На крачка от гроба

Глава 20

Тими ме гледаше със същия откачен интерес, с който се наблюдава непредсказуем вирус под микроскоп.

— Ще изядеш още половин килограм? Застинах, държейки лъжицата над шоколадовия сладолед, и предизвикателно повдигнах вежди.

— Защо?

Той се загледа в двете празни кутии край краката ми. Или пък зяпаше бутилката джин, подпряна до мен върху канапето. Както и да е.

— Просто питам!

Бяха изминали четири дни, откакто не бях нито виждала, нито чувала Боунс. На някой може и да не му се стори прекалено дълго, нали? Е, на мен ми се струваха като седмици. Тими разбираше, че нещо става. От тактичност или страх не ме бе попитал защо един определен мотор отдавна не е бил паркиран на алеята пред сградата ни.

Механично изпълнявах ежедневните си задълженията. Посещавах лекциите. Учех като луда. Ядях сладки неща и полуфабрикати, докато нивото на инсулина ми не се вдигна опасно. Но не можех да спя. Не понасях дори да легна в леглото, защото не спирах да протягам ръка, за да докосна някого, който не бе там. По сто пъти на ден вдигах телефона и преди да съм набрала номера му, го оставях, защото не знаех какво да кажа.

Тими ме спасяваше от мъката. Идваше на гости, часове наред гледахме филми, говорехме или мълчахме в зависимост от настроението ми, просто бе до мен. По-благодарна не можех и да му бъда, но продължавах да се чувствам самотна. Не беше негова вината, че трябваше да се преструвам, да внимавам какво казвам и както обикновено, да прикривам едната половина от себе си. Не, вината не бе негова. Моя беше, защото прогоних единствения човек, който безрезервно ме приемаше с всичките недостатъци и странности на двете ми половинки.

— Това е истина, знаеш ли — каза той и кимна към телевизора. — Те съществуват.

— Кои?

Всъщност не обръщах внимание на филма, прекалено бях вглъбена в собствения си вътрешен смут.

— Мъжете в черно. Тайни правителствени агенти, които контролират извънземните и паранормалните феномени. Наистина съществуват.

— Хм — казах без капка интерес. Както и вампирите, приятелче. Всъщност ти дори седиш до един от тях. Е, почти.

— Знаеш ли, чух, че този филм се базира на действителни събития.

Хвърлих бегъл поглед към телевизора и видях Уил Смит да се бори с гигантско извънземно чудовище. А, „Мъже в черно“.

— Възможно е. — Гигантска извънземна хлебарка, която яде хора? Едва ли бях подходящият човек да твърди, че това е пълна глупост.

— Някога ще ми кажеш ли защо скъсахте?

Това привлече вниманието ми.

— Не сме скъсали — отрекох незабавно, повече пред себе си, отколкото пред него. — Просто си дадохме почивка, за да преосмислим нещата и, ъм, да погледнем от друг ъгъл връзката си, така че… Аз го натиках в гардероба! — признах засрамено.

Тими облещи очи.

— Той още ли е там!

Изражението му бе комично, но чувството ми за хумор не се събуди.

— В неделя майка ми се отби неочаквано, аз откачих и го натиках в гардероба и докато тя не си тръгна, той остана там. След това се случи всичко това с „премислянето“. Мисля, че взе да му писва от проблемите ми, а по-лошото е, че не го виня.

Тими се бе възстановил от шока.

— Защо майка ти мрази чужденците толкова много?

Как да му обясня?

— Ами… нали си спомняш, че ти казах, че имаме нещо общо, защото и двамата не познаваме бащите си? В моя случай всичко е малко по-сложно, отколкото в твоя. Моят баща е… англичанин. Той е изнасилил майка ми и тя… оттогава мрази англичаните. Знаеш, че гаджето ми е англичанин и аз съм, ъм, наполовина англичанка, а майка ми никога не е била щастлива от този факт. Ако разбере, че се срещам с англичанин, тя, ъ-ъ, ще си помисли, че й обръщам гръб и че се превръщам в… чужденка.

Тими намали звука на телевизора. Изражението на лицето му бе нерешително, но после изправи рамене.

— Кати… това е най-тъпата причина, която някога съм чувал.

Въздъхнах.

— Ти не разбираш.

— Виж, приятелят ти ме плаши — откровено продължи той. — Но ако той се държи добре с теб, а майка ти не го харесва само защото е англичанин, тогава оставам на мнението си, че е тъпо. Майка ти не може да мрази цяла държава заради един-единствен човек! Всеки има недостатъци, които дразнят околните, но майка ти трябва да бъде по-загрижена дали те прави щастлива, а не да отдава такова значение на произхода му.

Онова, което казваше, звучеше толкова простичко! Толкова елементарно, че можеше да приключи изречението си с: „Ми така, де!“ Чрез откаченото си обяснение бях описала ситуацията съвсем точно и изведнъж ми просветна, че наистина беше простичко. Или щях да изживея остатъка от живота си, наказвайки се заради кръвта, течаща във вените ми, както Боунс се бе изразил, или… нямаше. Просто. Толкова невероятно просто, че през цялото време не бях успяла да стигна до този извод.

— Тими — казах му с абсолютна увереност, — ти си гений.

Обърканото му изражение се завърна.

— Ъм?

Станах, целунах го по устата и забързах към телефона.

— Ще му се обадя — обявих. — Имаш ли някой съвет относно извинението? Защото и в това не съм добра.

Тими все още седеше поразен на мястото си.

— Какво? О! Кажи, че съжаляваш.

Усмихнах му се сияеща.

— Гений — повторих, докато набирах номера на Боунс.

Той вдигна при първото позвъняване.

— Франческа?

Застинах, внезапно останала без думи. Добре де, не това бях очаквала! Секунда по-късно той отново заговори:

— Котенце, това си ти. Вече пътувам към теб. Нещо не е наред.

— Какво? — попитах, забравила притеснението си от начина, по който бе вдигнал телефона.

— Облечи се, ако още не си. Сега затварям. Трябва да държа линията свободна. Ще бъда при теб до пет минути.

Той затвори, преди да успея да го попитам каквото и да било друго. Тими ме наблюдаваше очаквателно.

— Е?

Започнах да навличам пуловер над тениската си. Навън беше студено. Анцугът щеше да свърши работа, но Тими трябваше да си върви, за да си взема ножовете.

— Той идва, но трябва да заминем веднага. Нещо… нещо се е случило.

Тими се изправи, пристъпи от крак на крак и след това изрече на един дъх:

— Ако с него не се получи, ще помислиш ли дали не искаш да излезеш с мен?

Замръзнах по средата на обуването. Леле! Ето това не го бях очаквала.

— Знам, че не съм чаровен и ми липсва излъчването на лошото момче като него, но ние с теб наистина се разбираме много добре, а и майка ти вече и без това си мисли, че съм ти гадже, така че… Така да се каже, съм предварително одобрен — дръзко завърши той. — Какво ще кажеш?

Че ако Боунс можеше да те чуе, това щяха да бъдат последните ти думи.

— Тими, всяко момиче ще бъде истински щастливо да излиза с теб. Всяко момиче, включително и аз, но се надявам нещата с моя приятел да се оправят, затова нали разбираш, че в момента не мога да отговоря на подобен хипотетичен въпрос.

Не исках да го наранявам, а и честно казано, не ги умеех тези неща. Да отказвам любезно на някого, не бе от силните ми страни. Обикновено, когато отхвърлях някого, аз забивах кол в сърцето му с ехидна усмивка и казвах: „Гепих те!“

Слава Богу, шумът от свирещи гуми на мотор прекъсна по-нататъшни разговори. Очите на Тими се ококориха от страх. Избяга от апартамента ми с едно бързо: „Лека нощ!“, а аз отидох в спалнята и извадих оръжията си, прибрани в кутия под леглото. Само това действие показа, че с Тими никога не бихме могли да бъдем двойка. Не заради липсата му на чар или заради факта че исках да бъда единствено с мъжа, който в момента изкачваше стъпалата към апартамента ми. Просто има неща, които не могат да бъдат обяснени. И предварителното одобрение на майка ми не можеше да промени това.

Нямах възможност да споделя с Боунс за полученото просветление. Когато влезе в жилището, той ме изпревари, изричайки:

— Мисля, че са спипали Франческа.

Ох, мамка му. Моментално се разкаях за всяка зла мисъл по неин адрес.

— Какво се е случило?

Той закрачи напред-назад раздразнено.

— Преди два дни ми се обади и каза, че е на път да разбере самоличността на онзи, който се грижи за юридическите проблеми на Хенеси. Не бил съдия или полицейски началник, а някой много по-високо в йерархията. Повече не можа да ми каже, защото още нямаше достатъчна информация. После преди около час се обади и беше много притеснена. Каза, че иска да се оттегли от операцията, защото онова, в което Хенеси бил замесен, било прекалено голямо. Предложих й да се срещнем тази вечер и тъкмо обмисляхме къде да стане това, когато тя каза: „Някой идва“ и проклетият телефон прекъсна. Оттогава не съм я чувал.

— Знаеш ли откъде ти се е обадила?

Очите му мятаха зелени искри.

— Разбира се, че не! Ако знаех, вече щях да пътувам натам!

Отстъпих заради гнева в гласа му. Той изсумтя извинително и ме придърпа към себе си.

— Съжалявам, Котенце. Заради тази история съвсем забравих добрите си обноски. Не мога да си представя какво толкова я е изплашило, че да иска да се откаже, но ако Хенеси я е хванал да го шпионира, то е нищо в сравнение с онова, което ще й причини, за да я накаже.

Боунс не преувеличаваше. Може и да не харесвах Франческа, но от мисълта за всичко, което може би изтърпяваше в момента, ми се догади.

— Всичко е наред. Не е нужно да се извиняваш. Виж, нека за момент предположим, че нещата не стоят толкова зле, и да помислим. Ако й се е наложило бързо да се спаси и все още няма възможност да ти се обади, къде би отишла? Има ли място, където щеше да се чувства защитена? Ти я познаваш. Опитай да се поставиш на нейно място.

Пръстите върху рамото ми се стегнаха. Не че ме заболя, но не беше и като масаж. По изражението му отгатнах, че дори не осъзнава движението.

— Предполагам, би отишла в „Хапка“. Това е единственото място в околността, където насилието е забранено. Струва си да опитаме. Ще дойдеш ли с мен?

Изгледах го.

— Мислиш, че можеш да ме спреш ли?

Той за малко да се усмихне, но лицето му остана прекалено разтревожено.

— Точно в момента се радвам, че не мога.

В клуба, в който бяхме излезли на първата си среща и в който ме бяха дрогирали, нямаше и следа от Франческа. Същата мускулеста жена охранител стоеше на входа и Боунс я дръпна настрана, за да й даде номера на мобилния си, в случай че по-късно Франческа се появеше. После опитахме да я намерим в хотела, в който преди няколко седмици се бяхме срещнали с нея. Нищо. Боунс се обади на Спейд, който все още бе в Ню Йорк, но и той не я бе чувал. Докато часовете се влачеха без никакви новини, Боунс ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Явно бе, че случката нямаше да има щастлив край като в приказките. Чувствах се безпомощна.

Преди зазоряване отново проверихме в хотела и в „Хапка“, просто за всеки случай, но не извадихме късмет. Мобилният на Боунс не иззвъня нито веднъж. Той подкара обратно към апартамента ми, когато ненадейно намали скоростта на мотора и отби край пътя.

Пред нас, на около три километра и нещо, святкаха синьо-червените лампи на множество полицейски коли. Няколкото коли на пътя толкова рано сутринта биваха отбивани в една от лентите на шосето. Останалите три ленти бяха затворени със сигнални светлини, ограждащи и пространство извън пътя.

— Явно е станала катастрофа, трябва да минем по друг път — казах, преди да се огледам наоколо и да получа усещане за дежа вю. — Това място ми изглежда познато…

Лицето му бе като каменна плоча, когато се извърна към мен.

— И би трябвало. Тук те завлече Хенеси, за да ти изпие кръвта. Е, не точно тук. Там, отпред, където са ченгетата.

Втренчих се в него, а после и в мигащите светлини нагоре по пътя, които сега вече ми се струваха много по-зловещи.

— Боунс…

— Мога да ги чуя — рече той с равен, безчувствен глас. — Намерили са тяло.

Ръцете му се бяха свили в юмруци около дръжките на мотора и аз много нежно го побутнах.

— Може пък да не е тя. Продължавай напред.

Той подкара мотора и напусна аварийната лента, кратко нареждайки ми да не си свалям каската при никакви обстоятелства. Знаех, че не иска никой да вижда лицето ми, в случай че ни наблюдаваха.

Заради бавната скорост и престрояването на колите ни отне над трийсет минути да пропътуваме трите километра и да стигнем до мястото, където оживлението бе най-голямо. Сега и аз чух насъбралите се полицаи да говорят, обаждаха се по радиостанцията и викаха съдебен лекар, подробно записваха как е било открито тялото…

Всички преминаващи оттам си изкълчваха вратовете да зяпат, така че полицаят, който регулираше движението, вероятно не обърна кой знае какво внимание на погледа, който Боунс хвърли на тялото на земята, което бе и центърът на внимание. Аз успях да видя съвсем малко… и ръцете ми се сключиха около Боунс още по-плътно.

Пред полицая, навел се да оглежда трупа на земята, се стелеха дълги черни къдрици. Докато мъжът прилежно фотографираше, масивното му тяло прикриваше по-голямата част от гледката, ала тази коса не можеше да бъде сбъркана.

А и ръката, от която се виждаше само част, беше на скелет.

Така се бях вцепенила от вида на останките на Франческа, напълно разложени, отговарящи на истинската й възраст, че не забелязах отклоненията от маршрута, които Боунс направи. Той мина по заобиколни пътища и през местности без пътища, докато накрая не наближихме гората, която се простираше в близост до пещерата. Ако някой бе опитал да ни последва, отдавна щеше да се е загубил. Сетне без усилие Боунс пренесе мотора с една ръка през последните три километра, за да избегне шума, а аз вървях край него. Чак когато се озовахме в пещерата, аз заговорих:

— Съжалявам. Знам, че това не би те утешило, но съжалявам, че Хенеси я е убил.

Боунс ме погледна и слаба горчива усмивка изви устните му.

— Не е бил той. Би й причинил всевъзможни неща, но не и да я убие веднага. Тялото й е оставено там най-много час-два след като говорих с нея. Хенеси щеше да я държи жива с дни, докато изтръгне от нея и последната подробност, която ми е разкрила. Нито пък някой от главорезите му би посмял да я убие зад гърба му.

В това нямаше никакъв смисъл.

— Какво искаш да кажеш? Тогава кой я е убил?

Устните му се извиха още повече.

— Франческа се е самоубила. Това е единственото логично обяснение. Навярно е била в капан, осъзнала е, че няма накъде да бяга, и се е самоубила. Отнело й е едва секунда да забие сребърен кол в сърцето си, а след това няма кой знае какво да се прави. Хенеси я е оставил там, където без малко да го убия, като послание, че знае на кого го е предала тя.

Не можех да си представя изключителната смелост, която е била необходима на Франческа, за да направи това. Напомни ми за индианеца, който бе дал пещерата на Боунс. Той бе решил, че начинът, по който ще умре, е единственият му останал свободен избор. Последна битка преди края.

— Твоето участие в това приключи, Котенце. Свърши.

Безкомпромисният му тон ме изтръгна от размишленията ми.

— Боунс — нежно рекох. — Знам, че си разстроен…

— Глупости. — Той ме сграбчи за раменете, а гласът му стана тих и настойчив. — Не ми пука колко си ядосана или с какво ще ме заплашиш. Скъсай с мен, никога повече не говори с мен, каквото искаш, но аз няма да продължа да те използвам навън като примамка за типове, от които Франческа толкова се е страхувала, че е предпочела да отнеме живота си, вместо да зависи от милостта им! Няма да го понеса, ако трябва да чакам обаждане от теб, което така и няма да получа, или ако намеря твоето тяло, проснато на мръсната земя…

Той се извърна, но не и преди да зърна нещо розово да проблясва в очите му. Това смекчи гнева ми към него, задето ми нареждаше какво да правя.

— Ей. — Лекичко подръпнах ризата му. Когато той не се обърна, аз се притиснах към него. — Няма да ме загубиш. Тя е била сама, ти не си бил с нея, за да я пазиш. Вината не е твоя, но заради Франческа си длъжен да продължиш преследването на Хенеси. Тя даде всичко от себе си, навярно е имала своите си причини, но това не променя стореното от нея. Ти няма да се откажеш, нито пък аз. Трябва да имаме вяра. Хенеси ще е уплашен, защото няма да знае какво ти е казала. Ще е достатъчно уплашен, за да стане немарлив и да допусне грешки. Преследваш го от единайсет години, преди никога не си бил толкова близо до целта! Вече не можеш да обърнеш гръб и аз няма да позволя да ме изплаши. Ще го пипнем. Както и всяко алчно копеле от бандата му. И те ще знаят, че са били победени от теб… и от твоя Мрачен жътвар, който не е срещал вампир, когото не се е опитал да убие.

Когато чу името, с което ме бе нарекъл в гнева си през онази сутрин, когато спипахме Лола, той издаде задавен звук. После се обърна и ме придърпа в прегръдките си.

— Ти си моят Червенокос жътвар и ми липсваше ужасно.

Въпреки всичко случващо се, в мига, в който го чух да казва, че съм му липсвала, се почувствах щастлива.

— Боунс, когато днес ти се обадих, преди… преди да разбера за Франческа… исках да ти кажа, че най-сетне съм открила коя съм и от какво имам нужда. Ти ми каза, че след като осъзная това, не трябва да се извинявам на никого. Затова и няма да се извинявам.

Той се отдръпна, а погледът му стана предпазлив.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че се влияя от настроенията си, че съм неуверена, тесногръда, ревнива, склонна към насилие кучка и искам да ми обещаеш, че това няма да те притеснява, защото съм такава, а ти си този, от когото се нуждая. Не е изминал и миг от седмицата, през който да не си ми липсвал, и не искам да прекарам дори и един ден, разделена от теб. Ако майка ми не ме иска, защото имам връзка с вампир, то това си е нейно решение, но аз направих своето и няма да се извинявам за него, нито пък ще го променя.

Той толкова дълго не каза нищо, че се притесних. Да не би да съм била прекалено откровена в самооценката си? Тя определено не бе прозвучала като текст, който бихте пуснали в обява за запознанство, но се бях опитала да изясня нещата…

— Би ли повторила това? — попита най-накрая и друга емоция измести напрежението, изписано върху лицето му. — Страх ме е, че съм си загубил ума и че току-що получих халюцинация и чух това, за което копнея от толкова отдавна.

Вместо отговор го целунах, толкова се радвах, че отново съм в прегръдките му, че не можех да спра да го докосвам. Всъщност до този миг не бях осъзнала напълно колко много ми бе липсвал. Въпреки ужасяващите обстоятелства около смъртта на Франческа, това бе най-щастливият момент, откакто Боунс бе напуснал апартамента ми преди пет дни.

Боунс плъзна ръце по тялото ми и ме целуна толкова страстно, че останах без дъх. Задъхана, откъснах устни от неговите. Устата му се прехвърли върху шията ми, прокара език по сънната ми артерия и лекичко засмука мястото. Туптенето в гърлото ми се прехвърли заедно с движенията му върху други части на тялото ми и аз задърпах деколтето на тениската си, за да му осигуря по-добър достъп.

Той свали тениската през главата ми и прекъсна целувката само за секунда. Кучешките му зъби, сега напълно показали се заради обзелото го желание, се допряха до врата ми, докато ме докосваше с устни. Боунс никога не нарани кожата ми, без значение колко разгорещени бяхме. Много внимаваше да спази границите, които му бях определила, макар че аз определено не можех да кажа същото за себе си. Завладяна от страстта, му бях нанесла повече кървящи рани, отколкото можех да преброя, но той никога не ме упрекна за този двоен стандарт. Зачудих се дали сега мислеше за това, докато милваше шията ми точно както обичах. Дали се въздържаше? Болката, която чувствах вътре в себе си, изгарящият глад да го почувствам дълбоко в тялото си… той чувстваше ли същото, но по по-различен начин? Трябваше ли да го потиска, защото аз отказвах да приема тази част от него, въпреки че той безусловно ми бе подарил сърцето си?

Боунс плъзна устни надолу към гърдите ми, но аз го дръпнах обратно към шията си.

— Не спирай — прошепнах и имах предвид точно това.

Той явно усети по гласа ми, че не говоря за любовната игра, защото се напрегна.

— Какво означава това, Котенце?

— Преодолявам предишните си предразсъдъци. Ти си вампир. Ти пиеш кръв. Аз съм пила твоята и искам и ти да пиеш от моята.

Той ме гледа в продължение на един дълъг миг и после поклати глава.

— Не. Ти не го искаш наистина.

— Зъбите ти не ме плашат — промълвих. — Нито пък ти. Искам кръвта ми да е в теб, Боунс. Искам да знам, че тече във вените ти…

— Не ме изкушавай — промълви той и се извърна със свити юмруци. О, да, той го желаеше, а аз исках да му го дам заедно с всичко останало, което бях възпирала.

Застанах пред него.

— Не те изкушавам. Аз настоявам да пиеш от мен. Хайде. Разруши и тази последна стена, издигаща се между нас.

— Не е нужно да ми доказваш каквото и да е — възрази той, все още отказвайки ми, но твърдостта му отслабваше. Долавях как гладът му се надига. Въздухът около нас сякаш се наелектризира и очите му засветиха в най-яркото зелено, което бях виждала у него.

Обвих ръце около тялото му и докоснах шията му с устни.

— Не се страхувам.

— Но аз се страхувам. Ужасно се страхувам, че после ще съжаляваш.

Докато казваше това, обви ръцете си около мен. Притиснах се в него и чух как, съскайки, поема въздух, когато телата ни се потъркаха едно в друго. Устните ми се преместиха върху ухото му, ухапах го и той потрепери.

— Искам го. Покажи ми, че не е трябвало да чакам толкова дълго.

Ръката му отметна косата ми настрани и устните му се впиха в шията ми. Задъхах се, когато езикът му напипа сънната ми артерия по много по-хищнически начин от когато и да било преди. Той стисна устни и усетих натиска на зъбите му. Сърцето ми вече блъскаше в гърдите. Със сигурност можеше да усети туптенето му върху устните си.

— Котенце — простена той срещу кожата ми, — сигурна ли си?

— Да — прошепнах. — Да.

Кучешките му зъби потънаха в шията ми. Приготвих се да посрещна болката, но тя така и не дойде. Дълбоко, продължително всмукване ме накара да застина от изненада. Не беше, както когато Хенеси ме ухапа. Не ме болеше. Напротив. Започнах да усещам омайна топлина, разливаща се из тялото ми. Сякаш бяхме разменили ролите си и кръвта, която се изливаше в неговата уста, хранеше и мен. Горещината нарасна и ме понесе със себе си, обвих ръце около врата му, за да го придърпам по-близо.

— Боунс…

Той засмука още по-силно и ме вдигна, когато коленете ми омекнаха. Отпуснах се на гърдите му, шокирана от факта, че всяко негово всмукване ми носи по-голяма наслада, докато не почувствах, че ще се разтопя в ръцете му… изгубена в този неочакван екстаз.

Цялата ми вселена се смали, съществуваше единствено биещото ми сърце, задъханото ми дишане и постоянният приток на кръв из цялото ми тяло. Почувствах тялото си както никога досега, разбрах как е свързано чрез всяко нервно окончание, всяка клетка, съдържащо самата есенция на живота. Исках кръвта ми да тече в него и копнеех да го изпълни, докато се удави в мен. Сякаш бях безтелесна, носеща се над земята, и тогава обгръщащата ме топлина се превърна в поток от течна лава.

— Да. Да!

Не знам дали го казах на глас, защото реалността изчезна. Чувствах единствено топлината, разливаща се в мен, нарастваща, докато кръвта ми не закипя. И тогава внезапно сетивата ми отново възприеха ясно света.

Когато отворих очи, открих, че съм увита в одеяло. Бледи ръце ме прегръщаха и някак си знаех, че е минало много време, въпреки че нямаше часовник, който да погледна.

— Тъмно ли е навън? — попитах и инстинктивно опипах шията си. Никаква подутина, само гладка кожа. Беше изумително, че не бе останала и следа, въпреки че тялото ми все още тръпнеше.

— Да, вече е тъмно.

Обърнах се с лице към него и ахнах, когато студените му крака докоснаха моите.

— Леденостуден си!

— Ти отново открадна завивката.

Погледнах се. Бях се увила в цялото одеяло.

Боунс, който се беше сгушил в мен, трябваше да се задоволи с края на завивката. Явно бе преувеличил.

Разопаковах се и го загърнах с половината завивка, потрепервайки, когато студената му плът докосна голата ми кожа.

— Съблякъл си ме, докато съм сияла? Не си се възползвал, нали?

— Не, това беше предпазна мярка — отвърна той, опитвайки се да срещне погледа ми. Едва тогава забелязах колко е напрегнат, сякаш от най-малкото докосване щеше да се разпадне. — Съблякох те и скрих дрехите ти, така че, ако се събудиш ядосана заради случилото се, да не можеш да избягаш, без преди това да поговорим.

Ето ти мъж, който се учеше от преживяното. За малко да се усмихна, като си представих как крие дрехите ми под различни камъни. После обаче се стегнах.

— Не съм ядосана. Исках го и беше… невероятно. Не знаех, че ще се почувствам така.

— Толкова се радвам, че го казваш — промълви той. — Обичам те, Котенце. Не мога да ти опиша колко много те обичам.

От прилива на чувства сърцето ми щеше да изхвърчи от гърдите ми. Очите ми се наляха със сълзи от емоцията, която безмълвно пищеше да бъде изразена гласно.

Той видя сълзите.

— Какво има?

— Ти няма да спреш, докато не получиш всичко от мен, нали? Тялото ми, кръвта ми, доверието ми… и пак няма да ти е достатъчно.

Боунс знаеше за какво говоря и отговорът му последва незабавно:

— Най-много от всичко искам сърцето ти. Повече от всичко друго. Напълно права си, няма да спра, докато не го получа.

Сълзите закапаха по бузите ми, защото повече не можех да ги преглъщам. Не знаех как бях успявала толкова дълго да задържам истината в себе си.

— Вече го имаш. Така че можеш да спреш.

Тялото му се вцепени.

— Наистина ли?

Несигурност, но и усилващо се вълнение изпълниха погледа му, впит в моя. Кимнах, устата ми бе толкова пресъхнала, че не можех да проговоря.

— Кажи го. Имам нужда да чуя тези думи. Изречи ги.

Облизах устни и прочистих гърло. Нужни ми бяха три опита, докато възвърна гласа си.

— Обичам те, Боунс.

От раменете ми падна тежест, която дори не подозирах, че съществува. Странно колко много се бях бояла от нещо, което не би трябвало въобще да ме плаши.

— Отново. — Той започнала се усмихва и красива, истинска радост запълни празнината, която бях носила със себе си цял живот.

— Обичам те.

Той зацелува челото, бузите, клепачите и брадичката ми с меки като перце докосвания, които обаче ме разтърсиха като сблъсък с локомотив.

— Още веднъж. — Молбата му прозвуча приглушено, тъй като устата му бе върху моята и аз прошепнах думите.

— Обичам те!

Боунс ме целува, докато не ми се замая главата, а светът се преобърна, въпреки че лежах на леглото. Той спря за миг само за да прошепне върху устните ми:

— Определено си заслужаваше чакането.