На крачка от гроба

Глава 9

Умът ми май не успяваше да догони събитията.

— Нали Серджо ни каза, че той е в Чикаго. Той би трябвало да е в Чикаго!

Боунс измърмори мръсна ругатня и завъртайки ни, застана с гръб към вратата.

— Мислиш ли, че Серджо ни е излъгал? — попитах. Той тръсна глава, все едно искаше да подреди мислите си.

— Не го изпускай от поглед, сладурче. Черна коса. Мустаци, козя брадичка, тъмна кожа, висок. Носи бяла риза, виждаш ли го?

Облегнах глава на рамото на Боунс и огледах лицата, докато не зърнах търсеното.

— Видях го.

— Серджо не ни е излъгал — отговори на въпроса ми мрачно Боунс. — Присъствието на Хенеси тук означава, че някак е разбрал за изчезването на Серджо и е дошъл да търси отговори. Несъмнено и с право се тревожи за онова, което Серджо може да е издал на убиеца си.

— Е, каквато и да е причината, той е тук. Нека се справим с него.

— Не.

Краткият отговор ме изненада.

— Не? Защо не? Та той направо ни падна в скута!

Изражението му бе ледено, а гласът тих:

— Защото е проклет подъл негодник и не искам да се доближаваш до него. Отиваш си право у дома веднага щом той се разкара от вратата. Сам ще се справя с него.

Главата ми се проясни достатъчно, че да се ядосам.

— Знаеш ли, за някого, който все ми повтаря да му се доверя, определено не отвръщаш със същото. Мислех, че тази вечер имаме работа, затова съм напълно въоръжена и съм готова за действие. И преди теб съм убивала вампири, забрави ли? Съвсем сама, без някой да ме държи за ръчичка. Сега обаче съм преминала обучение и имам подкрепление и ти въпреки това искаш да подвия опашка и да офейкам? Не ме целувай като жена, след като ще се държиш с мен като с дете.

Боунс ме гледаше раздразнено.

— Не става въпрос за това, че те третирам като дете. Мамка му, съвсем ясно е, че не те възприемам като дете! Виж, казах ти вече, Хенеси не е просто вампир, който излиза и си грабва някое момиче, когато стомахът му изкъркори. Той е от друга класа, Котенце. Много мръсен гадняр е.

— Тогава престани да спориш и да го пипнем — казах тихо, но твърдо. — Звучи точно като вампир, когото бих искала да убия.

Боунс замълча за миг, сетне издаде примирителен звук.

— Не ми харесва, изобщо даже, но… добре. Ще го сгащим. Почивката ти свърши. Ако нещо се обърка, каквото и да е, натисни бутона на пейджъра. Сега слушай какво ще направим…

Той набързо начерта плана и аз си избрах място на бара близо до стола, на който Хенеси току-що бе седнал, но така, че да ме вижда. Всъщност все още се чувствах малко замаяна, но не беше нужно Боунс да го знае. Защото, ако разбереше, със сигурност щеше да прекрати всичко. Боже, толкова отдавна ли не бях целувана, че само няколко мляскания успяха да ме извадят от равновесие? Просто за всеки случай обаче си поръчах кока-кола вместо обичайния джин с тоник. Може би поносимостта ми към алкохола не бе толкова голяма, колкото си мислех.

След около пет минути Хенеси се присламчи. Изумявах се на способността си да привличам вампирите. Наоколо несъмнено имаше много други хубави момичета с вени, точно толкова отчетливи и сочни като моите. Веднъж Боунс ми бе казал, че има нещо в кожата ми, което хваща окото, някакъв блясък, който изглежда човешки, но с нотка на малко вампирско в него. Той каза, че било като крайбрежен фар.

— Преди не съм те виждал тук, Червенокоске. Може ли да седна?

Еха, обноски. Вампирите обикновено се тръшваха до мен, съгласна или не. След лекичко кимване от моя страна той се настани на мястото до мен и ме погледна със сини очи.

— Мога ли да ти поръчам питие?

Хм-м-м, две от две за учтивостта. Усмихнах му се, сякаш съжалявам.

— Извинявай, но всъщност не съм сама. Не бих искала да съм нелюбезна.

— О, разбирам. — Той се облегна на стола си, но не направи и опит да си тръгне. — Съпруг навярно?

Мисълта, че съм съпруга на Боунс, едва не ме накара да се задавя със следващата глътка безалкохолно.

— Не. Всъщност първа среща.

Хенеси се усмихна и безобидно разпери ръце.

— Първите срещи. Могат да бъдат невероятни, нали? Или еликсир, или отрова, без средно положение. Кажи ми, ако мога да си позволя гази дързост, при теб как се очертава?

С малко засрамено изражение се приведох леко.

— Ако сега трябва да отговоря, бих казала — отрова. Той е малко… арогантен. Надут е. Много мразя това, а ти?

Усмивката ми бе самата невинност, но вътрешно се засмях на възможността да злословя за мъжа, който при първа възможност щеше да убие седящия срещу мен вампир.

Хенеси кимна в знак на съгласие.

— Това може да бъде доста неприятно. Винаги е добре да говориш по-малко за себе си, не си ли съгласна?

— Напълно съгласна. Как каза, че се казваш? — Трябваше да се справя с положението с такт, с него не можеше да се говори лекомислено. Леле, за някой, когото Боунс бе описал като самия дявол, Хенеси изглеждаше почти… чаровен.

Той се усмихна.

— Наричай ме Хенеси.

— Нямам против, друже. Мина доста време, нали?

Боунс се появи зад гърба ми и се приведе да ме целуне по бузата. Аз се отдръпнах по навик и всичко се получи перфектно. Представата за лоша първа среща. С ъгълчето на окото си зърнах как Хенеси стисна устни.

— Боунс. Каква неочаквана… изненада. Не е възможно тази прекрасна млада дама да е с теб. Прекалено добре възпитана е.

Еха, още една точка.

Боунс хвърли на Хенеси изпълнен със заплаха поглед.

— Седнал си ми на мястото.

— Боунс — скарах му се, сякаш бях смаяна, — не ставай груб. Този приятен господин просто предложи да ми прави компания, докато ти се върнеш.

— Да — с усмивка измърка Хенеси към Боунс. — Не бива да оставяш такова красиво момиче само за дълго, стари друже. Някое чудовище може просто да… я грабне.

— Смешно е, че точно ти го казваш. — В гласа му имаше опасна нотка, която преди не бях долавяла. Каквото и да се бе случило между тях, Боунс наистина не го харесваше. — Чувам, че това е твоята специалност.

Хенеси присви очи. Напрежението между двамата нарасна.

— Е, и къде си чул такова нещо?

Боунс се усмихна студено.

— Ще се изумиш, щом разбереш какво научават хората, ако се разровят достатъчно надълбоко.

Изгледах ги и двамата. Сякаш всеки миг щяха да зарежат словесната престрелка и да се хванат за гърлата.

Логан се приведе над бара и почука по ръба на забравената ми чаша. Явно и той бе доловил зловещото излъчване.

— Не тук, господа. Знаете правилата.

Хенеси погледна към Логан и весело му махна с ръка.

— Да, знам. Досадни правила, ала гостът трябва да се съобразява с правилата на домакина.

— Стига сладки приказки — рязко рече Боунс. — Не ти подхожда. Това е моят стол и тя е моята дама, така че се разкарай.

— Извинявай. — С идеално имитирана ярост се изправих и застанах с лице към Боунс. — Не знам как си свикнал да говориш с другите момичета, но няма да позволя за мен да се говори в трето лице, сякаш ме няма! Не ме притежаваш, това е първата ни среща. А и нямаше да изляза с теб, ако не ме молеше непрестанно. — Сподавих усмивката си, когато Боунс пребледня от възмущение заради думите ми. — Срещата ни приключи. Ще си повикам такси. Междувременно можеш да вървиш по дяволите.

Хенеси се разсмя.

— Чу дамата. Знаеш правилата. Тук се допускат само желани придружители, а тя явно не те желае. Както и дамата каза, върви по дяволите.

Боунс прие думите му с едва прикрит гняв.

— Да се държим като мъже. Защо не излезем отвън и не уредим това, само ти и аз? Отдавна трябваше да го направим.

Очите на Хенеси засияха.

— О, ще го уредим, помни ми думите. Не сега, но скоро. Прекалено дълго време си пъха носа, където не ти е работа.

„Това пък какво значеше?“, запитах се аз. По-късно трябваше да попитам.

— О-ох-х, направо се изпуснах в гащите — подигра го Боунс. — Друг път, на друго място. Нямам търпение.

С тези последни думи той си тръгна.

Преструвайки се на потресена, аз грабнах чантата си и започнах да хвърлям пари на бара.

Хенеси ме спря настоятелно, докосвайки ръката ми.

— Моля те, остани и пийни с мен. Чувствам се виновен за станалото, но съм длъжен да ти кажа, че е за добро. Той е един жесток мъж.

Уж неохотно седнах обратно на стола си.

— Добре, едно питие. Може би и без това съм ти длъжница, задето ме отърва от тази отрепка. Между другото, казвам се Кат. Боунс забрави да ни представи. — Усмихнах се неуверено, за да подсиля ефекта.

Той целуна ръката ми.

— Истинско удоволствие е за мен, Кат.

Хенеси ме придума отново да си поръчам алкохол и така аз отново си викнах джин с тоник. След още три такива питиета го помолих да ме извини, за да посетя дамската тоалетна, и го оставих на бара. Онова замайване все още не ме напускаше. Всичко около мен изглеждаше леко променено, почти размазано. Време беше да се върна към безалкохолното.

Тоалетната се намираше в другия край на клуба и когато излизах от нея, зърнах Боунс на терасата. Бе обърнат с гръб към стъклената стена, която ни разделяше. Исках да му разкажа подробностите, сега, когато ми се бе отворила възможност, затова забързах и си проправих път сред множеството, докато не стигнах вратата, извеждаща на балкона.

Пред него имаше жена. Ръцете й висяха отпуснато край тялото й и Боунс я държеше за раменете. Устата му бе върху шията й, а очите му светеха със зелен вампирски блясък. Застинах като вкаменена и наблюдавах как преглъща. Момичето не се съпротивляваше, беше се облегнало върху него.

Внезапно той вдигна очи и ме погледна. Невъзможно бе да отвърна поглед и затова продължих да го гледам как се храни. След няколко минути той отлепи устни от шията й. Изненадващо, но те бяха съвсем леко червени. Явно се хранеше изискано. Погледът му все още задържаше моя, когато Боунс поряза палеца си с кучешкия си зъб и го притисна към врата на момичето. Двете дупчици се затвориха на мига и после изчезнаха.

— Хайде, върви си — нареди й той.

Тя се подчини с летаргична усмивка и мина точно покрай мен, без да мигне дори.

— Майка ти не ти ли е казвала, че не е прилично да зяпаш как другите се хранят?

Нехайният му тон ме извади от вцепенението.

— Това момиче… тя добре ли е? — Жената със сигурност не изглеждаше смъртоносно обезкървена, но пък аз не бях специалист.

— Разбира се. Тя е свикнала. Затова повечето от тях са тук, казах ти. Те са ходещи ястия.

Боунс се приближи, ала аз отстъпих. Той забеляза това и се намръщи.

— Какво има? Виж, момичето е добре. Не е, като да не си знаела, че съм вампир. Да не си мислеше, че никога не се храня?

Мисълта бе така отблъскваща, че никога не й бях отделяла внимание. Фактът, че станах свидетел на сцената, бе леденият душ, от който имах нужда.

— Дойдох да ти кажа, че тръгваме. Вероятно след около двайсетина минути. — Механично разтрих главата си. Отново ми се виеше свят.

— Добре ли си?

Абсурдността на въпроса ме накара да се изсмея с глас.

— Не, не съм добре. Всъщност съм съвсем далече от добре. Преди малко те целувах, а сега те видях да пиеш от шията на някакво момиче. Добави главоболие и ще разбереш, че никак не съм добре.

Боунс се приближи и аз отново отстъпих.

— Не ме докосвай.

Той промърмори някаква ругатня, стисна юмруци, но не се приближи повече.

— Добре. Ще говорим затова по-късно. Върви, преди той да се обезпокои.

— Няма да говорим за това по-късно — заявих студено, докато вървях към вратата. — Всъщност никога повече не желая да говоря за това.

Все още не бях на себе си, когато се настаних на мястото си до Хенеси, но залепих усмивка на лицето си и бързо си поръчах още един джин с тоник. По дяволите кока-колата, пълен напред!

Хенеси се протегна и хвана ръката ми.

— Какво има, Кат? Изглеждаш разстроена.

Замислих се дали да не го излъжа, ала после се отказах. Можеше да ме е зърнал да говоря с Боунс, въпреки че едва ли бе имал възможност да ни чуе в тази шумотевица, но не исках да събуждам подозренията му.

— О, нищо ми няма, наистина. Просто се натъкнах на Боунс на връщане от тоалетната и той ми каза някои не много кавалерски неща. Явно просто съм се разстроила, това е.

Хенеси отдръпна ръката си и се изправи със съвсем любезна усмивка на лицето.

— Би ли ме извинила? Внезапно почувствах нужда да подновя едно познанство.

— Моля те, недей — изтърсих, защото не исках да започне бой, не още.

— Ще се забавя само няколко минутки, мила моя. Просто ще му дам да разбере, че грубостта му не се оценява. — Той ме остави, докато устните ми оформяха думите на следващото възражение. Раздразнена, глътнах остатъка от питието си и тъкмо щях да си поръчам ново, когато Ралфи и Мартин боязливо се присламчиха към мен.

— Привет! Помниш ли ни?

Усмивките им бяха така непринудени, че и аз неохотно се усмихнах.

— Здравейте, момчета.

Отново застанаха от двете ми страни.

— Това ли е този, с когото имаш среща? — попита Ралфи с ококорени очи.

— Не. Да. Е, вече е. Първата ми среща не се получи, затова този тип ми прави компания. — Замазвах подробностите, които впоследствие можеха по някакъв начин да им навредят. — Той само отиде за малко да се прави на мъжкар, вероятно ще се позабави десетина минути. Когато се върне, вие изчезвате, ясно?

— Определено — припяха те в един глас.

Със срамежлива усмивка Мартин ми подаде питие.

— Джин с тоник, същото, което си поръча и преди. След теб аз също го опитах. Готин е!

Момчешкото удоволствие, изписано по лицето му, бе заразително и усмивката ми стана още по-широка.

— Ето — важно заяви той. — Току-що го направиха. Аз ще изчакам барманът да ми направи нов.

— О, благодаря ти.

След като вдигнах чашата за наздраве, аз жадно отпих. Беше малко по-горчив от предишните ми питиета. Навярно бе забъркан от не така опитен барман като Логан.

— Вкусно е. — Прикривайки гримасата си, отпих отново, за да не ги обидя.

Те тревожно се вторачиха в мен, а после се спогледаха.

— Искаш ли да видиш колата ми? — попита Ралфи с напрегнато ококорени очи. — Ново порше, страшна работа. Много е готина.

— Да — припя и Мартин. — Трябва да я видиш, супер е!

Ралфи извади ключове от джоба на панталоните си — на тях се виждаше логото на порше.

— Ще ти дам да я покараш.

Еуфорията им от колата ме натъжи. Кога се бях радвала така на автомобил? Но пък и аз никога не бях притежавала порше. Готино бе да имаш пари.

Твърдо поклатих глава и оставих чашата на бара. Отново ми се зави свят. Определено бе време да се върна към безалкохолното.

— Съжалявам, момчета. Не мога да зарежа приятеля си. Няма да е възпитано. — Изглежда, не можех да вържа по-дълго изречение. Исках да приключа със задачата си, за да се прибера у дома и да се наспя. В момента да си легна, за да се наспя, ми се струваше ужасно примамливо.

Ралфи ме дръпна за ръцете, а Мартин бутна раменете ми. Замигах объркано насреща им и седнах по-изправена. Или поне се опитах.

— Ей. Не ставайте нахални. Съжалявам, но вече казах не.

— Хайде де — настоя Ралфи, все още дърпайки ръцете ми. — Само за секунда! Побързай, преди той да се е върнал!

— Не!

Сега вече бях бясна. Всички се опитваха да ме принудят да правя неща, които не исках да правя. Които не биваше да правя, без значение колко добре ме караха да се чувствам…

Бутнах Ралфи достатъчно силно, че да залитне назад.

— Трябва да си вървите.

Те отново се спогледаха изненадани. Явно момичетата много харесваха поршето. Направо бяха поразени, че им отказвах.

— Вървете си — влагайки повече заплаха в гласа си, се извъртях на стола, за да им обърна гръб. — Барман — викнах уморено и Логан се появи пред мен. — Имаш ли парацетамол?

С Хенеси си тръгнахме петнайсетина минути по-късно. Когато той най-сетне се върна, вече се чувствах скапана. Исках само да се наспя, а не можех, докато не го убиехме. Предложих му да излезем и да отидем в друг клуб под предлог, че не искам отново да се натъкна на Боунс. Той прие, без да се колебае, и скоро излязохме от тясната уличка на паркинга в луксозния му мерцедес. Да не би да беше вампирска запазена марка да караш мерцедес?

Главата ми се маеше и едва следях сладките му приказки, докато шофираше. Някаква частица от съзнанието ми се чудеше какъв е проблемът, но ми беше страшно трудно да се съсредоточа. Очите ми се затвориха за миг, преди да ги ококоря отново. Какво ми ставаше?

— Прекалено много ли пи, Кат?

Веднъж поне не се преструвах, когато отвърнах задавено:

— Т-ти не разбираш… — Говореното стана трудно и първите пристъпи на уплаха ме застигнаха. Нещо ужасно се беше объркало. — Аз но-с-с… нося на пиене.

Хенеси се усмихна.

— Не съм съгласен. Най-добре да отидем в дома ми, където можеш да си полегнеш и да си починеш. Изглеждаш прекалено неразположена, за да ходиш в друг клуб.

— Не… не-е-е-е… — Смътно се досещах, че това ще бъде лошо, но ми беше трудно да си спомня защо. Кой въобще беше този мъж в колата? Как попаднах тук? Съзнанието ми се отнесе.

— По-скоро да. Ще се почувстваш по-добре.

Игнорираше ме, той ме игнорираше! Щеше да ме закара в дома си и щеше да се случи нещо ужасно. Колко ужасно? Къде се намирах? Трябваше да го накарам да спре, да отбие. Тогава… щях да избягам. Да. Да избягам. И да се наспя.

— Трябва да спреш — запелтечих, ужасена от тъмнината, обгръщаща зрението ми. Някакво тъпо пищене зазвуча в ушите ми.

— Не, Кат. Ще спрем у дома.

Той продължи да шофира. Вече почти бяхме излезли от черния път и скоро щяхме да се качим на магистралата.

— Ще повърна — предупредих го и заплахата не бе напразна. Стомахът ми опасно се обръщаше. Наклоних се към него, запушила с ръка уста.

Колата спря с писък толкова бързо, че въздушните възглавници трябваше да се отворят.

— Не в колата! — сопна се той, пресегна се през мен и ми отвори вратата.

На мига се втурнах навън и повърнах. Част от повърнатото изцапа роклята ми и не спрях, докато не усетих, че стомахът ми е изхвърлил съдържанието си. Дочух как над мен Хенеси издаде отвратен звук.

— Омаза се цялата! Сега не мога да те пусна обратно в колата. Ще съсипеш тапицерията!

Това ме зарадва, макар и само малко, защото не можех да си спомня къде се намирах и защо не исках да се кача отново в колата.

И внезапно вече се движех, болеше ме. Той ме беше сграбчил за косата и ме влачеше далеч от пътя сред дърветата, докато аз се опитвах да се отскубна. Това не беше добре, никак не беше добре. Чувствах краката си като воденични камъни. Прекалено тежки, за да ги помръдна. Положението с ръцете ми не беше много по-различно, ала въпреки това безрезултатно посягах към него без никаква сила. Най-сетне той спря и се пресегна зад врата ми, за да отвърже роклята. Дрехата се свлече на талията ми, оставяйки единствено сутиенът без презрамки да покрива гърдите ми.

— Красиво — въздъхна той и разкопча сутиена, за да оголи гърдите ми.

— Недей.

Опитах да се отдръпна, ала краката не ме слушаха. Хенеси коленичи над мен, внимателно, за да не се изцапа, и отмести косата ми назад. Лицето му се преобрази — очите му светнаха и кучешките му зъби се показаха. С една ръка грубо стисна гърдата ми, а с другата ме хвана отзад за тила. Сълзите бавно се стичаха по лицето ми, докато стоях, хваната в капан, неспособна да се движа или да мисля. Имаше нещо, което можеше да ми помогне, нещо… само да можех да си спомня какво.

Остра болка прониза шията ми и ме накара да изохкам. О, Боже, той ме ухапа! Пиеше от мен! Останала без сили, заритах с крака и часовникът ми се заплете в косата му, докато се опитвах да го избутам от себе си. Някакъв блед спомен проблесна и бързо започна да изчезва от съзнанието ми с всяко следващо силно всмукване на устата му. Имаше нещо с часовника ми…

Причерня ми, ала преди мракът да се спусне над мен, аз натиснах копчето.