Мъртвият ирландец

2.

Мексиканецът, които седеше на първия ред на най-високата трибуна, два блока от мястото на Харди, буйстваше. Той навярно тежеше двеста и петдесет фунта6. Съблякъл ризата си, с червена носна кърпа на главата и с голямата си месеста ръка, прегърнала една възпълна латиноамериканка, той бе истинска заплаха.

Харди забеляза, че откакто продавачът не бе минавал още от края на четвъртото подаване, мексиканецът беше пресушил дузина големи бири. Той размахваше полупразна бутилка бренди от един пайнт7 в свободната си ръка. Цялата трибуна около него вонеше на марихуана. Харди бе получил билета си от Джими Дийкс, който от време на време работеше тук по съвместителство — следеше за реда на втората трибуна. Общо взето, това бе доходно задължение, което му даваше възможност да получава билети от спекулантите и в замяна да им изказва публична похвала. Сегиз-тогиз трябваше да отведе някой пиян до цистерната с вода. В други случаи, както тази вечер, когато изникнеше някой стар приятел като Харди, той можеше да му даде от билетите, които е получил от спекулантите. Нали приятелят ще гледа добър бейзбол!

Но Харди знаеше, че понякога трябва и да се работи. Трябва да се опиташ да докажеш, че не си най-големият скапаняк на света. Харди имаше чувството, че тази вечер ще се потвърди това: Джими добре ще си изкара хляба.

Макар че слънцето току-що беше залязло и небето още светлееше, лампите бяха запалени. Мексиканецът отрепка бе станал прав, размахваше ръце и се опитваше да привлече вниманието на продавачите на бира, крещейки „Сервеса“8 така силно, сякаш някой го бе подложил на мъчения, лишавайки го от желаното питие. Цепеше въздуха като рупор. Играчите на терена вдигнаха глави да видят каква е тази врява.

Харди се огледа учуден защо Дийкс и колегата му не идват да обуздаят този тип. Изведнъж отрепката замахна към човека, който седеше зад него. Той опита да се дръпне назад, но не успя и бе ударен в главата, след което рухна. Неколцина зрители скочиха на крака. Една-две жени изпищяха.

Стълпилите се ревяха от екстаз. Каква приятна изненада! Безплатна добавка към бейзболния мач! Харди стана от мястото си. Независимо дали ще дойде Джими Дийкс, или не, този гадняр трябва да престане да хулиганства.

И тогава видя Джими да тича по стълбите и да откопчава палката си, но не го следваше друг полицай.

Мексиканката дърпаше ръката на мъжа, опитвайки се да го накара да се укроти, но трима-четирима от тълпата наоколо се включиха в битката, а отрепката продължаваше да крещи и да замахва напосоки. Джими наду свирката си, но не постигна резултат. Харди се опита да си пробие път натам, но все повече и повече хора се присъединяваха към зяпачите около биещите се.

— Стига вече, спрете! Разпръснете се! — чу той думите на Джими, едни и същи винаги в подобни случаи, които никога не постигаха успех. Страстите започнаха да се успокояват едва когато Джими стовари няколко пъти палката си по раменете на стълпилите се.

Като се опитваше да премине по няколко седалки, Харди видя, че сега само отрепката стои прав. Жената го дърпаше за ръката и гледаше сърдито Джими Дийкс.

— Хайде, тръгвай с мен! Да слезем долу!

Благият глас на разума. Той допадаше на Харди. Привлече за малко погледа на Джими, после го видя да се обръща към жената в стремежа си някой да го подкрепи:

— Отведи го долу, а оттам вкъщи, а? Какво ще кажеш?

Отрепката го гледаше кръвнишки. Жената пак подръпна мексиканеца за ръката и той сведе очи към нея, сякаш едва сега си спомни за присъствието й. Изведнъж замахна и я удари по лицето с опакото на ръката си.

— Млъкни! — и добави нещо на испански.

Харди не можеше да си пробие път през гъстата тълпа. Джими обърна поглед към него, сякаш го молеше за помощ, сетне откопча и кобура на револвера. Макар че такъв метод не бе препоръчителен срещу запалянковци на стадиона, в момента той подейства, а отрепката като че забрави какво става около него. Вдигна поглед някъде зад Джими Дийкс и отново започна да крещи за бира.

Точно от такова отвличане на неговото внимание се нуждаеше Джими. Той пристъпи към мексиканеца и го шляпна силно по главата над ухото. Мексиканецът мигом се свлече странишком на земята.

Трибуната веднага откликна с одобрителни възгласи. С разкървавен нос жената се наведе над отрепката да провери състоянието му.

Джими отново погледна към Харди с молба за помощ в очите.

Някой извика предупредително и Джими се обърна в момента, в който отрепката се готвеше да му нанесе тежък удар. Пиян, вдървен и със силно помътено съзнание от алкохола, той беше страховит. Джими успя до голяма степен да избегне силата на удара, но въпреки това се стовари по гръб върху няколко седалки. Отрепката се изправи бързо и нападна Джими на стълбите.

Харди видя как Джими се снишава встрани и замахва тежко с палката, когато противникът му се изравнява с него и го улучва в горната част на тила, прицелил се и успял да попадне в края на носната кърпа, завързана на главата на мексиканеца. Инерцията отпрати противника на Джими надолу към парапета, в който той се блъсна с всичка сила, увисна на него превит одве, наклони се още малко напред и накрая бавно-бавно се свлече от втората трибуна.

Ейб Глицки се бе замислил над възможностите си.

Той бе един от 1780-те полицаи в Сан Франциско. Мъдрите избиратели, участващи в общинския референдум за увеличаване броя на полицаите в града, бяха гласували с „не“. А се отнасяше само за двеста души повече. Отрицателният вот, съвсем неочакван, макар че не подхождаше за град, вземал правилни решения в миналото, дойде след като местното Полицейско управление вече бе назначило много нови служители, и сега ги очакваше уволнение.

Но още по-лошо, реши Ейб, е това, че всички повишения в служебната йерархия, основаващи се на новите назначения, ще бъдат отменени. Както обикновено постъпва бюрокрацията, последните назначени първи изгърмяват и служителите с най-ниско старшинство ще бъдат понижени, инспекторите по разкриване на обирите ще се превърнат в сержанти, дежурни по участък, дежурните сержанти — в патрулни полицаи, а тези от Криминалния отдел ще се борят с нравствената престъпност и крадците. И всичко заради това, че жителите на този недодялан град смятат, че увеличението на щата ще направи Сан Франциско претъпкан с полицаи.

Бюрото на Глицки се намираше в миниатюрна стаичка. Стените й бяха от мезонит. Прозорецът му гледаше към Оукланд Бей Брудж, а собствената му машина за кафе беше своеобразен лукс, придобивка от дългогодишен трудов стаж.

Сърбаше студения билков чай и си мислеше дали не трябва да се премести в Лос Анджелис. Ще вземе жената и децата и ще отиде там, където хората ценят законността и реда. Беше чул, че там увеличавали личния състав на полицията с хиляда души. Цели хиляда! Прекара внушителната цифра през главата си. И никой здравомислещ човек нямаше да каже, че Лос Анджелис гъмжи от полицаи. Всички знаеха, че половината град е под властта на банди и дори тези нови хиляда полицаи ще бъдат капка в морето. А тук, в Сан Франциско, при пет пъти по-малко полицаи се смята, че съществува режим като този от времето на Мусолини.

Ейб не можеше да разбере подобни съображения.

Помисли си, че е време да се прибира вкъщи, да се откъсне от всичко това. Атмосферата в Криминалния отдел извън неговата стаичка не бе добра. Три нови момчета, току-що произведени, ще трябва да бъдат понижени. И това щеше да стане във всеки отдел на местното Полицейско управление, което доставяше истинска „наслада“ да се работи тук.

Още по-лошо бе, че началникът на Глицки, Джо Фрацели, излизаше в оставка. (Това естествено означаваше, че само двама от тримата нови, току-що повишени ще заемат по-ниска длъжност. Един ще остане в Криминалния отдел. Чудесна перспектива — да работиш със зайци!)

Кандидати за мястото на Фрацели бяха освен Ейб още Франк Батисте и Карл Грифин. Работата на Фрацели беше девет десети административна и несвързана с оперативни задължения, което бе нежелателно за почти всички негови колеги. Но имаше и други съображения, като например по-голяма власт и не без значение — повече пари. Това беше стъпало по служебната стълбица към по-висока длъжност, истинска шефска позиция, а като повечето полицаи Глицки мечтаеше за повишение.

Но то не ставаше лесно, защото Глицки беше наполовина черен и наполовина евреин. В някои дни, когато параноята му се засилваше, той се учудваше, че е могъл да постигне и сегашния си пост, длъжността криминален инспектор. А в други случаи му се струваше, че няма предели за неговите възможности — той е добър полицай, има изпитан подход към нещата, умее да води хората след себе си.

Откровено казано, той трябваше да признае, че съществуват проблеми по пътя към тази цел. Първо, не се съмняваше, че е способен да води разследване и сам, но пречка беше работата с другите. От четиринадесетте полицаи, служители в Криминалния отдел, само двама работеха самостоятелно и той беше един от тях. Казваше си, че просто така се е случило, ала дълбоко в душата си знаеше, че е допринесъл, за да стане така.

Звездата му изгря преди четири години. Едно лице, заподозряно във въоръжен грабеж — Ейб ще помни името му цял живот: Дж. Робърт Ронка — съвпадна с убиеца на съпругата си. Фрацели беше възхитен от начина, по който Ейб проведе разследването, и веднага щом то приключи, Ейб бе прехвърлен в Криминалния отдел, като му възложиха нов заплетен случай. Тогава нямаше свободни колеги, които да работят съвместно с Ейб и Фрацели го помоли да действа отново сам, докато някой се върне от отпуск, оваканти място или бъде повишен, оставяйки с това още един „солист“, с когото Ейб да образува партньорска двойка. Така щял да се реши въпросът.

Но Ейб не настояваше и това никога не стана. От време на време му идваше мисълта, че като не е близо до никой свой колега, това вреди на кариерата му.

И все пак то не беше толкова сериозно, колкото другият проблем — расовият. Управлението на полицията в Сан Франциско има два професионални съюза: един за белите и един за служителите, които не са бели. И Ейб ще бъде хем добър, хем проклет, ако смята да използва всяко свое положително действие, за да бъде повишен. Когато накрая стане висш началник, шеф, няма да иска да има и най-тънък намек за това в биографията му и смяташе, че досега бе успявал да избегне тази опасност.

Лошото беше, че някои черни полицаи бяха недоволни от него, защото не признаваше трудно извоюваните им права. А мнозина от белите му колеги не можеха да повярват, че бидейки черен, той не е бил обект на особено внимание, независимо какво казва или върши, по дяволите, той беше „соло“, нали?

(Обстоятелството, че другият „соло“ полицай, Макфадън беше бял, не представляваше подходящ повод за сравнение, защото всеки знаеше, че Макфадън е долен и жалък кучи син, който мразеше всички, дори и кучето им Спот. Не можеше да се спогажда дори с майка си, а и майка му не искаше да има нищо общо с него.)

Чу се звън на телефон някъде откъм главната служебна стая. Глицки видя, че трима от може би петимата му колеги, седнали на бюрата си, се занимават с писмена работа. Секретарките бяха изчезнали една по една. Беше малко преди девет часа вечерта в понеделник.

Фрацели беше си отишъл. Ейб и Грифин бяха най-старши измежду присъстващите. Ейб се спря отегчено, изпъна се и пое обратно към стаичката си. На три стаички от него Грифин подаде глава през вратата си също като Ейб. Двамата си кимнаха дискретно.

Опасенията на Ейб се оправдаха: телефонът в дежурната. Един от новите отиде до апарата и вдигна слушалката. След минута закри микрофона.

— Иска ли някой да види един мъртвец? — попита той.

Ейб имаше желание да си отиде вкъщи. В момента работеше по четири убийства, едното от които разследваше вече шестнадесет месеца. Фигуративно казано, чинията му беше пълна и би искал да се поразтовари. Пристъпи от стаичката си.

— Ще отидеш ли ти? — попита той Грифин.

— Къде е това? — обърна се Грифин към новия колега.

— В Кандълстик.

— Не. Бейзболът е досаден — отвърна Грифин.

— Добре, ще се заема аз — каза Ейб с неохота. Редно беше и Грифин да иде там с него. Би казал, че в отказа на Грифин има личен елемент. Нещо назряваше помежду им.

А то не бе приятно за Ейб.

„Гигантите“ победиха „Филаделфийците“ с 4:3.

След последния аут Харди остана на мястото си, пиеше бира и чакаше тълпата да намалее. Бяха спрели да сервират бира на трибуната след осмото подаване, той бе отишъл до бюфета и си купил три, които да му стигнат до края на играта. Останала му бе една, отворена, но недокосната — в дълбокия джоб на връхната му дреха.

Лампите, които осветяваха терена, не бяха изгасени. Харди хвърли поглед надолу към мястото, където бе паднал нещастникът. Бяха прекъснали играта още по средата на седмото подаване, когато се очерта победа за „Гигантите“. Тогава те имаха двама играчи в атака, нито един извън играта и Уил Кларк беше в активна позиция.

Повечето зрители си бяха отишли. Стори му се, че са останали едва ли не само полицаите, затова стана от мястото си и залъкатуши покрай седалките, като отпиваше по малко бира.

Мястото беше оградено с жълта лента. Дийкс се бе изтегнал в ленива поза, отпуснал крака на седалката пред себе си. „Пумата“ — Рейф Кугат, партньорът на Дийкс — разговаряше с един от техниците. Готвеха се да вдигат тялото.

Харди усети нечия ръка на рамото си и се обърна.

— О, Ейбрахам, приятелю! — възкликна той. Сетне му хрумна мисъл, която изрази гласно: — Това убийство ли е?

Ейб Глицки се ухили и белегът, който разсичаше устните му, побеля. Преди петнадесет години той и Харди бяха в една патрулна двойка. Още си пращаха картички за Коледа.

— Видя ли как стана това? — попита Ейб.

— Не, следях играта.

— Още те привличат престъпленията, а?

Против волята си Харди леко се засегна от сарказъма. Отговори:

— Чета спортната страница във вестника, а понякога и кулинарните специалитети. Събирам текущата си информация чрез бара.

Глицки повдигна глава.

— Тези ниски парапети! — каза той. — Деца се навеждат над тях, за да видят по-отблизо изпълнението на фаулите. Трябва да се поставят мрежи или нещо такова.

Трима вдигнаха чувала с тялото и го понесоха над седалките. Друга група ги чакаше на циментовите стълби. Носилката също чакаше — пред наклонената плоскост, по която щеше да се спусне.

— Донякъде съм изненадан — каза Харди, — че си направихте труда да дойдете и извършите огледа.

Повдигна леко рамене.

— Паради — беше отговорът, — все ни се струват недостатъчни. — Бяха застанали пред един блок от групата. Харди се запита защо самият Ейб е тук, ако не се касае за убийство.

Глицки присви устни и се замисли за миг.

— Дълга история — рече накрая той. — Политика.

— Ти? Мислех, че не се занимаваш с това.

Глицки направи гримаса.

— Винаги съм мислел, че си политически настроен — продължи Харди, — щом напредваш в службата. Сега ти се налага да използваш политиката, за да си по-стабилен.

— Питах те дали желаеш, Карл. А не дали е нужно.

Настъпи пауза.

— Окей. Съжалявам. Всъщност положението е овладяно.

— Описанието какво е?

— Мъж от бялата раса, около двайсет и пет годишен, предполага се, че е Кокран, Едуард. С един куршум в главата…

— Установете къде е станало това — каза Харди.

— Какво? Продължавайте — каза Ейб по радиостанцията.

— Установете къде е станало — повтори Харди. — Познавам едного на име Ед Кокран. Дано не е същият.

Новакът Джомети се връщаше откъм оградата покрай канала.

— Добре ли си? — попита Грифин.

Момъкът се опита да си придаде вид на храбрец, дори се усмихна, но не сполучи. Лицето му беше пепелявосиво дори на ярките светлини на лампите, необходими на техническите лица и фотографите. Долната му устна висеше, сякаш бе получил удар и устната се бе подула. Очите му още сълзяха като на някои хора наскоро след повръщане.

— Съжалявам — каза той.

Грифин се обърна, за да огледа трупа.

— Всекиму се случва. Ще свикнеш.

Не, рече си той. Не казах истината. С това изобщо не се свиква. Можеш само да си наложиш да не реагираш по този начин. Пак стомахът ти ще се бунтува, пак ще ти се вие свят, пак главата ти ще отмалява и ще се чувстваш зле, но щом искаш да вършиш работата на полицай от Криминалния отдел, трябва да преместиш това чувство на друга плоскост.

Постарай се да насочиш вниманието си върху по-дребните неща, което ще ти помогне да се изолираш от цялостната картина, която поражда прилошаването. Или се отказваш напълно от този метод и се ограничаваш с петната засъхнала кръв — нещо, което полицаите от телевизионните филми вършат твърде добре. Или пък хвърляш бегъл поглед на трупа, казваш „Да, ясно“ и се съсредоточаваш върху задачата си по-късно, по време на обичайната разпивка.

Грифин знаеше всичко това. Сложи ръка на рамото на новия си колега и повтори:

— Ще свикнеш.

Трупът лежеше на хълбок, вече бе покрит с брезент. Джомети коленичи до него.

— Не се налага да го оглеждаш отново — каза Глицки.

— Смятам, че трябва.

— Той не се е променил. Хайде, стани. По-добре изследвай полароидите, за да свикнеш с това.

Джомети пое дълбоко дъх, замислен над проблема, и се изправи, без да повдига брезента.

— Защо е решил да постъпи така?

— Какво? — попита Глицки.

— Да се самоубие по този начин и на това място… Все едно никъде.

Намираха се на голям паркинг между две административни сгради в Чайна Бейсън. В средата бе паркирана кола, принадлежаща на Едуард Кокран, предполагаемия мъртвец, която щеше да бъде изтеглена на буксир от камион влекач до друг паркинг, в центъра на града. Грифин и Джомети бяха огледали и колата, но не откриха нищо необикновено в нея и около нея, освен че трупът се намираше доста далеч от колата.

— Защо смяташ, че се е самоубил? — запита Глицки, който не бе случайно старши на новака. Младокът имаше нужда от някой и друг урок по криминалистика.

Джомети повдигна рамене:

— Твърде очевидно е, не мислите ли? Бележката, която е оставил…

— Бележката? — изсумтя Глицки. Той не беше сигурен какво по-точно обяснява тази бележка, но да я смята като доказателство за самоубийство, значеше да я тълкува твърде произволно. Късче хартия на предната седалка в колата, на което пишеше: „Съжалявам, но се налага да…“. Нищо повече. Грифин не беше настроен да мъмри младия си колега, затова заговори спокойно, кротко: — Нищо не е очевидно, Винс. То трябва да се установи, нали? Вземи това, което изглежда очевидно и намери истината зад него. Най-изпипаните убийства по света изглеждат като нещо друго. Ако не беше така, ние щяхме да бъдем излишни.

Джомети въздъхна. Погледна часовника си.

— Карл, единайсет и половина е. Мъртвият стиска револвер в ръката си. Оставил е и бележка. Мисля, че има твърде малко неща за установяване.

— Да, трябва да установим, че ти се иска да се прибереш вкъщи, да гушнеш жена си и да се разнежиш с малкия си син.

Два запалени фара възвиха към паркинга, после други два. Навярно фотожурналисти. Ако беше наистина така, време бе Глицки и Джомети да си ходят, но Глицки искаше преди това да изкаже съображенията си.

— Винс, би ли взел револвера?

Джомети измина няколкото крачки до тяхната кола. Вратите на другата кола се отвориха и затвориха. Глицки погледна натам, но не можа да види нищо извън обсега на светлината.

Дръпна ципа на чантата си, отвори я, пъхна молив в цевта на револвера, доближавайки го до носа си.

— Окей, стреляно е с него — каза той.

— Знаехме това.

— Не го знаехме. Намерихме револвера до вкочанения труп и предположихме, че е така. Но не можем да бъдем сигурни, докато лабораторията не си каже думата. Обаче — и Глицки отново помириса цевта — мирише като след изстрел.

Джомети извъртя очи.

— Установяваме ли нещо сега? — попита той и вдигна поглед към звука на приближаващи се стъпки. — Хей, Ейб!

Глицки кимна на младежа.

— Това ли е оръжието? — попита той Грифин.

— Не, това е гадна неотровна змия. Какво търсиш тук?

— Искам да установя евентуалната самоличност на мъртвия.

— Да, ние също.

Глицки се извърна.

— Диз? — каза той.

Друг човек изникна от тъмнината. Той и Глицки отидоха до брезента. Коленичиха край трупа и Ейб дръпна единия му край. Харди закри с длан очи. Раменете му като че ли отмаляха.

Глицки изрече нещо, получи кимване в отговор и потупа Харди по гърба, когато се изправяше. Върна се с натежали стъпки при Глицки и Джомети.

— Категорични сме — каза той. — Ще имаш ли нещо против, ако погледна за малко револвера?

Глицки му го подаде за молива.

— Стреляно е с него — отбеляза Джомети.

Глицки се престори, че не е чул шегата, погледна безизразно към него, а сетне огледа цевта чак до барабана.

— Да, стреляно е два пъти — каза той.

Харди и Глицки седяха в „Плимут“-а на паркинга. Нагревателят работеше шумно, но беше безсилен да промени температурата в колата, нито да се справи с мъглата по прозорците. Единственото, което оставаше да се извърши на този паркинг, беше изтеглянето на колата на Ед Кокран, шофьорът на влекача, беше вече тук и започнал работа.

Глицки свали стъклото на прозореца откъм своята страна и загледа без особен ентусиазъм подготовката за изтеглянето. Това все пак бе за предпочитане пред възможността да гледа приятеля си. Двамата бяха работили заедно, веселили се заедно, спогаждали се, но общо взето, всичко беше на нестабилна основа. Когато част от работата преминеше в ръцете на някой друг, Глицки ставаше нервен.

Той хвърли бегъл поглед на бившия си партньор. Харди се бе облегнал на вратата, опрял ръка нагоре, прегъната в лакътя, по страничния ръб на прозореца, а пръстите му разтриваха слепоочията. Беше затворил очи.

Шофьорът на влекача дойде до колата им и попита Глицки трябва ли да се направи още нещо.

Двамата седяха в колата и слушаха как бръмченето на влекача замира в тихата нощ. После остана да бръмчи само нагревателят, от който нямаше никаква полза. Глицки го изключи.

Харди отрони дълга въздишка и отвори очи.

— Не можеш да се отървеш, нали? — попита той. — То се възвръща и те завладява.

Понякога Харди изричаше такива неща. Глицки добре знаеше, че ако му угодиш, той ще ти ги обяснява надълго и нашироко. Но този път Харди каза „Баста!“, не си струвало да се говори за това.

Глицки вдигна стъклото на прозореца.

— Искаш ли да те откарам вкъщи?

Харди поклати глава, че не желае.

— С колата съм, Ейб.

— Да, зная. Но може би искаш компания.

Харди спря поглед на обвитото в мъгла предно стъкло.

— Откак Майкъл… — И млъкна. Потърка с длан едното си око. Глицки пак погледна навън, за да запълни с нещо паузата. Майкъл бе синът на Харди, починал в ранно детство. — Във всеки случай аз си казвах, че няма да се тормозя повече с тази гадост. — Заклати глава, сякаш да я проясни. — Кой би решил да убие Еди? — попита той.

Глицки само кимна. Това беше винаги въпросът. И винаги беше по-лесно да се говори за отделните случаи, отколкото да се опитваш да намериш някаква причина за смъртта на хората, които не са ти безразлични. Така че Глицки последва тази линия.

— Виждал ли си напоследък този Еди? Каза ли ти нещо той?

— В какъв смисъл „нещо“? Видях го преди седмица-две, там на неговото място. Каза ми много неща.

— Имам предвид нещо, което да подсказва неприятност. Някой, който да го е ругал? И той да е бил потиснат от това?

Харди извърна очи от арматурното табло.

— Какви ги приказваш, потиснат?

Глицки се сгуши в палтото си:

— Човекът умира сам на паркинг с куршум в главата и револвер в ръка. Възможно е да го е извършил сам.

Харди взе присърце това. Каза:

— Не, не е.

— Окей, просто ми хрумна. Ще хрумне и на Грифин.

— Какво? Да не би да е от вчера в полицията? — Свали до долу стъклото на прозореца и плъзна поглед по паркинга. — Никой не идва на такова място, за да се самоубие. Просто някой те довежда тук и те убива. Или пък се среща с теб тук и те очиства.

Нямаше луна. Мъглата беше неподвижна. Улична лампа зад тях озаряваше паркинга с ням, ослепителен, жълтеникав кръг светлина. Харди има право, помисли си Глицки. Това е място за убийства.

— Освен това — продължи Харди, — Еди не е от хората, които се самоубиват. Както се казва, не е от този тип.

Вдигна стъклото до горе.

— Добре — съгласи се Глицки. — Нали си го познавал.

— Избий си от главата евентуалното самоубийство, Ейб. Не е било така.

— Не споря.

Но Харди отново бе се взрял пред себе си и не го чу. Рязко отвори вратата на колата.

— По-добре да си вървя. — Обърна се към Ейб. — Навярно ще държа връзка с теб.

Харди се озова пред вратите на заведението, в което работеше и влезе. Мозес стоеше до барплота. Не беше си ходил у дома. Шестима късни клиенти — четирима до барплота и други двама на една маса — убиваха времето си до последния призив за затваряне. Уили Нелсън пееше по джубокса „Звезден прах“. Никой не мяташе стрелички. Харди поспря, за да огледа обстановката. Това беше истински втори дом за него.

— Хей, Диз! — И Мозес механично се зае да му налива „Гинес“.

— Защо си тук?

— Пратих Лин да си отиде рано. Щяла да прислужва в някакъв бар.

Харди придърпа едно столче пред крановете. Протегна ръка и спря струята силна тъмна бира. Чашата бе около две трети пълна.

— Какво да я правя сега тази чаша? — попита Мозес и обветреното му лице се набразди от весели бръчици, които щяха да се окажат почти напълно безполезни през следващите седмици. — Пак ли си започнал да слабееш? Престанал си да пиеш „Гинес“ и искаш да фалирам, така ли?

Харди не можеше нищо да отвърне на това. Окашля се, свали шапката си и я остави на барплота.

— Обаждала ли се е Франи тази вечер? — попита той.

Мозес лениво оформи отговора:

— Знаеш ли, странно е, но тя се обади тук може би в… — И млъкна. — Какво се е случило? — добави той.

Харди го възпря с ръка:

— Тя е окей.

Мозес въздъхна. Франи съставляваше около деветдесет процента от всичко, на което той държеше.

— Какво има тогава?

Харди срещна погледа му. Окей, кажи го, човече, рече си той. Но Мозес попита:

— Еди окей ли е? Тя се обади да провери дали той е тук.

— Трябва да я посетим, Моуз. Еди е мъртъв.

Мозес не помръдна. Отвърна поглед за миг. Сетне попита:

— Какво искаш да кажеш? Мъртъв?

Харди се извърна на стола си. Шляпна по барплота:

— Окей, момчета, довършете си по-скоро питиетата. Затваряме по-рано тази вечер. — Стана, мина зад барплота и накара Мозес да седне на столчето зад плота. Чу как пияните посетители започват обичайните в такива случаи глупави роптания колко противно било това напомняне и че не било честно да постъпват с тях така. Той откачи от куката под барплота яката, дълга два фута тояга от кентъкски ясен, чепата в единия край, и се измъкна с нея напред.

Чукна силно два-три пъти с тоягата. За да се убеди, че е привлякъл вниманието им.

— Хайде, няма да ви чакам да допивате. Затваряме и всички вън! Още сега!

Клиентите се размърдаха. Преди това Харди бе размахал тоягата и повечето от тях видяха заплахата. Погледна към Мозес.

— Да вървим, приятелю — каза тихо той. — Да вървим да кажем на Франи.