Мъртвият ирландец

35.

Входната врата беше заключена.

Отец Джим се готвеше да извика отново Стивън, но после съобрази, че ще е по-добре да не привлича повече внимание към себе си. Огледа в двете посоки улицата. Беше ленив вторничен ден, притихнал преди времето за обяд. Не се виждаше никой до следващата пряка. А Кавано знаеше, че Стивън не може да стане — какъв смисъл има тогава да го вика?

Опита отново вратата. Не, заключена е. Навярно и с втора ключалка, ако познаваше добре Ерин.

Мина повторно край „Хонда“-та, продължи покрай къщата откъм автомобилната алея. Всички прозорци бяха затворени. Отиде в задния двор, изкачи се на верандата и опита плъзгащите се стъклени врати. Те също бяха заключени и залостени на пода с парче от дървената дръжка на метла, за да е по-сигурно, че няма да се отворят.

Кавано погледна часовника си и се изпоти. Беше изминало твърде много време. Той трябва да влезе вътре и то не трябва да прилича на нахълтване с взлом.

Слезе от верандата, мина зад ъгъла на къщата и пак откъм фасадата — покрай срещуположната страна — където имаше тясна ивица трева и ограда.

Беше толкова живо и непосредствено, че не можеше да бъде сън, но къде беше отец Джим в такъв случай? Стивън бе сигурен, че го е чул да го вика от входната врата. Беше дори му отговорил, че не може да се движи, че отецът просто трябва сам да си влезе.

Но наистина ли го беше чул? Защото отецът не дойде.

Клепачите на Стивън бяха натежали и той наистина не можеше да си спомни дали е задрямал, или не, преди да иззвъни входният звънец. Знаеше, че е взел нова доза хапчета, преди да излезе мама. Стъпалото не го болеше, по което той заключи, че хапчетата вече действат.

Затвори очи. Може да се повтори същото, което му се беше случило онази нощ, когато му се стори, че Еди е тук, в неговата стая. То му бе изглеждало така истинско, че едва на следващата сутрин разбра, че такова нещо не би могло да се случи. Окей, сега звънецът му се стори истински, а също и гласът на отец Джим… Но и това се беше случило веднага след вземането на хапчетата.

Освен това то беше безсмислено. Мама току-що бе излязла да се срещне с отец Джим. Какво би могъл да търси той тук?

Стивън беше обзет от тези мисли, когато видя нечии пръсти да шарят по перваза на прозореца, отворен с около четири инча, за да влиза малко чист въздух. Ръката избута рамката нагоре, след което се изпъна — повдигна рамката може би с още един фут.

Чу отново името си, този път изречено тихо.

— Стивън?

Глицки чу сигнала, с който го викаха да се обади, когато бе поел на път за уговорената среща в Проджектс. Щеше да се срещне там с един доверен доносник на полицията, на име Куиксанд Бартелме, с когото Дик Уилис би мечтал да се познава. Но Глицки не работеше за Агенцията за борба с наркотрафика и за него Куиксанд беше много ценен съюзник в Проджектс, за да се безпокои как ще си печели парите. Куиксанд щеше да действа докрай в безопасност, щом Глицки има интерес от дейността му. Куиксанд беше дребен престъпник и беше благодарен за прикритието, което му осигуряваше благосклонността на Глицки, познаваше се и с много хора. Уилис несъмнено имаше няколко убийци сред своите осведомители и това навярно го смущаваше почти толкова, колкото Куиксанд смущаваше Ейб с контрабандната си дейност с наркотици.

Но този ден Куиксанд не се появи. Случваше се. Тези хора бяха по-различни от другите, с които уговаряш срещи чрез секретарките им и след срещата те очаква разкошен обяд. Понякога — о, постоянно — улицата си има свой собствен ритъм и ти трябва да си в крак с него.

Така че Ейб слушаше с половин ухо острия звук на призивния сигнал на радиостанцията си, все още ядосан на себе си и на Харди, и пращаше по дяволите Куиксанд и горещината, когато чу, че е извършено самоубийство край „Сейнт Елизабет“. Това решаваше въпроса с какво ще се занимава през останалата част от сутринта.

Една от полицейските коли потегляше, когато той навлезе в автомобилната алея, водеща към свещеническия дом и черквата. Видя колата на Харди, спряна до гаража, веднага щом отмина дома. Харди е настойчив — беше го убедил в това. Ейб паркира колата си на изтъняващата ивица сянка край стената на гаража. Като заобиколи постройката, той съгледа двама свещеници, но сред тях не беше Кавано. Единият се бе облегнал на работната пейка в гаража и мълчеше. Другият стоеше до носилката, покрита с чаршаф, под който се предполагаше, че е трупът.

— Хай, момчета — поздрави Ейб. Джомети и Грифин бяха приели сигнала, съобрази той и се сети, че това не е случайно съвпадение. — Радвам се да ви видя тук.

Те тъкмо освобождаваха втората полицейска кола. Останалата част от екипа на Криминалния отдел беше пристигнала и нямаше нужда да задържат повече патрулните полицаи на този етап. Ейб пристъпи в сравнително по-хладната сянка на гаража и повдигна чаршафа. Откри с изненада, че това е Роуз, икономката.

— Отегчен ли си, Ейб? — попита Джомети предизвикателно, като го доближи.

— Да, да, непоносимо е. — А после обясни: — Бях тук миналата седмица по една работа. Правилно ли съм постъпил, като съм дошъл сега?

Джомети повдигна рамене.

— Не се впрягай толкова. Тук няма мистерии.

— Така ли смяташ?

— Заклевам се.

— Довлякъл си на буксир Харди тук с теб, а?

Грифин чу това, когато ги приближи.

— Беше тук и си отиде.

— Колата му е още тук.

Джомети се усмихна.

— Сигурно е вътре в нея — каза той, — разпитва някой заподозрян.

Грифин добави:

— Той смята и този случай за убийство. Аз обаче съм склонен да смятам, че това е предумишлено убийство, дело на гангстери. — Каза го иронично, но със сериозно изражение на лицето.

Ейб се върна до носилката. Тя беше вече качена в медицинската кола. Повдигна отново чаршафа.

— Някакви следи от борба?

Джомети се присъедини към него.

— Жената е пуснала мотора на колата и е заспала, но както можеш да се убедиш, ние се натъкваме на съвсем обичаен случай — каза той.

Фотографът беше вече свършил работата си, а този, който се занимаваше с отпечатъците, още беше коленичил на предната седалка на колата, където бе намерена Роуз и действаше с четката.

Джомети поклати глава и отбеляза:

— Това е губене на време. Нищо не открихме досега.

Грифин продължи да иронизира:

— Нищо? Как можа да забравиш? Нали тя седеше на мястото за пътника?

Глицки рече:

— Какво?

Джомети изсумтя:

— Приятелят ти Харди забеляза, че тя седи на мястото за пътника.

— Каза ни още да проверим дали няма отпечатъци по ключовете. И още, че няма да открием такива — рече Грифин.

— Много полезен човек — допълни Джомети. — Ние сигурно щяхме да забравим, нали, Карл?

— Да, сигурно.

Глицки недоумяваше къде се е дянал Харди и замислен над това, че наистина е малко необикновено човек, решил да се самоубива по този начин, да седи на мястото на пътника сам в колата, напусна сянката и се озова на слънце. Обърна се назад и попита Джомети и Грифин дали ще имат нещо против, ако провери къщата. След което пое по асфалта.

Харди не можеше да повярва, че е забравил револвера си. Колата на Ерин се намираше по-близо и той бе предпочел да тръгнат с нея. А щеше да му отнеме само минута време да потегли със своята кола, където в жабката се намираше револверът калибър 38. Дори би имал време да уговори един от полицаите да дойде с тях. Но не беше помислил както за едното, така и за другото, беше много притеснен и искаше да побърза, защото и една минута можеше да е фатална.

Но и в този случай пак можеше да пристигнат много късно.

Ерин го бе попитала какво означава всичко това, когато потегляха от бордюра пред свещеническия дом.

— Кой е най-краткият път до дома ти? — И се опита да си представи как ще постъпи и какво ще каже на Ерин, ако пристигнат късно.

А може би извърши и непоправима грешка. Трябваше да се обадят по телефона от свещеническия дом, за да разберат дали Стивън е още сам и в безопасност. Но знаеше, че не е допуснал грешка.

Ръката му не се отделяше от клаксона на всичките кръстовища и той почти не намаляваше скоростта.