На крачка от гроба

Глава 6

Най-сетне дойде петък. Пет дни подред експериментирах с грима и различни прически, за да превърна себе си в по-апетитна примамка. Несесерът от салона „Хот Хеър“ бе пълен с козметика, телове, лак за коса, фиби и шноли, лак за нокти и с всякакви подобни неща. Освен това Боунс ми донесе маша за коса и ролки. След като се нагласях като кукличка, се биех с него в пълно курвенско снаряжение, тренирайки да се сражавам в къса рокля.

Сега Боунс ме очакваше при изхода на пещерата, това бе истинска рядкост. Изглежда, вече бе облечен за вечерта. Черна риза с дълъг ръкав, черни панталони, черни ботуши. Със светлата си коса и бледа кожа той изглеждаше като архангел, овъргалян във въглища.

— Сега, наясно си с всички подробности, нали? Няма да ме виждаш, но аз ще те наблюдавам. Когато тръгнеш с него, ще ви последвам. Навън, където и да е, няма да бъде проблем, но не му позволявай, повтарям — не му позволявай да те вкара в някоя сграда или къща. Ако се опита да те принуди да влезеш, какво ще направиш?

— За Бога, Боунс, хиляди пъти сме го обсъждали.

— Какво ще направиш? — не се отказваше той.

— Ще натисна бутона на часовника, мистър Бонд, Джеймс Бонд. Ти ще дотичаш. Вечеря за двама.

Той се усмихна и стисна рамото ми.

— Котенце, останала си с погрешно впечатление. Ако копнеех за врата ти, нямаше изобщо да искам да го споделям с друг.

Въпреки че никога нямаше да си го призная, да имам осигурена защита, ме караше да се чувствам по-добре. Часовникът бе снабден с миниатюрен пейджър, който щеше да изпрати сигнал на Боунс, че задникът ми е в опасност.

— Поне ще ми кажеш ли кого преследвам? Или ще разбера после, след като забия кола в погрешния тип? Много си потаен, когато стане дума за самоличността му. Опасяваш се, че ще те издам?

Усмивката се изпари от лицето му и се замени от напълно сериозно изражение.

— По-добре ще е за теб да не знаеш това предварително, сладурче. Така няма опасност да издрънкаш нещо по невнимание. Щом не се говори за нещо, няма как да се разчуе, нали?

Той ме последва в преграденото място, където държеше курвенските ми дрехи и аксесоари. Невероятно бе колко много помещения имаше в пещерата. Доколкото можех да преценя, тя бе дълга около километър. Влязох в импровизираната съблекалня и дръпнах паравана с многозначителен поглед. В никакъв случай нямаше да се преобличам пред него. Параванът обаче не прекъсна разговора ни, затова му отговорих, докато се събличах:

— Изненадва ме колко силно се тревожиш да не се издъня. Може и да не си ме чул, когато все ти казвах, но аз нямам приятели. Единственият човек, с когото говоря, е майка ми, а тя не знае абсолютно нищо за уговорката ни.

Още щом изрекох думите, в гърдите ми се надигна усещане за празнота. Вярно беше, дори прекалено вярно. Колкото и извратено да бе, Боунс бе най-близкото нещо до приятел, което някога бях имала. Може и да ме използваше, но поне бе откровен в това отношение. Не беше лъжлив и подъл като Дани.

— Добре, сладурче. Името му е Серджо, макар че може да ти се представи и с друго име. Висок е около метър и осемдесет и пет, има черна коса, сиви очи, с типичния за вампирската кожа тен. Майчиният му език е италианският, но знае перфектно още три езика, говори английски с акцент. Не е много мускулест. Всъщност може и да ти се стори отпуснат, но не се оставяй това да те заблуди. На почти триста години е и е по-силен, отколкото можеш да си представиш. Освен това е садист, харесва ги млади, много млади. Кажи му, че си непълнолетна и че си се промъкнала с фалшива лична карта, това само ще го възбуди още повече. Освен това не трябва веднага да го убиваш, защото преди това искам да измъкна малко информация от него. Това е. О, и той струва петдесет хиляди долара.

Петдесет хиляди долара! Думите отекнаха в главата ми. А аз си мислех, че ще трябва да се карам с Боунс за джобни пари! Думите продължаваха да звучат в главата ми, когато осъзнах важната подробност, която никога преди не бе споменавал.

— Пари. Значи затова убиваш вампири. Ти си наемен убиец!

Бях така изумена от тази новина, че отворих паравана, въпреки че бях само по сутиен и бикини.

Той бавно ме огледа от главата до петите, преди да срещне погледа ми.

— Да, така е. С това се занимавам. Но не се безпокой. Можеш да ме наричаш и ловец на глави. Понякога клиентите ми ги искат живи.

— Еха! А аз си мислех, че преследваме само такива, които са те настъпили по мазола.

— И бе готова да убиеш някого само защото ме е погледнал накриво? Брей, не си поплюваш. Ами ако убивах за пари някой, който е добър и сладък, и който и на мравката път прави? Пак ли щеше да си съгласна?

Отново дръпнах паравана и от устните ми излетяха думите на майка ми:

— Никой от вас не е добър и сладък. Всички сте убийци. Затова и няма значение за мен. Посочи ми някой вампир и аз ще му видя сметката, защото все някога той е направил нещо, с което да си го е заслужил.

Отвъд паравана бе така тихо, че се запитах дали Боунс не е излязъл. Когато надникнах, открих, че той все още стои на мястото, на което бе стоял и преди. Някаква емоция се мярна на лицето му, преди то отново да стане безизразно.

Внезапно се почувствах неудобно и се скрих обратно, за да навлека разкриващата всичко дрешка.

— Не всички вампири са като онези, убили момичетата, за които ти разказа Уинстън. Просто имаш лошия късмет по това време да живееш в Охайо. Случват се неща, за които не знаеш.

— Между другото Уинстън не беше прав — самодоволно казах аз. — На следващия ден проверих имената на онези момичета и никое от тях не се оказа мъртво. Дори не са изчезнали… Едно от тях, Сузи Клингър, живее в съседния на моя град, ала родителите й казаха, че се е преместила, за да учи за актриса. Не знам защо му е на Уинстън да си измисля всичко това, но и как бих могла да разбера мотивите на някакъв си призрак.

— По дяволите! — почти изкрещя Боунс. — С кого друг си говорила, освен с родителите на Сузи Клингър? С полицията? С другите семейства?

Не знаех защо се ядоса толкова. Все пак се оказваше, че не са се случили множество убийства.

— С никого. Проверих имената им онлайн на компютъра в библиотеката и когато нищо не излезе, прегледах няколко местни вестника. После се обадих на родителите на Сузи Клингър и се представих като продавач по телефона. Това беше.

До известна степен напрежението в него намаля. Поне вече не стискаше юмруци.

— Повече не прави нищо, което не съм ти казал — рече с много спокоен тон.

— А ти какво очакваше? Да забравя над дузина мъртви момичета, убити от вампири, само защото ти така си ми казал? Виждаш ли, точно за това говоря! Един човек никога няма да се държи така. Само вампир може да бъде толкова студен.

Боунс скръсти ръце.

— Вампирите съществуват от хилядолетия и въпреки че измежду нас има злодеи, повечето просто си пийват по някоя и друга глътка, но жертвите им остават живи. Пък и твоят вид също е оставил злия си отпечатък върху света. Хитлер не е бил вампир, нали? Точно така. И хората могат да бъдат толкова гадни, колкото сме ние, не го забравяй.

— О, хайде де, Боунс! — Вече облечена, дръпнах паравана и започнах да навивам ролки в косата си. — Стига глупости. Да не би да искаш да ми кажеш, че никога не си убивал невинен? Че никога не си изпивал живота от някого, когато си бил гладен? Че никога не си насилвал жена, когато е казала „Не!“? По дяволите, единствената причина, поради която не уби мен в нощта, когато се срещнахме, беше, че видя очите ми да светят, така че разправяй тези глупости на някой, дето се връзва!

Ръката му се стрелна, аз се стегнах, ала той просто хвана една падаща ролка. Без да мига, той я нави обратно в косата ми.

— Помисли, че ще те ударя ли? Наистина не знаеш толкова много, колкото твърдиш. Като изключим тренировъчните ни боеве, аз никога не бих ти посегнал. Колкото до нощта, в която се срещнахме, ти се опитваше да ме убиеш. Мислех, че някой те е изпратил, затова ти посегнах и те заплаших, но нямаше да те убия. Не, щях да пия от шията ти и да контролирам съзнанието ти, докато не ми кажеше кой те праща. Тогава щях да те върна обратно на кретена със счупени крайници като предупреждение, но повярвай ми — никога не бихте насилил. Съжалявам, Котенце. Всяка жена, с която съм бил, ме е желаела. Дали съм убивал невинни през живота си? Да, убивал съм. Когато си живял толкова дълго, колкото съм живял аз, допускаш грешки. Опитваш се да се поучиш от тях. А и не бива толкова прибързано да ме съдиш. Без съмнение и ти си убивала невинни.

— Единствените, които съм убивала, са били вампири, които първи са опитали да ме погубят — казах, смутена от близостта му.

— О? — каза с тих глас. — Не бъди толкова сигурна. Момчетата, които си убила, изчака ли ги първо да се опитат да те ухапят? Или просто предположи, че само защото са вампири, ще го направят и възнамеряват да те убият? Пренебрегна ли съвсем реалната вероятност да са искали да са с теб, понеже са си мислели, че едно красиво момиче много иска да ги изчука? Кажи ми, колко от тях уби, преди дори да са ти показали кучешките си зъби?

Ченето ми увисна въпреки моменталното несъгласие, отекнало в съзнанието ми. Не. Не. Те всички се опитваха да ме убият. Опитваха се. Нали…?

— Дали са показали зъбите си, или не, не променя факта, че вампирите са зли, а на мен това ми е достатъчно.

— Проклета инатлива като магаре жена — измърмори той. — Тогава, щом всички вампири са изчадията, за които ги обявяваш, защо насилствено не разтварям краката ти, за да те накарам да поемеш малко от моето зло в себе си?

Беше прекалено силен за мен, не можех да го спра, ако решеше да го направи. Огледах се за коловете си, но те бяха прекалено далеч на пода.

Боунс забеляза, че ги гледам, и ехидната усмивка изчезна от лицето му.

— Не е нужно да се притесняваш за това. Казах ти, не се натрапвам на никого. Сега побързай. Имаш да убиваш още един кръвожаден злодей.

Изчезна сред въздушен повей, оставяйки ме трепереща. Супер, обидих подкреплението си. Умно. Много умно.

Шофирахме поотделно, за да не ни виждат заедно. Всъщност аз изобщо не го видях след малката ни кавга пред тоалетната масичка. Той ми беше оставил бележка, в която пишеше, че ще ме наблюдава и че трябва да следвам плана. На път за клуба се почувствах необяснимо разстроена от случилото се. В края на краищата онова, което казах, бе истина, нали? Добре де, може би не всеки убит от мен вампир бе посягал към гърлото ми, истина е. Всъщност някои от тях бяха прекалено съсредоточени върху бюста ми. Но те щяха да се опитат да ме убият, нали? Боунс може и да се държеше различно, но всички вампири бяха лоши.

Нали така?

Музиката ме приветства със силния си басов ритъм. Еднакви вибрации, различна бе само песента. Според Боунс Серджо щеше да се появи след около час. Седнах на бара, уверявайки се, че имам пряка видимост към входа, и си поръчах джин с тоник. С изключение на онзи литър домашно приготвения, алкохолът изглежда ме успокояваше, вместо да ме напива. Боунс твърдеше, че това се дължи на произхода ми. Той явно знаеше, защото обръщаше бутилки с уиски на екс, без дори да трепне. Предимството бе, че можех да се преструвам на безпомощна, когато създавах впечатление, че съм пияна.

Бе минало известно време от последния изпит от мен джин с тоник, затова накарах вежливия барман да напълни отново чашата ми. Още с влизането ми очите му започнаха да разсъбличат и малкото дрехи, които носех. Добре, че Боунс знаеше какво да подбере, когато ставаше дума да заприличам на примамка. Предстоеше да узнаем дали ще проработи и при чудовищата.

Докато часът се влачеше, стана очевидно, че барманът не е единственият, възхитен от външния ми вид. След като бях отказала многобройни покани за танц и питиета, вече бях преминала от състоянието на поласкана дама към това на раздразнена. Мили Боже, явно изглеждах лесна. Не по-малко от тринайсетима се бяха пробвали с мен.

Вампирът мина през вратата незабележимо, както само неживите умееха. Съдейки по ръста и черната му коса, това трябваше да е Серджо. Въпреки че не бе мускулест или прекалено хубав, грацията и самоувереното му излъчване накара доста жени да го проследят с поглед, докато той си проправяше път сред множеството.

Аз нехайно отпих от питието си и протегнах крака, кръстосвайки ги и потривайки ги един в друг. Барът, на който седях, бе разположен на подиум и се намираше точно срещу входа, така че той добре успя да ме огледа над главите на останалите посетители. С крайчеца на окото си зърнах как спря, загледа ме и промени посоката си на движение. Насочи се право към мен.

Мястото до мен бе заето от по-възрастен мъж, немигащо вторачен в роклята ми, но вампирът така и не се поколеба. С махване на ръката Серджо отпрати човека от стола му.

— Върви си — нареди му той.

Мъжът се разкара с изцъклен поглед. Контрол над съзнанието. Боунс ме беше предупредил за това.

— Благодаря — рекох. — Ако лигите му бяха продължили да текат, на бармана щеше да му се наложи да мие пода.

— Че кой може да го вини? — Мекият акцент погали слуха ми. — И аз не мога да сваля очи от теб.

Усмихнах се и отпих голяма глътка от питието си, позволявайки на течността да се задържи в устата ми, преди да преглътна. Той не пропусна нито един жест.

— Май питието ми свърши.

Погледнах го очаквателно. Той махна на бармана и аз получих ново питие.

— Как се казваш, млада красавице?

— Кат — отвърнах и този път прокарах език по ръба на чашата, преди отново да отпия голяма глътка.

— Кат. Какво съвпадение. Обичам котенца.

Боунс ме накара да мина през теста с мръснишките разговори, иначе щях да се изчервя на мига. Аз обаче повдигнах вежда, имитирайки жеста на моя партньор.

— И как се казва моят обичащ котенца приятел? — Браво на мен, нито следа от изчервяване.

— Роберто. Кат, не мога да не отбележа, че изглеждаш прекалено млада, за да красиш подобно заведение.

Приведох се напред заговорнически, отваряйки деколтето на роклята си до невероятни дълбини.

— Можеш ли да пазиш тайна? Всъщност не съм на двайсет и една10. На деветнайсет съм. Една приятелка ми услужи с личната си карта, защото си приличаме. Няма да ме издадеш, нали?

Съдейки по изражението му, той бе откровено очарован.

— Разбира се, че ще запазя тайната ти, захарче. Приятелката ти тук ли е тази вечер?

Въпросът звучеше най-нормално, но аз знаех истинското му значение. Някой ще разбере ли, ако изчезнеш?

— Не. Трябваше да се срещнем, но досега не се е появила. Може и да се е запознала с някого, нали се сещаш. В такива моменти просто забравяш какво се случва около теб.

Той положи ръка върху моята и аз без малко да ахна. Още десет точки за Боунс. Енергията, излъчваща се от Серджо, завибрира по ръката ми. Нито един от останалите вампири не бе предизвиквал нещо подобно, с изключение на един — и вижте докъде ме докара той.

— Знам какво имаш предвид — каза той и стисна дланта ми.

Аз се усмихнах прелъстително и също стиснах леко неговата.

— И аз.

След по-малко от половин час вече излизахме от бара. Преди това обаче се бях постарала да изпия доста на брой коктейли джин с тоник, затова и имаше причина да се правя, че залитам. Серджо продължаваше с намеците за котенцата и облизването, което би ме шокирало до крайност, ако Боунс не ме бе подготвил. Проклет да е, но явно това щеше да се окаже полезно.

Серджо имаше мерцедес. Понеже никога преди не се бях возила в такава кола, аз непрестанно правех двусмислени комплименти за страхотния интериор. И най-вече колко просторна била задната седалка.

— Кожата е прекрасна на допир — измърках, потърквайки буза в облегалката на седалката. — Ето затова и нося ръкавици и ботуши. Харесва ми как докосват кожата ми.

Гърдите ми почти щяха да изскочат от сутиена с подплънки. Серджо се ухили, разкривайки крив зъб, който някак бе успял да прикрие в бара.

— Престани да правиш така, малко котенце, или няма да мога да шофирам. Искаш ли да отидем вкъщи, вместо в клуба, за който ти разказвах?

Тревога.

— Не — казах, спечелвайки си яден поглед в отговор. Явно той не очакваше възражение, но нямаше начин да направим каквото искаше. Напрягайки сивите си клетки, помилвах ръката му. — Не ми се чака толкова дълго. Отбий някъде. Котенцето има нужда да бъде измито с език. — Гнусно, изпротестира разумът ми, но подканващо прокарах ръце по корема си, а после ги плъзнах по външната страна на бедрата си.

Лайна стръвта. Много добре.

Серджо задържа волана с една ръка, а с другата се протегна и опипа крака ми. Пръстите му се прокраднаха нагоре по бедрото ми, запътени с неумолима непреклонност към целта. Както бях инструктирана, не носех бельо. Мисълта за пръстите му, докосващи кожата ми, запрати вълна от отвращение по тялото ми. Бързо сграбчих ръката му и я напъхах в деколтето си. По-добре, отколкото другото.

— Още не. — Тревогата ме остави без дъх. Надявах се да реши, че е заради желанието. — Отбий, отбий.

Колкото по-скоро забиех кол в него, толкова по-добре. Ръката му, изглежда, бе щастлива там, където се намираше, но само за всеки случай аз откопчах колана си и се прехвърлих отзад.

Той ме погледна изненадано. Аз обвих ръце около него изотзад и заблизах ухото му. Двойно гнусно.

— Чакам те, Роберто, ела и ме вземи.

Колата отби отстрани на пътя. Проклятие, дори не бяхме стигнали до гората. Надявах се никой да не мине покрай нас, докато го обезглавявахме. Трудно щяхме да обясним действията си.

— Идвам, котенце — обяви Серджо и впи зъби в китката ми.

— Копеле!

Думата излетя като лай от устата ми, когато той жестоко ме ухапа.

— Харесва ли ти това, котенце? — изръмжа той, смучейки кръвта, течаща от раната. — Курва, уличница.

Бясна, със свободната си ръка извадих кола си и го забих във врата му.

— Майка ти не те ли е учила да не говориш с пълна уста?

Надавайки вой, вампирът ме пусна и сграбчи кола. Дръпнах ръката си от устата му, разкъсвайки плътта още повече, и посегнах към втория си кол.

Само за миг той се озова на задната седалка. Приведе се над мен, ала аз ритнах силно и уцелих точно слабините му. Нов вик на болка разтърси колата.

— Кучка! Ще разкъсам гърлото ти и ще чукам кървищата ти шия!

Ни най-малко не исках да се приближава до шията ми, затова свих колене, за да се предпазя, когато той ми се нахвърли. Ботушите ми бяха подръка и успях да измъкна и другия кол и да го забия в гърба му.

Серджо излетя от колата, изкъртвайки вратата, сякаш бе от картон. Втурнах се след него, трябваше да си върна поне едно от оръжията. Ударът ме уцели отстрани в мига, в който излязох. Претърколих се, за да избегна ритника, предназначен за главата ми, и скочих на крака.

Серджо отново ме нападна и точно тогава рязко бе дръпнат назад от вампира, който се появи зад него сякаш от нищото. Боунс го бе подхванал грубо, едната му ръка стискаше кола в гърлото му, а другата — този, забит в гърба.

— Крайно време беше — измрънках.

— Здрасти, Серджо! — весело поздрави Боунс, жестоко набутвайки кола във врата на вампира.

Последваха няколко отвратителни гъргорения, преди Серджо да отговори:

— Мръсно копеле, как ме откри?

Изумих се, че въобще е способен да говори с полуразкъсано гърло. Боунс стисна по-здраво кола, забит в гърба на Серджо, вкарвайки го още по-дълбоко, докато не докосна сърцето на другия вампир.

— Виждам, че си се запознал с приятелката ми. Не е ли чудесна?

Кръвта течеше на ручейчета по ръката ми. Откъснах един от ръкавите на роклята си и го увих около раната, която туптеше с ритъма на пулса ми. И въпреки това с мрачно задоволство наблюдавах изражението върху лицето на Серджо, когато очите му се спряха върху мен.

— Ти. Ти ме изигра. — Недоверие изпълваше гласа му.

— Точно така, котенце. В края на краищата май няма да ме оближеш. — Част от мен се потресе от хладнокръвието, което изпитвах, ала друга му се наслаждаваше.

— Тя е голяма работа, нали? — продължаваше Боунс. — Знаех си, че не можеш да пропуснеш красиво момиче, нищожен мръсник. Не е ли готино, че сега ти си примаменият в капан? Какво, да не би да ти свършиха парите, че излезе на вечеря, вместо да си поръчаш за вкъщи?

Серджо застина.

— Не знам за какво говориш.

Съдейки по изражението му обаче, определено знаеше. Аз, от своя страна, нямах никаква представа за какво става дума.

— Разбира се, че знаеш. От това, което чувам, ти си най-добрият му клиент. Сега имам само един въпрос към теб и знам, че ще ми отговориш честно, защото иначе… — Боунс отново натисна кола в гърба на Серджо — Никак няма да съм доволен. А знаеш ли какво става, когато съм недоволен? Ръцете ми започват неконтролируемо да треперят.

— Какво? Какво? Ще ти кажа! Ще ти кажа! — акцентът му сега се засили и стана почти неразбираем.

Боунс се усмихна с истински ужасяваща усмивка.

— Къде е Хенеси?

Върху лицето на Серджо се изписа ужас. Ако изобщо бе възможно, той пребледня още повече.

— Хенеси ще ме убие. Не можеш да го прецакаш и да оживееш, за да се похвалиш! Нямаш представа на какво е способен, ако проговоря. А и ти ще ме убиеш, дори и да ти кажа.

— Гледай сега, пич. — Завъртане, извиване, натискане. — Обещавам да не те убивам, ако ми кажеш. Това ще ти даде възможност да се покриеш от Хенеси. Но ти се заклевам, че ако не ми кажеш къде се намира той… — последва поредното натискане на кола и Серджо пронизително зави, — ще умреш на място. Ти решаваш. Давай.

Той нямаше избор и това бе изписано по лицето на обречения вампир. Победен, Серджо оклюма глава и от кървавата му уста се изплъзна едно-единствено изречение:

— Чикаго Хайтс11, южната част на града.

— Много ти благодаря, пич. — С извиване на веждата си Боунс насочи вниманието си към мен. — Това твоят кол ли е, сладурче?

Той изтръгна кола от гърба на Серджо и ми го подхвърли. Хванах го във въздуха и срещнах многозначителния поглед на Боунс.

— Ти обеща! Ти обеща!

Серджо захленчи, докато го приближавах с притисната към гърдите си ранена ръка. Изумително бе колко много се страхуваше от мисълта за собствената си смърт, когато едва преди минути бе готов да затрие мен.

— Обещах. Но не и тя. Има ли нещо, което искаш да му кажеш, Котенце?

— Не — отвърнах и забих кола в сърцето на Серджо. Замахът ми бе толкова силен, че ръката ми се допря до гърдите му и аз я дръпнах обратно, тръскайки с отвращение гъстата му тъмна кръв. — Приключих с говоренето.