всички проблеми. Мъжете забогатяват, мислят се за владетели на света и се държат така.

— Това от личен опит ли го знаеш? — попитах.

— Не, но го виждаш често, като работиш в адвокатска кантора.

— Имаш предвид в делата?

— Да, в делата. Определено не при шефа.

Тя стана и отиде до принтера, където чакаха всички страници, за които бях помолил. Събра ги и ги защипа, преди да ми ги подаде. Станах и излязох иззад бюрото ѝ.

— Как е следването? — попитах.

— Много добре — отвърна тя. — Минаха две години, остава една.

— Мислиш да работиш тук с Бил или ще се пробваш самостоятелно?

— Надявам се да остана тук и да работя с теб, "Навременно предупреждение" и други клиенти.

Кимнах.

— Добре — казах. — Е, както винаги, благодаря ти за помощта. Кажи и на Бил, че му благодаря. Вие двамата наистина се грижите за нас.

— За нас е удоволствие — каза тя. — Успех със статията.

Когато се върнах в редакцията, Майрън Левин се беше затворил в заседателната зала. През стъклото виждах, че говори с мъж и жена, но те не приличаха на ченгета, затова предположих, че това няма нищо общо с моето разследване. Погледнах към Емили Атуотър, която беше в кабинката си, привлякох вниманието ѝ и посочих към вратата на заседателната зала.

— Спонсори — каза Емили.

Кимнах, седнах на работното си място и пуснах името на Джейсън Хуанг в търсачките. Не намерих телефонен номер или отпечатък в социалните мрежи. Нямаше Фейсбук, Туитър или Инстаграм. Станах и отидох при Емили. Знаех, че тя е в ЛинкдИн, професионалната мрежа, а аз не бях.

— Търся един тип — казах. — Можеш ли да го провериш в ЛинкдИн?

— Нека си довърша изречението — отвърна тя.

Продължи да пише на клавиатурата. Погледнах към Майрън през стъклото и ми се стори, че жената пише чек.

— Май ще вземем заплати тази седмица — казах.

Емили спря да пише и погледна към прозореца на заседателната зала.

— Тя пише чек — обясних.

— С шест цифри, надявам се — отвърна Емили.

Знаех, че най-голямата финансова подкрепа за "Навременно предупреждение" идва от частни лица и семейни фондации. Понякога имаше и грантове от журналистически фондации.

— Добре, кое е името? — попита Емили.

— Джейсън Хуанг. — И го казах буква по буква.

Емили въведе името. Имаше навика да се навежда напред, докато тракаше на клавиатурата, сякаш се гмуркаше с главата надолу в това, което пишеше. Имаше сиво-сини очи, бледа кожа и светлоруса коса и беше на няколко генетични маркера от албинос. Беше също така висока — не само за жена, а изобщо, над метър и осемдесет с обувки с ниска подметка. Но бе избрала да се гордее с външността си, като винаги носеше токчета и никога не слагаше грим. На всичкото отгоре бе и дяволски добра репортерка — първо беше била военен кореспондент, след това бе работила в Ню Йорк и Вашингтон, преди да се отправи на запад към Калифорния, където накрая се бе озовала в "Навременно предупреждение". След две пътувания до Афганистан бе станала корава и непоклатима, което си е страхотно качество за репортер.

— Кой е той? — попита тя.

— Работил е в лаборатория подизпълнител на компанията, която разследвам — казах. — След това е бил уволнен и е завел дело срещу тях.

— ГТ23?

— Откъде знаеш?

— Майрън. Каза, че може да имаш нужда от помощ.

— Имам нужда само да намеря този тип.

Тя кимна, после каза:

— Е, тук са четирима.

Помнех, че имаше описание на Хуанг в делото.

— Живее в Лос Анджелис — казах. — Има магистърска степен по природни науки от Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

Тя започна да разглежда данните на четиримата Джейсън Хуанг, клатеше глава и казваше "не" всеки път.

— Четири пъти "не", губиш. Никой от тези дори не е от Лос Анджелис.

— Добре, благодаря, че погледна.

— Можеш да опиташ в "Лексис Нексис".

— Опитах.

Върнах се на бюрото си. Разбира се, че не бях пуснал името на Хуанг в "Лексис Нексис", както трябваше да направя. Обадих се на адвокатската кантора и тихо помолих Саша Нелсън да го потърси. Чух я, че пише на клавиатурата.

— Хм, само онова дело излиза — каза тя. — Съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах. — Имам още няколко коза в ръкава.

След като затворих, се върнах към проучването на Джейсън Хуанг.

Знаех, че мога просто да се обадя на адвоката, който бе завел делото от негово име, но се надявах да хвана Хуанг, без той да му виси на главата и да се опитва да контролира потока информация. Адвокатът обаче се оказа полезен, тъй като бе изброил квалификациите и опита на клиента си в иска, като бе отбелязал, че е придобил магистърска степен от Калифорнийския през 2012 година, а след това бил нает от "Удланд Био". От това ми ставаше ясно, че Хуанг е млад мъж, най-вероятно малко над трийсет. Бе започнал в "Удланд" като лаборант, а само година преди уволнението си бе повишен в специалист по регулацията.

Потърсих професионални организации в областта на ДНК анализа и намерих група, наречена Национално общество на професионалните генетици. На сайта ѝ имаше секция, озаглавена "Търсене на лаборатория", за която предположих, че е място за намиране на служители. Във все още висящото дело Хуанг твърдеше, че се е превърнал в парий в генетиката заради повдигнатото към него обвинение. В ерата на #МеТоо едно голо обвинение бе достатъчно, за да се сложи край на нечия кариера. Помислих си, че има вероятност Хуанг да е качил автобиография и информация за контакт в опит да си издейства покана за интервю за работа някъде.

Възможно бе дори адвокатът му да го е посъветвал да направи така, за да докаже невъзможността да си намери работа в тази област.

Автобиографиите бяха подредени в азбучен ред и бързо намерих тази на Джейсън Хуанг — последната на буквата X. Беше джакпот. В нея имаше имейл, телефонен номер и адрес. Като предишен опит бе посочил работата си в ГТ23 като специалист по регулация. Задълженията му включваха връзки между компанията и множеството регулаторни институции, които наблюдаваха различните аспекти на ДНК анализа. Основните сред тях бяха Агенцията по храни и лекарства, здравното министерство и Федералната комисия по търговия. Забелязах, че Хуанг е включил и няколко препоръки.

Повечето бяха от приятели и преподаватели, но имаше и една от някой си Гордън Уебстър, който се представяше като детектив към Федералната комисия по търговия. Записах си името, стори ми се, че интервю с Уебстър би ми било полезно.

Записах си и контактите на Хуанг. Вече бях в играта и набирах инерция. Ако адресът, даден от Хуанг, беше на дома му, той живееше от другата страна на планината в Западен Холивуд. Проверих колко е часът и си дадох сметка, че ако тръгна веднага, ще успея да мина през Лоръл Каниън преди да се задръсти от движение в час пик.

Сложих в раницата си празен бележник и батерии за диктофона и тръгнах към вратата.

11

Отне ми почти час и половина, за да мина по виещия се като змия двулентов път "Лоръл Каниън Булевард". Научих още един практичен урок за Лос Анджелис. Тук няма час пик, защото всеки час е час пик.

Адресът от автобиографията на Джейсън Хуанг бе на дом на Уилъби Авеню в квартал със скъпи къщи с високи живи плетове. Изглеждаше прекалено хубав за трийсетгодишен безработен биолог. Паркирах и минах през арка, изрязана в двуметров жив плет, след това почуках на светлосиня врата на двуетажна бяла кубична сграда. След като почуках, звъннах и на звънеца, а трябваше да направя само едното от двете. Но след като звъннах, чух, че вътре залая куче, а след това някой бързо му извика да млъкне и го нарече по име. Беше Типси.

Вратата се отвори и пред мен застана мъж с миниатюрен пудел под мишница. Кучето беше бяло като къщата. Мъжът беше азиатец и много дребен. Не просто нисък, а дребен, малък във всяко едно отношение.

— Здравейте, търся Джейсън Хуанг — казах аз.

— Кой сте вие? — попита той. — Защо го търсите?

— Репортер съм. Работя по статия за ГТ23 и бих искал да говоря с него за това.

— Каква статия?

— Вие ли сте Джейсън Хуанг? На него ще кажа каква е статията.

— Аз съм Джейсън. Каква статия?

— Предпочитам да не говорим навън. Има ли място, на което можем да поседнем и да поговорим? Може би вътре или някъде наблизо?

На това ме бе научил редакторът ми Фоли, когато започнах да работя тази професия. Никога не прави интервю на вратата. Хората могат да я затворят, ако не им харесва какво ги питаш.

— Имате ли визитка или някакъв друг документ за самоличност? — попита Хуанг.

— Разбира се — казах.

Извадих визитка от портфейла си и му я подадох. Освен това му показах прес картата си, издадена преди шест години от шерифската администрация, когато редовно пишех криминални истории за "Кадифен ковчег".

Хуанг разгледа и двете, но не спомена, че прес картата е от 2013 година или че мъжът на снимката изглежда доста по-млад от мен.

— Добре — каза накрая и ми върна картата. — Може да влезете.

Отстъпи и ме пусна вътре.

— Благодаря — казах.

Той ме поведе през коридора към всекидневната, обзаведена с бели и светлосини мебели. Посочи ми дивана — той беше за мен, — а той се настани на тапицирано кресло в същия стил. Сложи кучето до себе си. Носеше бели панталони и бледозелена голф блуза. Идеално се вписваше в дизайна и декора на къщата и според мен това не бе случайно.

— Сам ли живеете тук? — попитах.

— Не — отвърна Хуанг.

Не даде повече подробности.

— Е, както казах и на вратата, пиша статия за ГТ23 и се натъкнах на вашето дело. То все още е висящо, нали?

— Висящо е, все още нямаме насрочена дата — каза той. — Но не мога да говоря с вас за него, защото по него все още се работи.

— Всъщност аз не пиша за делото ви. Ако не го споменаваме, може ли да ви задам няколко въпроса?

— Не, невъзможно. Адвокатът ми каза, че изобщо не мога да говоря, когато се обади другият журналист. Исках, но той не ми позволи.

Изведнъж ме обзе най-големият репортерски страх — че съм бил изпреварен. Може би и друг журналист вървеше по същата следа.

— Кой беше другият журналист? — попитах.

— Не помня — отвърна Хуанг. — Адвокатът ми му отказа.

— А скоро ли беше? Или говорите за времето, когато сте завели иска?

— Да, когато заведох иска.

Почувствах облекчение. Искът бе заведен преди почти година.

Вероятно е било рутинно обаждане от репортер — вероятно от "Ел Ей Таймс", — който е забелязал делото в програмата на съда и се е обадил за коментар.

— Ами ако говорим неофициално? — казах. — Няма да ви цитирам, нито ще споменавам името ми.

— Не знам — каза Хуанг. — Пак ми звучи рисковано. Дори не ви познавам, а вие искате да ви се доверя.

Това беше танц, в който бях участвал много пъти. Хората често казват, че не могат или не искат да говорят. Номерът е да използваш гнева им като лост и да им дадеш сигурен отдушник за него. След това вече искат да говорят.

— Мога само да ви кажа, че ще ви защитя и никой няма да ви идентифицира — обясних. — Собствената ми репутация е заложена на карта.

Ако издам източник, никой никога няма да ми има доверие. Веднъж влязох в затвора за шейсет и три дни, защото отказах да съобщя името на източника си.

Хуанг изглеждаше ужасен. Споменаването на тази случка често ми помагаше с хора, които се колебаеха дали да говорят с мен.

— Какво се случи? — попита Хуанг.

— Съдията накрая ме пусна — казах. — Знаеше, че няма да му кажа името.

Всичко това бе вярно, но пропуснах онази част, в която моят източник — Рейчъл Уолинг — сам се бе разкрил. След това нямаше смисъл от наказанието за неуважение към съда и съдията ме пусна.

— Работата е там, че ако говоря, те ще знаят, че съм бил аз — каза Хуанг. — Ще прочетат статията и ще кажат: от кой друг би могло да дойде това?

— Вашата информация ще е само за моя употреба. Няма да правя запис.

Дори няма да си водя записки. Просто ще се опитам да разбера как работи всичко това.

Хуанг помълча, след това взе решение.

— Задайте въпросите си и ако не ми харесат, няма да им отговоря.

— Така е справедливо.

Не бях се замислял как да обясня какво правя, ако Хуанг се съгласи да говори за мен — официално или не. Сега беше времето. Не исках да издавам на обекта на интервюто си цялата информация, както правят добрите полицейски детективи. Не го познавах и не знаех на кого може да я предаде. Той се притесняваше да ми се довери, но и аз имах своите опасения за доверието си към него.

— Да започнем, като ви обясня кой съм и какво правя — казах. — Работя за новинарски сайт, който се казва "Навременно предупреждение". Той е посветен на защитата на потребителите. Нали се сещате, грижа за малкия човек. Получих задача да проуча сигурността на личната информация и биологичните проби в полето на генетичните анализи.

Хуанг веднага се намръщи и попита:

— Каква сигурност?

Исках да си запиша тази реплика, защото инстинктивно виждах в нея възможно начало на статията. Беше провокативна и щеше да привлече читатели. Но не можех. Бях сключил сделка с Хуанг. Така че казах:

— Изглежда, не сте впечатлен от мерките за сигурност в ГТ23.

Въпросът нарочно бе с отворен край. Той можеше да го продължи, ако желаеше.

— Не в лабораторията — каза Хуанг. — В лабораторията се грижех да се спазват правилата. Следвахме всички протоколи и мога да докажа това в съда. Става въпрос за случващото се после.

— После? — насърчих го аз.

— Местата, на които отиват данните. Компанията иска пари. Не им пука къде отиват, стига да им платят.

— Като казвате "те", говорите за ГТ23, нали?

— Да, разбира се. Станаха публична компания и се нуждаеха от повече приходи, за да подкрепят акциите си. Така че бяха широко отворени към всякакви сделки. Снижиха летвата.

— Дайте пример.

— Прекалено много са. Пращахме ДНК по целия свят. Хиляди проби.

Компанията се нуждаеше от пари и никой не беше връщан, стига да е лаборатория, регистрирана в АХЛ или еквивалентна организация в друга страна.

— Значи е трябвало да са легитимни. Не е като всеки да е можел да си поиска ДНК. Не разбирам притесненията ви.

— Сега е като в Дивия запад. Генетичните изследвания могат да отидат в безброй посоки. Наистина са още в зародиш. И ние — имам предвид компанията — не контролирахме какво се случва с биоматериалите и как те се използват, след като излязат през вратата ни. Това е проблем на АХЛ, не наш — такова беше отношението. И нека ви кажа, че АХЛ не си мръдваха пръста.

— Добре, разбирам това и не казвам, че е нещо хубаво, но фактът, че всичко е било анонимно, не даваше ли някаква сигурност? Имам предвид, изследователите са получавали ДНК, но не и самоличността на участниците, нали така?

— Разбира се, но не там е проблемът. Вие мислите за настоящия момент. Ами в бъдеще? Тази наука е много млада. Имаме целия геном едва от двайсет години. Всеки ден се откриват нови неща. Дали това, което е анонимно днес, ще остане такова след двайсет години? След десет години?

Или имената на потребителите и паролите вече няма да имат значение?

Ами ако ДНК е твоят идентификатор и ти вече си го предал доброволно?

Хуанг вдигна ръка и посочи с пръст към тавана.

— Дори военните — каза той. — Знаете ли, че тази година Пентагонът каза на военните да не дават ДНК проби от съображения за сигурност?

Не бях виждал този доклад, но схващах тезата на Хуанг.

— Предупредихте ли ГТ23 за това? — попитах — Разбира се — каза Хуанг. — Всеки ден. Аз бях единственият.

— Четох делото.

— Не мога да говоря за това. Дори и неофициално. Адвокатът ми…

— Не ви и карам. Но в делото се казва, че служителят, подал оплакването срещу вас — Дейвид Шанли, — ви е направил капан, за да ви вземе работата, и че това не е разследвано от компанията.

— Всичко беше лъжа.

— Знам. Разбирам го. Но мотивът. Не мислите ли, че може да е бил да ви затворят устата за всичко това — за липсата на контрол и загриженост къде отиват ДНК пробите?

— Знам само, че Шанли ми взе работата. Лъже за мен и получава шибаната работа.

— Това може да е наградата му, че ви е изхвърлил от компанията.

Страхували са се, че ще издадете какво се случва.

— Адвокатът ми е пратил призовка за документите на компанията.

Имейли. Ако има нещо, ще го намерим.

— Да се върнем на това, което казвахте за продажбата на ДНК. Можете ли да си спомните имена на лаборатории или биотехнологични компании, на които са продавани проби?

— Толкова са много, че не ги помня. Всеки ден приготвяхме пакети.

— Кой беше най-големият купувач на ДНК? Дали помните?

— Не. Защо не ми кажете какво точно търсите?

Вгледах се в него за известно време. Събирах факти и информация.

Трябваше да ги държа до сърцето си и да не ги споделям, докато не дойде време да ги включа в статията. Но ми се струваше, че Хуанг знае повече, отколкото казва, макар той самият да не го осъзнава. Струваше ми се, че трябва да наруша собственото си правило и да дам, за да получа.

— Добре, ще ви кажа защо всъщност съм тук.

— Казвайте.

— Млада жена е била убита миналата седмица в Лос Анджелис — вратът ѝ бил счупен. Зарових се в това и намерих още три жени в Калифорния, Тексас и Флорида, които са били убити по абсолютно същия начин.

— Не разбирам. Какво общо има това с…

— Може би нищо. Може би е съвпадение. Но всичките четири жени са били участнички в ГТ23. Не са се познавали, но всички са изпратили своя ДНК. И четирите жени са убити по един и същ начин, четири жени, които са били участнички. За мен това е нещо повече от съвпадение и затова съм тук.

Хуанг мълчеше. Като че ли обмисляше възможните значения на това, което му казвах.

— Още нещо — казах. — Това засега не съм го проучил достатъчно, но може да имат и още нещо общо.

— Какво? — попита Хуанг.

— Някакъв вид пристрастяващо поведение. Жената от Лос Анджелис е била лекувана от алкохолизъм и наркозависимост. Тя също така е обичала да се забавлява — посещавала е много клубове, запознавала се е с мъже в барове.

— Мръсната четворка.

— Какво?

— Мръсната четворка. Така някои генетици наричат гена ДРД4.

— Защо?

— Той се свързва с рисковото поведение и пристрастяването, включително пристрастяването към секса.

— Това в женския геном ли е?

— И в женския, и в мъжкия.

— Да вземем жена, която често ходи по барове сама, сваля мъже за секс, да не би да ми казвате, че има гена ДРД4?

— Вероятно. Но науката е още в зародиш и всеки случай е индивидуален. Не мисля, че може да се твърди със сигурност.

— Знаете ли дали някой сътрудник на ГТ23 изучава гена на мръсната четворка?

— Възможно е, но ето за тези нередности говоря. Продаваме ДНК проби за една цел, но кой може да ги спре да ги използват за друга? Какво ги спира да ги препродадат на трета страна?

— Видях статия за компанията. В нея са изброени някои от местата, на които отиват ДНК пробите. Споменава се изследване за пристрастяването и рисковото поведение в лаборатория в Ървайн.

— Да. "Ориндж Нано".

— Това е лабораторията ли?

— Това е лабораторията. Големи купувачи.

— Кой я управлява?

— Един биолог. Уилям Ортън.

— Част ли е от Университета в Ървайн?

— Не, с частно финансиране е. Вероятно от фармацевтичната индустрия. Виждате ли, ГТ23 обича да продава повече на частни лаборатории, отколкото на университети. Частните лаборатории плащат повече и няма публична информация за сделките.

— Срещали ли сте се с Ортън?

— Няколко пъти сме говорили по телефона. Нищо повече.

— Защо сте говорили по телефона?

— Защото той ми се обаждаше и поръчваше пакети. Нали разбирате, проверяваше дали съм ги изпратил, добавяше нова поръчка.

— Поръчвал е повече от веднъж?

— Разбира се. Много пъти.

— Като всяка седмица? Или?

— Не, веднъж месечно или на по-дълги периоди.

— И какви бяха поръчките? Колко големи?

— Биопакетът съдържа сто проби.

— Защо е продължавал да поръчва нови пакети?

— За нуждите на нови изследвания. Всички го правят.

— Дали Ортън някога е говорил за своите изследвания?

— Понякога.

— Какво казваше?

— Не много. Само какво е полето му на изследване. Пристрастяване в най-различни форми. Алкохол, наркотици, секс. Искаше да изолира гените и да създаде терапии. Така разбрах за мръсната четворка. От него.

— Той е използвал израза "мръсната четворка"?

— Да.

— Дали някой друг го е използвал преди това?

— Не си спомням.

— Някога ходили ли сте в "Ориндж Нано"?

— Не, никога. Контактувахме само по телефон и имейл.

Кимнах. В този момент разбрах, че ще трябва да пътувам до Ървайн и да посетя "Ориндж Нано".

12

Реших, че няма да използвам времето си по най-добрия начин, ако вляза в потока коли, които чакаха да минат през планината към Долината през задръстените магистрали и планински пътища. Това можеше да ми отнеме деветдесет минути по това време на деня. Едно от нещата, които правят Града на ангелите толкова красив, създава и една от най-големите трудности в него. Планината Санта Моника пресича града по средата, долината Сан Фернандо — където аз живеех и работех — остава от северната страна, а останалата част на града, включително Холивуд и Уестсайд, са на юг. Две магистрали пресичат големите проходи, има и няколко криволичещи двулентови шосета. Което и да избереш, в пет часа в делничен ден не може да се стигне доникъде. Отидох с колата до кафене "Коуфакс" и седнах с капучино и лаптоп на маса под витрината с фигурки с големи подскачащи глави и други сувенири на "Доджърс".

Най-напред изпратих имейл до Майрън Левин, в който накратко му разказвах за интервюто с Джейсън Хуанг и информацията, която бях получил за "Ориндж Нано". След това отворих файл, опитах се да си спомня всичко, което ми бе казал Хуанг, и написах подробно описание на разговора ни по памет. Бях преполовил второто си капучино, когато Майрън ми се обади.

— Къде си?

— От другата страна на хълма. В кафене на "Феърфакс", водя си записки и чакам трафикът да намалее.

— Сега е шест. Кога смяташ да се върнеш?

— Почти приключих със записките, след това ще вляза в задръстването.

— Значи да речем към седем?

— Да се надяваме и по-рано.

— Добре. Ще те чакам. Искам да говорим за тази статия.

— Искаш просто да говорим? Получи ли имейла ми? Току-що направих убийствено интервю.

— Получих имейла, но нека говорим, когато дойдеш.

— Добре. Ще опитам през Никълс Каниън. Може да извадя късмет.

— Ще се видим, когато дойдеш.

След този разговор се зачудих защо Майрън иска да говорим лице в лице. Предположих, че не е убеден като мен, че в тази история има нещо.

Не беше коментирал имейла ми и ми се стори, че ще трябва отново да го убеждавам за статията.

Никълс Каниън беше магически маршрут. Трафикът се движеше гладко през хълмистите квартали над Холивуд до неизбежното задръстване на Мълхоланд Драйв, но след като минах оттам, отново поех безпроблемно надолу към Долината. Влязох в редакцията в 6:40 и сметнах това за постижение.

Майрън беше в заседателната зала заедно с Емили Атуотър. Оставих раницата на бюрото си и му махнах през прозореца. След като се бях прибрал по-рано от очакваното, предполагах, че той вероятно разговаря за някоя статия с нея.

Но той ми махна да вляза и не освободи Емили, когато влязох.

— Джак — каза той. — Искам Емили да ти помага със статията.

Изгледах го продължително, преди да отговоря. Беше постъпил хитро.

Бе оставил Емили в стаята, защото така щеше да ми е по-трудно да протестирам срещу плана му. Но въпреки това не можех да приема такова оседлаване без възражения.

— И защо? — попитах. — Искам да кажа, че ще се справя и сам.

— Това за "Ориндж Нано", което споменаваш в имейла си, изглежда обещаващо — каза Майрън. — Не знам дали знаеш за опита на Емили, но тя е писала за висше образование за "Ориндж Каунти Реджистър", преди да дойде в "Навременно предупреждение". Все още има контакти там и мисля, че ще е добре двамата да си партнирате.

— Да си партнираме? Но това е моята история.

— Разбира се, че е твоята, но понякога историите стават по-големи и има нужда от повече ръце — повече опитни ръце. Както вече казах, тя познава хората там. Освен това имаш и проблем с полицията.

— Какъв проблем с полицията?

— Доколкото ми известно, все още си в списъка с оперативно интересни лица. Говорил ли си с тях наскоро? Обработили ли са ДНК пробата ти?

— Днес не съм говорил с тях. Но това не е проблем. Веднага щом проверят моята ДНК, ще ме махнат от този списък. Планирам утре рано сутринта да отида до "Ориндж Нано".

— Това звучи добре, но не това имах предвид. Не искам да ходиш там неподготвен. Провери ли историята на лабораторията и хората в нея?

— Не още, но ще го направя. Затова се върнах в редакцията, да направя някои проучвания.

— Е, говори с Емили. Тя вече свърши малко работа и може би вие двамата може да измислите план за действие.

Не казах нищо. Просто гледах в масата. Знаех, че няма да го разубедя, и може би също така трябваше да призная неохотно, че е прав. Двама репортери бяха по-добре от един. Освен това, ако половината редакция работеше по историята, Майрън щеше се ангажира повече с нея.

— Добре — каза Майрън. — Тогава ще ви оставя да продължите работата си. Дръжте ме в течение.

Майрън стана, излезе и затвори вратата. Преди да заговоря, Емили каза:

— Съжалявам, Джак. Не съм го молила да участвам. Той ме накара.

— Не се тревожи — отвърнах. — Не те виня. Просто си мислех, че владея положението, нали разбираш?

— Да. Но докато те чакахме, свърших малко предварителна работа за Уилям Ортън, който управлява "Ориндж Нано".

— И?

— Мисля, че там има нещо. Ортън е напуснал Университета в Ървайн, за да основе "Ориндж Нано".

— И какво?

— Ами човек не напуска просто ей така работата си в университет, където мястото ти е гарантирано, имаш цяла лаборатория на свое разположение и безброй докторанти, които вършат каквото им кажеш.

Можеш да основеш външна фирма или лаборатория, но университетът е твоята котва. Оставаш свързан с него, защото това ти е полезно. По-лесно се намира финансиране, професионално признание, всичко.

— Значи нещо се е случило.

— Точно така, нещо се е случило. И ще разберем какво.

— Как?

— Аз ще се заема с Университета в Ървайн — все още имам някои източници там, — а ти направи това, което каза: заеми се с "Ориндж Нано".

Не искам ти се пречкам, но мисля, че мога да помогна.

— Добре.

— Добре тогава.

— Ето така смятам, че трябва да подходим…

През следващия час споделих всичко, което знаех досега за смъртта на четирите жени и ГТ23. Емили ми зададе много въпроси и заедно съставихме план за действие, с който щяхме да атакуваме историята от две посоки. И моята неохота се смени със задоволство, че и тя е на борда. Не беше опитна колкото мен, но беше впечатляваща и знаех, че вероятно бе написала най-важните статии на "Навременно предупреждение" през последните две години. Тази вечер си тръгнах от редакцията уверен, че Майрън бе постъпил правилно, като ни събра.

Когато се качих на джипа и поех към къщи, вече беше осем. Паркирах в гаража и отидох в предната част на комплекса, за да си проверя пощата.

От седмица не я бях преглеждал и го правех основно за да изхвърля нежеланите брошури, които получавах.

Управлението на сградата бе оставило кофа за боклук до пощенските кутии, за да може нежеланата поща да замине възможно най-бързо до крайната си дестинация. Докато преглеждах купчината и хвърлях брошурите една по една в кофата, чух някой да се приближава зад мен, а след това глас, който познавах.

— Господин Микавой. Точно вас търсех.

Бяха Матсън и Сакаи. Матсън отново бе почнал да произнася името ми неправилно. Носеше сгънат документ, който ми подаде, когато се приближи в сумрака на отиващия си ден.

— Какво е това? — попитах.

— Заповед — каза Матсън. — Подписана, подпечатана и предоставена от прокуратурата. Вие сте арестуван.

— Какво? Арестуван за какво?

— Член 148 от Наказателния кодекс на Калифорния. Възпрепятстване на полицейски служител при изпълнение на служебните му задължения.

Този служител съм аз и разследването е за смъртта на Кристина Портреро.

Казахме ти да се откажеш, Макавой, но не, не спря да тормозиш свидетелите и да лъжеш като разпран.

— Какви ги говориш? Не съм възпрепятствал нито теб, нито някой друг. Аз съм репортер, който работи по статия и…

— Не, ти си оперативно интересно лице и ти казах да стоиш настрани.

Не го направи, затова сега си прецакан. Сложи си ръцете на стената.

— Това е лудост. Ще поставиш отдела си в много неудобно положение, знаеш ли това? Да си чувал за нещо, наречено свобода на словото?

— Ще го кажеш на съдията. А сега се обърни и си вдигни ръцете. Ще те претърся за оръжие.

— Мили боже, Матсън, това няма никакъв смисъл. Да не би да е защото нямате абсолютно нищо за Портреро и си търсите димна завеса?

Матсън не каза нищо. Направих каквото ми казаха, приближих се до стената, не исках да добавям и съпротива при арест към обвинението във възпрепятстване. Матсън бързо ме претърси, опразни джобовете ми и даде телефона, портфейла и ключовете ми на Сакаи. Обърнах глава, колкото да видя Сакаи. Не ми приличаше на човек, който е напълно съгласен с този ход.

— Детектив Сакаи, не се ли опита да го разубедиш? — попитах. — Това е грешка и ще загазиш заедно с него, когато лайната ударят вентилатора.

— Ще е най-добре да си мълчиш — каза Сакаи.

— Няма да си мълча — озъбих му се. — Целият свят ще разбере за това.

Това са глупости.

Матсън свали ръцете ми една по една от стената и ми закопча белезниците зад гърба. Поведе ме към колата им, която бе паркирана до тротоара.

Тъкмо преди да ме сложат на задната седалка видях една съседка да се приближава по тротоара с кучето си на каишка и да се взира в моето унижение, докато кучето ѝ ме лаеше. Извърнах се, след това Матсън сложи ръка на главата ми и ме бутна на задната седалка.