Мъртвият ирландец

37.

Въпреки че лейтенант Джоу Фрацели обикновено предпочиташе да стои на вратата на кабинета си и да вика оттам, този път той предпочете да използва вътрешната телефонна връзка. Натисна бутона, получи отговор и каза:

— Франк, искам те тук след една секунда!

Но може би чак след минута отекна почукване на вратата и Фрацели вдигна поглед към високата фигура на Франк Батисте.

— Затвори вратата — рече той. И добави: — Какъв вид торти обичаш, Франк?

Батисте стоеше прав и мълчалив. Той беше тих, старателен служител, особено полезен в съчетание с по-неопитни свои колеги. От всички тук в Криминалния отдел той беше най-малко свадливият. Не че при всички случаи избягваше да влиза в разправии с другите, когато свадата бе неизбежна, но предпочиташе в служебна обстановка да не се проявява като позьор и агресивна личност. Е, рече си Фрацели, някой трябва да бъде и такъв. Това го откроява от останалите и то е за добро.

— Торта ли? — попита Батисте. — Не зная. Според мен те всички са горе-долу еднакви. Не съм особено голям любител на тортите, Джоу.

Идеално. Фрацели обичаше такива отговори.

— По дяволите, Франк, аз пет пари не давам за това на какво си любител и на какво не. Хванах с голям зор по телефона Мерилуиз и й поръчах да се обади в сладкарския магазин и да купи една торта, и ако не й се обадя до след минута, цялата проклета наша служба ще узнае, преди да съм пожелал да стане това.

Батисте не беше вчерашен, той кимна и се усмихна.

— Обикновена шоколадова, сър. Със захарна глазура. И с шоколадова плънка. Като си я представя как изглежда, устата ми се изпълва със слюнка.

Фрацели отново натисна бутона за вътрешната връзка и прошепна на Мерилуиз, че Франк обича шоколадова торта. Попита я колко време ще отнеме доставянето на тортата и тя отговори, че няма да са нужни повече от двадесет и пет минути.

— Седни, Франк, притесняваш ме като стърчиш като кол над главата ми. Но преди това… — Фрацели стана прав зад бюрото си и протегна ръка. — Поздравления, лейтенанте! — каза той.

— Ще мога ли да повикам и жена си? — попита Батисте.

Фрацели поклати отрицателно глава.

— Почакай за след тортата, нали? Целият ритъм на времето в тази служба е подвластен на Мерилуиз и нейните проклети торти. Не можем да си позволим назначаването на нови колеги, затова пък можем да си позволим да отделим по някоя дребна сумичка, да речем, за торта. Е — продължи той и се ухили, — това престава да бъде мой проблем. А ти ще трябва да свикнеш с това.

Батисте огледа кабинета на началника си.

— Колко години, сър, сте тук като лейтенант?

Фрацели извъртя венчалния си пръстен.

— Четиринайсет години — отговори той и леко се разсмя. — Стъпалото ми към по-висока длъжност. — Въздъхна. — Искаш ли да ти дам един скромен съвет, който успокоява духа? Тази длъжност не е стъпало към повишение. Просто трябва да ти е ясно, че тя съществува някак сама за себе си. Но бъди сигурен, че ще си достатъчно зает. От друга страна, Ригби — сегашният ни шеф — е тук отпреди мен.

— Ще върша всичко, което е необходимо — каза Франк. — Където са необходими повече усилия, ще ги полагам. — Но лицето му се помрачи. — Нали няма да ми се разсърдите, ако попитам кой ще бъде понижен? Имам предвид новите колеги.

— Джомети остава, за него е сигурно. Реших да не го карам да плати, задето се набърка в една калпава история. Но дано да е научил от това забъркване повече неща, отколкото от цялата си служба при нас, а той е повече от година тук: да уважава нормалния ход на събитията.

— Ейб и Карл?

Фрацели кимна.

— Такава е бедата на калпавите истории. Трепеш се с нещо, цялото затънало в мръсотия.

И двамата се разсмяха.

— Пък аз си мислех, че единият от тях ще го има, тоест повишението.

— Не, вие и тримата имахте шансове за повишение. Ти обаче показа, че имаш достатъчно здрав разум в главата си да не допуснеш един заподозрян убиец да се самоубие при вашето въоръжено августейшо присъствие. — Фрацели малко се разпали при спомена за това. — И, слава богу, че той уби само себе си, а не всички, които са били по онова време на проклетия му паркинг.

— Не мога да повярвам… Още когато го научих, не можех да повярвам.

— Аз продължавам да не мога да повярвам.

— Какво са предполагали тогава?

— Навярно каква торта ще си поръчат, когато ги извикам тук при мен. — Фрацели облегна гръб на стола си. — Зарежи това обаче, те и двамата са добри полицаи. Просто лошо са разчели времето в този случай. Но следващия път и те ще се радват на благосклонност — и двамата ще я заслужат, ще бъдат повишени.

— Не бих желал да ги изпускаме за службата.

Фрацели каза:

— Не, ти няма да ги изгубиш, Франк. Те са тук, защото са доказали, че трябва да са тук. — Отново натисна бутона за вътрешната връзка. — Мерилуиз, колко души си предвидила?

— Всички — каза тя. — Никого не съм пропуснала.

— Добре, не пропускай никого. — Изключи връзката. — Исусе! Ти, Франк, знаеш ли кой командва този отдел? Проклетата Мерилуиз Бездикян! — Когато се успокои, прибави: — Мислиш ли, че трябва да посветим Карл и Ейб в новината, да я съобщим на тях, преди да известим останалите?

Батисте повдигна рамене:

— Трудна задача, Джоу. Вие, началникът, трябва да решите.

Фрацели се повайка за миг, пак си извъртя венчалния пръстен.

— Зарежи го — рече той. — Кой има нужда от това? Това си е техен проблем.

В офиса на кабинета на Фрацели всичко изведнъж притихна, после шумът се възстанови.

— Минават ангели — обади се Батисте.

— Какво значи това?

— Когато изведнъж настане тишина. Жена ми казва, че тогава минават ангели.

— По-скоро бих го нарекъл потресаващо — каза Фрацели, който бе поетичен, колкото е поетичен един циментовоз. Пак се залови да върти венчалния си пръстен.

— Знаете ли — рече Батисте, — имам още един въпрос към вас, ако разрешите?

— Казвай.

— Хм, знаете ли, дочувам разни неща…

Фрацели се заслуша, но знаеше какво следва.

— Хм, въпросът е в това, че не искам, като дойда някоя сутрин в службата, да намеря залепено на вратата си листче с надпис ППП42, нали?

Фрацели разбра. Тези инициали бяха добре известни в отдела. Той започна да върти бързо-бързо венчалния си пръстен. Но като се усети какво прави, лейтенантът се възпря, сложи ръце на тила си и пак облегна гръб на стола, вдигнал стъпала върху бюрото.

Франк ще има предостатъчно време сам да разбере как стоят нещата. Защо Фрацели да му огорчава щастливия момент сега?

— Ето какво, Франк — подхвана тактично той, — едва ли не постоянно се натъкваме на тази дивотия. Но ти напълно си заслужи новата длъжност — чисто и просто я заслужи. А всеки, който мисли другояче, ми го прати на мен, дори ако съм се пенсионирал и съм на риболов в Залива.

Зумерът на вътрешния телефон иззвъня. Мерилуиз каза:

— Тортата е вече тук.

Фрацели стана от бюрото.

— Готов ли си? — попита той. — Да вървим да хапнем малко торта.

Джейн бе с него, отпуснала свободно ръка върху вътрешната страна на бедрото му. Беше се приближила плътно до него в дъното на бара до големите прозорци, и пиеше негрони43. От време на време отмяташе глава и се разсмиваше с плътния си глас. Тя просто сияеше в петъчния здрач.

Харди бе отворил бара малко след един и изкара една кратка смяна. Макгайър предпочиташе да работи в петък вечерта заради солидните бакшиши, докато Харди предпочиташе да дойде и да седне в бара, без да е на работа по това време, а после да разполага с вечерта и с нощта напълно свободно, за себе си. Джейн и той наричаха това нощ на срещите. Може би след тази вечер в бара също ги очакваше нощ на срещите.

Харди беше се върнал на работа в сряда, застанал отново зад барплота и бе решил — както винаги решаваше — да продължава да играе ролята на обществено животно без всякакъв антракт. Тази роля му подхождаше повече сега, когато бе свободен от задължения, докато знаеше защо я изпълнява. Главата му се беше замаяла приятно и той искаше да бъде сам.

Вчера бе отишъл в центъра на града и написал изложението си. Глицки не се мяркаше наблизо. Новият лейтенант му каза, че Глицки, Грифин и двамата свещеници потвърждават взаимно показанията си и обявяват смъртта на Еди за убийство.

Реакцията на Мозес обаче беше смесена. Отпърво той се показа много развълнуван, щастлив, че Франи ще бъде материално осигурена. Но сетне в държането му се прояви отчуждение, съпроводено с кисела, меланхолична любезност, което Харди успя да си обясни едва сега.

Разбра защо е кисел Мозес и му се стори, че това е несправедливо към него. В края на краищата Мозес го бе наел да му свърши работа и му предложи нещо като заплащане за труда. Това беше договор, макар и устен, който обвързва страните също като писмен договор, подписан и нотариално заверен.

Харди не се сърдеше на Мозес, задето изменя на дадената дума, на уговорката — не би си позволил това. Безпокоеше го реакцията на Мозес към уговорката. Как могат да работят като съдружници при тяхното дългогодишно приятелство, ако съществува това търкане между тях? Защото беше ясно, че Мозес, преценил реалните аспекти на устния им договор, а не внушителната романтичност на жеста си, сега се отмяташе от думата си — нали щеше да изгуби четвърт от собствеността на бара, притежаван от него вече повече от десет години!

Когато Мозес дойде тази вечер на работа намръщен и с папка от дебела жълта хартия в ръка, Харди се досети, че е донесъл документи за подписване. Джейн, която в продължение на няколко години не беше зървала този човек нито веднъж, каза:

— Този не е същият Макгайър, когото познавам отпреди.

Тълпата посетители едва ли щеше да се разотиде по-рано от след половин час. Харди се изхлузи от столчето си. Целуна Джейн мимоходом, каза й, че ще се върне скоро. Мина по цялата дължина на бара, за да достигне мястото, където Мозес следеше една игра на „лъженка със зарове“ и така се бе увлякъл, сякаш наблюдаваше шампионатен мач по бейзбол. С други думи, подчертано пренебрегваше Харди.

— Хей, Моуз!

Той вдигна поглед.

— Напускам — каза Харди.

Мозес присви очи, заобиколи играещите и пристъпи крачка напред, облегна се на барплота.

— Какво?

— Напускам. Няма да бъда барман повече, считано отсега.

Отправи на Мозес широка и фалшива усмивка, след което тръгна към Джейн.

— Какво значи това „напускам“? — отново се изправи пред него Мозес.

— Искам само да ми изпратиш чековете за дохода — отвърна Харди. — Не мога да те гледам в такова настроение и да се чувствам виновен ден след ден. Хайде, Джейн, да си вървим.

— Още ли използваш този тиган? — учуди се Джейн. — Изглежда като съвсем нов.

Харди кимна, надвесен над яйцата.

— Когато полагаш грижи за вещите, те ти служат дълго — отговори той.

Бяха ходили да вечерят, след което се върнаха в дома на Харди, после бяха в леглото, но беше още твърде рано за сън, затова сега, някъде след полунощ, решиха да похапнат, преди да се озоват пак в леглото и продължат да се любят жадно.

Отекна звънецът на входната врата.

— Приличен час за посещение — рече Харди. И извика от коридора: — Разкарай се!

Звънецът отново иззвъня. Харди изруга, влезе в стаята си и нахлузи чифт спортни гащета.

— Кой е? — попита той, като стигна до вратата.

Беше Макгайър. В ръка държеше същата жълта папка.

— Какъв глупак съм! — самообвини се той.

— Точно такъв си.

— Искаш ли тези неща?

Харди размърда голите си стъпала.

— Искаш да ги дадеш на мен? — учуди се той.

— Ти напълно ги заслужи.

— Не беше това, което ти поисках.

Макгайър сякаш едва сега загря.

— Да — рече той. И кимна. — Искаш ли да подпишеш тези документи?

— Не. Утре ще бъде по-подходящо. Сега имам компания.

— Би могъл все пак просто за…

— Утре, утре, Моуз, когато дойда да отварям, окей?

Затвори вратата под носа на приятеля си и като се обърна видя Джейн да стои и го очаква в края на дългия коридор.