На крачка от гроба

Глава 15

Остатъкът от седмицата беше много натоварен. Трябваше да си събера багажа, да оправя бумащината за апартамента, да подпиша документа за депозита и договора за наем с новия ми хазяин, и да се сбогувам със семейството си.

С част от парите от първия ми съвместен удар с Боунс купих легло и матрак и шкаф за дрехите си. Както и няколко лампи и това бе всичко. Останалите пари разделих с майка си, излъгвайки я, че един от убитите от мен вампири е носил много пари в себе си. Това бе най-малкото, което можех да направя. Скътах своята част, макар да знаех, че въпреки всичко ще се наложи да си намеря почасова работа, за да свързвам двата края. А как щях да се справя с колежа, с работата и с издирването на група предприемчиви неживи убийци, никой не знаеше.

Боунс не се бе обаждал, нито беше идвал, съобразявайки се с молбата ми, но така и не напусна мислите ми. За мой ужас обаче една сутрин майка ми ме попита дали не съм сънувала кошмар през нощта. Бях повтаряла думата „кости“ в съня си. Мърморейки нещо за гробища, аз я заблудих, но трябваше да се изправя срещу реалността. Ако с Боунс не скъсахме или ако не ме убиеха, един ден, естествено, щеше да ми се наложи да й разкрия истината. Честно казано, това ме плашеше повече от преследването на Хенеси.

Дядо и баба ми позволиха да задържа пикапа, което бе много мило от тяхна страна. Напоследък и двамата хич не бяха доволни от мен, но въпреки това получих скована прегръдка от всеки от тях, когато дойде време да отпътувам. Майка ми ме последва с колата си, защото, както и очаквах, искаше да види как ще се настаня.

— Пази се и учи старателно, дете — дрезгаво рече дядо Джо, когато подкарах пикапа. Очите ми се напълниха със сълзи, напусках единствения дом, който бях имала.

— Обичам ви — подсмръкнах.

— Не забравяй да ходиш на библейските събирания с онова добро момиче — строго ме поучи баба ми. Исусе Христе, само да знаеше какво ми казва.

— О, сигурна съм, че скоро пак ще се срещна с нея.

— Катрин, тук е… тук е… винаги можеш да си останеш у дома и да пътуваш.

Очевидният ужас на майка ми, докато оглеждаше апартамента ми, ме принуди да прикрия усмивката си. Не, не беше красиво жилище, но си беше само мое.

— Всичко е наред, мамо. Наистина. Ще изглежда много по-добре, когато го почистим.

След тричасово съвместно чистене апартаментът не изглеждаше по-добре. Но поне сега нямаше да се притеснявам от микробите.

В осем вечерта майка ми ме целуна за довиждане и ме прегърна толкова силно, че за малко да ме заболи.

— Обещай, че ще ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо. И бъди внимателна, Катрин.

— Обещавам, мамо. Ще внимавам.

Ох, каква заплетена мрежа плетяхме… Онова, което щях да направя сега, бе далеч, съвсем далеч от внимателно поведение, но така или иначе, щях да го направя. Още щом тя си замина, вдигнах телефона и набрах номера.

Докато чаках, си взех душ и си облякох чисти дрехи. Не вечерен тоалет, защото щеше да бъде прекалено, затова облякох нещо всекидневно. Тази седмица без Боунс беше трудна, и не само защото той ми липсваше. Между съветите да уча прилежно майка ми беше отправила обичайните си предупреждения, че всички вампири заслужават смъртта и че трябва да продължавам да ги избивам. Свивах се от чувство за вина всеки път, когато трябваше да кимам и да се съгласявам с нея, за да не събудя подозренията й.

Косата ми още беше мокра от банята, когато го чух да почуква два пъти на вратата. Отворих… и последните няколко дни бяха забравени. Боунс прекрачи прага и заключи, после ме придърпа към себе си. Боже, колко красив беше, с тези изваяни скули и бледа кожа, а тялото му бе твърдо и изискващо. Устата му покри моята, преди да успея да си поема дъх, но дишането не беше важно, защото бях прекалено заета да го целувам. Ръцете ми трепереха, щом посегнах да го прегърна през раменете, и се свиха в юмруци, когато той пъхна пръсти под колана ми, за да ме докосне.

— Не мога да дишам — задъхах се и извърнах глава.

Устата му се премести върху шията ми, устните и езикът му се движеха по чувствителната кожа, докато ме навеждаше назад, така че само ръцете му да ме придържат да не падна.

— Липсваше ми — изръмжа той, нетърпеливо събличайки дрехите ми. Вдигна ме на ръце и само попита:

— Къде?

Кимнах към спалнята си, прекалено заета бях да вкусвам кожата му, за да говоря. Той ме отнесе в машата стая и почти ме хвърли върху леглото.

На следващата сутрин колебливо почукване на вратата ме накара да се претърколя в леглото и да изохкам. Часовникът показваше девет и половина. Боунс си беше тръгнал малко преди зазоряване, прошепвайки обещанието по-късно пак да дойде. Каза, че апартаментът ми е прекалено несигурно място, за да остане да спи в него. Каквото и да значеше това.

Сънена навлякох халата си и насочих вниманието си към вратата, откъдето долиташе почукването. Долавях ударите на нечие сърце, човекът беше сам. Това ме накара да оставя ножовете си в спалнята. Да отворя въоръжена, можеше да направи лошо впечатление на хазяина ми.

Звукът на отдалечаващи се стъпки ме накара да отворя вратата по-бързо, за да зърна млад мъж, който се канеше да влезе в съседния апартамент.

— Ей! — рекох малко по-остро от необходимото.

Той спря едва ли не виновно и тогава забелязах малката кошничка пред краката ми. Бърз поглед ми разкри, че тя съдържа азиатски инстант спагети, парацетамол и купони за пица.

— Комплект за оцеляване в колежа — каза той, приближавайки се с несигурна усмивка. — Снощи те видях да разтоварваш учебниците си и предположих, че си колежанка. Аз съм съседът ти, Тими. Ъ-ъ, Тим. Имах предвид Тим.

Очевидният опит да прикрие галеното си име извика усмивка на устните ми. Багажът от детството бе труден за изхвърляне. В моя случай аз така и не можех да избягам от него.

— Аз съм Кати — отговорих, отново използвайки колежанското си име. — Благодаря за провизиите, нямах намерение да ти се сопвам. Просто съм раздразнителна, когато се събудя.

Той веднага се заизвинява:

— Съжалявам! Просто предположих, че си будна. Леле, ама съм тъпак. Връщай се да спиш, моля те.

Обърна се, за да се прибере в апартамента си, и нещо в отпуснатите му рамене и странното поведение ми напомни за… мен. Така се чувствах и аз през повечето време. С изключение на моментите, когато убивах някого.

— Няма нищо — бързо казах. — Така или иначе, трябваше да ставам и явно будилникът не се е включил, така че… имаш ли кафе?

Всъщност дори не обичах кафе, но той бе направил такъв мил жест, че не исках да го карам да се чувства зле. Заради облекчението, което се разля върху лицето му, се почувствах по-добре въпреки безобидната лъжа.

— Кафе — повтори той със свенлива усмивка. — Да, влизай.

Не носех нищо под халата си.

— Дай ми само секунда.

След като навлякох анцуг и тениска, затопурках по чехли към апартамента на Тими. Той беше оставил вратата отворена и ароматът на кафе изпълваше въздуха. Беше същата марка, която баба и дядо бяха пили през целия ми живот. По някакъв начин миризмата ми се стори успокояваща.

— Заповядай. — Той ми връчи чаша и аз седнах на един стол край кухненския плот. Разположението на апартаментите ни бе еднакво, но разбира се, жилището на Тими беше обзаведено. — Сметана и захар?

— Разбира се.

Гледах го, докато сновеше из малката кухничка. Тими бе едва няколко сантиметра по-висок от мен, нямаше метър и осемдесет, с пясъчноруса коса и сивкави очи. Носеше очила и тялото му изглеждаше, сякаш съвсем наскоро се бе отървало от детската слаботелесност. Засега вътрешният ми радар не долавяше нищо заплашително у него. И все пак всеки, който до момента се бе държал мило с мен, бе имал скрити подбуди. Дани? Секс за една нощ. Ралфи и Мартин? Опит за изнасилване. Стефани? Отвличане за бяла робиня. Имах си причини да съм параноичка. Ако доловях и най-лекото неразположение след изпиването на това кафе, Тими щеше да свърши на момента.

— Значи, ъ-ъ, Кати, ти си от Охайо? — попита ме той, играейки с чашата си.

— Родена и израснала тук — отвърнах. — А ти?

Той кимна и разля малко кафе на плота, сетне подскочи, поглеждайки ме крадешком, като че ли щях да го смъмря.

— Извинявай. Непохватен съм. О, ъм, да, и аз съм от този щат. От Поуел. Майка ми е мениджър в една банка в града и имам по-малка сестра, която тъкмо започна гимназия, двете живеят заедно. Само тримата сме, откакто татко почина. Автомобилна катастрофа. Дори не го помня. Не че ти трябва да знаеш всичко това. Извинявай. Понякога бръщолевя прекалено много.

Освен това имаше навика във всяко изречение да се извинява. Фактът, че и той бе израснал без баща, ме накара да почувствам поредната близост с него. Нарочно отпих от кафето… и оставих малко да потече по брадичката ми.

— Опа! — рекох с престорено неудобство. — Извини ме. Понякога, когато отпивам, става така.

Още една лъжа, но Тими се усмихна, подаде ми салфетка и нервността го напусна. Няма нищо по-добро от по-голям загубеняк от теб, който да ти повдигне самочувствието.

— По-добре е от това, да си непохватен. Убеден съм, че на много хора им се случва.

— О, да, имаме си цял клуб — пошегувах се. — „Анонимни олигавящи се“. Преодолях първия етап от членството си. Признах, че съм безпомощна по отношение на пускането на лиги и че животът ми е неуправляем.

Тими тъкмо отпиваше, когато се разсмя. Кафето излезе през носа му и очите му се разшириха от ужас.

— Съжалявам! — задави се той и само влоши положението, опитвайки се да говори. Изхвърча още кафе, което ме опръска по лицето. Очите му се изцъклиха от смайване, но заради това, че той течеше като термос с дупки, аз така силно се разсмях, че чак се разхълцах.

— Заразно е! — едва успях да изрека. — Няма спасение от лигавата болест, ако веднъж я прихванеш.

Той отново се засмя, като утежни проблема си. Аз хълцах, Тими пръхтеше и пръскаше слюнки, и двамата изглеждахме като пациенти на психиатрично отделение в очите на всеки, минал покрай все още отворената врата. Накрая му подадох същата салфетка, която той ми бе връчил, опитвайки се да спра кикотенето си. Инстинктивно усещах, че съм си намерила приятел.

В понеделник следобед след лекциите се отправих към пещерата. Няколко километра преди да завия по черния път в края на гората, подминах един корвет, паркиран встрани, със светещи стопове. Вътре нямаше никого. Направих гримаса с усещане за превъзходство. Чий стар шевролет се таралянкаше край развалена спортна кола за шейсет хиляди долара? Браво на мен!

Подсвирквах си мелодийката, която направи известна Дарил Хана с филма „Убий Бил“, когато влязох в пещерата. И тогава долових промяната във въздуха. Различното. Някой дебнеше на около петдесет метра пред мен и който и да беше — нямаше пулс. Също така инстинктивно усетих, че не е Боунс.

Продължих да си подсвирквам и не позволих на пулса ми да се ускори и на интонацията ми да се промени. Не бях въоръжена. Ножовете и облицованите ми с дърво колове бяха в апартамента, а резервният ми комплект се намираше в съблекалнята зад непознатия. Без оръжие определено се намирах в неизгодно положение, но нямаше да се върна. Явно Боунс беше в беда, или по-лошо, защото не го усещах. Някой бе открил скривалището му и въоръжена или не, аз нямаше да избягам.

Вървях колкото можех по-нехайно, мислите ми препускаха. Какво можех да използвам вместо оръжие? Нямах много възможности. Това бе пещера, наоколо нямаше нищо, освен пръст и…

Докато прикляквах, за да мина под един от ниските сводове на пещерния таван, незабележимо взех нещо от пода. Сега непознатият се приближаваше безшумно към мен. Пръстите ми се свиха около нещото в ръката ми, докато заобикалях следващата скала, зад която се показа натрапникът.

Висок мъж с дългичка щръкнала коса стоеше на около шест метра от мен. Той се усмихна, докато приближаваше, уверен заради предполагаемото си превъзходство.

— Ти, моя красива червенокоске, сигурно си Кат.

С това име се бях представила на Хенеси. Този явно бе някой от неговите главорези и някак бе успял да се докопа до Боунс. Замолих се да не съм дошла прекалено късно, да не го е убил вече.

Усмихнах се студено.

— Харесва ли ти това, което виждаш? Ами сега?

Тогава запратих камъчетата, които бях вдигнала, право в очите му. Вложих всичката си сила, знаейки, че ударът няма да е смъртоносен, но се надявах, че това временно ще го извади от строя. Той отметна глава назад и аз му се нахвърлих, сграбчвайки възможността, докато временно не можеше да вижда. Движението ми го извади от равновесие и двамата се стоварихме на земята. Моментално стиснах главата му и заблъсках лицето му в скалистия под, забивайки камъчетата дълбоко в очите му. Когато се опита да ме отхвърли, го яхнах през гърба, притиснах го с цялата си тежест и здраво го стиснах с бедрата си. През цялото време блъсках главата му, проклинайки силата му. Без съмнение беше мастер вампир. Е, какво бях очаквала? Ако беше слаб, щеше да ме посрещне Боунс, а не този.

— Спри! Спри! — зави той.

Вместо това обаче аз вложих още повече сила.

— Къде е Боунс? Къде е той?

— По дяволите, той каза, че идва!

Вампирът имаше британски акцент. Преди не бях забелязала този факт, защото бях разтревожена. Спрях да удрям главата му в скалата, но продължих да я притискам към каменния под.

— Ти си от хората на Хенеси. Защо си му казал, че си тук?

— Защото, мътните да те вземат, аз съм най-добрият приятел на Криспин, не някой от онези негодници! — възмутено отвърна той.

Не очаквах такъв отговор. На всичкото отгоре беше нарекъл Боунс с истинското му име, а аз не знаех дали то бе общоизвестно. За част от секундата се замислих над дилемата, сетне грабнах един островръх камък, докато с другата ръка притисках главата му. Забих върха на камъка в гърба му.

— Усети ли това? Сребро е. Само да си мръднал, ще те пронижа право в сърцето. Може и да си приятел на Боунс, а може и да не си. И понеже не съм от доверчивите, ще го почакаме. Ако не дойде скоро, както ти каза, ще разбера, че лъжеш, и това ще е краят ти.

Затаих дъх, докато се питах дали е разбрал, че в ръката си не държа сребро. Не бях прорязала кожата му и той не би трябвало да е усетил. Надявах се вампирите да нямат развито шесто чувство по отношение на погубващия ги метал. Гениалният ми план, ако той не се окажеше приятел, бе да го пронижа с камъка в сърцето и да тичам като подгонена от дявола, за да си взема среброто. Стига да съм в състояние да го направя.

— Спри да натискаш лицето ми в този мръсен каменен под. Ще направя каквото кажеш — равно отвърна той. — Ще оставиш ли главата ми на мира?

— Разбира се — рекох със злорад кикот, без да намалявам натиска. — А какво ще кажеш да те оставя да си пийнеш от шията ми? Няма начин.

Той издаде яден звук, който ми се стори доста познат.

— Хайде де, това е нелепо…

— Млъквай. — Не исках разговорът ни да ме разсейва и да ми попречи да чуя, когато — или ако — Боунс пристигнеше. — Лежи си там и се прави на мъртъв или наистина ще умреш.

След двайсет напрегнати минути сърцето ми подскочи, когато чух стъпки, приближаващи пещерата. Когато тези стъпки се приближиха, усещането за позната сила изпълни пространството.

Боунс се появи иззад ъгъла и се закова на място. Вдигна едната си тъмна вежда, когато се отдръпнах и най-сетне пуснах главата на вампира.

— Чарлс — ясно рече Боунс. — Надявам се да имаш добро обяснение защо тя седи върху теб.