На крачка от гроба

Глава 14

Останахме само колкото да се убедим, че не се е спасил. Боунс поля с още бензин останалите помещения на втория етаж и те също пламнаха. Момичето не бе проговорило. Очите й дори не се бяха фокусирали, докато я изнасях оттам.

Боунс й даде няколко капки кръв. Каза, че ще я закрепят, докато я откараме на безопасно място. Имаше много причини, поради които не можехме да се мотаем повече тук. Пожарната навярно бе вече на път. Полицията също. Както и главорезите на Хенеси, които скоро щяха да открият, че една от квартирите им е опожарена заедно с хората му вътре в нея.

Изненадах се, когато Боунс отиде при колата на Чарли и отвори багажника.

— Веднага се връщам — казах тихо на момичето и я оставих на задната седалка. Тя като че ли изобщо не ме чу.

Отидох отзад при Боунс, бях любопитна. Той се бе привел над багажника. Когато се изправи, в ръцете си държеше мъж.

Зяпнах.

— Кой, по дяволите, е този?

Главата на човека се килна, видях лицето му и затаих дъх. Това бе противният кретен от бара!

Въпреки че не чувах пулс, просто трябваше да попитам:

— Той…?

— Мъртъв като Цезар — отговори ми Боунс. — Чарли го отведе отзад и пречупи гръбнака му. Можеше да ме усети, ако беше внимавал малко повечко. Бях се скрил наблизо.

— И не опита да го спреш?

Във въпроса се долавяше вината, която самата аз изпитвах заради смъртта на непознатия. И аз не се бях опитала да спра Чарли. Може би това бе причината за резкия ми тон.

Боунс ме погледна в очите.

— Не. Не се опитах.

Искаше ми се да ударя главата си в стената. На теория тази вечер бяхме победили, но победата ни бе пирова. Невинен мъж загина. Млада жена бе непоправимо травматизирана. Нямахме имената на другите замесени, но пък знаехме, че сега нещата щяха да се влошат.

— Какво ще правиш с него?

Той го положи на тревата.

— Ще го оставя тук. Нищо повече не можем да направим. Скоро ще го открият заради пожара. Ще му устроят нормално погребение. Само това му е останало.

Изглеждаше ужасяващо коравосърдечно просто да оставим човека там, но Боунс не беше безразличен, беше практичен. Нямаше какво повече да направим за него. Да го оставим в някоя болница с бележка до семейството му, нямаше да накара близките му да скърбят по-малко.

— Да вървим — кратко рече Боунс.

— Ами Чарли? Искаш двамата с Дийн да бъдат намерени от полицията? — настоятелно попитах. Седнах на задната седалка в колата и стиснах ръката на момичето в своята, когато потеглихме скоростно.

— Полицията? — На устните му заигра невесела усмивка. — Знаеш, че когато вампирите умрат, телата им се разлагат до състоянието на истинската им възраст. Затова след смъртта си понякога приличат на мумии. Нека опитат да отгатнат защо един мъж, мъртъв от около седемдесет години, е заклещен в рамката на някакво легло и подпален. Мозъците им ще пушат с дни. А и оставих Чарли там, защото имам причина. Искам Хенеси да разбере кой е виновен, а той ще разбере, защото, когато се върнем в хотела, ще се обадя тук-там и ще проверя дали има награда за главата на това копеле. Ако има обявена награда, ще я поискам и ще се разчуе. Хенеси ще се изнерви и ще се пита какво ли ми е изпял Чарли. Ако имаме късмет, това ще го принуди да излезе от скривалището си. Той ще иска да ми затвори устата за вечни времена.

Това бе изключително рискован ход. Хенеси не бе единственият, който търсеше Боунс. От онова, което Чарли ни беше казал, ми стана ясно, че ще има още двайсетина вампири, които щяха да желаят същото.

— Къде я водим?

— Само за момент. — Той отвори капачето на мобилния си и набра номер, шофирайки с една ръка. Шепнех безсмислени успокояващи думи на момичето и се замислих за майка си. Веднъж, преди много години, тя е била жертвата. Не при същите обстоятелства, вярно, но не мислех, че се е чувствала много по-различно.

— Тара, Боунс е. Извинявай, че ти звъня толкова късно… искам да те помоля за услуга… Благодаря. Ще съм при теб до час.

Той срещна погледа ми в огледалото за обратно виждане.

— Тара живее в Блоуинг Рок25, така че не е много далече, а и момичето ще е в безопасност при нея. Никой не познава Тара, затова на Хенеси няма да му хрумне да търси там. Тя ще може да й осигури нужната помощ, при това не само по отношение на физическото й здраве. Преди време преживя нещо подобно.

— Докопал я е някой вампир ли? — Членове на каква страховита група бяха тези жени.

Боунс извърна поглед, насочвайки вниманието си обратно към пътя.

— Не, сладурче. Обикновен мъж.

Тара живееше в дървена къща в Блу Ридж Маунтинс26, до която се стигаше единствено по частен път. За пръв път излизах от Охайо и изпитах страхопочитание, гледайки стръмните канари, високите зъбери и каменистия пейзаж. Ако ситуацията беше различна, щях да настоявам Боунс да отбие просто за да мога да огледам местността.

На верандата ни очакваше афроамериканка с прошарена коса. Сърцебиенето й я издаде, че е човек, а Боунс излезе от колата и я целуна по бузата.

Докато наблюдавах сцената, усетих неприятно пробождане. Старо гадже? Или не толкова старо?

Тя го прегърна и изслуша краткия му разказ за случилото се с момичето, забелязах обаче, че Боунс не спомена никакви имена. Той приключи с предупреждението Тара да не казва на никого за новата си гостенка или за това, кой я е довел. После се обърна към мен.

— Котенце? Идваш ли?

До този момент не знаех дали да остана в колата, или да сляза, но думите му решиха дилемата ми.

— Сега ще отидем при тази приятна дама — казах на момичето и внимателно го измъкнах от колата.

Не че я носех на ръце, ако някой я насочваше — тя ходеше сама. Придържах чаршафа й да не падне и я водех в правилната посока.

Лицето на Тара се свъси от състрадание, когато приближихме. Тогава забелязах, че от веждата й започваше белег, стигащ до косата й, и се засрамих заради дребнавата си реакция, когато се запитах за връзката и с Боунс.

— Аз ще я поема — рече той и вдигна момичето, сякаш бе лека като перце. — Тара, това е Кат.

Изненадах се да чуя, че ме нарича така, но протегнах ръка и Тара я стисна сърдечно.

— Радвам се да се запознаем, Кат. Боунс, отнеси я в стаята ми.

Той влезе вътре, без да пита къде се намира спалнята, и аз отново си напомних, че това не е моя работа.

— Влез вътре, дете, сигурно ти е студено! — рече Тара и потрепери. Беше четири сутринта и на тези височини навън беше студено.

Поканата й обаче ме накара, освен всичко друго да се погледна и да изстена наум. Нима не изглеждах чудесно? Заради тази рокля и тежкия грим Тара навярно си мислеше, че съм някоя пропаднала курва.

— Благодаря. И аз се радвам да се запознаем — отговорих учтиво. Поне можех да демонстрирам учтиви обноски.

Последвах Тара в кухнята й и приех чашата кафе, която ми подаде. Тя наля и за себе си и ми посочи да седна.

Писък проряза тишината и аз подскочих, а тъкмо се канех да седна.

— Всичко е наред — бързо рече Тара и протегна ръка. — Той просто я връща в съзнание.

Насред тези покъртителни викове чух как Боунс убедително говори на момичето, как го уверява, че е на сигурно място и че повече никой няма да го нарани. Скоро писъците се превърнаха в хлипане.

— Може да отнеме известно време — делово рече Тара. — Ще се погрижи тя да си спомни всичко, а после ще й вмени умствена забрана да се самоубива. Понякога се случва след такива преживявания.

— И преди ли го е правил? — попитах глуповато. — Водил е травматизирани момичета при теб?

Тара отпи от кафето си.

— В града управлявам приют за малтретирани жени. Обикновено не водя никоя от тях тук, ала се случва понякога някоя да се нуждае от допълнителни грижи. Когато имат нужда от специални допълнителни грижи, се обаждам на Боунс. Радвам се, че най-сетне мога да му върна услугата. Дължа му живота си, но той навярно вече ти е разказал за това.

Изгледах я озадачено.

— Не, защо мислиш, че ми е казал?

Тя ми се усмихна многозначително.

— Защото преди не е водил момиче тук, дете. Поне не някое, което да не се нуждае от помощта ми.

Е, това ме зарадва, но прикрих емоциите си.

— Нещата не стоят така. Ние, ъ-ъ, един вид работим заедно. Не сме, ъ-ъ, искам да кажа, че е твой, ако го искаш! — Ето така завърших откаченото си плямпане.

От горния етаж долетя гневно ръмжане и не момичето го бе издало. Свих се, но вече бе прекалено късно да си върна думите назад.

Тара ме изгледа с твърд и непоколебим поглед.

— Съпругът ми ме биеше. Страх ме беше да го напусна, защото нямах пари и имах малка дъщеричка, ала една вечер той ми подари това. — Тя посочи белега на слепоочието си. — И му казах, че всичко е приключило. Беше ми писнало. Той плака и каза, че не искал да го направи. Казваше ми това всеки път след като ми посегнеше, но дявол го взел, определено искаше да го направи. Никой не те удря, освен ако не го иска. Е, той знаеше, че съм сериозна, казвайки, че ще го напусна, затова онази нощ ме причака зад колата ми, докато бях на работа. Смяната ми свърши, отидох на паркинга и той стоеше там и се усмихваше, докато насочваше оръжие право към гърдите ми. Чух изстрел и си помислих, че съм мъртва… но тогава видях това бяло момче, приличащо на албинос, стиснало мъжа ми за гушата. Попита ме дали искам той да живее и знаеш ли какво отвърнах аз? Не.

Изгълтах кафето си на един път.

— Не очаквай от мен да те съдя. По мое мнение той си го е заслужил.

— Казах „не“ заради дъщеря си, за да не се страхува от него така, както аз се страхувах — рече Тара и взе чашата ми, за да я напълни отново. — Боунс обаче не счупи просто врата му ей така и след това да си замине. Измъкна ме от апартамента ни, гъмжащ от бълхи, настани ме в безопасно жилище и най-сетне аз се сдобих със свой имот и открих приюта. Сега аз помагам на жени, които няма към кого да се обърнат. Понякога Господ има чувство за хумор, не смяташ ли?

Това ме накара да се усмихна.

— Може да се каже, че аз съм самото доказателство за това.

Тара се приведе напред и сниши глас.

— Казвам ти всичко това, защото той явно се е привързал към теб. Както казах, той не води никого тук.

Този път не възразих. Нямаше смисъл, а и не можех да й кажа, че присъствието ми бе повече плод на необходимостта, отколкото на желанието.

Нещо, което момичето горе казваше, привлече вниманието ми.

— … накара ме да се обадя на съквартирантите си. Казах им, че съм срещнала старо гадже и че ще живеем заедно, но това беше лъжа. Не знам защо го казах, чух как думите излизат от устата ми, но не исках да ги изричам…

— Всичко е наред, Емили. — Гласът на Боунс бе нежен. — Вината не е била твоя, те са те принудили да го кажеш. Знам, че ти е трудно, но помисли. Видя ли друг, освен Чарли и Дийн?

— Държаха ме в онзи апартамент през цялото време, но никой друг не идваше. Сега трябва да се измия. Чувствам се толкова мръсна.

— Всичко е наред — отново рече той. — Тук ще си в безопасност и аз ще издиря всички негодници, които са ти причинили това.

Прозвуча, като че той вече е на прага, когато тя извика:

— Чакай! Имаше още някой. Чарли ме заведе при него, но не знаех къде сме. Все едно мигнах и веднага след това се озовах в онази къща. Спомням си, че стаята беше голяма, с дървени подове и тапетите бяха синьо-червени с индийски десен. Имаше един мъж, той носеше маска. Така и не видях лицето му, през цялото време нея свали…

Гласът й потрепери. Тара поклати глава с отвращение заради онова, което нямаше нужда да бъде обяснявано.

— Ще ги намеря — Боунс повтори заканата си. — Обещавам.

Няколко минути по-късно той слезе долу.

— Тя се поуспокои — каза повече на Тара, отколкото на мен. — Казва се Емили и няма семейство, с което да се свържем. Сама е, откакто е навършила петнайсет, и приятелите й мислят, че е заминала със старо гадже. Няма нужда да ги уверяваме в противното и да ги излагаме на опасност.

— Ще сваря още кафе и веднага се връщам — каза Тара и се изправи. — Ще останете ли?

— Не можем — отвърна Боунс и поклати глава. — Следобедът имаме полет, а и сме резервирали стая в хотел. Но ти благодаря, Тара. Задължен съм ти.

Тя го целуна по бузата. Този път не усетих пробождане.

— Не, не си, миличък. Пазете се.

— Ти също. — Той се обърна към мен. — Котенце?

— Готова съм. Благодаря ти за кафето, Тара, и за компанията.

— За нищо, дете. — Тя се усмихна. — Бъди мила с моето момче и помни: дръж се прилично, освен ако да си палава, не ти доставя удоволствие!

Засмях се изненадано на този съвет, неочакван при тези невесели обстоятелства, при които се запознахме.

— Ще се опитам да го запомня.

Боунс не проговори по време на цялото едночасово шофиране обратно до хотела. Имаше толкова много неща, които исках да го попитам, но естествено, не можах да събера кураж.

Когато спряхме на паркинга обаче, вече не издържах на тишината.

— И така, какво следва? Ще видим ли дали за главата на Чарли има обявена награда? Или дали някой знае кой може да е този маскиран гадняр? Чудя се защо тоя си е направил труда да си слага маска. Извратено, не мислиш ли, или пък е бил някой, когото тя е познавала, и не е искал момичето да го разпознае?

Боунс паркира и ме изгледа с непроницаем поглед.

— И двете хипотези са възможни, но въпреки това мисля, че е най-добре да не участваш повече.

— О, не ми пробутвай отново тия глупости с опасността! — казах, ядосала се на мига. — Да не мислиш, че мога да стана свидетел на причиненото на Емили, да знам, че това се случва със стотици момичета, и да се скрия под леглото? Не забравяй, че и аз трябваше да бъда едно от тези момичета! Няма да се оттегля, не и сега!

— Виж, не поставям под съмнение смелостта ти — раздразнено отвърна той.

— Тогава какво има?

— Видях лицето ти. Погледът ти, когато говорех с Чарли. Ти се питаше дали няма да се присъединя към Хенеси. Дълбоко в себе си ти все още не ми се доверяваш.

Той блъсна волана, докато изричаше последните си думи. Кормилото се изкриви и аз се присвих не само заради обвинението в гласа на Боунс.

— Ти така добре се преструваше, че се обърках. Боже, нима можеш да ме виниш? Всеки ден от последните шест години съм си набивала в главата, че всички вампири са лъжливи, жестоки копелета, пък и до ден-днешен ти си единственото изключение!

Боунс изсумтя изненадано.

— Съзнаваш ли, че това е най-милото нещо, което някога си ми казвала?

— Тара била ли ти е гадже?

Въпросът просто ми се изплъзна. Затаих ужасено дъх. Мили Боже, защо го попитах това?

— Няма значение — рекох бързо. — Няма значение. Виж, за снощи… Мисля, че и двамата направихме грешка. По дяволите, ти сигурно също вече си го осъзнал, затова не се съмнявам, че ще се съгласиш, че това повече никога няма да се повтори. Не исках да се издънвам така с Чарли, но старите навици умират трудно. Добре, показах лош нрав, но разбираш какво имам предвид. Ще работим заедно, ще пипнем Хенеси и всички от малката му банда и тогава ние ще, ъ-ъ, всеки ще тръгне по пътя си.

В продължение на няколко мига той просто ме гледаше мълчаливо.

— Опасявам се, че не съм съгласен — отговори най-накрая.

— Но защо? Аз съм страхотна примамка. Всички вампири искат да ме схрускат!

Лека усмивка се прокрадна на устните му, а аз тихомълком изстенах заради избора си на думи. Боунс се пресегна и ме погали по лицето.

— Не мога просто да те пусна да тръгнеш по пътя си, а аз по своя, Котенце, защото съм влюбен в теб. Обичам те.

Ченето ми увисна, а мозъкът ми за кратко се изпразни от всякакви мисли. После възвърнах гласа си:

— Не, не е вярно.

Той изсумтя и отдръпна ръката си.

— Знаеш ли, сладурче, това наистина е един от най-вбесяващите ти навици — да ми казваш какво чувствам и какво не. След живот, дълъг повече от двеста четирийсет и една години, мисля, че познавам душата си.

— Да не би да го казваш само за да правя секс с теб? — го попитах подозрително, спомняйки си Дани и всичките му захаросани лъжи.

Той ме изгледа раздразнено.

— Знаех си, че ще си помислиш подобно нещо. Затова не ти го казах по-рано, защото не исках да се питаш дали просто не лъжа, за да те съблазня и да те вкарам в леглото си. Както и да е, и макар да звучи безцеремонно грубо, ще ти кажа, че вече така или иначе те свалих, и то без да ти се обяснявам в любов. Просто не искам повече да крия чувствата си.

— Но ти ме познаваш само от два месеца! — Сега се опитвах с разумни аргументи, защото отричането явно не помагаше.

Малка усмивка изви устните му.

— Влюбих се в теб още когато ме предизвика на онзи глупав двубой в пещерата. Ти стоеше там, окована и окървавена, и оспорваше куража ми, едва ли не предизвиквайки ме да те убия. Защо, мислиш, сключих тази сделка с теб? Истината е, сладурче, че го направих, за да бъдеш принудена да прекарваш повече време заедно с мен. Знаех, че няма друг начин да те накарам да се съгласиш. Все пак ти толкова мразеше вампирите. И очевидно все още ги мразиш.

— Боунс… — Очите ми се бяха ококорили заради признанието му и заради нарастващото ми усещане, че той е съвсем сериозен. — Между нас никога няма да се получи. Трябва да го прекратим, преди да е станало прекалено късно!

— Знам какво те кара да говориш така. Страхът. Ужасена си заради начина, по който се е отнесъл към теб онзи пикльо, и си още по-ужасена от това, какво може да каже скъпата ти майка.

— О, тя ще има какво да каже, можеш да се обзаложиш — промърморих.

— Срещал съм се със смъртта повече пъти, отколкото мога да преброя, Котенце, и сега, с Хенеси, не е по-различно. Наистина ли мислиш, че гневът на майка ти ще ме изплаши?

— Щеше, ако имаше малко акъл в главата — измърморих отново.

— Тогава ме мисли за най-тъпия мъж на планетата.

Той се наведе и ме целуна. Дълга, дълбока целувка, изпълнена с обещание и страст. Обичах начина, по който ме целуваше. Сякаш поемаше вкуса ми и все не можеше да утоли жаждата си.

Отблъснах го и задишах учестено.

— По-добре е да не се будалкаш с мен. Харесвам те, но ако ме лъжеш само за да ме вкараш в кревата, ще забия огромен сребърен кол право в сърцето ти.

Той се засмя тихо и устата му се плъзна надолу, за да се заиграе с врата ми.

— Смятам се за предупреден.

Потръпнах от еротичното докосване до шията ми.

— И без хапане — добавих.

Смехът му ме загъделичка.

— Заклевам се в честта си. Друго?

— Да… — Ставаше все по-трудно да мисля. — Да няма друга, докато си с мен.

Той вдигна глава и устните му се извиха.

— Какво облекчение. След като каза на Тара, че и тя може да ме има, не мислех, че си моногамна.

Изчервих се.

— Сериозно говоря!

— Котенце — той задържа лицето ми в длани, — казах, че те обичам. Това означава, че не искам никоя друга.

Всичко това щеше да донесе само беди, убедена бях. Знаех го с такава сигурност, с каквато знаех също, че съм със смесена кръв, ала когато погледнах в очите му, нищо нямаше значение.

— И накрая, но съвсем не на последно място, настоявам да преследвам Хенеси заедно с теб. Щом ти се доверявам достатъчно, че да бъда твоя… приятелка, ти ще трябва да ми се довериш достатъчно и да ми позволиш да направя това.

Нещо като въздишка напусна гърдите му.

— Умолявам те да стоиш настрана. Хенеси има много връзки и е безмилостен. Това е опасна комбинация.

Усмихнах се.

— Полумъртва и напълно мъртъв. И ние сме опасна комбинация.

Той се изсмя сухо.

— Май си права.

— Боунс. — Погледнах го право в очите, за да осъзнае колко сериозно говоря. — Не мога да се оттегля, знаейки какво се случва. Ще се намразя, ако не направя всичко по силите си, за да го спра. По един или друг начин аз съм въвлечена в това. Единствено ти остава да избереш дали да съм въвлечена заедно с теб, или без теб.

Той ме изучи с изпитателния си поглед. Онзи, който създаваше усещането, че може да пробие дупка в главата ми, но го издържах. Накрая Боунс се предаде.

— Добре, сладурче. Ти печелиш. Ще го пипнем заедно. Обещавам.

Първите лъчи на зората се показаха на хоризонта. Погледнах към тях със съжаление.

— Слънцето изгрява.

— Така е.

Той ме придърпа към себе си и ме целуна с такъв плам, че ахнах. Желанието на устните му и тялото му не можеха да бъдат сбъркани.

— Но вече се съмна! — рекох изумена.

Боунс се засмя тихо.

— Ама наистина, сладурче, за колко мъртъв ме мислиш…?

По-късно поръчахме закуска от румсървис — изобретение, което по мое мнение навярно идваше от самия рай. Е, когато я поръчахме, бе по-скоро обедно време, но въпреки това аз си взех палачинки и яйца. Боунс развеселен наблюдаваше как омитам храната, оставяйки чинията чиста до блясък, щом свърших.

— Винаги можеш да си поръчаш още. Не е нужно да изяждаш и чиниите.

— Нямаше да има значение дори да ги изям. Ти вече изгуби депозита си за възпитано гостуване — отвърнах и огледах многозначително счупената лампа, строшената маса, окапания с кръв килим, преобърнатото канапе и всички други предмети, чието състояние не бе същото, като онова, в което ги бяхме заварили. Изглеждаше, сякаш се бе разразила вихрушка. Е, донякъде беше така. Чувствена вихрушка.

Той се усмихна и протегна ръце над главата си.

— Струваше си всяко пени.

Татуировката на лявата му ръка привлече вниманието ми. Разбира се, и предната вечер я бях забелязала, но не бях в настроение за разговори. Сега я докоснах с пръст.

— Кръстосани кости. Колко подходящо. — Татуировката не бе запълнена, виждаха се само очертанията на костите. Черното мастило изпъкваше на бледата му кожа. — Кога си я направи?

— Един приятел я нарисува преди повече от шейсет години. Беше морски пехотинец, който загина във Втората световна война.

Боже, каква разлика в поколенията. Тази татуировка бе над три пъти по-стара от мен. Почувствах се малко неудобно и смених темата:

— Откри ли нещо повече за Чарли?

Боунс беше седнал пред компютъра, когато аз поръчах закуската си. Не знаех как ще открие дали за главата на Чарли има обявена награда. Да предложи вампирът в eBay27? Един труп, добре препечен! Някой дава ли хиляда долара?

— Ще проверя, вече трябва да съм получил информация — отвърна той и грациозно стана от леглото. Все още беше гол и аз не можех да не зяпна задника му. Две столетия, че и отгоре, но изглеждаше страхотно.

— Ха, имам имейл с добри новини. Направен е банков превод на стойност сто хиляди долара. Чарли е ядосал не когото трябва, който и да е той. Ще му напиша адреса на къщата за потвърждение и Хенеси скоро ще узнае. Това ще ти донесе двайсет хилядарки, Котенце, и дори не ти се наложи да го целуваш.

— Не искам парите.

Отговорът ми бе незабавен. Дори нямаше нужда да се замислям. Без значение, че повърхностна алчна частичка от мозъка ми запищя протеста си.

Той ме изгледа любопитно.

— И защо не? Заслужила си ги. Казах ти, че от самото начало това бе част от плана, въпреки че не ти го съобщих веднага. Какъв е проблемът?

Въздишайки, се опитах да опиша с думи въртележката от емоции и мисли, които се мотаеха в главата ми.

— Защото не е редно. Едно беше, когато не спях с теб, но сега не искам да се чувствам като държанка. Няма да ти бъда и гадже, и работник едновременно. Изборът е твой. Плати ми и спри да спиш с мен. Задръж парите и оставаме заедно.

Боунс се засмя искрено и дойде при мен.

— И се чудиш защо те обичам. В крайна сметка ти ми плащаш, за да те чукам, но ако спра, ще ти дължа двайсет процента от всяка поръчка, която поема. Дявол го взел, ти отново ме превърна в жиголо.

— Това… това не е… Мамка му, знаеш какво имам предвид!

Очевидно бе, че не бях мислила за нещата от тази гледна точка. Опитах да се измъкна от него, но ръцете му се сключиха около мен като стомана. Въпреки че все още святкаха от веселие, в очите му определено се прокрадна и един по-различен блясък. Тъмните ириси започнаха да позеленяват.

— Никъде няма да ходиш. Имам да заработвам двайсет хиляди долара и запретвам ръкави още сега…

Качихме се на самолета, след като опаковахме коловете и ножовете си и ги пратихме по куриер. Съвременната летищна охрана е толкова строга. В полето „Съдържание“ Боунс попълни „Тофу“. Леле, понякога имаше извратено чувство за хумор. Качихме се само с ръчния си багаж. Боунс отново ме остави да седна до люка и аз зачаках ускорението, което се усещаше, когато двигателите се събудеха за живот. Боунс затвори очи и забелязах, че пръстите му леко стискат облегалката, докато самолетът излиташе.

— Не обичаш да летиш, нали? — попитах изненадана. Той никога и от нищо не се страхуваше.

— Всъщност не. Това е един от малкото начини, по които същество като мен може случайно да загине.

Очите му все още бяха затворени и тогава ускорението ни залепи назад в седалките. След като най-лошото от излитането отмина, повдигнах единия му клепач и си спечелих гневен поглед заради развеселеното ми изражение.

— Нищо ли не си чувал за статистиката? Това е най-безопасният начин за пътуване, ако се доверяваш на цифрите.

— Не и за вампир. Можем да се измъкнем невредими от почти всяка автомобилна катастрофа, влаков сблъсък, потънал кораб или каквото и да е. Ала ако самолетът започне да пада, дори моят вид не може да направи нищо повече от това, да се моли. Загубих приятел в самолетната катастрофа при Евърглейдс преди няколко години. Горкият нещастник, откриха само капачката на коляното му.

Противно на опасенията му, самолетът ни се приземи в четири и половина без проблеми. Боунс бе много оправен в хващането на таксита. Той просто се втренчваше със зелен поглед в шофьорите и ги принуждаваше да спрат. Те отбиваха дори и вече да возеха пътници. Това се случи два пъти за мой най-голям срам. Най-сетне попаднахме на свободно такси и потеглихме към дома ми. Още със слизането от самолета Боунс бе необичайно мълчалив и когато се оказахме на пет минути от дома ми, той внезапно наруши тишината.

— Най-вероятно няма да искаш да те изпратя до вратата и да те целуна за довиждане пред майка ти?

— В никакъв случай!

Погледът, който ми хвърли, ми даде да разбера, че не е останал доволен от категоричния ми отговор.

— Както и да е, искам да те видя довечера.

Въздъхнах.

— Боунс, не. Вече едва се завъртам у дома. Следващия уикенд ще се преместя в собствен апартамент и поне за известно време оставащите няколко дни ще са единствените, прекарани със семейството ми. Нещо ми подсказва, че баба и дядо няма често да ме посещават.

— Къде се намира апартаментът ти?

О, бях забравила да му кажа.

— На около десетина километра от колежа.

— Значи ще си на около двайсетина минути от пещерата.

Колко удобно. Последното Боунс не изрече на глас. Нямаше нужда.

— В петък ще ти се обадя да ти кажа адреса. Можеш да дойдеш, след като майка ми си тръгне. Не преди това. Сериозно говоря, Боунс. Ако не попаднеш на следа от Хенеси или маскирания изнасилвач, ще трябва да ми дадеш малко време. Вече е неделя.

Таксито взе последния завой и се показа дългата алея пред къщата ни. Боунс я зърна и взе ръката ми в своята.

— Искам да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че няма отново да бягаш.

— Да бягам? Че защо да бягам? — Бях недоспала и определено нямах настроение за кросове.

После обаче схванах смисъла на думите му. Когато се приберях у дома и погледнех майка си в очите, щях да се замисля за връзката си с вампир, знаех го. Явно и той го знаеше. Сега обаче единственото лице пред мен беше неговото.

— Не, прекалено уморена съм, за да бягам, а и ти си прекалено бърз. Ще ме хванеш.

— Точно така, сладурче. — Нежно, но непоколебимо. — Ако избягаш от мен, ще те преследвам. И ще те открия.