Мъртвият ирландец

34.

Отец Пол седеше на асфалта в сянката на гаража с гръб към постройката. Отец Дитрик се беше облегнал на капака на мотора на една от полицейските коли и бе приседнал, сякаш спеше, скръстил ръце върху сутаната си.

Веднъж, по време на второто си мисионерство, отец Пол бе пристигнал на местоназначението си, едно село на индианците Тукуиа, недалеч от Табатинга, на границата между Бразилия и Перу (като че ли националните граници имат някакво значение сред дебрите край Амазонка). Беше пристигнал сякаш специално, за да наблюдава публичната екзекуция на един крадец, по време на която в карнавална атмосфера повечето мъже на племето се бяха събрали в кръг, затворили в средата му осъдения, стеснявайки кръга и налагайки го с яки сопи, ръгайки го в лицето, очите, гърлото и слабините. Когато мъжът накрая рухна на земята, всички членове на племето от двата пола — от най-малкото дете до най-възрастната старица — поред налагаха проснатата фигура, докато тя се превърна в кървава пихтия върху прашния и издълбан от коловози път. Отец Пол реши, че не е разчел добре времето на пристигането си. Червата го боляха от храната, погълната в самолета, а шокът за своята култура, който получи тук с тази вездесъща смърт, на това цивилизовано място, беше едва ли не по-силен от онзи, причинен от екзекуцията. Тези пътувания до родината, за да измоли средства — по едно на всеки две години — бяха нещо като презареждане на батериите му. Храната, виното и разговорите тук бяха за него отдих от безкрайната монотонност и мизерия на живота сред девствените лесове.

Но прекалено дългото пребиваване сред тези лесове породи мисъл и тя проникна дълбоко в него. Всички тези украшения на цивилизацията — асфалтът, красивата черква, моравите, колите, дрехите и тъй нататък са дело на човешката ръка. Не непременно фалшиви, но несъществени за най-човешкото — справянето със смъртността, страха от самотата, нуждата от любов.

Много му липсваше неговата любима, Сарита.

Тук, макар и само на теория, се криеше причината защо го връщаха от време на време в родината — да не се превърне в дивак от племето. Да не забравя каква е неговата мисия: да проповядва завета на Исус Христос сред нищите и да се мъчи да ги убеди, защото те нямаха надежда да променят жалкото си състояние, в което имаше поне благородство и святост.

Отец Пол въздъхна, изпотен дори на сянка. Боеше се, че губи вярата си в Бога, че може би вече се е превърнал в марксист. Когато се натъкнеше на смърт като тази, през първите мигове на неговата, така да се каже, отпуска, то имаше силата на завет, който гласеше: „Не позволявай да бъдеш оплетен в мрежите на това, което само привидно изглежда като сигурност в цивилизования свят. Всичко това е прекалено скучно“.

Стана прав. В гаража никой не бе преместил жената. Дори при тези четирима униформени полицаи и трима медицински работници никой като че ли не беше склонен да действа. Те се навъртаха наоколо в две групи и си приказваха.

Отец Пол отиде при отец Дитрик, който все така се бе облегнал на колата, с ръце скръстени върху сутаната. По пътя от летището те бяха прекарали приятно времето — Дитрик беше очарован като всеки, който никога не е пътешествал от разказа на отец Пол за последната му мисия и за пътуването му обратно. Той оправда напълно очакванията на Пол — приятен млад човек (въпреки че бяха почти връстници!) с естествен, отшелнически ентусиазъм и искреност, когото мисионерът можеше да понася, защото търпимостта на един благ човек като самия него, беше качество, което той ценеше.

— Бих казал, че е време вече да я преместят — каза отец Пол.

Дитрик отвори очи и примижа срещу слънцето.

— Ужасно неприятно нещо за добре дошъл, нали?

Отец Пол се замисли в кой момент отказът да пренебрегнеш условностите в обществото престава да бъде послушание и се превръща в съзнателен отказ да поемеш отговорност. Но каза само:

— Ще ни позволят ли да извършим за нея последните обреди?

Дитрик отговори:

— Тя е вече мъртва.

Отец Пол кимна:

— Е, все пак ще отида да попитам. От питане глава не боли.

В този миг, когато отец Пол се обръщаше, за да говори с полицаите, още две коли изникнаха край свещеническия дом и навлязоха в паркинга. Синята кола, американско производство, мина до колата на медиците и спря. Двама мъже, облечени цивилно, слязоха от нея. Другата кола приличаше на джип и брезентовият й покрив беше навит отзад. Тя почти навлезе в гаража. Шофьорът й беше изпълнен с енергия — за разлика от останалите от групата. Той направо изскочи иззад волана и бързо се упъти към свещениците.

На устните му блесна сдържана усмивка, която изчезна почти веднага след появата си.

— Къде е отец Кавано?

Отговори му Дитрик:

— Влезе в дома да се обади по телефона.

— Значи е в свещеническия дом?

Отец Дитрик в желанието си да бъде отзивчив, също се усмихна.

— Би трябвало да бъде там.

Мъжът кимна. Двамата, които пристигнаха с американската кола, бяха разговаряли за малко с униформените полицаи. Сега се отправяха към гаража. Мъжът от джипа ги последва, а отец Пол пое с бавни крачки подир него.

Роуз беше като заспала в седящата си поза, отпуснала глава на гърдите си.

— Спокойна смърт — каза единият от американската кола.

— Просто сякаш е заспала — добави другият. — Така си е отишла.

Лицето от джипа се обади:

— Защо седи на това място?

— Какво?

— Защо не се намира зад волана?

Двамата други се спогледаха. Отец Пол внезапно си зададе същия въпрос. Странно наистина. Починалата седи на това място може би вече половин час, а никой не беше забелязал. Може би всички са искали да видят това, което са очаквали.

По някаква причина човекът от джипа като че ли не желаеше да види същото.

— Не искам да ви казвам какво да правите — рече той на двамата, — но бих проверил ключовете на колата за отпечатъци.

— Благодаря ви, Харди — отвърна саркастично единият от тях. — Та, казвате, отпечатъци, така ли?

— Да — потвърди Харди. — От пръстите, нали? Малки, завихрени следички. — Обърна се и насмалко да се блъсне в отец Пол. — Обзалагам се, че няма да намерите никакви отпечатъци — продължи той. А сетне добави: — Извинете, отче. — И се върна вън на слънцето. — Кой я намери? — попита той Дитрик.

— Мисля, че отец Кавано вече се бе обадил в полицията.

Харди отговори с делови тон:

— Не се съмнявам, че се е обадил.

— Какво се е случило всъщност? — попита отец Пол. — Жената не се ли е самоубила?

Харди го прониза с поглед.

— Съмнявам се — рече той. После запита Дитрик: — Казвате, че бил в свещеническия дом?

Стивън се обърна към майка си:

— Аз зная как е станало. За това говорих с отец Джим.

Ерин наливаше чаша вода до леглото на Стивън и отвърна:

— Кое как е станало?

— Ти знаеш мамо. Еди.

— Моля те, Стивън.

— Не, наистина. Той не се е самоубил, мамо. Той ни обичаше. Онзи го е извършил.

— Окей, Стивън. — Беше я затруднила капачката на шишенцето с хаповете. Сбърчи лице и натисна надолу в усилията си да отвърти капачката. — Как ти е кракът?

Откровено казано, той чувстваше крака си като стиснат в менгеме, но не искаше да тревожи майка си с това сега. Хапчетата бързо ще решат въпроса.

— Ще видиш — продължи той. — Не мога да ти кажа още, но зная как е станало.

Окей, тя ще го изслуша.

— Защо не можеш да ми кажеш?

— Има още едно-две неща, които искам да си изясня.

Тя му подаде хапчетата. Той ги натика в уста и взе чашата. Това, че можеше да движи само едната си ръка, не беше никак приятно.

Ерин пое дъх и го задържа, после го изпусна бавно. Опита да се пошегува:

— Е, когато си го изясниш, ще те изслушам. Съгласен ли си? — Наведе се над него и го целуна, без да му каже нищо повече, напълно съсредоточена в това свое движение, както и във всички други.

Той отпусна глава на възглавницата.

— Къде отиваш сега?

— Ще отскоча до черквата за няколко минути. Ще се върна навреме за обяда ти.

— Ще може ли отец Джим да дойде с теб?

Тя се спря на вратата.

— Не зная. Ще го попитам. Защо?

— Във връзка с Еди. Просто искам да го питам нещо.

Ерин леко отпусна рамене.

— Ще видя какво мога да направя — изрече тя. — А ти си почивай, окей?

Кавано паркира на около шест сгради по-далеч по улицата, в противоположната посока на тази, в която Ерин щеше да потегли. Един пикап „Додж“ с товароподемност три четвърти тона беше повдигнат на блокчета на една от автомобилните алеи между мястото, където беше спрял отецът и жилището на семейство Кокран. Ерин не би могла да забележи „Хонда“-та, преди да се озове на улицата, а дори и да я забележи, това едва ли щеше да й направи някакво впечатление.

Пътуването беше отнело на Кавано по-малко от три минути — само две минути и тридесет и осем секунди — а при това бе спирал на всичките седем знака „Стоп“. Защото моментът не беше подходящ за нарушения и квитанции за глоби.

Изчака.

След пауза, която му се стори цял час, той погледна часовника си и разбра, че са изминали по-малко от пет минути. Свали стъклото на колата. Денят беше необикновено тих. Пресегна се и щракна за сваляне и отсрещното стъкло, това до мястото за пътника, с надеждата да създаде малко течение в колата. Не се получи почти нищо.

Да не би Ерин да е излязла от къщи, докато той е бил още на път? Замисли се над това. Едва ли. Беше напуснал свещеническия дом само около тридесет секунди след като приключи телефонния си разговор с нея. Освен ако допусне, че е излязла от дома си още по време на разговора, във всички други случаи щяха да й бъдат нужни най-малко пет минути, за да каже довиждане на Стивън, да среше косата си и да си вземе чантата.

Все пак, ако тя не се появи след още две-три минути, по-точно две, ще се наложи той някак да провери как стоят нещата.

Извади носна кърпа от задния си джоб и я прокара по челото си и по врата. Чувстваше се лепкав и едва сега усети лек ветрец в колата, от който го побиха тръпки. Дали не се разболява? Дори дланите му бяха потни, лепкави.

Хайде, Ерин, изрече мислено той. Хайде излизай!

А, ето я и нея. Тя даде заден ход и колата й „Волво комби“ навлезе в улицата. Спря на ъгъла, изчака да мине пред нея един камион на „Ю Пи Ес“, после зави наляво и се изгуби от очи.

Кавано врътна ключа, навлезе и той в улицата и паркира на автомобилната алея на Кокранови. Мина по познатата тухлена пътечка, която водеше до стълбите пред входната врата, достигна площадката и натисна звънеца.

— Стивън! — извика той. — Ерин!

Натисна повторно звънеца.

— Кой е? — прозвуча гласът на Стивън, тънък и далечен от дъното на къщата.

— Отец Джим, Стивън.

Настъпи пауза, а после се чу нов далечен вик:

— Не мога да стана, отче. Влезте сам.

— Какво търсиш тук?

Харди бе видял Ерин да пресича малката морава, отвори вратата и застана на предната площадка на свещеническия дом.

Лицето й изглежда наистина невероятно, помисли си той.

— Бих могла да ти задам същия въпрос — отговори Ерин. — Джим вътре ли е?

— Не се е мяркал тъдява.

Тя се спря и го изгледа с недоумение.

— Трябва да е тук. Току-що говорихме по телефона.

— Току-що сте говорили по телефона?

— Той каза, че иска да се види с мен тук.

— Кога?

— Не зная. Говорихме преди десет-петнайсет минути.

— Да се видите тук? В свещеническия дом?

— Да, какво нередно има в това?

Все още застанал на площадката, Харди се смръщи.

— Мисля, че не — отвърна той.

Влязоха в дома.

— Роуз е мъртва, да знаеш — каза Харди.

Ерин по навик докосна ръката на Харди. Спогледаха се в коридора.

— Джим каза, че тя също се е самоубила.

— Какво значи това „също“?

Ерин сведе очи. Харди повдигна с пръст брадичката й.

— Еди не е.

Той видя как Ерин приема тези думи с голяма болка, но тя трябваше да знае.

— Стивън ми каза преди малко същото. Каза, че си е представил как е станало всичко. Той говори с Джим по телефона за това.

Харди усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Какво има?

— Кога?

— Какво „кога“?

— Кога бе този разговор на Стивън с Джим за това?

Ерин беше хванала дланта му, сякаш за да го успокои.

— Малко преди да изляза от къщи, преди Джим да ме помоли да дойда тук, мисля.

Харди замръзна на мястото си за няколко секунди, докато щракне автомата на мисълта му.

— Исусе Христе! — възкликна той. Озърна се зад Ерин. Предната врата на свещеническия дом беше все още затворена. — Дай ми ключовете си!

— Какво?

— Ключовете. Дай ми твоите ключове!

Тя послушно отвори чантата си. Той пое ключовете и се втурна към вратата.

— Бързо, бързо! — призова я той. — Колата ти. Да тръгваме!