Мъртвият ирландец

27.

Утринното слънце хвърляше дълги сенки върху паркинга на Крус. Беше само седем часът, а Харди бе пристигнал тук преди повече от час, за да се увери, че Крус е казал истината поне за едно — че шефовете работят повече часове от персонала си.

Да, наистина, рече си той, цяла история, цяла нова история. Джейн бе права. Би трябвало вече да се очертаят някакви контури. Допреди две седмици той беше барман, не беше влюбен (нито като чувство, нито като отношение), не бе говорил с Глицки почти година, нито раздвижваше акули, нито го беше грижа за някаква си глупава идея на Пико да го взема за аквариума „Стайнхарт“.

Не беше съвсем наясно какво става в момента. Но тъй като бе имал на разположение само един час да размишлява по това, реши, че в сутрин като тази изглежда твърде вероятно хората на Крус да снимат изгледи за пощенски картички по целия Залив. Изглеждаше и малко страшно.

Той върши просто приятелска услуга на Мозес и Франи, така реши отпърво, но сетне нещата не потръгнаха добре. Беше си внушил, че върши нещо заслужаващо. То му напомняше защо беше постъпил навремето в полицията, а после записа право в университета, което сега му се струваше много, много далечно — преди цели четири живота.

Не можеше да се каже, че не се гордее с работата си като барман. Наясно беше, че тази професия изисква определени качества от хората, които я практикуват и голямо умение в наливането на напитките, особено по отношение на нещо като точенето на наливната „Гинес“. Освен това барманството си имаше и принципи — например да не се смесва реномиран алкохол със сладък микс: „Джак Даниелс“ с кола, танкерей и тоник. Не, ти си обяснявай, ако си нямаш работа, на някой тъп клиент, че най-чувствителното небце на света не може да направи разлика между алкохол от два долара и половина и напитка за деветнадесет цента, смесена с малко сладникава, пенлива течност. И им дай възможност сами да се убедят. Поднеси им напитката дори за твоя сметка. И ако след това продължават да си пият техния „Реми Мартен Презвитериански“, насочи ги към друго заведение. Харди би се срамувал да налива такава помия и в това отношение Макгайър го поддържаше. Е, може да се каже, че Макгайър го беше обучил както трябва.

Но — без съмнение — нещо ново се наблюдаваше, как Харди започна да се рови в смъртта на Еди Кокран. Както му бе изтъкнала и Джейн, той мислеше за последствията на нещата, дори сега, в този миг си блъскаше главата как да постъпи, за да може да бъде на работа в бара за цяла смяна. Или поне за част от смяната. Може би вече е поостарял за барман. Не смяташе, че си е пропилял живота или нещо подобно, нито съжаляваше, че не е вършил нещо съвсем различно през последните няколко години — защото ето докъде бе стигнал поради своя начин на живот.

Това, което истински го изумяваше — изненада не по-малка от всяка друга — беше, че тук, сега, той се чувстваше добре. Не се тревожеше, че са го уязвявали, че е имал неуспехи и така нататък. Не се тревожеше за неизползваните си възможности. Беше му забавно да открие кой е всъщност той, а не какво си е внушавал, че представлява в момента. Беше интересна констатация. Беше, направо казано, върховно.

„Ягуарът“ изви по Бери стрийт и Харди, спрял колата си срещу сградата на Крус, а не на самия паркинг, излезе от нея и тръгна да пресича улицата. „Ягуарът“ спря на празния паркинг и докато Артуро Крус отвори вратата и слезе — той беше сам в колата — Харди застана пред него.

— Мистър Крус — рече той, — вълнува ме един проблем.

— Мистър Крус, вълнува ме един проблем.

Въпросите, той беше сигурен, нямаше да се окажат безполезни. Сега не се съмняваше в това.

Не можеш да скалъпиш куп лъжи, рече си Харди, и всички да си пасват идеално. А товарът им продължаваше да угнетява мистър Крус и Джефри.

Особено след новината за Линда Поук, отразена във вчерашната преса. Естествено и „Ла Ора“ я беше отразила. Слава богу, той, Крус, бе прекарал с Джефри цялата неделя, така че полицията имаше друг заподозрян. Ако не бе така, Джефри би могъл да си помисли, че и шефът му има участие в убийството на Линда.

А ето го сега и този мъж. Сега обаче той, Крус, ще бъде откровен, чистосърдечен.

Не виждаше лицето на Харди, макар че беше го познал още докато караше колата си към паркинга. Беше принуден — тъй като яркото, ниско, сутрешно слънце блестеше срещу него — да си засенчи очите. Мъжът бе като самолет изтребител, дошъл от слънцето.

Обърна се с гръб към колата. Така, сега е по-добре. Виждаше добре. Бръкна в колата за чантата си, после изправи ръст.

— Елате вътре — каза той и тръгна към сградата.

Харди се изравни с него.

— Смятах да ви се обадя — каза неволно Крус. И както правеше всяка сутрин, отключи големите двойни стъклени врати.

— За какво?

Крус бутна вратата и я задържа отворена.

— Линда Поук била убита в неделя?

— Точно така.

— И Сам починал вчера, така ли? Вчера го научих.

— Да, през нощта, така предполагат властите.

Доближиха асансьора, влязоха в него. Вратите се затвориха тихо. Мъжът, скръстил ръце на гърба си, не изрече нито дума. Дали не си тананикаше? Вратите се отвориха при секретарския пункт на покривния етаж.

— Тъй като съм във вестникарския бизнес, винаги научавам едно-друго.

Защо Харди продължаваше да мълчи? Е, нека опита отново, поне сега в офиса си, на своя собствена почва. Седна на бюрото си.

— Е, какъв е вашият проблем? Казахте, че ви вълнува някакъв проблем — изрече Крус.

— Защо сте смятали да ми се обадите за Сам и Линда?

— Това ли е проблемът ви?

Харди поклати търпеливо глава. Той тъкмо сядаше, много спокоен, в едно от дълбоките, бели, кожени кресла, наречени полудивани, пред бюрото на Крус.

— Не — каза посетителят, — вие отворихте дума за това. И смятам да поразвия този въпрос.

— Хм, аз мисля, че тъй като Линда, Сам и, ох, онзи другият човек, онзи, който умря тук…

— Кокран. Ед Кокран.

— Да, тъй като те всички са работили за една и съща компания. Това е твърде голямо съвпадение, не смятате ли?

— Напълно.

— Е, и?

— Какво „и“?

— Хм, аз мисля…

Какво ли мисли, рече си Харди. Изобщо не е имал намерение да му се обажда. Не знаеше защо го беше казал — от нерви може би.

Но Харди — Крус усещаше: няма да пропусне възможността да използва изтърваната фраза.

— Какво мислите?

Упорит негодник.

— Мисля, че трябва да има някаква връзка, нали? Между всички тях.

Трябваше да млъкна преди малко, рече си Крус. Да му кажа довиждане и да извикам адвоката си.

— Странно е, че споменахте за това — каза Харди. — То някак си ме връща към моя проблем. Вижте — и той грижливо кръстоса крака — глезенът върху коляното, — единственото нещо, което според мен ги обединява, е Издателска компания „Крус“, „Ла Ора“, вие. А другата причина, която ме доведе тук, след като помислих достатъчно върху нея, е, че вие ме излъгахте най-малко два пъти по време на първия ни разговор. — Млъкна и изчака думите му да улегнат в съзнанието на събеседника. — Най-малко два пъти.

Крус се опита да приложи Страшния си Поглед, този, който даваше резултат в отношенията с подчинените му и дори понякога с Джефри, но Харди вдигна ръка насреща му, каза „Не“, което значеше, че това няма да свърши работа на Крус, а после сви пръсти, като остави само един да стърчи.

— Първо, казахте ми, че не познавате Ед. Съпругата му твърди, че той се е видял с вас през седмицата преди смъртта му и е имал насрочена среща с вас около фаталната вечер. А може би и точно същата вечер. Имам предвид този, който почина.

Крус бе доволен, че в момента седи, а не е прав. Усещаше краката си някак шуплести и знаеше, че те не биха го издържали, ако стоеше прав. Щеше да рухне и да се удари в нещо.

— И, второ — продължи Харди и вдигна още един пръст, — вие ми описахте как е изглеждало мястото на убийството, с кръвта и прочее. Сега моят въпрос, моят проблем (негодникът наистина се забавлява, помисли Крус) е: възможно ли е да знаете как е изглеждало мястото, щом сте си тръгнали за вкъщи в осем и половина или девет, а паркингът по това време е бил празен?

Крус се опита да преглътне, сетне се окашля. Това ме му помогна. Изви се на стола си, придвижи се бавно, предпазливо, взе една от кристалните чаши за вино от подноса й на полицата за книги зад бюрото си и натисна бутона за водата, монтиран на малкия хладилник. Господи, водата бе великолепна! Извъртя се пак обратно.

— Не съм го убил аз.

— Внимавайте сега, въпросът ми е пряк.

Харди стана. Крус не обичаше да го гледат отвисоко — това унищожаваше всяко чувство на равновесие между двамата — но продължаваше да усеща краката си силно отмалели, за да рискува да стане и той от стола си.

— Ще имате ли нещо против — попита Харди, — ако и аз получа чаша вода?

Харди получи водата и седна на ръба на креслото с лакти на коленете, като държеше чашата пред себе си с две ръце.

— Какво става с черния, който е заподозрян? Пуснахме снимката му в „Ла Ора“.

Харди кимна.

— Остава си заподозрян.

— И аз ли съм такъв?

— Ще ви кажа само, че любопитството ми се възбужда винаги, когато някой ме излъже. Око за око. Не проявявам никаква прибързаност. Добра, естествена реакция, не мислите ли?

Крус изгълта остатъка от водата си.

— Може би ще трябва да повикам адвоката си.

Харди облегна гръб в креслото.

— Нямам нищо против да го направите. Но не съм дошъл при вас със заповед за арестуване. Дойдох да поговорим.

— Аз наистина не съм го убил.

— Но сте го видели.

Крус затвори очи и пред мисления му поглед изникна отново картината — като обръщаше колата на тъмния паркинг, фаровете й осветиха тялото на убития. Остави фаровете да светят върху жертвата, слезе от колата и остана загледан в мъртвия неизвестно колко дълго, без да познае Ед Кокран — не бе останало много за познаване, но се досещаше чий би могъл да бъде този труп.

— Трябваше да се обадя в полицията. — Понечи да пийне още вода, вдигна чашата и я допря до устните си, но тя беше празна.

— Кога беше това?

— Когато го видях.

— Онази вечер?

Неволно въздъхна, почувствал облекчение, изпълнен с желание да продължи да говори, след като разговорът беше тръгнал, без да скрие нещо.

— Имах среща с него, уговорена за девет и трийсет. Останах на работа докъм осем — осем и трийсет, огладнях и излязох да вечерям.

— Къде? — попита Харди.

Крус нямаше нужда изобщо да се замисля по това. Всяка минута от тази вечер се беше въртяла в главата му повече от седмица.

— В едно заведение, наречено „Розата“, на Четвърто авеню.

Харди кимна:

— Зная го. Някой видя ли ви там? Може ли да се закълне, че ви е видял?

Разбира се. Уендъл ще се закълне. Те бяха флиртували за малко, но дискретно.

— Мисля, че сервитьорът, който ме обслужваше, сигурно ще си спомни.

— Какво имахте за вечеря?

И сега нямаше нужда да се мисли.

— Телешки черен дроб, спагети, бутилка „Цинфандел розе“.

— И после?

— После се върнах тук. На паркинга имаше кола — досетих се, че е на Ед — спряна точно на средата му.

— Но срещата ви не се състоя?

— Той беше вече мъртъв.

— Така, както го е намерила и полицията?

— Предполагам, че да.

След като изрече тези думи, Крус започна отново да трепери. Не смееше да се осланя на ръцете си, които трябваше да посегнат за чаша и да я напълнят. Положи ги на коленете си, на скришно място, зад бюрото.

Харди се наведе от креслото си и смръщи вежди.

— За какво щяхте да говорите на тази среща?

Този наистина ли искаше да чуе за това? Да знае всичко? Това едва ли има, поне на пръв поглед, особен смисъл, но ако той успее да накара Харди да разбере проблема му с Джефри — как Джефри бе започнал да взема страната на Ед — всичко ще бъде наред. Всичко е по-добро от опитите да пази някакви лъжи в главата си.

Не беше проумял отпърво колко лошо би било, ако Джефри престане да му вярва и започне дори да го подозира, че е способен да убие някого. Но сега, след като пристъпи към откровеност, полицията няма да намери никакво доказателство срещу него. Могат да си продължават разследването полицаите и да установят невинността му, а това ще сложи край на ужасното недоверие, което се беше породило между него и Джефри.

Но когато Крус завърши, Харди си остана смръщен.

— Защо не ни доверихте това още миналата седмица?

Крус несъзнателно извади ръцете си отново на бюрото, здраво скръстени. После ги протегна напред, с дланите нагоре.

— Страхувах се. Аз просто… зная, че не мога да бъда извинен. Всъщност не знам. — Опита се да се усмихне — като мъж на мъж. — То беше грешка. Признавам. Бях неспокоен.

Харди се изпъна, погледна часовника си и бавно се надигна от креслото.

— Мога ли да използвам вашия телефон? — попита той.

Макар че беше навярно още доста рано, за да се надява да намери Ейб на работното му място, Харди чувстваше, че сега е моментът за намеса на полицията. Имаше налице основание да се поиска изпращането на полицейски сили в една акция срещу Крус. Те може да потвърдят или да не потвърдят версията на Крус, но Крус беше признал, че е бил на паркинга онази вечер в съответното време. То ще бъде достатъчно, за да се възбуди официално действие. После — това е вече задача на полицията — да се установи дали Крус е убил Ед. Какъвто и да е резултатът, полицията ще си поеме отговорността.

Харди остави съобщение за Ейб и каза на Крус, че друг служител на полицията ще го посети по-късно същия ден. Има право, разбира се, да си осигури за времето на посещението адвокат.

Харди ясно съзнаваше, че е направо абсурдно истински полицай да остави за по-късен разпит от свой колега човек, заподозрян в убийство. Но не можеше да измисли по-добър начин да продължи с Крус. Той бе постигнал това, за което бе дошъл при него — да докаже, че издателят го е излъгал. Причините за лъжите на Крус не бяха в кръга на неговата компетентност. Ако Крус се опита да избяга, с това ще утежни съдбата си, а той беше в края на краищата утвърден издател, богат и дори известен гражданин. Харди не допускаше Крус да избяга.

Като се прибра в дома си, Харди чу съобщението на Ейб, предадено миналата нощ, отнасящо се за Алфонс, и изпита задоволство. Един от двамата — Алфонс или Крус — несъмнено ще се окаже убиецът на Еди. В най-лошия случай полицията поне ще има достатъчно основание да се произнесе веднъж завинаги, че се касае за убийство.

Той, разбира се, ще изчака официалното становище, преди да съобщава нещо от този характер на Мозес, Франи или на семейство Кокран. И макар че то нямаше да облекчи с нищо болката на близките — като научат, че Еди не се е самоубил — все пак ще представлява някаква утеха. Неприятният, отблъскващ фактор ще бъде отстранен. Смъртта на Еди — сама по себе си — безспорно е трагедия, но сега раната ще може да зарасне. А и четвърт милионът долара, който ще получи Франи, няма да й дойдат зле.