Мъртвият ирландец

24.

Колата на Еди Кокран още стоеше на полицейския паркинг — когато Франи се обади тази сутрин от службата си, в първия й работен ден след отпуската заради трагичната кончина на съпруга й, тя получи обяснението, че колата ще бъде задържана още известно време във връзка с друго разследване.

Франи научи потресена, че Линда Поук е била убита, но какво общо има Еди — какво общо има тяхната кола — с това? Тя попита дали трябва да разбира, че Еди е бил убит. Не, те не казвали това. Още не.

Все още силно покрусена от всичко свързано със смъртта на Еди, превъзмогнала едно гадене същата тази сутрин, тя не попита полицаите за нищо повече. Само извади визитната картичка на Дизмъс Харди и предаде съобщение за него да й се обади, когато се прибере вкъщи.

После работи почти целия ден без почивка, без обяд и дори без да мисли за това. След цяла седмица отсъствие канцеларската работа се бе натрупала, което й отне почти цялата сутрин, като се добави, че всички идваха при нея и искаха да разберат дали тя е окей.

Тя естествено не беше окей. Но прецени, че не бива да им го казва. Не можеше да приеме мисълта, че някога ще свикне със случилото се. Още очакваше като се прибере вкъщи и започне да приготвя вечерята, да чуе как вратата се отваря шумно и веселият глас на Еди да изрече: „Ето ме у дома, сладката ми!“ — с маниера на Рики Рикардо, който Еди беше възприел през последния месец и нещо.

Но Франи само кимаше, опитвайки се да се отнася учтиво към въпросите на колегите си, и казваше, че се чувства добре.

Беше странно. До този ден, когато в нея бе посято семето на вероятността, че Еди може да е бил убит, Франи постепенно, без съпротива в душата си, се беше убеждавала все повече, че мъжът й всъщност се е самоубил. И всеки път, когато този предполагаем факт попаднеше на болното й място, той беше по-болезнен. Ако Еди се е самоубил, това означаваше, че той не я е обичал така, както я е уверявал; по начина, по който тя беше чувствала, че я обича.

Но с фактите не можеше да се спори. Ако той навярно се е самоубил, а полицейското разследване го е доказало, тогава това, което Франи си е мислила за отношенията й с Еди, не е отговаряло на истината. И как трябваше да се постъпи с бебето, което носеше в утробата си?

Тя не можеше да се откъсне от тази натрапчива мисъл, връщаше се непрестанно към нея и като език в дупката на болен зъб, насилваше се да чувства болката, та дано да свикне. Еди я беше отритнал. Не я е обичал, както си е въобразявала.

Но после, тази сутрин, след като чу съмнението, изразено от официалните среди, сякаш свеж вятър полъхна в пределите на нейното съзнание. Щом дори полицията не е сигурна, тя, Франи, е била глупачка да вярва, че това е възможно да е истина. Не е трябвало да престане да се вслушва в гласа на сърцето си.

Припомни си кога, след като се бяха любили, бе заченала. Знаеше, че то е станало онази събота сутринта, когато се върна в спалнята, след като беше взела душ, а Еди спеше в леглото. Не можеше да става дума за никаква преструвка от негова страна. А после, както лежаха в леглото, той я докосваше навсякъде, хапеше я. „Обичам твоите клепачи“ — каза той. „Обичам твоя лакът.“ И се разсмя. „Обичам това мъничко местенце, как го наричаш ти?“ — там горе на края на крака й, откъм задната му част.

И тя не можеше да не повярва, че я обича. Той наистина я е обичал. А щом я е обичал, не се е самоубил.

Ето защо гневът, който внезапно я обзе, я изненада. Преди, до днес, след смъртта на Еди, тя чувстваше единствено тази тъпа болка — болката на ужасната загуба, която бе понесла. Беше се превърнала почти в сомнамбул, черпеше утеха от Ерин, боеше се от своите тягостни мисли.

А сега, на работа от десет до пет, накрая разчистила бюрото си за сутринта на следващия ден, тя клюмна изведнъж, обхвана я вълната на силен гняв.

— О, Еди! — възкликна полугласно тя.

Защото сега я порази следващата реалност на нещата. Преди, докато си мислеше, че Еди е извършил самоубийство, това не беше имало значение. Но сега, при положение че е убит, тя си представяше съвсем ясно защо са го убили.

Заради неговата настойчивост, заради идеализма му, заради посещенията му при Крус и Поук, опитвайки се да ги убеди да бъдат нещо, което не са, да се превърнат в малки идеални Едита, да играят честно, да вършат правилни неща.

О, Еди, помисли си тя разтреперана, да беше ги оставил на мира и да бъдеш като всеки друг? Сто пъти съм ти казвала, че това няма да ни донесе добро. Ако се беше вслушал в думите ми, щеше да останеш жив.

Тръпките преминаха. Някой я доближи, попита дали не й е зле. Отново.

В автобуса, на път за вкъщи, Франи си спомни за парите от застраховката. За пръв път се сещаше за това и както обзелият я гняв преди, вля в нея чувство на вина.

Може би такъв е процесът, реши тя. Малки неща, които прииждат и заемат мястото на болката. Каза си, че това е навярно естествено, начало на оздравяването, но не й помогна да отстрани чувството на вина.

Не я интересуваха кой знае колко парите от застраховката. Сетне, в един отвратителен момент, тя прояви интерес към тях. Е, не чак толкова, то повече бе свързано с дилемата дали ще реши да роди бебето, или не, защото ако го роди, ще трябва да остане вкъщи да го гледа за известно време, вместо да продължава да работи.

Случваше се нещо ново, непознато и тя се опита да го пропъди от предната редица на своите мисли. Но както много други неща напоследък, то не се поддаваше на нейния контрол.

Това навярно беше романтична глупост, но през този първи ден, в който тя разбра, че е забременяла, едничкото, което можеше да си помисли, беше, че бебето е плод на взаимната любов с Еди, смесица, от която се е породило бебето. Сякаш тяхната любов беше станала нещо отделно от самите тях, нейно доказателство, съществуващо самостоятелно.

Ала през миналата седмица, когато се убеждаваше все повече, че Еди не е искал бебето, не я е обичал, както тя си е мислила, започна да се съмнява дали и тя изобщо желае това бебе.

Седеше до прозореца в автобуса, нехаеща, дори неосъзнаваща, че лицето й е обляно в сълзи.

Тя всъщност искаше детето. То беше от Еди, всичко, което й оставаше от Еди. Скръсти ръце на корема си.

Харди бе облегнал лакти на кухненската маса на Франи. Още не беше се прибирал вкъщи. Франи беше позвънила в „Шамрок“ и помолила Лин да извика Харди на телефона, тъкмо когато Харди пиеше първата си бира. Искала да научи от него нещо за другото разследване, но Харди не беше склонен да говори за това по телефона в бара.

Косата на Франи пак блестеше и беше прибрана в огромен кок, което я правеше по-старолика, по-строга. Носеше семпла бяла блуза, черна загръщаща се пола. Лицето й бе още бледо, без грим, но огърлицата от зелени малахитови перли подчертаваше цвета на очите й.

Харди й обясняваше:

— Аз наистина се въздържам да казвам каквото и да било, да подхранвам нечии надежди, преди да се очертае нещо поне малко по-определено.

— А не се ли е очертало нищо досега?

— О, напротив, но все още не е достатъчно определено. Еди не ти ли е споменавал за човек на име Алфонс Пейдж?

— Споменавал е. Той е бил един от малцината останали на работа в „Арми“.

— Защо точно той?

— Не зная. Това притесняваше Еди. Мисля, че този Пейдж е имал някаква връзка с мистър Поук. Трябва да ти кажа, Дизмъс, че обстановката в службата на Еди придоби странен характер преди около шест месеца. Предполагам, че работите на компанията са тръгнали зле, а Поук е проявявал нехайство.

— Но защо Еди е взел това толкова присърце?

Тя въздъхна.

— То беше просто един проект, поне в началото. Беше му неприятно да гледа как се уволняват хора, когато би могло да се избегне. Не му харесваше това, че само един клиент поддържа живота на компанията, нещо такова. Затова се опита да приведе нещата в движение, в действие. Но Поук не искаше да възлага надежди на бъдещето. При това беше лишил Еди от всякаква реална власт.

— Защо Еди не е напуснал компанията, щом е било така?

— Всъщност не зная. Имаше предизвикателство в това, но Еди се готвеше да постъпи в школа наесен и мислеше, че му остават само няколко месеца дотогава, затова има ли смисъл да постъпи на работа при някой друг?

— Значи е мислил, че ще е добре да направи нещо заслужаващо, преди да напусне?

— Нещо подобно, да. — Франи замълча. — Знаеш, че не бяхме единодушни по всички въпроси с него. А по-късно той разбра, че става нещо друго — имам предвид с Поук — и тогава се роди идеята му да спаси всички в „Арми“.

Франи стана и се отдалечи в дъното на кухнята.

— По дяволите! — изруга тя достатъчно силно, за да я чуе Харди. Отвори хладилника и после веднага го затвори.

Харди я последва.

— Знаеш ли? — каза той. — Той наистина ли е отишъл да се види с Крус?

— Ъхъ. По-късно възникна намерението отново да се срещне с него…

Млъкна и се извърна към Харди, широко отворила очи.

— Господи, мисля, че това беше през онази вечер. Как не си го спомних досега?

— В понеделник, вечерта, когато бе убит?

Тя се облегна на тезгяха.

— О, не. Това не е възможно. Той не беше… — Франи се разтрепери, бялата тъкан на блузката й играеше на раменете и гърдите й.

— Какво не е бил?

— Той не излезе от къщи заради това. Сигурна съм. Каза, че иска да си помисли за… за бебето и че скоро ще се върне.

— Може да си е спомнил за срещата с Крус, след като е излязъл.

Франи не отговори.

— Но нали са се срещали преди? Сигурна ли си в това?

Тя кимна разсеяно.

— Франи, това е важно.

Тя се върна до масата и седна.

— Поне веднъж, седмица преди това, доколкото си спомням, Еди ходи у дома му.

Безполезно би било да сподели с Франи съмненията си, че Еди може да е шантажирал Крус. Но като пътуваше към къщи с колата, тези съмнения започнаха да придобиват все по-ясен смисъл. Щом се е готвел да постъпва в школа през есента, с какви средства е щял да живее по време на обучението си? И при това с очакваното бебе затрудненията му ще бъдат още по-големи. Франи няма да има възможност да работи в продължение поне на няколко месеца. Допълнителни средства ще му бъдат добре дошли.

Може би Еди само си е помислил това през оная вечер. Но е имал насрочена среща и това му е хрумнало в момента. И то е довело до неочаквани неприятни последици.

То бе напълно допустимо, при условие че Еди има подходящата нагласа да опита този ход, обаче всички индикации все още сочеха, че той не е бил такъв човек.

Но като зави от Гири по своята улица, Харди си спомни съвета на Ейб и повтори няколко пъти високо името Алфонс Пейдж.

Вмъкна се в тъмния си дом. Съобщението на Франи беше записано на машината. Записано бе и обаждане на Джейн… „Просто да ти чуя гласа.“

Отиде до бюрото си и извади от джоба лентата от №911. Гласът беше на образован мъж, звучеше носово поради усилие да се прикрие истинския тембър или от лошото качество на записа. Той казваше: „Има тяло на мъртвец на паркинга на Издателската компания «Крус». Благодаря“.

Съвсем хладно изречено, дори прекалено. Думата „Благодаря“ леко дращеше ухото. Харди прослуша клипа пет пъти с надеждата да запомни нещо от особеностите на гласа. Той не звучеше женствено. Нямаше и акцент.

Беше рано — преди девет и тридесет — от един дълъг и непродуктивен ден. Утре ще трябва да се срещне с Крус, ако се наложи, дори ще го отвлече, за да достигне до основната причина за неговите лъжи. Искаше му се да провери и състоянието на Стивън — как се оправя момчето от травмите. А дотогава Глицки може да успее да прибере Алфонс.

Харди беше крайно отегчен от всичко. Единственото, което искаше, беше смъртта на Еди да бъде обявена за убийство и смяташе, че Глицки вече разполага с достатъчно доказателства в подкрепа на това. Но всъщност нямаше нито едно ново доказателство, пряко свързано с Еди. Имаше само предполагаеми мотиви и случайни странности, като например телефонното обаждане чак от средата на града.

Вдигна телефонната слушалка, набра един номер и изслуша три сигнала. Когато Джейн отговори, той каза, че трябва да я види.