Мъртвият ирландец

13.

Джим Кавано седеше в библиотеката на свещеническия дом с обърната книга на коленете. Беше десет часът сутринта и необичайната за сезона горещина продължаваше. Този ден той беше станал в пет и бе се разхождал по улиците около „Св. Елизабет“ в продължение на половин час, четейки молитвеника си. След литургията в шест и половина, на която присъстваха двадесет и три възрастни жени и двете момчета, които прислужваха в олтара, той се върна вкъщи и отиде направо в библиотеката. Това бе преди около три часа.

Роуз надникна от вратата и го видя загледан през прозореца.

— Отче?

Той обърна очи към нея със скръбно лице.

— Зле ли се чувствате?

Въпросът, изглежда, го подразни.

— Добре се чувствам, Роуз, благодаря.

Старата жена се умълча, защото не искаше да го притеснява, но беше искрено обезпокоена.

— Ще закусвате ли? Мога да претопля яйцата. Микровълновата печка върши добре такива неща. А може и да приготвя други.

Кавано се усмихна на икономката си.

— Забравих за закуската, нали? Ритмите ми като че ли са напълно изключили.

Тя предположи, че той се присмива на себе си — такъв беше той, собствените му слабости го забавляваха. Но Кавано не се разсмя. Може би, както беше се изразил, ритмите му бяха изключили. Вместо това той въздъхна и отново се загледа през прозореца навън.

Не й харесваше, че отец Кавано взема толкова надълбоко смъртта. Въпреки че Еди беше прекрасно момче.

Не. Роуз предполагаше, че той е — по-право е бил — истински мъж, макар че понякога бе трудно да се долови това, когато младите израстват просто пред очите ти.

Но такъв си е животът, реши тя. Долина на сълзите, както е наречен в една молитва. Смъртта на Еди е трагедия, няма съмнение в това, но не бива човек да се отпуска и да зяпа през прозорците. Поне не за дълго.

Разбра това, когато Дан беше убит през войната. Такъв е животът. Мръсен. Беше трагедия, безспорно. Но такава е Божията воля, непостижима за разума на Роуз. И тя никога не би успяла да я разбере. Ще се уповава на вярата си и ще вярва, че ще се срещне с Дан на небето. Ако не беше се стегнала здравата и не си бе наложила да се възвърне към живота и досега нямаше да се оправи. Ала то й се струваше вече твърде далечно. Странно, но сега си спомни, че по онова време наистина си мислеше, че няма да понесе удара. Болката, притъпена, се запази и до днес, обаче бе различна от онази, непоносимата, а от нея тя, Роуз, нямаше да умре.

Затова напълно разбираше реакцията на отеца. В много отношения Еди олицетворяваше синът, който Кавано никога нямаше да има. А смъртта на Еди пораждаше ново отношение към Ерин, също изгубена за него. Роуз се питаше дали болката му е наистина непреодолима.

Не, каза си тя. Той в края на краищата е свещеник. Той навярно няма вечно да е потопен в тези мисли, макар че и за слепеца ще бъде ясно колко много обича тази жена. Тя, Роуз, не можеше да го упреква. Ерин е светица, красива от глава до пети.

Въздъхна.

— Отче?

Свещеникът обърна очи към нея, но сякаш не я виждаше. Очите му имаха онзи празен поглед, който придобиваха понякога. Тя имаше привилегията да го вижда в това състояние в моментите, когато той не беше „включил“. Когато бе се потопил в себе си.

Роуз ще се опита да го опомни, но бавно, в подходящото време. Няма смисъл да го безпокои повече тази сутрин.

Затвори тихо вратата и се върна в кухнята. Ще отскочи до магазина, каза си тя и ще му купи за обяд солено месо и пресен ръжен хляб. Когато настъпи времето за обяд, той ще е гладен. Никога не беше се отказвал от солено месо с ръжен хляб.

Ерин се беше размислила, че на всеки друг му е, изглежда, по-лесно да върши всекидневните си задължения: Големият Ед беше на работа, Стивън и Джоуди държаха тази седмица последните си изпити, Мак беше заминал за тренировъчния лагер на „Ар Оу Ти Си“, Джим Кавано изпълняваше задълженията си в черквата. Всеки имаше с какво да отвлича вниманието си.

Тя седеше на масата в кътчето за закуска с чаша студено кафе до лакътя си и разтворен календар пред себе си — календарът, благодарение на който тя привеждаше в ред времето си, готова винаги да се отзове на нечия молба за нещо, винаги с необходимата енергия да го извърши. Сега бе свела поглед в календара. Бавно обърна страница назад — на миналата седмица.

Всички задължения неизпълнени. Вижте само. Предвидени вечери с Ед в сряда, петък и събота вечер. Неговият пикник с „Витязите на Колумб“ (и нейната бележка „Да направя разбита сметана“) за неделя. Доброволна работа в болницата „Сейнт Мери“. Да заведе мисис Райън на физиотерапия. Комитетът на жените при „Ес Ай“ ще има годишно почистване — този път на класните стаи в „Сейнт Игнейшъс“, като подготовка за бояджиите преди започването на летните курсове. Гледане на децата на Лоти, докато тя и Хал ще бъдат в Монтерей.

А това беше само списъкът на „обществените“ й задължения. Предстояло беше и почистване на идеалния й дом. Ще трябва да се сложат мрежите на прозорците. Ще трябва и да се посади едно-друго за летния сезон. Както и да смени тапетите…

Тя и Джим Кавано редовно обядваха в четвъртък на обед, обаче миналата седмица…

Е, той се беше извинил за това, беше я извикал онзи следобед, съкрушен, но все пак положил усилия да звучи почти напълно както преди. Какво го прихвана, та искаше да я целуне? Тя естествено знаеше, че Джим има чувства към нея, но то навярно беше нещо подобно на седемгодишния стремеж към изневяра в брака. Свещеничеството, изглежда, има свои собствени цикли. Тя безспорно допусна грешка — по време на обяда го слушаше с предразполагаща симпатия. Постъпи глупаво, като пренебрегна симптомите. Познаваше ги достатъчно добре в другите мъже. А Джим беше мъж и всички мъже, дори свещениците, имат свое его. Разбира се, не искаше да го обиди, но…

Но всъщност цялата тази история — господи, преди по-малко от седмица — сякаш се беше случила в далечното минало. Имаше ли някакво значение сега?

Сведе отново поглед към календара. Имаше ли някакво значение сега всичко, което бе записано на него?

Въздъхна. Какво би станало, ако беше видяла преди седмица истинския календар? Понеделник, Еди е убит.

А тази седмица какво ли ще се случи?

Докосна лицето си с трепереща ръка. Не, не бива да се впуска в такива мисли. Но все пак погледна в календара. Седмицата съдържаше по-малко ангажименти, никой от които нямаше сили да изпълни. Запита се кой ли е поел грижата за децата на Хал и Лоти, ако родителите им в края на краищата са заминали на почивка в Монтерей. Нямаше ги на погребението.

— Престани! — изрече гласно тя. Но главата й бучеше. Видя ковчега на Еди в погребалното бюро на Гинг, чу как Големият Ед изхлипа, когато коленичи пред него, видя и Франи да рухва до гроба при погребението.

Ерин пак поклати глава. Да, на другите им е по-лесно сега. Поносимо беше, докато приготвяше закуската, защото Големият Ед може да понесе мъката си.

Дали да иде да събуди Франи?

Но Франи, която изобщо не може да се сравнява с нея по сила, имаше нужда от почивка. Беше сигурна в това.

— Хай.

Ето я, застанала на прага. Ерин не беше чула стъпките й.

— Добре ли си? — попита Франи.

— Да, само че — и махна с ръка към календара — седмицата… ми изглежда нещо дълга.

Франи дойде до нея. Беше боса, облякла беше една от роклите на Джоуди. Прекара длан по раменете на Ерин и задържа ръката си там.

Ерин за трети път поклати глава, сега не можеше да гледа в календара. Защо е всичко това, запита се тя. И какво е това стремително чувство? Обърна се към снаха си, притиснала лице в роклята й. Франи я прегърна силно и изведнъж Ерин усети, че не може да се сдържа повече.

— Успокой се, успокой се — увещаваше я Франи.

Но сълзите течаха и течаха, не искаха да спрат.

Стадо, рече си Стивън за класа, когато съучениците му се заизнизваха покрай него. Всички се надпреварваха да говорят колко бил труден тестът. Неприятното беше само едно — да седиш, след като си завършил за двадесет минути теста, докато останалите от класа се потят над тази тъпотия.

Окей, колкото до него самия, той ще стои в клас, докато всеки напусне стаята.

— Свърши ли, Стивън?

Мистър Андре, първокласен математически хахо, който си въобразяваше, че познава отлично материята, която преподава, сега стоеше прав до катедрата и чакаше. Обикновено наричаше Стивън „мистър Кокран“. Всички момчета от класа, тук в „Ес Ай“ бяха „мистър“. Може би Андре съжаляваше Стивън заради Еди.

Да върви на майната си.

— Свърших преди половин час — каза Стивън.

— Толкова лесен ли беше тестът?

Стивън повдигна рамене.

Андре събираше тестовете на другите, лишавайки Стивън от приятното отпускане в момента.

— Ще ми го донесеш ли?

Стивън събра учебниците си с наведена глава. Андре се бе изправил до чина му.

— Сам ще го взема. Много съжалявам за брат ти.

Благодаря, това страшно ми помага, помисли Стивън, когато се измъкваше от чина покрай учителя си.

— Да — отговори той.

Големият Ед не каза на Ерин, че се е обявил за болен в службата. Реши, че като не й каже, няма да наруши правилото им да бъдат искрени един към друг, дори когато това ще им причини болка. Тя не трябваше да знае, че той е дошъл тук. Само ще се тревожи за него, а тя си имаше достатъчно тревоги на главата.

Гробът изглеждаше променен. Бяха поставили надгробната плоча — една от настъпилите промени. Надписът гласеше:

Изпита желание да изтрие по някакъв начин последните цифри от надписа, да ги изличи от времето и паметта си. Да се върне с жена си и децата две седмици назад и да накара времето да спре в онзи миг — завинаги. Коленичил на мократа утринна земя, той се замисли за последния път, когато бе видял Ед жив, за спора, който бяха имали. Съжаляваше, че бе се случило така, също както му се искаше всяко незначително събитие от последната седмица да не беше се случвало, сякаш и най-малката промяна би могла да предотврати голямото нещастие.

При това не бяха спорили за нещо важно. И не би било справедливо да се каже, че бащата и синът изобщо не са се разбирали. Понякога Еди беше твърде вглъбен в мислите си, отдаден всецяло на тях и може би смяташе баща си за малко по-добър, отколкото е всъщност.

Големият Ед не знаеше. Навярно е малко простоват. Обаче нещата сами се подреждаха от него. Коя беше онази сила, която му даваше възможност да властва над тях? Той не можеше да си го обясни. Вършиш си работата, не изневеряваш на жена си, държиш се за приятелите си. Това е то.

Не, той знаеше, че няма неразрешими въпроси. Като проблема на Еди с неговия шеф. Е, не беше лесно да се разбере това. Може би човекът е бил в беда и е затъвал все по-дълбоко. Но Големият Ед истински вярваше, че това не е било проблем на Еди. Ако конфликтът помежду им е бил голям, Еди би могъл да си намери друга работа за месец-два, преди да започне аспирантурата му. Имаше десетки възможности.

Те всички останаха неизползвани.

Премести се на сянка и седна на един хоризонтален клон на кипарис.

Сети се, че е дошъл тук да изрече няколко молитви, но кой знае защо, те не прозвучаха много стройно. Съзнанието му блуждаеше от мисъл на мисъл.

Или по-скоро той се унасяше в спомени.

— Какво щеше да ти се случи — беше му казал Еди, — ако живееше в Германия през трийсетте години и беше видял какво върши Хитлер? Щеше ли това да те интересува?

— Да, сигурно.

— И къде щеше да теглиш чертата?

Ед седеше тогава в трофейната стая, заобиколен от забележителни неща от миналото на живота му в семейството и отвърна:

— Въпрос на здрав разум. Преценяваш къде ще те засегне ударът.

— А ако си евреин и заемаш добра държавна служба в Третия райх? Нищо ли нямаше да те засегне?

— Щеше, но тук вече започваш да злословиш.

— Бог срещу дявола, а?

Големият Ед осъзна колко глупаво е прозвучало това.

— Мисля, че ти също трябва да решиш дали въпросът е достатъчно сериозен. Ако е такъв, трябва да се включиш в него.

— А като се включиш в него рано, няма ли с това да попречиш той да стане голям въпрос?

Не можа да сдържи усмивката си, припомнил си за това.

Как бе успял да отгледа такъв доблестен витяз?

Промени тактиката.

— Какво ти става, скучно ли ти е вкъщи? Нямаш достатъчно задължения? — каза го, убеден, че ще прозвучи забавно.

Но Еди не притежаваше чувство за хумор, когато се касаеше за справедливост и неправда. Не би говорил рязко и с баща си, ала Големият Ед бе сигурен, че е изрекъл прибързани думи.

— Понякога — каза Еди — има неща, които трябва да извършиш, дори ако всичко в живота ти е розово или пък той е затруднителен.

— Съгласен съм с теб — бе отвърнал миролюбиво той. — Това, което имах предвид, беше, че трябва да подбираш изстрелите си. Хабиш си патроните на упражненията по стрелба в мишени, а когато дойде времето за истинска стрелба, се оказваш без късмет.

Това бе казал наистина и изведнъж вникна в смисъла му. Наистина беше говорил за револвери и патрони. И после, след по-малко от седмица…

Ако има някаква връзка, рече си той, между този разговор и смъртта на сина му…

Съзнанието му отново прескочи на друга мисъл. Какво бе казал Еди за шефа си — Поук от „Арми Дистрибютинг“? Нещо за него, за жена му и за бизнеса там. Значеше ли то, че те са изпаднали в беда, или просто, че той, Големият Ед, си спомняше само това?

През гробището, между дърветата, бавно се изкачваше по хълма черна лимузина, която предвождаше група коли за друга дупка в земята.

Не, той беше сигурен, че Еди не е казал нищо за истинското положение на нещата. Големият Ед ритна в земята, после стана. По дяволите, рече си той. Трябваше да го слушам внимателно, а не да споря с него. Може би сега ще изникне някаква идея в главата ми за причината на всичко това.

Бяха положили чимовете върху гроба на Еди. Добре свършена работа, отбеляза той, почти не личи къде е спойката между отделните чимове. И както бе правил безброй пъти, като работеше в Парка, отъпка чимовете по края, за да се слегнат по-добре. Искаше тревата върху гроба да израсте по-скоро.

Нямаше никой вкъщи.

Никаква изненада.

Остави учебниците си на масичката до входната врата и се упъти към стаята си.

Може би трябва да извърши едно благородно дело. Да направи така, че Франи да се почувства по-добре, като я заведе на обяд, на музей или в парк. Няма значение, че му предстои последният ден от изпитите, няма значение и как би могъл да се чувства самият той поради това, че Еди вече го няма. Няма значение нищо около самия него, Стивън.

А Еди си бе отишъл. Беше мъртъв. Еди мъртъв. Повтаряй си го до безкрайност.

Мама пак не беше му оправила леглото. Е, този неин експеримент безспорно действа. Наистина тя му беше казала, че това е негово задължение, но странно защо не беше задължение на Еди и Мик за техните легла. Или ако им е било задължение, те не са го вършили и мама им е оправяла леглата. Но неговото не оправяше. Нито веднъж не беше го оправила. А той ден след ден го оставяше неоправено с надеждата, че тя ще влезе в стаята му, както всеки ден в стаята на братята му. Ще цъкне неодобрително с език, но после ще им оправи леглата.

Включи телевизора. Спортни предавания. Малко отдих. Не вярваше в искреността на всички тези усмивки и опиянение, когато спортистите отговарят на няколкото въпроса на интервюиращия, пък и знаеше отговорите им от около шестгодишна възраст.

Той и Еди се изпитваха за разни тъпи неща, но тази игра им допадаше. Например:

На кой остров се намира Токио?

Кажи ми името на фараона, който е вярвал само в един бог. Кое е името на този бог?

Кой е Олбън Баркли?

Какви книги четат йогите бера, когато са на път?

Да. Но с това вече е приключено.

Натисна копчето на дистанционното командване и изключи звука. Като гледа понякога спортни състезания без звук, по-пълно ще вникне в същността на това, което става на терена.

Ето че настъпи лятната ваканция!

Дръпна нагоре транспарантите на прозореца и погледна към задния двор на дома си, с красивите цветя и оградата, която той и баща му се готвеха за стотен път да кърпят през следващите седмици.

Върна се в леглото и бръкна в чекмеджето на тоалетната масичка до него. Започна да щрака сгъваемия нож — да го отваря и затваря. Там беше и визитната картичка на онзи човек. Какво ли означаваше изобразената стреличка?

Затвори ножа и го постави на корема си, а после кръстоса ръце под главата си върху възглавницата. Запита се дали въпросният Харди наистина се е заел да върши нещо за Еди. Какво би могло да бъде то? Еди беше в земята, така че нищо извършено за него не би имало значение.

Замига често-често, изтри с ръка насълзените си очи. Стана рязко, с ножа в джоба си, с визитната картичка също в джоба, отиде пак до прозореца и се взря в оградата. Татко ще трябва да я поправи сам. Това не е неговото лято.

Погледна назад към неоправеното легло и кимна. Това съдържаше всичко, което му трябваше да знае. Каква гавра: да виси тук и да чака нещо да се промени. Достатъчно беше, за да го проумее, да си отвори очите.

Може сега да е горещо, но няма да бъде така вечерта, затова той грабна сакото си, преметна го през рамо и излезе навън. Чичо Джим нахлу в съзнанието му — може би трябва да поговори с него. Понякога свещеникът изричаше по нещо смислено. Невинаги, само от време на време.

Но Стивън вече бе изминал пеша две преки до Деветнадесета улица, която обаче беше в обратната посока — то щеше да подсили още повече неприятностите му — последен опит да спаси това, което знаеше, че не може да се спаси.

Време е да пораснеш, Стивън!

Застана на ъгъла на Таравал и Деветнадесета улица и се загледа в подреждащия се поток коли, докато чакаха да щракне зелена светлина в южната посока. Вдигна палец за такси.