Мръсната четворка

24

Той изчака, докато се стъмни. Обичаше тишината на своята "Тесла".

Колата беше като него. Движеше се бързо и незабелязано. Никой не го чу как се приближава. Паркира до тротоара на една пресечка разстояние от къщата на "Капистрано", слезе и затвори тихо вратата. Вдигна качулката на черното си спортно яке. Вече носеше прозрачна найлонова маска, която изкривяваше чертите на лицето му, за да го пази от разпознаване, ако в квартала има камера, която успее да го заснеме. Напоследък всички имаха активиращи се от движение камери край къщите си. Това правеше работата му трудна.

Движеше се внимателно по улицата, криеше се в сенките и бягаше от осветените от уличните лампи пространства. Носеше малка платнена торба, която притискаше към тялото си под мишница. Накрая стигна до страничния двор на набелязаната къща и се промъкна зад нея през отключената порта.

Къщата беше тъмна, но овалният басейн беше осветен — най-вероятно лампите се включваха с таймер и хвърляше танцуващи отблясъци в къщата през редицата от плъзгащи се стъклени врати. Нямаше пердета. Той провери всички врати. Бяха заключени. Използва малък кози крак от платнената торба: подпъхна го под средната врата, повдигна я от релсите, внимателно я извади и я сложи на бетонната замазка в двора. Това предизвика тихо изтракване. Той застина, приклекнал до вратата, и изчака да види дали намесата му не е задействала аларма или пък е стреснала някого.

Не светнаха лампи. Никой не провери какво става във всекидневната.

Той се изправи и плъзна вратата по грубия бетон, след това влезе в къщата.

Нямаше хора. Претърсването на къщата стая по стая потвърди, че в трите спални не спи никой. Мисълта, че е възможно да е събудил някого с изваждането на плъзгащата се врата и той да се крие някъде, го накара да претърси къщата по-щателно, но пак не намери никой, нито криещ се, нито на показ.

Второто претърсване го заведе в гаража и той видя, че е превърнат в лаборатория. Осъзна, че това, което е намерил, е лабораторната подкрепа за Мръсната четворка. Започна да разглежда оборудването и тетрадките, оставени на работната маса, както и данните, записани на окачените бели дъски и календара.

Имаше и настолен компютър. Когато натисна бутона за интервала, разбра, че е защитен с отпечатък на пръст.

Бръкна в платнената торба и извади ролка прозрачна самозалепваща се лента, която държеше при инструментите и въжетата. Излезе от гаража, мина през телевизионната стая и намери банята, която бе най-близо до лабораторията. Светна лампата и отряза две десетсантиметрови парчета от лентата. Сложи едното на плота на мивката със залепващата страна нагоре, а след това внимателно притисна второто към пластмасовата дръжка на тоалетното казанче. Вдигна лентата и я погледна под кос ъгъл. Беше взел отпечатък от пръст. Изглеждаше голям, като от палец.

Постави лентата върху другото парче и заключи отпечатъка между двата пластмасови отрязъка. След това се върна в лабораторията и седна зад компютъра. Свали гумената си ръкавица и уви тиксото със сваления отпечатък около собствения си палец. Притисна го върху четеца и активира екрана. Беше влязъл.

Сложи си пак ръкавицата и започна да преглежда файловете на десктопа. Нямаше представа къде е собственикът на къщата, но в компютъра имаше много за разглеждане и осмисляне. Продължи да рови с часове, приключи след зазоряване, когато чу на алеята от другата страна на гаражната врата да спира кола.

Беше нащрек, но не си направи труда да се скрие. Бързо се приготви за собственика, след това загаси светлините в лабораторията и зачака.

Скоро чу стъпки в къщата, а после и подрънкване на ключове, които бяха хвърлени върху маса или плот. Запомни този звук и си помисли, че тези ключове може да му потрябват, както и колата, което бе паркирана отвън. Не му се искаше да се разделя с "Тесла"-та, но вероятно нямаше да може да рискува да се върне с нея през квартала по светло. Не беше планирал да остане в къщата след зазоряване и сега най-доброто бягство можеше да се окаже бързото.

Лампите в лабораторията светнаха, един мъж направи пет крачки навътре и замръзна, когато видя седналия на лабораторната маса натрапник.

— Кой си ти, мамка му? — попита той. — Какво искаш?

Мъжът седеше точно срещу него.

— Ти си онзи човек, който се нарича Чука, нали? — попита той.

— Слушай — каза Хамънд, — работя за полицията на Лос Анджелис и не знам как си влязъл тук, но трябва незабавно да изчезваш.

Хамънд извади от джоба си мобилен телефон и добави:

— Обаждам се на полицията.

— Направи го и те ще научат всичко за малкия ти страничен бизнес с женски данни в тъмния интернет — каза натрапникът. — Специални женски данни. Не би искал това, нали?

Хамънд прибра телефона в джоба си и попита пак:

— Кой си ти?

— Ти ми прати имейл — каза натрапникът. — Архаичен метод на комуникация. Беше навременно предупреждение за репортер от "Навременно предупреждение". Джак Макавой.

Лицето на Хамънд започна да пребледнява, той започваше да проумява ситуацията, в която се намираше.

— Ти си Сврачката — каза накрая.

— Да, и трябва да поговорим — каза натрапникът. — Седни там.

И посочи стола, който бе приготвил за Хамънд. Беше дървен стол, който бе взел от кухнята. Избра го, защото имаше облегалки за ръцете, към които бе прикрепил свински опашки с много широк отвор.

Хамънд не помръдна.

— Ако обичаш — каза натрапникът. — Няма да те моля втори път.

Хамънд внимателно пристъпи към стола и седна.

— Пъхни си ръцете в свинските опашки и ги затегни около китките си — каза натрапникът.

— Няма — отвърна Хамънд. — Щом искаш да говорим, ще говорим, аз съм на твоя страна. Ние ти пратихме онзи имейл, за да ти обърнем внимание. Да те предупредим. Но няма да се връзвам в собствения си дом.

Сврачката се усмихна на съпротивата му и заговори с тон, с който показваше, че Хамънд започва малко да го дразни.

— Ще го направиш, иначе ще стана и ще ти скърша врата като съчка.

Хамънд го погледна, премигна веднъж и мушна лявата си ръка в отвора на свинската опашка на креслото.

— А сега я затегни.

Хамънд я затегна плътно около китката си, дори нямаше нужда да му се казва да я стегне повече.

— А сега и другата.

Хамънд пъхна и дясната си ръка в другата свинска опашка.

— Как да я затегна? Не мога да я стигна.

— Наведи се и я захапи.

Хамънд направи каквото му казаха, след това вдигна поглед към натрапника. Размърда ръце, за да покаже, че е здраво вързан за стола.

— Добре, а сега какво?

— Мислиш ли, че бих те вързал, ако имах намерение да те нараня?

— Нямам представа какво би направил.

— Помисли си. Ако исках да те нараня, това вече щеше да се е случило.

А сега можем удобно да поговорим.

— На мен никак не ми е удобно.

— Е, на мен ми е. Значи вече можем да говорим.

— За какво?

— Имейлът за онзи репортер — как разбра, че трябва да ми го пратиш?

— Виждаш ли, там е работата. Затова не трябва да се притесняваш за мен. Не знам кой си. Имам само имейла, с който си се регистрирал в сайта.

Това е. Няма как да знам кой си и това…

Той пак размърда вързаните си ръце.

— … е напълно ненужно. Наистина. Говоря сериозно.

Сврачката дълго се взира в него, след това стана и отиде до принтера на масата в ъгъла. Извади купчина документи от таблата му. През нощта бе разпечатал някои неща, които бяха привлекли вниманието му в лабораторния компютър.

Върна се и сложи купчината в скута си.

— Пропускаш най-важното — каза той, без да вдига поглед от листовете. — Как стигна до решението да ми изпратиш имейла?

— Ами — започна Хамънд, — ти си единственият, който свали данните на умрелите.

— От Мръсната четворка.

— Да, от сайта.

— Това е проблем. Вашият сайт обещава пълна анонимност, а сега ми казваш, че сте ме идентифицирали по активността ми там. Това е разочароващо.

— Не, почакай, не сме те идентифицирали. Точно това ти казвам. В момента не мога да кажа как се казваш дори и с пистолет, опрян в главата ми. Търсехме някой, който е свалил подробности за онези курви, които бяха убити. Имаше само един клиент. Ти. Пратихме ти имейла в знак на добра воля. Да те предупредим, че един репортер е по следите ти. Това е.

Сврачката кимна, като че ли прие обяснението. Беше забелязал, че Хамънд става все по-оживен с нарастването на страха му, и това беше проблем, защото китките му щяха да се протрият и да останат следи.

— Любопитен съм за него — каза той небрежно.

— Какво? — попита Хамънд.

— Операцията ви е великолепна. Как успявате да вземете ДРД4 пробите и да ги свържете със самоличността на жените? Разбирам почти всичко друго и в това се състои красотата на цялата работа.

Хамънд кимна в знак на съгласие.

— Ами това е търговска тайна, но ще ти кажа. Напълно сме овладели базата данни на ГТ23, само че те не знаят. Влязохме вътре. Пълен достъп.

— Как?

— Криптирахме една ДНК проба с троянски кон и я пратихме като всички останали. Когато тя бе въведена, се превърна в код и се активира и така влязохме вътре. Пълен достъп до техните данни през задна вратичка.

Аз купувам от партньорите им тяхната ДНК, изолирам носителите на ДРД4, които ни трябват, и свързвам серийния номер, който има всяка проба, с кучката от плът и кръв, която после качваме на сайта.

— Това е гениално.

— И ние така смятаме.

— Кое сте "вие", между другото?

Хамънд се поколеба, но само за секунда.

— Ъ, имам партньор. Аз разбирам от ДНК, той от компютри. Той движи сайта. Аз му давам необходимото. Делим си парите.

— Звучи като идеалното партньорство. Как се казва той?

— Ами той не иска да…

— Роджър Вогъл, нали?

— Откъде знаеш това име?

— Знам много, защото съм тук цяла нощ. Файловете ти не са криптирани. Компютърът ти е пълна смешка по отношение на сигурността.

Хамънд не отговори.

— Та къде мога да намеря Роджър Вогъл, за да го питам за повече подробности около вашето начинание?

— Не знам. Идва и си заминава. Затворен човек е и си имаме отделни животи. Някога бяхме съквартиранти. В колежа. Но оттогава не се виждаме лице в лице често. Всъщност дори не знам къде живее.

Сврачката кимна. Отказът на Хамънд да предаде партньора си беше достоен за възхищение, но едва ли щеше да представлява проблем. През нощта бе прочел безброй изтрити имейли, които все още бяха в паметта на настолния компютър. Беше се престорил на Хамънд и бе изпратил на Вогъл съобщение да се срещнат по-късно през деня. Вогъл бе отговорил и се бе съгласил.

Вече беше време да приключва с това. Стана и тръгна към Хамънд.

Видя, че ръцете на пленника му се стягат и се притискат в свинските опашки на китките.

Сврачката вдигна ръка, за да го успокои, докато се приближаваше.

— Просто се отпусни — каза той. — Няма за какво да се тревожиш. Вече не.

Застана зад Хамънд и се зачуди колко по-различно би било това.

Никога не го бе правил с мъж. Наведе се бързо и уви силните си ръце около главата и шията му, лявата му длан беше върху устата му, за да няма шум.

Приглушените викове заглъхнаха съвсем и скоро се чу задоволително пукане на кости, хрущяли и мускули, усукани до краен предел. Последният дъх на Хамънд опари пръстите му.