Мъртвият ирландец

15.

Поук стоеше в банята на горния етаж и си сресваше косата. През прозореца в топлата вечер той дочу бълбукането на струите вода във ваната, тихата музика, която слушаше жена му.

Чудесно е да имаш в горещата си вана красива гола жена. Чудесно е, дявол да го вземе, да имаш гореща вана.

Взе малките ножички — едва провря дебелите си пръсти през миниатюрните отвори на дръжките — и грижливо изряза космите, които упорито израстваха отгоре на ушите му. Стомахът му отново се обади. Не, не сега, рече си той. Трябва да се мисли единствено за Ника, която е там долу. За нищо друго.

Горещата вана беше нова. Цялата къща — след досадно дългото пребиваване в апартамента на Мишън — беше нова. Животът му е хубав, не бива да забравя. И да не допуска стомахът да предателства.

Отвори шкафчето и пъхна два антиацида в устата си.

— Сами!

Той отвори прозореца. Ваната блестеше сред околната тъмнина. Погледнал надолу отвисоко, видя тялото й през водата — ивици сянка, извивки плът.

— Слизам веднага — извика той от прозореца.

Не го интересуваше какво му беше коствало това и няма намерение да се отказва. Лош късмет беше западналият бизнес веднага след сватбата му и той трябваше да се замисли по-сериозно за бъдещето през успешните години, ала проклет да бъде, ако допусне нещо да му се меси в това.

Беше работил цял живот, почнал като ваксаджийче в центъра на града, още ненавършил десет години, после продаваше фъстъци по време на игрите „Сийлс“, след това постъпи като вестникарче — получи работа в стария „Кол-Булетин“. И докато другите момчета на неговата възраст смятаха подобно занятие за временно средство за припечелване на пари, той реши, че може прилично да си изкарва хляба, ако се посвети за дълго на вестникарството. Пое и допълнителна работа — за всичките четири местни вестника. Нарасналата работа му осигури купуването на първия камион.

А сега е петдесет години по-късно, кажи-речи пред пенсиониране, шест месеца след като купи имението си в Хилсбъро и осем месеца след брака му с жената, която го накара да си спомни какво значи да си мъж. Не, той няма никакво намерение да бъде бит на този етап.

Но ставаше все по-нервен.

Държи парите в сейфа на офиса си цяла седмица. Това го накара изведнъж да види всичко в съвсем реална светлина. А преди, макар то да не му изглеждаше напълно като весела шега, все пак беше чиста фантазия. Досега не беше извършил нищо незаконно. Или поне нищо, в което да го уличат.

А после известието, че корабът е пристигнал, постави всичко в нова светлина. Той беше акостирал там, в Залива, и чакаше клиентите да дойдат и си получат пратката. Имаше ли необходимите пари, с които да плати? Къде и кога би могъл да получи пратката?

Така че петък беше напрегнат ден и макар че той беше подготвен за това, разбра, че няма начин да намали страха си задето ще трябва да разнася насам-натам над сто хиляди долара в брой.

Беше ходил до разни клонове на своята банка, за да изчисти спестяванията си с надеждата, че никой няма да провери влоговата му дейност. И към края на седмицата си каза, че парите му ще бъдат отново инвестирани и никой няма да бъде по-умен от него. А сега беше настъпил краят на седмицата.

Проблемът с наркотика се свеждаше до това, че никой никога не беше писал книга как да се постъпва с него. То беше отърваване на косъм от фалита и най-тревожното беше, че парите са в брой. Да бяха взели поне Американския експрес.

А отгоре на всичко и онази ситуация с посредниците. Неговият търговски познат, доставчикът, беше едно от главоболията. Посредниците заменяха продукта срещу пари в брой. Но Алфонс Пейдж, който работеше в неговото предприятие, беше далеч по-голямо главоболие за него. Млад, чернокож, уличен хитрец, нито интелигентен, нито с творчески способности въпреки това беше човекът, под чиято зависимост бе изпаднал Сам — Алфонс движеше тази сделка. Той имаше връзката, чрез която стоката щеше да се пласира в града. Следователно беше важна фигура. Благодарение на него се елиминираше цяла верига разпространители. Проблемът на Сам беше, че след толкова години бизнес той бе принуден да се съобразява с важността на човек като Алфонс. Мисълта за Алфонс пораждаше болки в стомаха.

Усмихна се на отражението си в огледалото и стомахът отговори с ръмжащ спазъм.

Грабна халата от вратата на банята и се упъти с леки стъпки към площадката, после по стълбите в нишата до входната врата и оттам — във всекидневната.

— Как е хавата, Сам?

Той кимна и преглътна.

— Алфонс — изрече той и като видя дъщеря си зад гърба на негъра, добави: — Линда. — Опита се да се усмихне. — Какво става?

— И аз се питам същото.

— По-конкретно?

Алфонс беше по-висок — много по-висок от Сам, имаше пестеливи движения, но когато се налагаше, действаше бързо и рязко, което го правеше много опасен. Сега почистваше разсеяно ноктите си с джобна пиличка и Сам видя твърде късно щръкналото острие, насочено към него.

— Днес е ден за плащане, човече.

Линда се мушна напред.

— Помниш ли? Трябваше да дойдеш в компанията да подпишеш чековете. Алфонс много се нуждаеше от парите.

Алфонс широко се усмихна.

— Аз не върша благотворителност, човече, действам за свое благо.

Сам усети как потта затече под мишниците му, опита се да придаде спокойствие на тона си.

— Правилно. Няма проблем.

— Виж какво, татко — чу той да казва Линда: — Решихме с Алфонс, че ще е по-правилно просто да наминем тук. Понеже знаех къде си и…

Сам я възпря с ръка. Да, Линда, рече си той. Вземаш човека, когото искам да избегна най-много от всички други и идваш тук с него да ми го навреш в лицето. Каква отчайваща дъщеря, заключи в мислите си той.

— Да, идеята ви е добра. Иди да си приготвиш някоя напитка, а ние с Алфонс ще отидем в кабинета ми.

Тя като че погледна към Алфонс за разрешение. Той положително й даде някакво нареждане, преди тя да тръгне към бара до кухнята.

— Линда?

Тя се обърна.

— Би ли казала на Ника, че ще отсъствам за малко? Тя е в горещата вана.

— Хубаво място — отбеляза Алфонс, — като влизаше в кабинета. А като затвориха вратата, добави: — Какво, по дяволите, става, Сами?

Сам се облегна на бюрото си — в момента чувстваше стомаха си като натъпкан с ножчета за бръснене и ледокопи.

— Мисля, че ще е по-добре да ме наричаш както досега мистър Поук, Алфонс. Окей?

Трябва да си възвърне предишния авторитет. Алфонс взе ножа и преди сам да успее да долови движението му, кръвта затече от ръката на Поук през разреза на белия халат.

— Когато вършим работа, тогава ще си мистър Поук — заключи философски Алфонс, а Сам усети как кръвта се оттегля от лицето му. — Правиш ми мръсно и ето какво заслужи.

Сам погледна към ранената си ръка и реши, че кръвта е интересна. Не чувстваше болка освен в стомаха.

— Не ти правя мръсно — оправда се той.

— Днес ти не дойде на работа. Фактически не си идвал на работа цяла седмица.

— Откъде да зная, че Еди Кокран ще бъде убит в понеделник вечерта?

— Така ли? — Алфонс себе извърнал и прокарваше длан по кожената тапицерия на облегалото на едно кресло.

— Не знаех, разбира се. От къде на къде да зная?

Сам реши да бръкне в чекмеджето на бюрото си, да измъкне оттам револвера и да го насочи срещу Алфонс, който се държеше безобразно, предвкусвайки бъдещите си богатства. Но размисли и се отказа, защото Алфонс му беше нужен до приключването на сделката.

Изведнъж ръката му започна да пулсира и той погледна да види какво става с кръвотечението. Вдигна единия си крак на ръба на бюрото и се отпусна над него.

— Чувствам се зле заради Ед. Наистина — каза Алфонс. — Той беше симпатяга. — Обърна гръб на шефа си. — Но тези като теб и мен имат да вършат работа. Хей, добре ли си?

Сам се чувстваше крайно отпаднал. Алфонс щракна копчето и затвори ножа, след това отиде пред бюрото. Изправи Сам на крака, вдигна нагоре грубо ръкава на халата.

— Хайде, човече, дръж се! Не си сериозно ранен.

— Настани ме в креслото. Иди кажи на Линда да ми даде напитка.

Силата на навика, помисли си Сам. Алфонс все още се подчиняваше на заповедите му, когато те звучаха като заповеди. Ето така се държи контрол — не бива да показваш слабостта си. Той беше в креслото си, плюшеният плат на халата притискаше плътно раната.

— Няма нищо. Просто си приказвахме — чу той Алфонс да казва на Линда.

Сетне получи напитката си — водна чаша, пълна с бърбън. Изпи половината наведнъж. И каза:

— Добре.

— Кое е добре? — Алфонс изви крака, петите му чукнаха в черешовото бюро.

— Какво искаше да направя? Мястото гъмжеше от ченгета. Ти не каза ли това на твоите хора?

Алфонс всмукна въздух през предните си зъби.

— Моите приятели… както стоят сега нещата… положението е критично за тях.

— Разбирам. — Алкохолът вече му действаше. Отпи отново от чашата. — Какво има, Алфонс? Това те прави нервен?

Момчето очевидно беше преминало през максимума на своята напереност. И беше вече по-малко напористо.

— Не съм нервен — отговори Алфонс. — Приятелите щом получат договорите, ще действат като заместници.

Сам се насили да отправи хладна усмивка на своя служител.

— Не ми пробутвай този псевдобизнески боклук, Алфонс. Онези, за които става дума, получават пратка след пратка наркотик и поддържат цената му висока — за да изстискат от стоката колкото може повече пари, с които да се тъпчат до края на живота си.

— Парите си остават твои.

— Много малък процент от тях, Алфонс. Много малък.

— Но все пак ще бъдат тлъстичък пакет.

Да, рече си Сам. Четиристотин двайсет и пет хиляди долара в брой. Солидна печалба при вложените сто и двайсет. Но само ако сделката сполучи. Ако ли не, той в общи линии ще бъде напълно разорен. Не го вълнуваше особено това последното. Разорението ще бъде в случая най-малкото зло.

Стомахът му продължаваше да спори с бърбъна, но питието така благотворно въздействаше върху останалата част от организма му, че той пренебрегваше стомашните си болки.

— Моите хора няма да доставят стоката. Нито там, нито в уговорения вторник. Това е всичко, което трябва да ти кажа.

— Тогава къде и кога?

Сам облегна глава на твърдата кожа на креслото. Сделката нямаше да протече гладко, той го знаеше.

— Те ще ме известят.

— Гадна история…

— Какво още мога да ти кажа. Казаха за тази седмица, може би утре. Искат да намерят по-добро място.

Алфонс се смъкна от бюрото, където се беше качил, тръгна към вратата и когато почти я бе достигнал, се обърна назад:

— А аз какво да правя дотогава?

— Каквото правя аз, Алфонс. Ще чакаш.

Алфонс се върна, навря лице в лицето на Сам и той почувства надвисналия страх.

— Не мога да чакам, човече, те са по петите ми. Бавим парите им вече цяла седмица.

Е, реши Сам, ясно ми е, че това е доста приличен срок.

— Да чакат още някой и друг ден. Кажи им за към понеделник вечерта.

— Ако пак не спазя думата си, те ще ми отрежат главата.

Сам довърши бърбъна.

— Всяка работа си носи рисковете, Алфонс. Ти трябва да имаш доверие в мен. Нямаш ли го, спукана ти е работата. Ти си този, който ме продаде на тях, помниш, нали?

Беше работил в разпространението цял живот. Купува от някого нещо, превозва стоката и я продава на друг с печалба. Чисто по американски.

Единствената грешка беше, че в тази кокаинова сделка участваха хора, които не будеха доверие. Сам знаеше, че в това няма нищо лошо, стига сделката да върви гладко. Хората лъжеха при всяка възможност, на всяко възможно място, дори когато са в уединение. Но би било крайно глупаво това да се забравя при такава сделка.

Но той не беше спазил това свое правило по отношение на Крус, пренебрегна го напълно. След като бе играл напълно коректно през всичките тези години, негодникът просто се изключи самоволно от сделката. Никога не забравяй случилото се с Крус, си каза Поук, ако за в бъдеще се изкушиш да се довериш на някого в бизнеса.

Ръката беше спряла да кърви. Алфонс се оказа прав — раната не бе сериозна, може би четири инча срез по дължината на ръката.

Тъй като не беше склонен да вярва на никого при тази сделка, Поук смяташе, че сега постъпва умно. И продължаваше да вярва в това. Връзката беше негов познат от години. Вносител, бизнесмен. Самият той никога не се докосваше до наркотик. Бяха се запознали и разговаряли на едно парти — трябва да беше в началото на седемдесетте години, когато кокаинът едва бе започнал да си пробива път.

Но по онова време Сам печелеше добре от вестниците. Кой не би печелил в Сан Франциско от разпространение на „Фрий Прес“, „Ролинг Стоун“ и другите хипарски парцали, да не говорим за големите ежедневници. В онези години не бе необходимо да рискуваш с каквото и да било.

— Хей, по всяко време. Сериозно ви го казвам. Посяването на пари е винаги на мода — бе казал човекът-връзка.

Но сега, когато вестникарският бизнес бе тръгнал надолу и Крус беше оставил Сам на сухо, престана да го използва в разпространението, положението бе критично, а Сам не можеше да си позволи да банкрутира. Ника не беше от жените, които залагат наивно на бъдещето. Поук й беше обещал разкош и досега й го осигуряваше успешно. Такава сделка бяха сключили с нея. А разори ли се, няма да отправи никакъв упрек на Ника, задето го е напуснала.

И кой би могъл да я упрекне? Жена с нейната външност и с нейните възможности винаги ще иска да получи всичко и то в момента. Ще го поиска навсякъде и ще го получи, Сам беше убеден. Но по-важно е, че и тя беше убедена в това.

Затова той се обади на отдавнашния си познат, човека-връзка. Сто и двадесет хиляди щяха да му донесат между триста и петдесет и петстотин, а ако иска сам да се заеме с пласмента и започне търговия на дребно по улиците, ще спечели може би един-два милиона.

Не, той не искаше това. Искаше да получи стоката и да се отърве веднага от нея. Искаше да депозира парите, за да се осигури доставката. Тя да бъде разтоварена. След това ще контактува лично с продавачите и купувачите — по групи, които не се познават помежду си и които няма да бъдат склонни да установят взаимна връзка и да му погодят нещо. Всеки ще си осигури печалбата и всеки ще се нуждае от посредника, така Поук се чувстваше в безопасност.

Така беше поне на теория.

Единственият проблем беше, че трябва лично да осъществи пласмента. Алфонс му беше нужен, за да даде парите и му връчи неговия дял, но Сам не желаеше никой друг да се замесва в самия пласмент. За тази цел каналът край сградата на Крус беше идеален. Беше ходил там през миналия уикенд, сряза оградата и безупречно подготви всичко. С пълно право можеше да се надява, че дотук всичко е приключило благополучно.

По дяволите Кокран, рече си той, по дяволите Ед и всичко друго.

— Господи, Сам, дори не си по халат?

— Не забелязвам и ти да имаш нещо повече на себе си. Хайде шавай.

Тя погледна мъжа си с одобрение. Не беше едър, а и беше се присвил като пикаещ кон. Искаше да използва това тяло прекалено много за годините си. Е, нека го използва колкото си ще, стига само да не се опитва да тегли от парите, определени за нея, както бе направил миналата седмица. Защото тя го беше научила на другата игра — да задържа изплащането на парите за персонала си. Двамата можеха да я играят успешно.

Протегна ръка и докосна резката на ръката му.

— Какво се случи?

Прокара пръст по раната.

— Една лампа се счупи. Линда се спъна в жицата й.

— Какво търсеше тя тук? — попита Ника.

Сам повдигна рамене:

— Бях пропуснал да подпиша едни чекове. Тя си отиде.

— Боли ли те порязаното? — Премести се по-близо до него, бедро до бедро. Сам усети как дланта й обгърна крака му над коляното.

— Няма нищо — каза той. — Дори не чувствам болка.