Мръсната четворка

25

Отворих очи рано, но останах в леглото и гледах Рейчъл как спи, не исках да я будя. Взех лаптопа от нощното шкафче и прегледах имейлите си, намерих съобщение от Емили Атуотър. Беше пратено късно предната вечер и в него ме питаше къде са документите от Дълбокото гърло, които бях обещал да ѝ пратя. След това се усъмняваше, че нарочно съм ги задържал.

Бързо ѝ написах отговор, в който ѝ се извиних за забавянето и маркирах документите, за да ги прикача. Прегледах ги набързо още веднъж, за да може съдържанието им да е свежо в паметта ми, когато Емили се обади да ги обсъдим. Плъзнах поглед по доклада за ДНК анализа от лабораторията на шерифа на Ориндж Каунти и видях име, което разпознах.

— Мамка му!

Рейчъл се размърда и отвори очи. Бях скочил от леглото и отивах към раницата си, за да си взема бележника, в който бях си бях водил записки по време на разговора с Емили. Върнах се в леглото с него и бързо го отворих на страницата, на която бях записал едно име. Съвпадаше.

— Какво има, Джак? — попита Рейчъл.

— Това е Елвис в кутия — казах.

— Какво?

— Стара вестникарска фраза. Означава новината, снимката, която всички искат. Само че не е снимка. Име е.

— Не те разбирам.

— Погледни.

Обърнах екрана на лаптопа към нея, за да види и тя.

— Това е докладът за ДНК анализа на шерифската администрация на Ориндж Каунти, който оневинява Ортън след обвиненията в изнасилване.

Нали се сещаш, онзи, който ми изпрати Дълбокото гърло. А сега виж тук името на лаборанта, който е сравнил ДНК от Ортън с пробата, взета от жертвата.

— Добре. М. Хамънд. Какво означава това?

— Маршал Хамънд сега работи в криминологичната лаборатория на лосанджелиската полиция в Глендейл. Партньорката ми в разследването прегледа лабораториите, които купуват ДНК от Ортън. И този човек, Хамънд, е един от тях. И слушай сега, купува само женска ДНК.

— Не съм сигурна, че те разбирам. Направи кафе.

— Не, слушай, това е важно. Този тип Хамънд оневинява Ортън, казва, че няма съвпадение на ДНК. И четири години по-късно прави бизнес с него. В регистрацията си във ФКТ казва, че изследва криминологични приложения на ДНК, но купува само женска ДНК от Ортън. Защо само женска, след като работи по криминологични приложения? Виждаш ли? С Емили вече се бяхме прицелили в него и сега разбирам, че той е бил билетът на Ортън към свободата. Това не е съвпадение.

Станах и започнах да се обличам.

— Какво смяташ да правиш? — попита Рейчъл.

— Ще отида до дома му и така наречената лаборатория и ще проверя какво става — отвърнах.

— Не бива да го правиш сам, Джак.

— Няма. Ще се обадя на Емили.

— Не, вземи мен. Искам да дойда.

Погледнах я.

— Ъ…

— Мога да ти помогна да разгадаеш този човек, ако е там.

Знаех, че можеше. Но Емили Атуотър нямаше да погледне с добро око на директното ѝ включване в разследването. Нито пък Майрън Левин.

— Стига, Джак — каза Рейчъл. — Правили сме го и преди.

Кимнах и казах:

— Тогава се обличай. Да хванем този тип, преди да е тръгнал на работа.

Може да пием кафе след това.

26

След четиридесет минути бяхме на улицата, която Хамънд бе вписал в регистрите на ФКТ като адрес на лабораторията си. На нея имаше жилища, както бе разбрала Емили Атуотър от картите на Гугъл.

— Нека първо покараме с колата наоколо — предложих. — Да поогледаме малко.

Минахме покрай невзрачна двуетажна къща с два гаража и джип БМВ паркиран на алеята.

— Малко е странно, че БМВ-то не е в гаража — каза Рейчъл.

— Поне означава, че има някой вкъщи — отвърнах.

— Чакай, Джак, мисля, че предната врата е отворена.

— Може би се кани да излиза. Обръщам.

Използвах алеята на съседите, за да направя маневрата, след това се върнах при къщата на Хамънд. Спрях на алеята зад БМВ-то. Това е репортерски трик. На Хамънд щеше да му е трудно да се качи в колата и да избяга, когато го притисна с неудобните въпроси.

Слязохме и видях, че Рейчъл слага ръка на предния капак на БМВ-то, докато минава покрай него.

— Още е топло — каза тя.

Приближихме се към предната врата, която бе частично скрита от улицата от малка веранда с разлистени растения в саксии, които стояха на стража от двете страни на входния портал.

Наблюденията на Рейчъл бързо се потвърдиха. Вратата бе открехната една педя. Входното помещение зад нея беше тъмно.

На касата на вратата имаше осветен бутон на звънец. Пристъпих и го натиснах и в къщата отекна силен звън. Почакахме, но никой не дойде.

Рейчъл придърпа ръкава над ръката си и внимателно бутна вратата. След това мина зад мен, за да погледне в къщата под друг ъгъл. Имаше малко входно помещение със стена, която се издигаше точно пред нас, и входове с арки вляво и вдясно.

— Ехо? — извиках силно. — Господин Хамънд? Има ли някой?

— Нещо не е наред — прошепна Рейчъл.

— Как разбра?

— Усещам го.

Натиснах пак звънеца, този път няколко пъти, но отекна само самотният му звън. Погледнах назад към Рейчъл.

— Какво да правим?

— Влизаме — каза Рейчъл. — Нещо не е наред. Двигателят на колата е топъл, вратата е отворена, а никой не отговаря.

— Да, но не сме ченгета. Трябва да повикаме ченгетата.

— Нямам проблем да го направим. Но тогава ще трябва да кажеш "сбогом" на разследването си, щом ченгетата окупират къщата.

Кимнах. Добър аргумент. Спечелих още малко време, като пак извиках силно.

Никой не отговори, никой не се показа.

— Нещо не е наред — повтори Рейчъл. — Трябва да проверим. Може би някой се нуждае от помощ.

Това последното бе заради мен, даваше ми извинение, което можех да използвам по-късно, ако нещата се объркаха, след като влезем.

— Добре — казах. — Води.

Тя мина покрай мен още преди да довърша изречението.

— Сложи си ръцете в джобовете.

— Какво? — попитах.

— Без отпечатъци.

— Разбрах.

Последвах я в коридора вдясно. Той водеше към всекидневна, която бе обзаведена в съвременен стил с принт на Уорхол на фолксваген бръмбар над камината, защитен със свободно стоящ стъклен панел. Имаше дебела книга със заглавие "Широката колекция" на масата между кафявия диван и двете кресла в същия цвят. Нищо не бе разбъркано, всичко изглеждаше наред. Приличаше на стая, която никога не се ползва.

— В правилната къща ли сме? — попита Рейчъл.

— Да, проверих адреса — казах. — Защо?

— Полицията в Лос Анджелис май плаща на лаборантите си по-добре, отколкото си мислех.

— А и купуването на ДНК от "Ориндж Нано" сигурно не излиза евтино.

След това минахме през модерна кухня с остров, който разделяше пространството от голяма телевизионна стая с изглед към басейн. Нищо не изглеждаше пипано. На хладилника с магнит бе прикрепена снимка, разпечатана на евтина фотокопирна хартия, на която имаше гола жена със запушена с топка уста.

— Хубаво произведение на изкуството на хладилника — казах аз.

— Трябва да проверим горе — каза Рейчъл.

Намерихме стълбите, като се върнахме по стъпките си и тръгнахме по другия коридор. Горе имаше три спални, но като че ли само едната се ползваше — леглото не беше оправено и до него имаше купчина мръсни дрехи. След бърз оглед на тези стаи не открихме никакви хора или следи от неприятности.

Слязохме пак долу. В този край на коридора имаше две затворени врати. Рейчъл ги отвори — ръкавът все още беше върху ръката ѝ.

Първата врата беше на перално помещение. Там нямаше нищо.

Втората водеше към гаража и там намерихме лабораторията на Хамънд.

Там намерихме и Хамънд, увиснал на примка от оранжево найлоново въже.

— Мамка му — казах.

— Не пипай нищо — нареди ми Рейчъл.

— Ръцете в джобовете. Разбрах.

— Добре.

Но извадих едната си ръка от джоба заедно с мобилния си телефон.

Набрах 911.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

— Обаждам се на полицията.

— Не, не още.

— Какво имаш предвид? Трябва да се обадим на полицията.

— Просто изчакай малко. Да видим какво има тук.

— Имаме мъртъв мъж, увиснал на гредата.

— Знам, знам.

Не каза нищо друго, докато се приближавахме към трупа. Имаше дървен стол, изритан настрани под тялото, което предположих, че е на Маршал Хамънд.

Трупът висеше напълно неподвижен пред Рейчъл.

— Записвай — каза тя.

Включих камерата на телефона си и започнах да записвам.

— Снимам — казах. — Давай.

Тя направи пълен кръг около тялото, преди да заговори.

— Предполагам, че колата отпред е неговата — каза тя. — От нас се очаква да повярваме, че е отишъл някъде, върнал се е у дома, веднага е влязъл тук е метнал въжето през гредата.

Гаражът беше с висок таван с напречни греди. Централната бе използвана за бесилка.

Тялото висеше на две педи над бетонния под на гаражната лаборатория. Рейчъл продължи бавно да обикаля около него, без да го докосва. После каза:

— Няма наранявания по ноктите.

— И защо да има? — попитах.

— Разколебаване. Често хората променят решението си в последните секунди и започват да драскат примката. Така си чупят ноктите.

— Ясно. Мисля, че го знаех.

— Но има леко протриване на китките. Мисля, че е бил вързан или по време на настъпване на смъртта, или малко преди това.

Огледа се и видя кутия с гумени ръкавици, най-вероятно ползвани от Хамънд при обработката на ДНК. Сложи си ръкавица на едната ръка и изправи с нея стола, който бе ритнат при обесването. Качи се на него да види по-отблизо примката на шията на мъртвеца. Дълго я оглежда, а след това ми каза да си сложа ръкавици от кутията.

— Защо?

— Защото искам да държиш стола стабилен.

— Защо?

— Просто го направи, Джак.

Оставих телефона си на масата и си сложих ръкавици. Хванах стола и го задържах стабилен, докато Рейчъл се качваше върху облегалките за ръце, за да погледне отгоре примката и възела зад главата на мъртвеца.

— Не става — каза тя.

— Искаш ли да потърся стълба? — попитах.

— Не, не говоря за това. Мисля, че вратът му е счупен и това наистина не ми се връзва.

— Какво искаш да кажеш? Нали това става, когато се обесиш.

— Не, не става често при самоубийство чрез обесване.

Тя се подпря с голата си ръка върху темето ми, за да запази равновесие, докато се смъкваше от облегалките за ръце. Слезе от стола, обърна го пак настрани и го постави в същото положение, в което беше, когато влязохме в гаража.

— Трябва да се спуснеш от много високо, за да си счупиш врата. При повечето подобни самоубийства се умира от удушаване. При екзекуциите чрез обесване в миналото вратовете са се счупвали. Защото телата са падали в отвор в пода, падали са три-четири метра и тогава вратът се е чупил, причинявайки моментална смърт. Чувал ли си израза: "направих си висока бесилка"? Мисля, че беше от книга или филм. Който го е казал, е искал да приключи бързо с нещата.

Вдигнах ръка и посочих мъртвеца.

— Добре, как тогава се е оказал със счупен врат?

— Точно там е работата. Мисля, че е бил мъртъв, преди да бъде обесен по този начин, за да се инсценира самоубийство.

— Някой му е счупил врата и след това го е вдигнал…

Тогава се сетих: някой му е счупил врата като на четирите жертви на АОД.

— О, боже — казах. — Какво става?

— Не знам, но в лабораторията му трябва да има нещо, което да дава обяснение. Огледай. Трябва да побързаме.

Потърсихме, но не намерихме нищо. Имаше настолен компютър, но той бе защитен с отпечатък от пръст. Нямаше хартиени папки или лабораторни дневници. Двете бели дъски, окачени на стената, бяха изтрити. Стана съвсем ясно, че този, който бе обесил Хамънд на гредата — ако мъртвецът беше Хамънд, — се бе погрижил да премахне всичко, което лаборантът правеше с женската ДНК, която купуваше от "Ориндж Нано".

Имаше хладилник, по чиито полици бяха поставени епруветки, вероятно с ДНК проби. Извадих една и прочетох написаното на лентата над гумената тапа отгоре.

— Това е от ГТ23 — казах. — Пише го ето тук на епруветката.

— Не съм изненадана — отвърна Рейчъл.

— Тук няма нищо друго — отбелязах. — Само мъртвец, и това е всичко.

— Още не сме проверили останалата част от къщата — каза Рейчъл.

— Нямаме време. Трябва да се махаме оттук. Извършителят е претърсвал мястото цяла нощ. Каквото и да е имало, вече го няма, свърши се и с моето разследване.

— Вече не става въпрос за твоето разследване, Джак. Това е по-голямо от разследването ти. Провери принтера.

Тя посочи зад мен. Обърнах се и отидох до принтера, който беше на един шкаф до гаражната врата. Таблата беше празна.

— Няма нищо — казах.

— Можем да принтираме последното задание — обясни Рейчъл.

Приближи се и погледна принтера. После натисна бутона на менюто на контролния екран.

— Малко известни факти — каза като начална учителка. — Почти всички съвременни принтери имат памет. Пращаш им задание от компютъра, то отива в буферната памет на принтера и след това започва разпечатването.

Това означава, че последното задание е в паметта, докато не дойде ново.

Натисна "Опции" и избра "Памет". Машината веднага забръмча и скоро започна да печата.

И двамата стояхме и гледахме. Последното задание беше голямо.

Много страници се плъзгаха в таблата.

— Въпросът е кой е разпечатал това — каза Рейчъл. — Този човек или убиецът му.

Най-накрая печатането спря. В таблата имаше поне петдесет страници.

Не посегнах към тях.

— Какво има? — попита Рейчъл. — Вземи разпечатката.

— Не, ти трябва да я вземеш — казах.

— Какви ги говориш?

— Аз съм репортер. Не мога просто да вляза в къщата на някакъв мъртвец и да взема разпечатка от компютъра му. Но ти можеш. Не се налага да живееш по същите стандарти като мен.

— И в двата случая е незаконно и погазва журналистическата ти етика.

— Може би. Но въпреки това ти можеш да вземеш тези страници и да ми ги дадеш като мой източник. След това аз мога да ги използвам — откраднати или не — в моето разследване.

— Имаш предвид като преди, когато това ми струва работата?

— Виж, може ли просто да вземеш страниците и да говорим за това по-късно? Искам или да се обадя на полицията, или да изчезна оттук.

— Добре, добре, но това е моят билет за този случай. Тя взе дебелата пачка листове от таблата.

— Това не е случай — казах. — Това е журналистическо разследване.

— Казах ти, че вече е повече от това — поправи ме тя.

— И аз напълно участвам в него.

— Добре. Да се чупим или да се обадим на полицията?

— Колата ти е паркирана отвън поне от половин час. Може би някой съсед вече я е видял, а ако не е, вероятно всяка къща има камера.

Прекалено рисковано. Бих казала — да скрием документите и да се обадим на полицията.

— И да им кажем всичко?

— Не знаем всичко. Това попада в юрисдикцията на Бърбанк, не на Лос Анджелис, затова няма да го свържат с другите убийства. Поне не отначало. Мисля, че трябва да им представиш прикритието си, че пишеш статия за защитата на данните от ДНК и да кажеш, че си проследил нишката до този човек и до тази лаборатория и затова си тук.

— Ами ти?

— Аз съм гаджето ти и просто съм дошла да се разходя.

— Наистина ли? Гаджето ми?

— Можем да го обсъдим по-късно. Трябва да намерим къде да скрием разпечатката. Ако ги бива, ще претърсят колата ти.

— Шегуваш се.

— На тяхно място аз бих го направила.

— Да, но ти си най-добрата. В джипа имам толкова много папки и боклуци, че няма да знаят какво да търсят.

— Както искаш.

Подаде ми купчината документи.

— Но като твой източник — каза тя — официално ти предавам това.

Взех листовете и казах:

— Благодаря, източник.

— Но това означава, че са мои и си ги искам обратно.

27

След като скрих разпечатката в купищата книжа, окупирали задната седалка на джипа ми, набрах 911 на мобилния си телефон и докладвах на полицията в Бърбанк, че съм открил труп. Десет минути по-късно пристигна патрулка, последвана от линейка. Оставих Рейчъл в джипа и слязох. Показах шофьорската си книжка и журналистическата си карта на полицай на име Кениън и го уверих, че линейката и парамедиците не са необходими.

— Те идват при всички докладвани смъртни случаи — каза Кениън. — За всеки случай. Влизахте ли в къщата?

— Да, казах го на диспечера — отвърнах. — Вратата беше отворена и ми се стори, че нещо не е наред. Извиках, звъннах на звънеца, никой не отговори. Затова влязох, огледах, продължих да викам Хамънд и накрая намерих трупа.

— Кой е Хамънд?

— Маршал Хамънд. Той живее тук. Или е живял. Вие трябва да идентифицирате тялото, разбира се, но съм почти сигурен, че това е той.

— А жената в джипа? Тя влезе ли?

— Да.

— Ще трябва да говорим и с нея.

— Знам. И тя знае.

— Ще оставим детективите да се занимават с това.

— Какви детективи?

— Те също идват при смъртни случаи.

— Според вас колко ще трябва да чакаме?

— Ще дойдат всеки миг. Да чуем пак вашата история. Защо бяхте тук?

Представих му чистата версия: работех по статия за сигурността на ДНК пробите, предадени на компании за генетичен анализ, и заради нея бях поискал да говоря с Маршал Хамънд, защото той управляваше частна лаборатория и също така работеше за полицията. Това не беше лъжа.

Просто не беше цялата истина. Кениън си водеше записки, докато говорех.

Обърнах се небрежно назад към джипа, за да разбера дали Рейчъл вижда, че разговарям с него. Рейчъл бе свела очи, сякаш четеше нещо.

На местопрестъплението пристигна полицейска кола без обозначителни знаци и от нея слязоха двама мъже с костюми. Детективите.

Казаха си нещо набързо и след това единият тръгна към пътната врата на къщата, а другият се приближи към мен. Беше на около четиридесет и пет, с военна осанка. Представи се като детектив Симпсън, без първо име. Каза на Кениън, че поема оттук, а той да предаде своя доклад за повикването преди КНН — което бях доста сигурен, че означава "край на наблюдението".

Изчака Кениън да се отдалечи и тогава се обърна към мен.

— Джак Макавой — защо това име ми е познато?

— Не знам — отвърнах. — Не съм правил почти нищо в Бърбанк преди.

— Ще се сетя. Да започнем с това, което ви е довело тук днес, преди да откриете трупа в къщата.

— Току-що разказах всичко на полицай Кениън.

— Знам, а сега трябва да го разкажете на мен.

Разказах му абсолютно същата история, но Симпсън често ме прекъсваше, за да пита за подробности какво съм направил и какво съм видял. Смятах, че съм се справил добре, но имаше причина той да бъде детектив, а Кениън — патрулиращ полицай. Симпсън знаеше какво да попита и скоро се усетих, че лъжа полицията. Това не бе никак хубаво за репортер — а и за всички останали.

— Взехте ли нещо от къщата? — попита той.

— Не, защо да го правя? — казах.

— Вие ми кажете. Тази статия, по която казахте, че работите. Да не би да търсехте някакви нарушения, в които да е участвал Маршал Хамънд?

— Не мисля, че трябва да разкривам подробности от разследването, но искам да съдействам. Затова ще ви кажа, че отговорът е не. Знаех съвсем малко за Хамънд, само че е купувал ДНК проби и данни втора ръка, и това предизвика интереса ми към него.

Посочих към къщата.

— Имам предвид, че този човек има ДНК лаборатория в гаража си — казах. — Това ми се стори доста любопитно.

Симпсън правеше това, което биха направили всички добри детективи.

Скачаше от въпрос на въпрос, за да може разговорът да е накъсан и на пръв поглед хаотичен. Но в действителност се опитваше да не ми дава покой.

Искаше да ме обърка, за да види дали няма да се подхлъзна и да започна да си противореча в отговорите си.

— А ятакът ви? — попита той.

— Ятак? — повторих.

— Жената в колата ви. Тя какво прави тук?

— Ами тя е частен детектив и ми помага в работата. Освен това ми е нещо като гадже.

— Нещо като?

— Е, нали знаете, аз… не съм сигурен в някои неща, но това няма нищо общо…

— Какво взехте от къщата?

— Казах ви, нищо. Намерихме трупа и се обадихме на полицията. Това е.

— Намерихме трупа? Значи приятелката ви е влязла с вас в къщата от самото начало?

— Да, казах ви това.

— Не, казахте, че сте я повикали, след като сте намерили трупа.

— Значи съм се объркал. Влязохме заедно.

— Добре, защо не останете тук, а аз ще отида да поговоря с нея.

— Добре, давайте.

— Имате ли нещо против да поогледам из колата ви?

— Не, давайте, щом се налага.

— Значи ми давате разрешение да претърся колата ви?

— Казахте, че ще поогледате. Това може, но ако претърсване означава отнемане, тогава не. Колата ми трябва за придвижване.

— Защо ще искаме да ви я отнемаме?

— Не знам. Вътре няма нищо. Наистина ме карате да съжалявам, че ви се обадих, момчета. Постъпваш правилно и получаваш такова отношение.

— Какво отношение?

— Изтезание. Не съм направил нищо лошо. Дори още не сте влезли в къщата и вече се държите така, сякаш съм направил нещо лошо.

— Просто останете тук, докато отида да поговоря с вашата нещо като приятелка.

— Виждате ли, ето това имам предвид. Тонът ви не е хубав.

— Сър, когато приключим тук, ще ви обясня как можете да подадете оплакване до участъка за тона ми.

— Не искам да подавам оплакване. Просто искам да свършим, за да се върна на работа.

Той се отдалечи от мен и аз стоях на улицата и го гледах как разпитва Рейчъл, която бе слязла от джипа. Бяха прекалено далече от мен, за да чуя разговора им и да се убедя, че разказва същата история като мен. Но пулсът ми леко се ускори, когато видях, че държи купчината разпечатки от лабораторията на Хамънд. В един момент дори махна към къщата с тях и аз се зачудих дали не казва на детектива къде е намерила книжата.

Но разговорът между Симпсън и Рейчъл приключи, когато другият детектив излезе през пътната врата на къщата и даде знак на партньора си да се приближи. Симпсън се отдалечи от Рейчъл и си зашепна нещо с партньора си. Аз небрежно се приближих до Рейчъл.

— По дяволите, какво правиш, Рейчъл? Да не би да се канеше да им дадеш тези листове?

— Не, но видях, че ти се каниш да им дадеш разрешение да ти претърсят колата. Имам си някои защити за клиентите и бях готова да им кажа, че това са работни материали, които нося със себе си и не могат да бъдат част от никакъв техен обиск. За щастие той така и не попита.

Не бях убеден, че това е най-добрият начин да защитим разпечатките от лабораторията.

— Трябва да се махаме оттук — казах аз.

— Е, всеки момент ще разберем дали ще можем — отвърна тя.

Обърнах се и видях Симпсън да се приближава към нас. Бях готов той да каже, че това вече е разследване на убийство, че колата ми ще бъде отнета и с Рейчъл ще бъдем отведени в участъка за още разпити.

Но той не го направи.

— Добре, благодарни сме за съдействието ви — каза Симпсън. — Имаме данните ви за контакт и ще се свържем с вас, ако имаме нужда от още нещо.

— Значи можем да си тръгваме? — попитах.

— Можете да си тръгвате — каза Симпсън.

— Ами трупът? — попита Рейчъл. — Самоубийство ли е?

— Така изглежда, да — каза Симпсън. — Партньорът ми го потвърди.

Благодаря, че се обадихте.

— Добре тогава — отвърнах.

Обърнах се и тръгнах към джипа. Рейчъл направи същото.

— Сега се сетих кой сте — каза Симпсън.

Извърнах се към него и казах:

— Моля?

— Сега се сетих кой сте — повтори той. — Четох за Плашилото преди няколко години. Или пък гледах нещо за него по телевизията. Страхотна история.

— Благодаря — казах.

С Рейчъл се качихме в джипа и поехме.

— Този тип не повярва на нито една моя дума — казах.

— Е, може да има втори опит с теб — отвърна Рейчъл.

— Какво имаш предвид?

— Първо, партньорът му е идиот, щом е определил случая като самоубийство. Но патоанатомът вероятно ще поправи тази тяхна грешка и това може да се превърне в разследване на убийство. Тогава ще се върнат при нас.

Това добави ново ниво на ужас към момента. Сведох очи и видях, че Рейчъл е сложила разпечатките в скута си. Спомних си, че бях хвърлил поглед към нея в джипа, докато ме разпитваха, и я бях видял, че гледа надолу. Беше чела разпечатките.

— Нещо интересно? — попитах.

— Мисля, че да — каза Рейчъл. — Мисля, че картинката се избистря. Но трябва да продължа да чета. Да отидем да вземем онова кафе, което ми обеща.

28

Седях в заседателната зала с Майрън Левин и Емили Атуотър. През прозореца към нюзрума виждах Рейчъл, която бе на бюрото ми и очакваше да бъде повикана. Бе помолила да ползва компютъра ми, затова знаех, че още рови, докато аз се опитвах да я включа в разследването.

Реших, че ще е най-добре да обясня всичко на Майрън и Емили, преди Рейчъл да дойде на срещата.

— Ако сте чели книгите ми или знаете нещо за мен, значи сте наясно и коя е Рейчъл — казах. — Помагала ми е в най-големите разследвания в кариерата ми. Тя постави себе си в риск, за да ме защити, докато работех за "Кадифен ковчег", и това ѝ костваше работата като агент на ФБР.

— Мисля, че заради това затвориха и "Ковчега" — каза Майрън.

— Това е малко опростенческо, но да, и това се случи — отвърнах. — Тя нямаше нищо общо с това.

— И искаш да я включим в разследването — каза Емили. — Нашето разследване.

— Когато чуете каква информация има, ще видите, че нямаме избор — отвърнах. — И не забравяй, че това беше моето разследване, преди да стане нашето разследване.

— Еха! Не минава и ден, без да ми го натриеш в носа, нали? — каза Емили.

— Емили — обади се Майрън, който се опитваше да запази мира.

— Не, вярно е — каза тя. — Аз имам сериозен принос към това разследване, но той иска да вземе всичко, което нося, и да продължи сам напред.

— Не, не искам — противопоставих се. — Все още е нашето разследване.

Както вече казах, Рейчъл няма да пише с нас. Няма да е сред авторите. Тя е източник, Емили. Има информация за Маршал Хамънд, която трябва да получим.

— Защо да не я получим сами директно от Маршал Хамънд? — попита Емили. — Искам да кажа, че бях останала с впечатлението, че сме репортери.

— Не можем, защото той е мъртъв — казах. — Убит е тази сутрин… и с Рейчъл открихме трупа.

— Ти шегуваш ли се? — попита Емили.

— Какво? — възкликна Майрън.

— Ако бяхме стигнали до дома по-рано, вероятно щяхме да се натъкнем на убиеца — казах.

— Как закопа най-важното — обади се Майрън. — Защо не започна с това?

— Защото ти го казвам сега, за да разбереш защо Рейчъл е толкова важна. Нека ти разкажем какво се случи и после тя ще обясни какво е намерила и докъде сме стигнали.

— Иди я доведи — каза Майрън. — Доведи я тук.

Станах, излязох от стаята и отидох до бюрото си.

— Добре. Рейчъл, те са готови — казах. — Да влезем и да им кажем какво имаме.

— Такъв е планът.

Тя стана и започна да събира листовете, които бе пръснала по бюрото.

Понесе разпечатките под отворения ми лаптоп, знак, че на екрана има нещо, което възнамерява да ни покаже.

— Намери ли нещо?

— Намерих много неща — отвърна тя. — Просто ми се струва, че би трябвало да кажа това на полицията, а не на редактор на уебсайт.

— Казах ти, не още — отвърнах. — След като публикуваме историята, можем да я дадем на когото поискаш.

Обърнах се и я погледнах, докато отварях вратата на заседателната зала.

— Време е за шоу — прошепнах.

Майрън се бе преместил на стола до Емили от едната страна на масата.

Рейчъл и аз седнахме срещу тях.

— Това е Рейчъл Уолинг — представих я аз. — Рейчъл, това са Майрън Левин и Емили Атуотър. Да започнем с това, което се случи сутринта.

Разказах им как се бях натъкнал на връзка между Уилям Ортън и Маршал Хамънд, как бяхме отишли в дома на Хамънд и го бяхме намерили обесен на гредата в гаражната му лаборатория.

— Самоубийство ли е? — попита Майрън.

— Стана ясно, че полицията така смята — отвърнах. — Но Рейчъл не мисли така.

— Вратът му беше счупен — каза Рейчъл. — Но прецених, че е падал не повече от една педя височина. Той не е бил едър и тежък. Не мисля, че такова падане може да му счупи врата, и тъй като това е повтарящо се обстоятелство в случаите, които разглеждате, бих казала, че смъртта е меко казано подозрителна.

— Казахте ли това на полицията, когато те ви съобщиха, че е самоубийство? — попита Майрън.

— Не — отвърнах аз. — Те не се интересуваха какво мислим.

Погледнах Рейчъл. Исках да подминем подробностите около смъртта.

Тя схвана посланието.

— Счупеният врат не е единствената причина смъртта да е подозрителна — каза тя.

— Какво друго има? — попита Майрън.

— Документи, иззети от лабораторията, показват…

— Иззети? Какво точно означава това?

— Смятам, че убиецът е прекарал известно време в лабораторията на Хамънд преди или след като го е убил. Хакнал е настолния компютър, в който са докладите за лабораторната му работа. Принтирал е тези доклади.

Но паметта на принтера бе запазила петдесет и трите страници, които е разпечатал. Аз ги принтирах и точно това разглеждах досега. Вече разполагаме с добро количество документи от лабораторията.

— Откраднала си ги? — От изненада Майрън мина на "ти".

— Взех ги. Ако това е кражба, тогава бих поспорила, че съм ги откраднала от убиеца. Той е този, който ги е разпечатал.

— Да, но ти не си сигурна дали се е случило точно това. Не можеш да постъпваш така.

Още с влизането си на срещата знаех, че това ще е мястото, на което етичните принципи ще се сблъскат с вероятно най-важното разследване в кариерата ми.

— Майрън, трябва да знаеш какво успяхме да научим от тези разпечатки — казах.

— Не, не трябва — отвърна Майрън. — Не мога да позволя на репортерите си да крадат документи, без значение колко важни са те за разследването.

— Не твоят репортер ги е откраднал — казах. — Взех ги от източник. От нея.

Посочих Рейчъл.

— Не става — каза Майрън.

— Ставаше за "Ню Йорк Таймс", когато публикуваха досиетата на Пентагона — отвърнах. — Това бяха откраднати документи, дадени на "Таймс" от източник.

— Това бяха досиетата на Пентагона — каза Майрън.

— А ние говорим за съвсем друго разследване.

— Не и според мен — отвърнах.

Знаех, че това е слаб аргумент. Пробвах се пак.

— Виж, наш дълг е да публикуваме това — казах.

— Документите показват, че има убиец на свобода, който използва ДНК, за да идентифицира и намира жертви. Нищо неподозиращи жени, които си мислят, че тяхната ДНК и самоличността им са в безопасност.

Такова нещо досега не е виждано и обществото има нужда да знае.

Настъпи тишина. Накрая Емили ме спаси.

— Съгласна съм — каза тя. — Предаването на документите е чисто. Тя е източник и ние трябва да публикуваме това, което тя знае, дори и да се е сдобила с документите по… нелицеприятен начин.

— Още с нищо не съм се съгласил — каза Майрън. — Но нека чуем и видим какво имате.

Обърнах се и кимнах на Рейчъл..

— Дори още не съм изчела всички разпечатки — каза Рейчъл. — Но тук има много. Първо, Хамънд е бил много гневен човек. Всъщност той е бил инцел. Знаят ли всички какво е това?

— Сексуален въздържател не по свое желание — каза Емили. — Женомразци. Истински извратеняци.

Рейчъл кимна.

— Той е бил част от такава мрежа и гневът и омразата са го накарали да създаде това — каза Рейчъл.

Обърна лаптопа ми към Емили и Майрън. Пресегна се през екрана, за да може да пипне клавиатурата. На екрана се появи червена входна страница.

На страницата имаше полета за въвеждане на потребителско име и парола.

— След като прочетох разпечатките, успях да открия ключовите думи на Хамънд — каза Рейчъл. — Потребителското му име е Чука — това беше лесно, — а паролата открих, като започнах да въвеждам ключови думи от речник на инцели. Неговата парола е Любиц.

— Любиш? — попита Емили.

— Не, Любиц — отвърна Рейчъл. — Това е име на герой в движението на инцелите. Немски пилот, който нарочно разбива самолет, за който твърдял, че е пълен с курви и убийци.

— Убийци? — повтори Майрън.

— Така инцелите наричат нормалните мъже, които имат нормален сексуален живот. Те ги мразят почти толкова, колкото и жените.

Движението на инцелите си има свой собствен речник, в голямата си част той е женомразки и се разменя в интернет форуми като Мръсната4.

Рейчъл въведе потребителското име и паролата на Хамънд и влезе в сайта.

— Намираме се в тъмния интернет — каза тя. — И това е сайт, от който се става част само с покана, в него се разкриват самоличностите на жени с определен генетичен профил, наречен ДРД4 или Мръсната четворка.

— Какво е това? — попита Майрън. — Какво определя?

— Това е генетична поредица, за която се смята, че е свързана със зависимости и рисково поведение — каза Рейчъл. — Сред тях е и пристрастяването към секса.

— Хамънд е купувал само женска ДНК от ГТ23 — припомни Емили. — Сигурно в лабораторията си е идентифицирал жени с ДРД4. Жени, които са пращали своята ДНК на ГТ23, без да си дават сметка, че данните им ще бъдат продадени на някой като него.

— Точно така — потвърди Емили.

— Но това не е ли анонимно? — попита Майрън.

— Би трябвало да е — каза Рейчъл. — Но след като е намирал пробите с поредица ДРД4, той е имал някакъв начин да прескочи анонимността.

Можел е да идентифицира жените, да свърже пробите със самоличност, домашен адрес, снимки, всичко. Продавал ги е на своите клиенти, които издирвали жените на място. Ако си един от тези извратеняци от Далас, търсиш жени в Далас.

— И после какво? — попита Майрън. — Излизат и намират тези жени?

Не…

— Точно така — казах аз. — Кристина Портреро се оплакала на приятелка, че се срещала с някакъв странен тип в бар и той знаел за нея неща, които не бивало да знае. Помислила си, че е подложена на дигитален тормоз.

Мръсната4 дава на членовете си цел — каза Рейчъл. — Жените, идентифицирани от Хамънд чрез ДНК анализ, е вероятно да имат разпуснато поведение, също така са склонни към употреба на наркотици, алкохол и живеят рисково.

— Лесни мишени — каза Емили. — Той е казвал на клиентите си кои са и къде да бъдат намерени. И един от тези клиенти е убиец.

— Точно така — потвърди Рейчъл.

— И ние мислим, че същият този клиент е убил и Хамънд — добавих аз.

— От разпечатките става ясно, че Хамънд е имал партньор в това — каза Рейчъл. — И те някак си са научили, че жените, изброени в сайта Мръсната4, са започнали да измират, че са избивани. Мисля, че са погледнали базата данни с абонатите си и са видели, че поне един е купил и свалил данните на всички мъртви жени. Всичко това в момента е предположение, но мисля, че са го предупредили или са му казали да спре.

— И затова Хамънд е бил убит? — попита Майрън.

— Възможно е — отвърна Рейчъл.

— Кой е бил клиентът? — поинтересува се Майрън.

— Сврачката — каза Рейчъл.

— Какво? — попита Майрън.

— Това е тъмният интернет — отвърна Рейчъл. — Хората използват псевдоними, алтернативни самоличности. Ако ще сваляш имена от сайт като този, не си даваш истинското име и не плащаш с кредитна карта.

Използваш псевдоним и търгуваш с криптовалута. Клиентът, за който са установили, че е свалил имената на всичките четири мъртви жени, се е подписвал с псевдонима Сврачката.

— Някаква идея какво означава това? — попита Майрън.

— Това е птица — каза Емили. — Баща ми бе любител орнитолог. Помня, че говореше за сврачки.

Рейчъл кимна.

— Проверих я — каза тя. — Тя тихо дебне и напада отзад, сграбчва шията на жертвата с клюна си и злостно го чупи. Смята се за един от най-ужасните хищници в природата. Казват ѝ и живодерче.

— Всички жени са били със счупени вратове — каза Майрън. — И този Хамънд също.

— Има и нещо друго — продължи Рейчъл. — Мислим, че е хакнал компютъра на Хамънд или го е накарал да го отключи, преди да го убие.

След това е започнал да разпечатва. Повторихме последното задание на принтера. Било е файл със самоличностите на всички жени.

— Колко имена? — попита Майрън.

— Не ги преброих — отвърна Рейчъл. — Но ми изглеждат някъде около сто.

— Провери ли дали четирите жертви, за които знаем, са в разпечатката? — попитах.

— Проверих, но не са там — каза Рейчъл. — Може да са премахнати, когато е станало ясно, че са мъртви.

— Значи той убива Хамънд и взима какво? — попита Майрън. — Сто имена на потенциални жертви?

Това предизвика дълго мълчание.

— Защо ще разпечатва имената, щом вече е клиент и има достъп до тях през сайта? — зачуди се Майрън.

— Вероятно е предположил, че сайтът ще бъде затворен — каза Рейчъл.

— Може да знае за Джак и Емили или да е решил, че полицията ще спре страницата.

— Значи времето ни притиска — каза Емили. — Не можем да бездействаме и да поставим тези жени в риск. Трябва да публикуваме.

— Дори още не сме разкрили цялата история — казах аз.

— Няма значение — отвърна Рейчъл. — Вие си пишете статията, а аз ще отнеса това във ФБР.

— Не — възпротивих се. — Казах ти, че трябва да…

— И аз се съгласих — прекъсна ме Рейчъл. — Но това беше преди да видя какво има в разпечатките. Трябва да отида във ФБР, а те трябва да отидат в полицията. Убиецът разполага с всички тези имена. Те трябва да бъдат защитени. Не можем да чакаме.

— Права е — каза Майрън.

— Така става, Джак — съгласи се и Емили. — Можем да кажем, че ФБР разследва, по този начин ще направим историята по-достоверна. ФБР ни легитимира.

Осъзнах, че и тримата са прави и че аз току-що се бях представил в лоша светлина, като бях поставил историята над безопасността на десетки жени. Видях разочарованието в очите както на Рейчъл, така и на Емили.

— Добре — казах. — Но първо две неща. Поясняваме на ФБР, ченгетата и всички замесени институции, че могат да правят каквото сметнат за необходимо, но никакви пресконференции и съобщения преди да публикуваме.

— И колко дълго ще трае това? — попита Рейчъл.

Погледнах към Майрън и казах първото число, което изникна в главата ми.

— Четиридесет и осем часа.

Рейчъл се замисли и кимна.

— Мога да се опитам да уговоря това — заяви тя. — Реалистично е да смятаме, че ще им трябва толкова време, за да потвърдят това, което им даваме.

— Майрън, съгласен ли си? — попитах. — Емили?

И двамата кимнаха одобрително и аз погледнах Рейчъл и казах:

— Добре.