На крачка от гроба

Глава 19

Часовникът показваше единайсет часа и Кат, ловецът на вампири, дебнеше жертвите си. Само че бойното й снаряжение се състоеше от сутиен с подплънки, буйна грива и къса рокля. Да, мръсна работа, но щях да я свърша. Кръвопийци, елате ми всички! Барът е отворен!

Хенеси още продължаваше да попълва запасите си от свежа кръв. След десет дена на шпиониране Франческа ни потвърди този факт. Същото бяхме чули и от Чарли и Лола, така че това не бе новина, но онова, което тя съобщи при последното си тайно телефонно обаждане, беше интересно. Беше дочула, че един от хората на Хенеси се обръща към мистериозния покровител с „ваша чест“. Можеше и да е саркастично обръщение, но като се вземеха предвид „загубените“ полицейски архиви и новият метод на Хенеси да предотвратява съобщаването на изчезванията, Боунс реши, че не е случайно. Според него непознатият можеше да е съдия, навярно от Кълъмбъс, откъдето бяха изчезнали повечето доказателства. Решихме да проучим следата. Когато се опитваш да заловиш някого, който не желае да бъде заловен, се нуждаеш от примамка. Примамка, на която Хенеси и все още неизвестният Суич не можеха да устоят. Тук идваше моят ред. През деня ходех в колежа, но нощем обикалях всички гадни барове и клубове. Споменах ли, че това бе мръсна работа?

— Катрин? Мили Боже, Катрин, това ти ли си наистина?

Ъ? Никой не ме наричаше така освен членовете на семейството ми, а определено никой от тях не се намираше тук. Ала в гласа имаше нещо познато.

Пред мен стоеше Дани Милтън и с отворена уста зяпаше как се бях издокарала в тясна сребриста рокля и ботуши до коляното. В момента, в който погледът му се прехвърли от лицето върху деколтето ми и обратно, сърцето ми стана черно като кожените ръкавици, които винаги носех.

— Леле, Катрин, изглеждаш… леле!

Или наистина занемя от външния ми вид, или от часовете по литература в колежа не бе останало много в главата му. Присвих очи, докато обмислях вариантите. Първи — можех него да пробода с кол в сърцето. Изкушаващо, но не и редно от морална гледна точка. Втори — да го пренебрегна и да се надявам да се разкара. Изпълнимо, но прекалено мило. Трети — да си поръчам ново питие и да го излея в лицето му, благодарейки за добрите спомени. Заслужено, но прекалено привличащо внимание. А аз не исках да привличам нежелано внимание или да бъда изхвърлена от клуба. От всички най-приемлив бе вторият вариант. Мамка му, беше и най-малко желаният от мен.

Хвърлих му изпепеляващ поглед и му обърнах гръб. Надявах се да схване намека.

Той не го направи.

— Ей, не може да не си ме спомняш. Срещнахме се на пътя и ти ми помогна да си сменя гумата. И не може да си забравила, че аз съм първият мъж, с когото въобще…

— Млъквай, кретен!

След толкова време той имаше наглостта да стои тук и да тръби достатъчно силно, че и глухите да го чуят, че е бил първият, с когото съм спала? Може би все пак първият вариант бе по-добрият избор.

— Виждаш ли, спомняш си ме — продължи той, очевидно без да схване частта с „кретена“. — Леле, минаха… колко, шест години? Повече? Едва те познах. Преди не изглеждаше така, много добре си спомням. Не че не беше сладка, но тогава изглеждаше като бебе. Сега вече си съвсем пораснала.

Той определено не изглеждаше много по-различно. Косата му бе със същата дължина, със същия пясъчнокафеникав оттенък, а очите му бяха същото синьо като от спомените ми. Беше пуснал коремче или може би горчивината изкривяваше възприятията ми. Сега ми изглеждаше като всички останали. Просто бе поредният мъж, опитващ се да ме свали. Жалко, че това не можеше да бъде причина за убийство.

— Дани, за твое собствено добро, обърни се и се разкарай. — Боунс беше някъде тук, макар и да не го виждах, но ако ме наблюдаваше и се досетеше с кого говоря, знаех, че няма да страда от скрупули да убие Дани.

— Но защо? Трябва да си поговорим. Все пак, мина много време. — Без покана той се настани на наскоро освободилото се място до мен.

— Няма за какво да си говорим. Ти дойде, видя, отбеляза точка и си тръгна. Край.

Отново му обърнах гръб, изненадана от болката след всичкото това време. Някои рани така и не заздравяваха докрай, дори времето и помъдряването не можеха да променят това.

— О, хайде де, Катрин, не беше чак така…

— О, здравей, друже. Какво си имаме тук?

Боунс се появи сякаш от нищото зад Дани с ужасяващо жестока усмивка на лицето. О, мамка му.

— Той тъкмо си тръгваше — рекох сковано, молейки се Дани да има поне половин мозъчна клетка и да изчезне, преди Боунс да се е досетил кой е. В случай че вече не бе разбрал. Изражението на Боунс бе като на хищник.

— Още не, Котенце, не сме се запознали. — О-ох, лоша идея, много лоша идея. — Аз се казвам Боунс, а ти си…?

— Дани Милтън. Аз съм стар приятел на Катрин.

Без да подозира нищо, Дани протегна ръка, за да се здрависа с вече предложената му. Боунс го стисна и не го пусна дори когато Дани опита да се отскубне.

— Ей, човече, не искам неприятности, просто казвах здрасти на Катрин и… ъ-ъ-ъ-ъ-г-г-г-х-х-х.

— Да не си гъкнал. — Боунс говореше толкова тихо, че едва се чуваше.

Изпод миглите очите му светеха в зелено, а силата струеше от тялото му. Той стисна още по-здраво и аз действително чух как костите на ръката на Дани се трошат.

— Престани — прошепнах и се изправих, за да го докосна.

Боунс остана неподвижен под допира на пръстите ми, само ръката му продължи да стиска. От очите на Дани потекоха сълзи и се търколиха по лицето му, въпреки че не издаде никакъв звук, безпомощен под силата на зеления поглед.

— Не си струва. Няма да промениш станалото.

— Той те е наранил, Котенце — отвърна Боунс и безжалостно наблюдаваше как сълзите се ронят от очите на Дани. — Заради това ще го убия.

— Не го прави. — Знаех, че го мисли сериозно. — Това е минало. Ако той не се бе възползвал от мен, никога нямаше да погна първия си вампир. Това значи, че никога нямаше да срещна теб. За всяко нещо си има причина, не мислиш ли?

Въпреки че не отпусна ръка, Боунс ме погледна.

Погалих лицето му.

— Моля те. Пусни го.

Боунс ме послуша. Дани падна на колене и веднага повърна. От дланта му течеше кръв там, където костите бяха разкъсали кожата. Гледайки надолу към него, почти не усетих съчувствие. Много неща се бяха случили през годините след последната ни среща.

— Барман, изглежда, този има нужда от такси — кратко рече Боунс на мъжа зад бара, който нищо не бе забелязал. — Горкият, явно не носи на пиене.

Той се приведе, все едно да помага на Дани да стане, но аз го чух да казва с тих страховит глас:

— Ако кажеш и една дума, следващото, което ще смачкам, ще са скъпоценностите ти. Тази вечер извади късмет, друже. Трябва да си благодарен, че тя ме спря, иначе щях да си устроя парти, което нямаше да доживееш да запомниш.

Докато Дани преглъщаше, хлипаше и притискаше ръка към гърдите си, Боунс ме забута към изхода, след като хвърли петдесетачка на бармана, което бе прекалено много за питиетата, които изпих.

— Най-добре да си вървим, сладурче. Ще се наложи да опитаме друга вечер. Привлякохме прекалено много внимание.

— Казах ти да го оставиш. — Последвах го до пикапа и отпрашихме веднага щом се качихме. — Дявол да го вземе, Боунс, това можеше да бъде избегнато.

— Видях лицето ти, когато те заговори. Стана бяла като привидение. Знаех кой е той и знаех колко ще те заболи.

Нежният му тон бе някак по-въздействащ и от писък.

— Но какво постигна, като му смаза ръката? Няма да разберем дали Хенеси, или Суич ще се появят тази вечер. Ами ако някой от тях дойде и отвлече някого? Може би някое момиче ще загуби живота си само защото Дани е преспал с мен, а после ме е зарязал. Не си струваше.

— Обичам те. Нямаш представа колко си ценна за мен.

Гласът му оставаше тих, но този път трепереше от емоция. Прекалено бях разстроена, за да карам и да говоря едновременно, затова отбих от магистралата и се обърнах към него.

— Боунс, аз… аз не мога да кажа същите думи, но ти означаваш за мен повече от всеки друг. През целия ми живот. Това не е нищо, нали?

Той се приведе напред и обхвана лицето ми с длани. Същите пръсти, които току-що бяха смазвали и осакатявали, внимателно погалиха брадичката ми, сякаш бях от фин кристал.

— Нещо е, но копнея да чуя друг отговор. Осъзнаваш ли, че тази вечер за пръв път чух как някой те нарича с истинското ти име?

— Това вече не е истинското ми име. — Честно, наистина така го чувствах. Колко вампирско от моя страна.

— Какво е цялото ти име? Аз вече го знам, естествено, но искам да те чуя как го произнасяш.

— Катрин Кроуфийлд. Но можеш да ме наричаш Кат. — Последното изрекох с усмивка, защото винаги използваше прякора, който той ми бе измислил.

— Мисля, че ще продължа да те наричам Котенце. — Той също ми се усмихна и напрежението изчезна. — На такова ми приличаше, когато се срещнахме за пръв път. На ядосано, решително, смело малко котенце. И от време на време се гушкаш като такова.

— Боунс, знам, че не искаше с това да се изчерпи наказанието на Дани, и доколкото те познавам, вече си преброил дните му. Но не искам смъртта му да ми тежи на съвестта. Обещай ми, че никога няма да го направиш.

Той ме изгледа изумено.

— Да не би още да имаш чувства към този пикльо?

Очевидно имахме още какво да изясняваме по отношение на добрите убийства и лошите.

— О, имам чувства към него. Иска ми се лично да му извия врата, повярвай ми. Но въпреки всичко това не е редно. Обещай ми.

— Добре, обещавам да не го убивам.

Предаде се прекалено лесно. Присвих очи.

— Сега ми обещай, че също така няма да осакатиш, инвалидизираш, разчлениш, ослепиш, измъчваш или нараниш по какъвто и да е начин Дани Милтън. Или да седиш и да наблюдаваш как някой друг го прави.

— Мътните го взели, не е честно! — запротестира той.

Явно беше добре, че не приех за чиста монета първото му обещание.

— Обещай!

Той издаде ядно сумтене.

— Добре. По дяволите! Май доста добре съм те научил да преговаряш, а?

— Да, така е. Сега не можем да се върнем в бара. Какво ти се прави?

Той проследи с пръст извивката на устните ми.

— Ти решаваш.

Обзе ме палавост. Заради щателното издирване, четенето на доклади за изчезнали хора и аутопсиите, и изключително мрачната задача да открием шайка серийни убийци, не бяхме имали време да се поотпуснем. Включих на скорост и се насочих на юг. След час отбих по един черен път.

Боунс ми се усмихна.

— Пътуване в миналото, така ли?

— Значи наистина си спомняш това място?

— Трудно е да се забрави — изсумтя. — Тук се опита да ме убиеш. Беше толкова притеснена, че не преставаше да се изчервяваш. Досега никой, който се е опитвал да ме промуши с кол, не се е изчервявал толкова много.

Паркирах така, че да гледаме към водата, и откопчах предпазния колан.

— Онази нощ ти ми стопи лагерите. Искаш ли отново да опитаме?

Той се разсмя.

— Искаш да те ударя? Брей, наистина ти харесва по-грубичко.

— Не. Нека опитаме друго. Може пък да извадиш по-голям късмет. Искаш ли да се чукаме?

Успях да запазя сериозно изражение, само ъгълчетата на устните ми потрепваха. Очите му светнаха, зеленият пламък се разгоря в тях.

— Носиш ли си коловете? Това да не е опит за убийство? — Докато говореше, Боунс свали якето си, явно ни най-малко не се притесняваше.

— Целуни ме и ще видиш.

Той се приближи с онова свръхчовешко движение, което бях виждала стотици пъти, но все успяваше да ме изненада с бързината си. Преди да съм успяла да мигна, ме придърпа към себе си, наклони главата ми назад и ме целуна.

— Тук няма достатъчно място — прошепна след една дълга минута. — Да излезем ли, за да ти е по-удобно?

— О, не. Тук. Обичам да го правя в кола.

Това бяха неговите думи и той се разсмя.

Очите му светеха в наситено изумруденозелено и когато се усмихна, кучешките му зъби се подадоха от устните му.

— Да видим.

Изминаха още две седмици на безплодно търсене и все още не бяхме попаднали на следа от Хенеси или Суич. Вече бях посетила всеки долнопробен клуб в радиус от осемдесет километра от Кълъмбъс, но без късмет. Боунс все ми напомняше, че е по следите на Хенеси от единайсет години. Възрастта го бе научила на търпение. Младостта ме бе научила да се гневя при липсата на напредък.

Бяхме в апартамента ми и чакахме пицата, която си бях поръчала. Беше неделя вечер и нямаше да излизаме. Нямах никакво намерение да правя друго, освен да се отпусна и по-късно да поуча. Дори до магазина да отида, ми идваше в повече, затова и си поръчах по телефона. Каквото и да бях наследила от майка си, то не беше любовта й към готвенето.

Почукването на вратата ме накара учудено да погледна към часовника. Бяха изминали едва петнайсет минути, откакто бях поръчала. Леле, бяха много бързи.

Боунс възпитано понечи да стане, но аз грабнах халата си и го спрях.

— Стой тук. Ти и без това няма да ядеш.

Усмивка докосна устните му. Той можеше да яде нормална храна, бях го виждала, но не му се нравеше особено. Веднъж ми бе споменал, че го прави, за да се слее с околните.

Отворих входната врата и веднага я затръшнах с писък.

— Исусе Христе!

Боунс стана на мига, все още гол, но с нож в ръката. Като го видях, изпищях отново, но раздразненото чукане на вратата не спря.

— Катрин, какво те прихваща? Отвори вратата!

Бях изпаднала в състояние на чиста, неподправена паника.

— Това е майка ми! — рязко прошепнах, сякаш Боунс не се бе досетил. — По дяволите, трябва да се скриеш!

Буквално го изблъсках обратно към спалнята, крещейки:

— Аз… аз ей сега идвам, не съм облечена!

Той се подчини, но не сподели истерията ми.

— Котенце, нима още не си й казала? Дявол го взел, какво толкова чакаш?

— Второто пришествие! — сопнах се. — И нито миг по-скоро! Хайде, в гардероба!

Чукането ставаше все по-силно.

— Защо се бавиш толкова?

— Ей сега идвам! — креснах. Сетне се обърнах към Боунс, който ме гледаше ядосано: — По-късно ще поговорим за това. Просто стой тук и не шуквай, ще се отърва от нея колкото мога по-бързо.

Без да дочакам отговора му, треснах вратата на гардероба и се извърнах, изритвайки дрехите и обувките му под кревата. Боже, да не би да си беше оставил ключовете на плота? Какво друго можеше да открие тя?

— Катрин! — изглежда, изричането на името ми този път бе придружено и от ритник по вратата.

— Идвам!

Полетях към вратата и я отворих с широка неискрена усмивка.

— Мамо, ама че изненада!

Тя ме подмина страшно разярена.

— Минавам да те видя, а ти ми затръшваш вратата в лицето! Какво ти става?

Замислих трескаво, за да намеря извинение.

— Имам мигрена — извиках триумфиращо, преди да понижа глас и да си надяна изражение, свидетелстващо за болка. — О, мамо, много се радвам да те видя, но моментът е ужасен.

Тя обаче оглеждаше изумено апартамента ми. О-о-ох. Как да обясня това?

— Какво се е случило с жилището ти? — Тя разпери ръце към малкия, драстично променен апартамент. — Катрин, откъде взе парите, за да платиш за всичко това?

След като за пръв път бе видял апартамента ми, Боунс бе заявил, че ще убие хазяина, задето иска пари за такава дупка. Е, не го бе убил, но съдейки по тона му, не мислех, че само се шегува. Но бе решил изцяло да обзаведе апартамента. „За всичко това“ включваше дивана, който той бе купил с аргумента, че иска да има на какво да седне, освен на пода, телевизора, защото се предполагаше, че ми трябва, за да гледам новините и евентуално да попадна на някой издайнически репортаж, компютъра, купен с подобна цел, холната маса, помощните масички и всякакви домакински уреди. Вече бях изгубила бройката.

— От кредитни карти — отвърнах на мига. — Вече ги дават на всеки.

Тя се намръщи неодобрително.

— Това ще ти докара беля на главата.

Едва не се разсмях от напрежението. Само да знаеше как всъщност се бях сдобила с тези неща, щеше да забрави напълно за опасностите, които криеха високите лихви!

— Мамо, много се радвам да те видя, наистина, но…

От начина, по който се бе вторачила в спалнята, мразовита тръпка полази по гръбнака ми. Беше ме страх да се обърна. Нима Боунс бе пренебрегнал забраната ми и бе излязъл?

— Катрин… имаш и ново легло!

За малко да се строполя на земята от облекчение.

— Беше на разпродажба.

Тя се приближи намръщена и положи ръка на челото ми.

— Не ми се струваш топла.

— Повярвай ми — казах й съвсем искрено, — всеки момент мога да повърна.

— Е! — Тя отново огледа свъсено жилището и сви рамене. — Следващия път ще се обадя предварително. Мислех, че можем да излезем на вечеря, но… о, искаш ли да ти донеса нещо?

— Не! — Прозвуча прекалено категорично. Смекчих тона си. — Исках да кажа благодаря, но нямам апетит. Ще ти се обадя утре.

Много по-внимателно, отколкото се бях отнесла към Боунс, я избутах към вратата. Тя само ме погледна и въздъхна.

— Заради това главоболие се държиш много странно, Катрин.

Долепих ухо до вратата, след като я затворих след нея, за да се уверя, че наистина си е отишла. Някаква параноична частичка от мен се опасяваше майка ми да не се преструва и да не отвори вратата, за да ме сгащи с неживото ми гадже.

Някакъв шум ме накара да се извърна. Боунс стоеше на вратата на спалнята, но вече бе облечен. Смехът, който излезе от устните ми, бе безрадостен и фалшив.

— Уф, за малко!

Той ме гледаше. Изражението му вече не беше гневно и тъкмо това ме притесни. С гнева можех да се справя.

— Не мога повече да гледам какво си причиняваш.

Предпазливо попитах:

— Какво си причинявам?

— Продължаваш да се наказваш за греховете на баща си — твърдо отвърна той. — Колко дълго се очаква да плащаш за тях? Още колко вампири трябва да убиеш, преди с майка ти да изравните резултата? Ти си един от най-смелите хора, които съм срещал, но въпреки това си уплашена до смърт от собствената си майка. Не го ли осъзнаваш? Всъщност не мен криеш в гардероба, а себе си.

— Лесно ти е да говориш така, твоята майка е мъртва! — Седнах на дивана с пухтене. — Не ти се налага да се тревожиш дали тя няма да те намрази за това, с кого спиш, или дали въобще ще я видиш някога отново, ако й признаеш истината! Какво да направя? Да рискувам връзката си с единствения човек, който винаги е бил до мен в живота ми? Тя ще те погледне и единственото, което ще види, са кучешките ти зъби. Никога няма да ми прости, защо не разбираш това?

При последното изречение гласът ми замря и аз зарових лице в дланите си. Страхотно. Сега не се преструвах. Вече имах мигрена.

— Права си, майка ми е мъртва. Никога няма да разбера какво щеше да си помисли за мъжа, в който съм се превърнал. Дали щеше да се гордее… или да ме презира за изборите, които съм направил. Но едно ще ти кажа — ако тя беше жива, щях да се разкрия пред нея. Напълно. Тя щеше да го заслужава, а и честно казано, аз също. Но сега не става дума за мен. Виж, не настоявам да се запозная с майка ти. Просто смятам, че рано или късно ще ти се наложи да се помириш със себе си. Не можеш да отричаш вампира в себе си и не бива да продължаваш да се наказваш за присъствието му. Трябва да разбереш коя си, какви са нуждите ти и да не се извиняваш заради тях. Нито на мен, нито на майка си, нито на когото й да било друг.

Той се озова до вратата, преди да осъзная какво прави.

— Тръгваш ли си? Ти… късаш ли с мен?

Боунс се обърна.

— Не, Котенце. Просто ти давам възможност да обмислиш нещата, без да съм наоколо и да те разсейвам.

— Ами Хенеси? — Сега използвах злодея като извинение.

— Франческа все още няма нищо конкретно, а ние не можем да го открием сами. Малко почивка няма да навреди. Ако нещо се случи, ще ти се обадя. Обещавам. — Той ме изгледа продължително, преди да отвори вратата. — Довиждане.

Чух как я затвори, но мозъкът ми не отбеляза това. Седях така двайсет минути, втренчила поглед във вратата, и тогава долетя почукване.

Скочих с облекчение.

— Боунс!

Там обаче стоеше млад мъж с униформа.

— Пицата ви — рече той с отработено приветлив глас. — Седемнайсет и петдесет.

Замаяна, му дадох двайсетачка и му казах да задържи рестото, после затворих вратата и заплаках.