Мъртвият ирландец

21.

— Алфонс Пейдж? — каза Харди, изненадан, че чува това име за пръв път.

Глицки, излязъл на авенютата заради друго убийство, беше се отбил у Харди, както бе обещал. Три дни поред будеха Харди преди седем часа сутринта.

— Алфонс Пейдж. Можем да се съмняваме в това твърде малко.

Бяха в кухнята на Харди. Мъглата навън беше рядка и застинала в състояние, което даваше надежди като се покаже слънцето да се разсее.

— Мислиш, че той е убил Кокран?

Ейб поклати глава.

— Сигурен съм само в това, че е убил Линда Поук, нищо повече. Различен почерк. Не съвпада с начина, приложен срещу Кокран. Прерязал е гръкляна й.

— За пари? Или за друго?

— Хм, случаят изглежда малко чудноват. — Харди изчака. — Баща й се обади в полицията, същият, за който ти ми спомена, а?

— Нисък, умърлушен, трътлест?

— Същият.

— Какво е търсил в службата си в неделя?

— Каза, че се е чувствал виновен, задето не се е мяркал там цяла седмица. Искал да поработи в неделя и да продължи в понеделник, нещо такова.

— О, сигурно.

— Зная.

Двамата си кимнаха многозначително.

— И така — продължи Глицки, — там нямаше никакви пари, макар че в офиса му имаше каса, здраво затворена, и жертвата, Линда, лежеше в локва кръв току до нея.

— Значи е изпразнил касата?

— Във всеки случаи тя беше празна, когато Поук я отвори, за да надникне в нея. Аз мисля, че това е свършил или той, или може би Алфонс.

— Какво искаш да кажеш с това „може би“? За какво друго ще убиват момичето?

— Диз. Лабораторният анализ ми показва, че убитата е била пълна със сперма. Открили са три-четири косъма на чатала й. Те като че ли са от чернокож.

— Господи, значи са я изнасилили?

— Не зная, но това е в противоречие с тезата, че парите са единственият възможен мотив. Тя е имала секс малко преди да бъде убита, примерно един-два часа.

— Но защо е отишла в службата си и то там, където се намира касата? Това обстоятелство все пак намеква за известна връзка с парите.

Глицки повдигна рамене.

— Не, грешиш. Може и да има пряка връзка, но тя не е непременно необходима.

Харди стана и се заразхожда из кухнята.

— Добре, зарежи това, Ейб, и ми кажи: кой е този Алфонс Пейдж?

Глицки извади една снимка, която беше взел от майката на Пейдж — тя му я беше дала неохотно, когато отидоха в дома му миналата нощ със заповед за обиск. Харди сбърчи чело, докато разглеждаше снимката, а Глицки продължи:

— Поук идентифицира ножа, намерен на местопрестъплението като негов. Отпечатъци с кръв бяха намерени навсякъде — дори на гърба на една опаковъчна машина.

Харди хвърли снимката на масата.

— И казваш, че там нямаше никакви пари?

— Полезно обстоятелство — рече Глицки и си записа нещо в бележника. — Междувременно лабораторията изследва колата, но преди всичко беше нужно да се вземе заповед за обиск. Алфонс се е прибрал рано миналата вечер, напъхал е окървавените си дрехи в един кош за пране, грабнал спортен сак и офейкал. Досега не се е върнал вкъщи, а и не очаквам да се върне. Той е извършителят.

— Възможно ли е той да е довършил Еди?

— Не зная. Както не знаем и къде е бил през миналата нощ, но ще открием. След като говорих с тебе, взех папката за „Кокран“. Прочетох всичко от кора до кора. Обърнах специално внимание на колата на Кокранови. Не можеш да познаеш какво открих.

— Косми на чернокож.

Глицки се усмихна:

— На предната седалка. Ти си гениален, Харди. Лабораторията още не е приключила със сравнението, но можеш ли да се обзаложиш, че те не са на Алфонс?

Харди седна.

— Знаеш ли какво мисля?

— Какво мислиш?

— Мисля, че в този случай се накисваме на афера с наркотици, взела твърде трагична насока.

Глицки потърка белега, прорязал устните му.

— Хм, по дяволите, каква невероятна идея!

Глицки каза на Харди за следата кокаин, открита върху бюрото на Поук.

— Защо тогава не го арестувахте? Поук?

— Говореше доста несвързано след случилото се. Нали разбираш, дъщеря му бе убита малко преди това. Ще дойде днес следобед в центъра на града. Искаш ли да присъстваш?

— Не бих пропуснал такава възможност. Кавано, изглежда, мисли, че Поук е очистил Еди, знаеш това.

— Не допускам обаче да е изнасилил дъщеря си.

— Може да не е изнасилена.

— А кой е Кавано?

Тъй като това сега бе част от негово активно разследване, Глицки искаше да получи сведенията от първа ръка. Той и Харди потеглиха поотделно с колите си за „Св. Елизабет“ и пристигнаха на празния паркинг зад свещеническия дом. Роуз ги посрещна на вратата.

— Отецът репетира церемонията за годишния акт в черквата — каза тя. — Може да го почакате тук, или да отидете там.

Те закрачиха сред вдигащата се мъгла. Шестдесет момчета и момичета с униформи — сиви панталони от рипсено кадифе и бели ризи, кестеняви карирани рокли и бели блузи — така бяха облечени децата. Те се бяха наредили до входа на черквата. Две монахини се суетяха наоколо, опитваха се да поддържат реда.

— Още ли правят това? Дори с униформи? — Глицки изглеждаше искрено изненадан, практиката в енорийските начални училища не му беше достатъчно известна.

— Е, ако тя се оказва успешна, защо да не продължава? — Харди протегна ръце. — Виж какво направи за мен.

Глицки не откъсваше очи от редицата на децата, но отново се придвижи напред. Когато и последното дете влезе в черквата, Глицки и Харди тръгнаха след децата и седнаха на първия празен ред от скамейки.

— По какъв повод се прави този тържествен годишен акт? — прошепна Глицки, но преди Харди да успее да му отговори, прозвуча звънец някъде до олтара и отец Кавано се появи през страничната врата, облечен със сутана31, стихар и епитрахил. Доближи парапета на олтара, огледа множеството и кимна на Харди. Събра ръце с дланите нагоре и по негов знак децата станаха прави. Харди смушка Глицки, те също станаха от местата си. Сержантът изглеждаше озадачен.

— Да се помолим — рече Кавано с дълбок резонанс.

— Познавам този човек — каза Глицки.

— Разбира се, тогава бях по-млад, бях униформен полицай, дори преди да станем патрулна двойка с Харди — обясняваше Глицки.

Роуз беше свикнала с полицаите, които не носят обичайната синя униформа. С изключение на „ЧИП“ и няколко от по-старите шоута, никой от полицаите, които се явяваха по телевизията, не носеха вече униформа. Специално този, Глицки, имаше много приятни маниери, въпреки че говореше малко високо и будеше известен страх със своя белег на устните. Не можеше да се каже, че поне донякъде прилича по външност или дружелюбие на симпатичния черен полицай Тибс — неин любимец.

— Не, аз мисля, че си спомням — отговори отецът.

Роуз наливаше кафе от сребърния кафеник във фини порцеланови чашки. Полицаят употребяваше много захар. А другият, който приличаше донякъде на Ренко, пиеше кафето чисто. Отецът, разбира се, пиеше своето кафе с една бучка захар и само наполовина чисто. До миналата година го пиеше със сметана, но когато лекарят му каза, че трябва да намали холестерина си, престана да слага сметана в кафето. Замени наполовина и маслото с маргарин, за да не употребява никаква сметана. Но продължи всяка сутрин да закусва с яйца.

— Говорехме, доколкото си спомням, за бунтовете в Бъркли и ролята на полицията там.

Инспектор сержант Глицки сърбаше доста шумно кафето. Може би то беше още много горещо, за да го пие.

— Знаете ли, отче — каза той, — мисля, че бе наистина така, както казахте. Как помните толкова подробно всичко?

Отецът имаше завидна памет.

— Навремето това ми направи дълбоко впечатление, сержанте. Вие бяхте първият служител с когото разговарях и който не се придържаше механично към официалната линия на полицията.

— За какво по-точно става дума? — попита другият.

Роуз се навърташе около тях, но не за да подслушва. Тя бе решила този ден да избърше праха в същата стая. Чувстваше се задължена да бъде наблизо и да налее още кафе, ако някой от мъжете пожелае.

Отецът отвърна:

— Щом студентите започнаха да хвърлят и да чупят, полицията веднага се намеси. Тогава тя имаше право да използва всички средства, за да задържи нещата под контрол.

— Битката беше недостойна — заяви сержантът. — Чиста глупост. Трябваше да вербуват само онези, които не вярваха, че всички недоволстващи студенти са революционери.

— И кого вербуваха вместо тях? — попита другият.

— Шайка бели селяци, подбрани в Алабама или там някъде. Събрани специално за борба с бунтарите. Знаете какво се получава: счупиш няколко глави и току-виж, младите хубавици в Бъркли заприпкали насам-натам без сутиени. Ти не се ли сети за това, Диз?

Дизмъс, това беше името му. Дизмъс се усмихна с половин уста и обясни, че главната му грижа по онова време била да задържи тези домина да не паднат, каквото и да се разбира под това, макар че отецът и сержантът бяха, изглежда, на противното мнение.

— Е, вашият приятел Дизмъс е прекалено скромен. В онези години той е бил горещ привърженик на умереността. Но за един полицай, особено ако той е чернокож, се изисква смелост, за да приеме позиция като вашата — обърна се Кавано към Глицки.

Сержантът изглеждаше леко смутен и продължи да сърба кафето, сега не толкова шумно.

— Боя се, че това е главно проява на чувството за самосъхранение — каза той. — Тенденцията за докарване на хора от Юга за попълване на полицейските сили нямаше да се отрази добре на кариерата ми.

— И какво вършехте вие двамата по онова време? — попита Дизмъс.

Отецът се усмихна, припомняйки си тогавашните дни.

— Това бяха дни на активистите… И сега от време на време копнея за тях.

Той никога не бе успял да стане радикал. Активист, да, но в рамките на системата. Нещо подобно беше и сега — работеше в момента за бездомниците или убеждаваше някои бизнесмени от енорията си да наемат за себе си момчета от строителните обекти.

— Неколцина от нас изразиха желание да помагат на отеца, нищо повече. Той имаше идея — кой знае, тя можеше и да сполучи. Идеята му беше да се събере всичкото оръжие, което не е регистрирано, но при отнемането му да не се търси никаква отговорност от притежателя, нито да му се задават каквито и да било въпроси.

Отецът се обърна към Дизмъс и повдигна рамене.

— Боя се, че тогава бяхме мъничко наивни.

Сержантът се обяви в защита на отеца:

— То не беше чак толкова погрешно. Бях изненадан от масовия отклик, който получихме при тази акция. — Обърна се към Харди: — Събрахме около сто и петдесет оръжия от онзи град.

— Сто шейсет и три.

Нова проява на добрата памет на отеца. Роуз се гордееше с неговата памет. Отиде до каната и я взе. Сержантът си подаде чашата да му налеят още кафе.

Отецът беше убеден, че — както се изрази по своя скромен начин — е по-добре да опиташ нещо, дори и да се провалиш, отколкото да не опиташ. Не знаели, че идеята му ще сполучи, докато не опитали да я приложат.

— Помня — отбеляза сержант Глицки, — че в онези години всичко изглеждаше възможно. Времето бе започнало да се променя.

Отецът облегна гръб на тежкия си стол и въздъхна.

— О, да, онова променящо се време. Тогава Рейгън беше губернатор, а сега…

Всички се разсмяха.

— Благодаря ти, Роуз, сипи ми още малко. А сега ми кажете, господа, какво ви води в тази прекрасна сутрин до черковните врати?

Проклятие! Те бяха дошли тук повече във връзка със смъртта на сина на Кокран. А отецът през последните два-три дни като че беше превъзмогнал болката си. Поне апетитът му се бе възвърнал. Навярно злополуката със Стивън го беше накарала да насочи мислите си към по-непосредствени проблеми, но такъв е животът, нали? Нещата вървят по реда си.

Роуз остави каната и продължи да обира праха. Поговориха и за това как Дизмъс е изслушал изповедта на отеца, ала то не беше никак съществено в момента, а после отецът заразказва за посещението на Еди и за проблема, който той му е изложил.

— Кога беше това, отче? — запита полицаят. — Спомняте ли си?

— Безспорно. Той дойде два пъти. Първия път, смятам, това беше в срядата преди… преди да умре. Както казах онзи ден на Дизмъс, един негов колега казал нещо в смисъл, че нямало за какво да работи много отдавна, че той и мистър Поук съвсем скоро няма да изпитват остра нужда от пари. Че той, Еди, нямало защо да се тревожи, ако реши да изгради отново бизнеса.

Отецът се наведе напред, както седеше на стола си.

— Еди беше много умно момче. Той съпоставил няколко неща и в главата му възникнала идеята, че Поук смята да извърши нещо незаконно — ала не знаел точно какво. Затова дойде тук при мен и поиска да му дам моето мнение за няколко възможности, които бил изработил. В онзи момент той нямаше кой знае колко сведения, затова си тръгна доста разколебан. Но когато се видяхме следващия път…

— Кога беше това?

Отецът се загледа през прозореца и се опита да си спомни.

— Ако не греша, това беше в неделя.

Роуз се намръщи и се помъчи да си спомни нещо. Господи! Винаги беше трудно да оставиш притихнала муха на стената. Но после видя отецът да гледа към нея и да се усмихва. Тя просия от задоволство. При неговата отлична памет той безспорно беше прав и това сложи край на разногласието между двамата.

— Във всеки случай — обърна се Кавано към другите — той като че ли винаги настоявал Алфонс да казва конкретно…

— Алфонс? Колегата му бил Алфонс?… — Сержантът беше много развълнуван.

Роуз забрави да бърше праха.

— Да, мисля, че такова беше името. Както и да е, Алфонс очевидно не бил особено съобразителен и се изтървал за наркотиците.

— Хм, извинете ме, отче, но не ми е ясно накъде биете.

Роуз знаеше, че това е труден въпрос за отеца. Знаеше и накъде бие той — намеква за Еди, за двете дузини или повече други хора, намесени в такъв въпрос. Но как да отговори на сержанта, без да излезе, че се хвали?

— О, струва ми се, Еди просто искаше да поговори с някого за това.

— За какво?

Роуз изпита лека досада към сержанта. Той не бива да бъде толкова настойчив — отецът ще му каже.

— Предполагам, за това, което смяташе да направи.

— Кавано ми разказа за тази среща — поясни Дизмъс на приятеля си, — когато дойде в „Шамрок“.

Отецът кимна тъжно.

— Трябваше да познавате Еди. Той — тук Кавано млъкна, а сетне продължи малко по-бързо, — приличаше на нас, каквито бяхме през шейсетте години. Смяташе за свое право да се намеси. Ако впрегне главата си в ярема и посочи правилния път, хората ще осъзнаят също този път. Смяташе да иде да говори с мистър Крус — познавате ли го? — Двамата кимнаха. — И да провери дали има някакъв начин да се съживи неговият бизнес за известен период, докато „Арми“ — компанията на Еди — се преустрои. А междувременно, ако това се случи, той мислеше, че има възможност да уговори Поук да се откаже от замисленото. — Тук Кавано млъкна за малко: — Да не върши нещо погрешно, нещо, което би могло да му навреди.

Изрекъл това, отецът наведе глава.

— Така че той ме попита точно за тези неща, а аз — обгърна с поглед стаята, сега с болезнен израз в очите, — аз, изкусният съветник, му казах, че би могъл да продължи в същата насока, че няма какво да изгуби.

Настана тишина. Не беше нужно да добавя нищо повече — освен за собствения си живот.

— Чуй още нещо — каза Харди, като се качваше в колата си. — Миналата нощ си спомних за какво още ме излъга Крус.

— Крус? О, да, Крус. — Глицки закъсняваше за друга среща, затова не можеше добре да се съсредоточи.

— Попитах го за мястото на трагедията — неговия паркинг — в какво състояние е бил. Каза ми, че бил в ужасно състояние.

— А не е ли бил?

— Не, Ейб, чиста заблуда. Как би могъл да види той това? Неговият подчинен, секретарят му, обаче ми каза, че мястото е било почистено призори.

Глицки се замисли за момент.

— Може да го е прочел в последните новини, прегледани набързо, за да провери какво пише в тях.

— С кого си си насрочил среща?

Ейб ококори очи към проясняващото се небе, взе нещо от колата си и го подаде на Харди над покрива й.

— Ще дойдеш ли за разговора с Поук? — попита той. — В един и половина?

Харди кимна.

— Дотогава да си проучил доклада и ми го донеси.

Харди пое папката.

— Но докато четеш доклада и проверяваш мистър Крус, повтаряй си наум две думи на всеки няколко минути, а?

— Кои са тези думи, Ейб?

— Алфонс Пейдж.