Мъртвият ирландец

6.

Слънцето беше изгряло. Сутринта подсказваше, че денят ще бъде топъл. Харди свали пуловера си, преди да тръгне към колата. Чувстваше леко гадене, но смяташе за свой дълг да погледне трупа още веднъж.

Беше виждал много кръв във Виетнам преди сам той да бъде ранен в рамото. Като полицай също попадаше на кръв. Но съвсем не можеше да се каже, че е получил необходимата закалка срещу въздействието на метала, който пронизва с голяма скорост плътта на поразения.

Още не бяха облекли покойника. Харди започна от пръстите на краката и оттам — нагоре. Еди беше висок пет фута и десет инча, тежеше около 160 фунта. На тялото му имаше белег от стара, отдавна заздравяла рана със сърповидна форма, около три инча дълга, в горната част на дясното бедро. Имаше и мазоли по върховете на пръстите на лявата ръка, една сравнително нова синина между китката и лакътя също на лявата ръка и малка драскотина край лявото ухо, точно под входния отвор на куршума в главата му.

Харди потегли по Мишън стрийт със свалени стъкла на колата. Радиото в неговата „Сузуки“ не работеше, но въпреки това той три пъти се опита да го включи, докато караше по протежение на тридесетте преки от моргата на Гинг дотам, закъдето бе тръгнал. Поражението, извършено от миниатюрното късче олово се беше вдълбало болезнено в съзнанието му и предизвикало късо съединение на всички други връзки.

Паркингът се намираше между местния клон на „Пасифик Телефоун Къмпани“ и „Крус Пъблишинг Къмпани“.

Сега паркингът беше пълен с коли. За миг Харди се почувства огорчен, като си спомни как изглеждаше този паркинг, когато бе празен. Мястото бе промишлена пустош, без никаква къща наоколо. Железопътни линии, влакови депа, стъкло, камък и цимент. Паркира до бордюра, като огледа грижливо цялата картина на околността, за да я запомни по-добре. Слънцето вече бе напекло и блестеше край страничната стена на сградата на Крус.

Артуро Крус престана да диктува и освободи секретарката, после съсредоточи цялото си внимание върху двамата мъже шест етажа под него на паркинга. Изведнъж разбра, че е сгрешил, като изпрати Джефри да се отърве от полицая — това трябва да беше друг полицай. Джефри беше твърде млад, неопитен. Верен като куче, готов да мре за шефа си, но в никакъв случай годен за всяка работа.

Джефри разговаряше с човека и го развеждаше из дългия тесен паркинг, сега изпълнен с колите на чиновниците на Крус.

Шефът му издаваше вестник на име „Ла Ора“, предназначен за голямото латиноамериканско население на Сан Франциско. Пазарът беше силно конкурентен и за да преуспееш, трябваше да вършиш неща, които в началото на бизнеса биха те обезпокоили.

Сега, след като работите на вестника потръгнаха, никак не можеше да се сметне за сполука тук да се навъртат прекалено много полицаи и да се чувстват като у дома си на собствения ти паркинг. През онзиденшната нощ, после през вчерашната — това беше достатъчно лошо.

Крус се извърна от прозореца и реши да слезе долу и да разбере каква е работата.

Задната част на паркинга беше ограничена с циклонова ограда, висока осем фута, но входът отпред беше широко отворен. Каналът, сега по средата на прилива, течеше успоредно на оградата на около тридесет фута от сградите. Между оградата и канала имаше ничия земя, осеяна с шубраци и всякакви отломки.

Харди се облегна на оградата в края на широкия десет фута коридор между последната редица коли и самата сграда и премрежи очи. Беше си сложил полицейската значка — незаконна, но полезна постъпка — а по свое мнение бе отбелязал и малък напредък с момчето на име Джефри.

Джефри вече бе признал, че е познавал Ед Кокран — „просто от разговорка“. Той, Джефри, никак не се съмняваше — и Харди веднага се запита защо ли — че Еди се е самоубил. Това, което озадачаваше Джефри, беше защо Еди е слязъл от колата си със заведен револвер, изминал е четиридесет-петдесет фута, почти се е облегнал на стената на сградата и там се е застрелял. Харди не беше взел под внимание това обстоятелство. Той се огледа, но си мислеше за нещо, което нямаше връзка с околния пейзаж.

— Всичко ли е наред, Джефри?

Харди погледна към слънчевия блясък, откъдето дойде гласът.

— Вие навярно сте мистър Крус — каза той. — Съжалявам, задето ви притеснявам, но така е винаги, когато се касае за случай на насилствена смърт. — И продължи: — Джефри току-що ми показа мястото, където е бил намерен трупът. Много лошо, нали?

Крус, разколебан, наведе глава встрани. Не беше по-възрастен от тридесет и пет години и излъчваше както властност, така и добро здраве. Черна коса с безупречна прическа увенчаваше лице от леко арабски тип. Ала очите, или може би контактните лещи, бяха светлокафяви, а кожата, макар загоряла, беше светла. Присви уста с отвращение.

— Да, много лошо — потвърди той.

Харди се усмихна.

— Вероятно са го отразили вчера в пресата; надявам се, добре познавате бюрокрацията.

Крус му кимна с разбиране. Освободи с поглед Джефри.

— С какво да ви помогна? — попита той, макар че според Харди изглеждаше нервен.

— Джефри каза, че трупът е бил тук наблизо. Но няма никакви следи, запазени до днес.

— Да, беше точно тук — потвърди Крус. — Когато на следващата сутрин дойдохме на работа, бяха вече почистили мястото.

— Имаше ли някой останал в сградата до това време? — При този въпрос Крус изгледа Харди с все още предпазливо изражение, но му отговори достатъчно бързо:

— Не, не мисля. Не поощряваме да се остава след работно време. Зная, че паркингът беше празен, с изключение на моята кола, когато си тръгвах вкъщи.

— По кое време бе това?

— Не мога да твърдя със сигурност. Казах вчера на другия инспектор — може би осем или осем и половина. Още беше светло. — Срещна изпитателния поглед на Харди и се реши да отговори: — Бях последният, който си отиде. Винаги съм последен. Налага се да работя повече от останалите — нали съм шеф.

Харди се хвана за друга сламка:

— Има ли вероятност да е останал в сградата човек, който не идва с кола на работа?

Крус изчака, сякаш очакваше Харди да добави още нещо.

— Бих казал, че е работа на полицейски доносник. Най-обикновена интрига и няма да сгреша, ако заключа, че вече е плъзнала навред. Въпреки това, стига то да помогне, аз на драго сърце ще отпечатам паметна бележка.

Харди бе забелязал, че в ъгъла на циклоновата мрежеста ограда зее дупка.

— Това ново ли е? — запита той.

Отново настъпи обичайната за Крус пауза.

— Не, от месеци се каним да я закърпим. Предполагам, че някакви деца са я прорязали, за да ходят до канала. Скъсява им значително пътя дотам.

Харди старателно си записа това в бележника и се питаше: „Какви деца?“.

Настилката от ситни камъчета и асфалтът бяха наскоро и грижливо заравнени, заличавайки по този начин всяка възможна следа от борба. Харди отиде до самата сграда и плъзна поглед по огледалната й повърхност. Приклекна под различен ъгъл спрямо нея, а после тръгна по дължината й, като прокарваше длан по стъклото, докато достигна страничната врата. Обърна се към Крус:

— Е, ще се постараем да не ви безпокоим отново.

Първата усмивка на Крус разкри идеалните му зъби, твърде идеални, за да са естествени. Подаде ръка:

— Ако мога да бъда полезен с още нещо…

Харди попита:

— Вие случайно познавахте ли Ед?

Настъпи пауза, а когато тя свърши, прозвуча рязък отговор:

— Кого?

— Ед Кокран, човекът, който умря.

— Не. — Този път Крус не се забави с отговора. — Не, боя се, че не. Трябваше ли да го познавам?

Отново в колата си, Харди погледна назад и видя, че Крус се е върнал до дупката в оградата и е застанал там с ръце в джобовете си, клатейки глава.

Харди бе отишъл до сградата на Крус единствено за да провери как изглежда мястото на дневна светлина и случайно попадна на президента на компанията, с когото говори в продължение на няколко минути. Нищо чудно, рече си той, че въпросите, които му зададох, бяха съвсем импровизирани.

По-късно, пред заведението на Бланш, полупорутено кафене с картинна галерия, чадърът с надпис „Кампари“ му осигури сянка от слънцето, но той не можеше почти никак да се предпази от силния отблясък на водите на канала. Харди отпиваше по малко сода, без да извръща поглед от силния отблясък на канала, и си мислеше за натрапчивата загриженост, която Крус бе проявил по отношение на паркинга и за очевидната му лъжа, че не познава Ед Кокран.

Изтри потта си и премрежи поглед към града, обвит в омара през този ранен следобед. Лек ветрец навяваше мирис на кафе и напечено от слънцето машинно масло. Харди се запита какво, по дяволите, търси тук.

Карл Грифин стоеше до единствения прозорец, който му осигуряваше гледка към отсрещната сграда, оттатък пътя и четири стълбищни рамена по-долу — на уличката, която отделяше паркинга от Брайтън. Вчера той и Джомети се занимаваха отново със съпругата и семейството на починалия, после с Крус и накрая отидоха с колата до „Арми Дистрибютинг“ — предприятието, което като че беше пред близка ликвидация.

Нямаха солидно основание да смятат, че Кокран се е самоубил, но и нищо не показваше със сигурност, че е бил убит. В револвера имаше две празни гнезда на барабана, но Харди беше забелязал това още преди — произведен е изстрел при рязко натискане на спусъка, без да е вдигнат ударника, така че при следващото натискане на спусъка да се попадне в празното гнездо.

Досадно задължение — особено когато трябва да се разпитат близките му: млад човек, ценил себе си за своите добри качества. Но такива случаи все пак са много. По-чести при младите, отколкото при другите.

Оттласна настрана книжата на бюрото си, за да освободи място. Къде, по дяволите, се губи Джомети? Когато той, Карл Грифин, е гладен! Полагаше усилия, но не можеше да се смята за особено щастлив в мотивировката по случая с този Кокран. Пък и каква разлика ще има, ако се мотивира убедително? Дори да успее да разкрие Убийството на века, едничкото, което ще получи за това, ще бъдат думите: „Добра работа свърши, Карл. Искаш ли да ти възложим нов случай?“.

Реши да се откаже да чака Джомети, да слезе долу и да си вземе един солиден сандвич. Посегна по навик да свали от закачалката якето, което не му беше нужно, и в този миг телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.

— Карл — чу той гласа на Джо Фрацели, — при мен е един приятел на Глицки. Иска да зададе няколко въпроса за случая „Кокран“. Ще му отделиш ли един миг?

Само това ми липсваше, помисли си Карл. Да помогне на приятел на Глицки в един от своите случаи!

— Тъкмо се готвех да сляза долу да си взема сандвич.

— Благодаря. Пращам ти човека веднага — каза Фрацели и затвори телефона.

Кълна се в Бога, рече си Грифин: ще постъпя като истински хахо, ако му помогна! Запрати якето обратно на закачалката и пак се обърна към прозореца. Денят изглеждаше хубав, дори топъл. Подръпна рамката на прозореца, опитвайки се да го открехне на един-два инча, за да проникне малко морски бриз в стаята, но боята се бе запекла и той не успя.

— Инспектор Грифин?

Той се обърна. Същият човек от онзиденшната нощ. Ръкуваха се, човекът се представи, Карл му предложи да седне и го попита с какво може да му бъде полезен.

— Аз съм един вид представител на семейството — поде новодошлият.

— Кое семейство?

— На Ед Кокран. Всъщност на жена му.

— Частен детектив ли сте?

Човекът поклати глава, усмихна се почти заучено и съвсем спокоен, облегна лакти на коленете си.

— Аз съм барман.

— Вие сте барман — повтори Грифин.

— В „Литъл Шамрок“, там на Линкълн стрийт.

— Окей — рече Грифин.

— Шуреят на Ед Кокран притежава бара, а аз работя при него. Такава е връзката.

— Добре, установихме връзката. И в какъв смисъл сте техен представител?

Харди облегна гръб на стола, прехвърли крак върху крак и подръпна единият маншет на панталона.

— Те биха искали да помолят официално разследването да даде заключение, че това е убийство.

— Случаят се разследва като убийство. Затова е възложен на криминалния ни отдел. Аз съм криминален инспектор.

— Разбирам — каза Харди, — но зная, че случаят прилича на самоубийство, насочва към самоубийство…

— На пръв поглед — отвърна Грифин.

— А може би не е самоубийство.

Грифин отмести още няколко книжа, опитвайки се да прикрие нервността си.

— Може и да не е. Имате право. Нали това ми е работата, да открия дали е самоубийство, или не. Можете ли с нещо да ме убедите, че не се касае за самоубийство?

— Нищо по-специално.

— А ние се нуждаем тъкмо от специални доказателства — каза Грифин. — Нещо по-общо?

— Би трябвало да познавате жертвата, бих казал. — Такава реплика не се нуждаеше от отговор и Грифин я отмина, без да се намеси. Харди продължи: — Жена му смята… той не е от тези, които се самоубиват.

— Не е ли? — Трудно беше да се преглътне сарказмът му. Грифин бе виждал самоубийства на мързеливци и кръшкачи, на хора от висшето общество, от преждевременно развити тийнейджърки до неизлечимо болни инвалиди в колички. — Ще го отбележа в досието — каза той.

Харди свали кръстосания си крак.

— Не е странно, както изглежда на пръв поглед — рече той, без да заема отбранителна позиция, сякаш най-после беше разбрал как изглежда случаят „Ед Кокран“. — Някои хора изпадат в депресия. Животът здраво ги притиска. Това е нещо като предупреждение. Предполагам, ще е полезно за вас да знаете, че Ед — поне външно — беше положително момче.

— Вижте, мистър…

— Харди.

— Мистър Харди. Ние клоним към предположението…

— Зная установената практика, инспекторе. И аз съм бил полицай. Надявах се, че в този случай ще отидете малко по-далеч от установената практика.

Грифин усети как се изчервява. Да отиде малко по-далеч от установената практика за приятел на Ейб Глицки, който му намекна, че той, Грифин не си върши работата достатъчно добре? Да отиде по-далеч от установената практика, когато без значение колко е способен като професионалист, той няма да бъде повишен в сравнение с всеки негър, латиноамериканец, жена или презряно полицейско куче, ако те имат достатъчно избиратели в този град? Толкова ли Глицки е вътре в тази работа, че да му праща такива ченгета?

— Не ми харесва намекът, който вложихте в думите си — каза Грифин.

— Не съм намеквал нищо, нито съм имал такова намерение.

— Стори ми се, казахте, че моята установена практика ми пречи да изпълнявам добре задълженията си.

— Казах, че като се има предвид какъв човек беше Ед, нещата може да се видят в друга светлина, нищо повече.

— Да, биха могли. Ще го имам предвид. — Грифин стана. Харди също. — Доколко Глицки е заинтересуван от това?

Харди повдигна рамене.

— С него сме само познати. С него започнах работа в полицията.

— Да, добре. Аз отговарям за този случай. Затова можете да кажете на Ейб, че ако желае да получи някакви сведения, трябва да го направи по установения канален ред.

Харди протегна и двете си ръце.

— Вижте, Ейб няма нищо общо с това. Аз съм обикновен гражданин. Идвам при вас с основателна молба. Това е всичко.

Грифин се взря изпитателно в лицето на посетителя. Нямаше признаци, че лъже, което би могло да означава, че този човек е изкусен лъжец.

— Окей, но вие не ми представихте никакви доказателства.

— Зная.

— Така че, ако не се доберем до нещо повече, което подсказва убийство, това ще наклони везните към самоубийство.

— Точно затова аз се надявах да преповторим набързо установеното от вас.

— Да изровите нещо, а? Боите се, че може да съм пропуснал някоя подробност? — Грифин просто не можеше да се възпре. Гневът личеше на лицето му.

За негова изненада посетителят не се поддаде. Вместо това той го съзерцава известно време, а после му отвърна с усмивка и му подаде ръка:

— Няма значение. Сигурен съм, че ако има нещо, вие ще го откриете. Благодаря, че ми отделихте време.

Грифин наведе задните си части към бюрото, наблюдавайки как Харди прекосява стаята му. Жалък шпионин, рече си той. Не знаеше какво цели Глицки с това, но ако иска да открие нещо много лошо, нека сам да го открие. А не да губи неговото време.

Значи, не може да се очаква сътрудничество от страна на официалните власти, мислеше Харди, когато потегли за Мишън Дистрикт. И още, което той изобщо не можеше да разбере, като че ли повече шансове имаше в полза на самоубийството, което да задълбочи бедственото положение на Франи. Фактът, че липсва явен мотив за самоубийство, никак не тревожеше Грифин, той нямаше да изгуби съня си заради това. При наличността на моста Голдън Гейт в града самоубийство, извършено по този начин, приличаше на постъпка на малоумен.