На крачка от гроба

Глава 26

Не можех да му го отрека на Дон — удържа на думата си и организира преместването ни. В рамките на час бях облечена и чаках в стаята на майка си без белезници. Най-сетне се бях изкъпала и бях изчистила всичката кръв. Докато бях под душа си позволих да се наплача, сълзите се сливаха с водата и мъката ми остана скрита. Сега гледах към майка ми и очите ми бяха напълно сухи.

— Е?

Току-що й бях разказала за отправеното ми предложение и за факта, че го бях приела. Докато говорех част от отвращението, изписано по лицето й, бе изчезнало, и сега тя взе ръката ми.

— Постъпваш правилно. Единственото нещо, което ще те спаси от злото.

Заля ме горчивина и мъничка егоистична частица от мен я мразеше. Ако не беше тя, можех просто да изчезна с Боунс и да изживея живота си с мъжа, когото обичах. Но тя не можеше да бъде винена за неотслабващата й ненавист към вампирите, както и аз не бях виновна за появяването ми на бял свят. Така погледнато бяхме квит.

— Не смятам, че това ме спасява от злото, но ще го направя въпреки всичко.

— Не ставай глупава, Катрин. Разбира се, че това е твоето спасение. Колко щеше да продължи връзката ти с онова същество, преди то да те превърне във вампир? Ако държи на теб, както твърдиш, тогава няма да иска да наблюдава как старееш с времето, нали? Как с всяка изминала година се приближаваш към смъртта както всеки човек. Защо да го прави, когато може да те превърне във вампир и да ти подари вечна младост? Това ще направи с теб, ако останеш с него, и ако не бе така заслепена, вече щеше да си го осъзнала.

Колкото и да не ми се искаше да го призная, тя засегна очеваден проблем, който си позволявах да игнорирам. Какво щеше да се случи с връзката ни след десет години? След двайсет? Или повече? Боже, тя беше права. Боунс нямаше просто да стои и да наблюдава как умирам от старост. Щеше да поиска да се променя, а аз никога нямаше да го направя. Може би любовта ни беше обречена от самото начало и предразсъдъците на майка ми и предложението на Дон бяха само доказателство за това. Води битките, които можеш да спечелиш, това непрестанно ми повтаряше Боунс. Е, не можех да спечеля тази битка, но можех да осигуря безопасността му. Можех да осигуря безопасността на майка си и да използвам моята уникалност, за да осигуря безопасността и на други хора. Реално погледнато, разбито сърце не бе чак толкова висока цена за това. Може и да нямах бъдеще с Боунс, но все пак имах бъдеще. Като се замислях за всички момичета, които Хенеси бе отвлякъл и чиито животи бе ограбил, щеше да бъде безсмислено от моя страна да пропилея своя.

Вратата се открехна и Тейт Брадли пъхна глава в процепа. Ръката му беше обездвижена, а близо до слепоочието му имаше превръзка.

— Време е да тръгваме.

Кимнах кратко, стиснах дръжките на инвалидната количка на майка ми и го последвах по коридора. Коридорът бе опразнен и вратите на болничните стаи стояха затворени. Следваха ме осем тежковъоръжени мъже. Явно Дон се опасяваше да не се отметна от споразумението ни.

Оставаха около два часа до края на деня. Щяха да ни откарат до площадка за излитане, от която да се придвижим с хеликоптер до мястото, на което ни очакваше военен самолет. Настаних се на задната седалка заедно с майка ми. Тейт седна на предната седалка до шофьора, той самият не можеше да шофира заради счупената си ръка. Зад волана седна мъж, който се представи като Пийт. Останалите ми пазачи се настаниха в други три автомобила — един зад нас и два от двете ни страни. Смешно, но предишната вечер вампирите бяха направили същото. Потеглихме и аз затворих очи, мислейки си, че трябва да намеря начин да се сбогувам с Боунс. Можеше да оставя съобщение при Тара. Тя знаеше как да се свърже с него. Не можех да си тръгна, без нито една дума.

Тейт наруши мълчанието след няколко минути:

— Пийт ще бъде един от членовете на екипа ни, Катри… извинявай, Кат — поправи се той.

Не отворих очи.

— Не и докато аз не кажа или тази част от уговорката си я проспал? Аз сформирам отряда. Пийт ще стане част от екипа, само ако премине теста ми. Всъщност, същото важи и за теб.

— Какъв е тестът? — надменно попита Пийт.

Отворих очи.

— Ще проверя колко бързо ще се свестиш, след като те нокаутирам.

Пийт се разсмя. Но не и Тейт. Навярно той не бе така глупав, както си бях помислила първоначално. Погледът, който ми хвърли, ми показа, че вярва на всяка моя дума.

— Виж… — Пийт ме изгледа в огледалото за обратно виждане, а изражението му излъчваше скептицизъм, — знам, че те смятат за специална, но… какво, по дяволите е това! — възкликна Пийт, когато забеляза мъжа, застанал по средата на нашето платно насред магистралата.

Аз затаих дъх, а майка ми запищя.

— Това е той! Това е…

Тейт не се колеба толкова дълго. Секунди преди колата да се блъсне в Боунс, той извади пистолета си и стреля през предното стъкло по него.

Беше като да се врежеш в тухлена стена. Сблъсъкът смачка предницата на автомобила. Стъклата на прозорците се пръснаха и всички въздушни възглавници се отвориха на мига. Полетях силно напред и чух как зад нас пищят гумите на едната кола от кортежа ни, когато ни заобиколи, за да не се блъсне в нашата. Двете коли, които ни обграждаха профучаха покрай нас, после също натиснаха спирачки и опитаха да обърнат. Движението зад нас не спираше. Автомобилите, които рязко ни заобикаляха се блъскаха в колите на агентите, опитващи се да се върнат назад. Шумът от огъването на метал, когато колите се врязваха една в друга, беше оглушителен.

Тейт и Пийт висяха отпуснато на коланите си, а по лицата им се стичаше кръв от удара в арматурното табло и порязванията на счупените стъкла. Чу се рязък звук, когато вратата от страната на Тейт бе изтръгната от рамката й. През дима от повредения двигател зърнах усмивката на Боунс, който метна парчето метал като гигантско фризби към колата зад нас. Там пазачите безрезултатно опитваха да се прицелят в него. Пръснаха се, когато вратата се вряза в предното им стъкло. След миг и другата врата я последва и майка ми заскимтя, обхваната от смъртоносен ужас, когато Боунс изтръгна и моята врата.

— Здрасти, Котенце!

Въпреки взетото решение аз се зарадвах да го видя. Той откопча колана ми и хвана майка ми, когато тя се опита да избяга през вратата от нейната страна.

— По-кротко, мамче. Малко бързаме.

Стон, долетял от седалката до шофьора, го принуди да фрасне Тейт по главата.

— Не го убивай, Боунс! Те нямаше да ме наранят!

— О, добре тогава. Нека им кажем довиждане както си му е редът.

Той измъкна Тейт от мястото му с такава бързина, че движението изглеждаше замазано.

За миг устните на Боунс се притиснаха към врата му, а после го метна във въздуха. Тейт се приземи на петнайсетина метра в тревата край пътя. Пийт опита да избяга пълзейки, но Боунс го сграбчи и му осигури същия полет, но не и преди това да се е обслужил с кръвта му.

— Слез от колата, сладурче — нареди ми той и аз изскочих от разбитите останки на автомобила. Той все още държеше майка ми за ръката. Тя плачеше и го проклинаше едновременно.

— Те ще те убият, знаят какво си! Катрин е…

Не можа да довърши, защото я цапардосах в челюстта. Тя припадна, без да гъкне повече. Заедно с ругатните можеше да разкрие прекалено много, а ако Боунс научеше за сключената от мен сделка, щеше да ме разубеди. Аз щях да повярвам на всичките му невъзможни уверения, защото сърцето ми не можеше да мисли трезво.

Изсвистя куршум. Залепих се за земята, понеже не исках отново да ме улучат. Боунс хвърли раздразнен поглед в посоката от която дойде изстрела и после сграбчи колата. Очите ми се ококориха, когато се досетих какво се кани да стори. Боже, не бе възможно да направи това, нали?

Агентите от колите пред нас бяха намерили прикритие зад едно от преобърнатите возила и сега стреляха по нас. Явно им бе наредено да осигурят безпроблемното ми пътуване или, в случай че това не станеше, да се погрижат да не избягам. План А се бе провалил, така че те изпълняваха план Б. Боунс се ухили злорадо и вдигна колата във въздуха. Завъртя я в полукръг, за да я засили и сплесканото желязо полетя във въздуха, описвайки дъга, след което се приземи право върху импровизираната барикада на агентите.

Последва оглушителен взрив, когато колите избухнаха при удара. Плътен задушлив дим се заиздига нагоре. Насред целия този ад Боунс стоеше с разкрачени крака и светещи в зелено очи и изглеждаше абсолютно и ужасяващо прекрасен.

На магистралата се възцари хаос. В отсрещното платно се образуваха колони от коли, когато невярващи на очите си зяпачи спираха за да наблюдават бойното поле, заформило се вляво от тях. Всяка секунда се чуваше ново изсвирване на спирачки, последвано от удар на метал в метал. Боунс не спря да се наслади на резултата от действията си. Хвана ме за ръката, метна майка ми на рамото си и вече тичахме, скривайки се в гората.

На около осем километра по-напред, където пътят беше свободен, ни чакаше кола. Боунс положи майка ми на задната седалка и не пропусна да залепи тиксо на устата й, преди да потеглим.

— Добре, че я приспа с един удар, сладурче. Спести ми неприятностите. Не си наследила склонността си към насилие от баща си, определено си я взела от нея. Тя ме ухапа.

За някой, който току-що бе блъснат от автомобил, каращ с около стотина километра в час, той изглеждаше изненадващо весел.

— Как го направи? Как спря колата? Ако вампирите могат да правят това, то тогава защо Суич не ми попречи да се блъсна в къщата снощи?

Боунс изсумтя презрително.

— Това пале? Че той не може да спре дете в проходилка. Беше едва на около шейсет години, сладурче, смятано в неживи години. Трябва да си мастер вампир като мен, за да врътнеш такъв номер, без после горчиво да съжаляваш. Повярвай ми, адски боли. Затова и си пийнах от двамата ти приятели, преди да ги изхвърля. Кои бяха те между другото? Не бяха полицаи.

Трябваше много внимателно да отговоря на това.

— Ъ-ъ, те са от някаква правителствена агенция, но не ми казаха от коя точно. Не бяха от приказливите, нали се сещаш? Мисля, че ме водеха в специален затвор заради Оливър.

Той ме изгледа.

— Трябваше да ме изчакаш. Можеше да загинеш.

— Не можех да чакам! Едно от корумпираните ченгета на Оливър се опита да ме застреля. А и му беше наредено да постави бомба в болницата, където отведоха майка ми! Оливър е бил, Боунс. Той си призна, на практика се похвали как Хенеси „прочиствал“ щата вместо него. Сякаш всички онези хора са били просто боклук и нищо повече. Боже, и десет пъти да го бях убила пак нямаше да е достатъчно.

— Защо си толкова сигурна, че момчетата, които сега те отвеждаха, не са от неговите хора?

— Не са. А и така както се отнесе с тях, не останах с впечатлението, че евентуални съмнения биха те възпрели. Хвърли кола върху четирима от тях.

— А, не се притеснявай за тях. — Изглеждаше напълно незаинтересован. — Те скочиха встрани преди експлозията. А ако са били прекалено тъпи за да съобразят, значи щяха да заслужават да умрат заради глупостта си.

— Чия е тази кола? — Возехме се в черен джип марка волво, последен модел с всички екстри и миришеше на ново.

Боунс ме изгледа косо.

— Твоя. Харесва ли ти?

Поклатих глава.

— Нямах предвид чия е сега, няма ли скоро да я обявят за открадната?

— Не — отвърна той. — Това трябваше да е коледният ти подарък. Регистрирана е на името във фалшивата ти шофьорска книжка, така че няма начин да я проследят. Надявам се, не се сърдиш, че развалих изненадата, но при така създалите се обстоятелства, това бе най-добрата възможност.

Останах с отворена уста, защото той очевидно говореше сериозно.

— Не мога да я приема. Прекалено скъпа е! — След всичко случило се аз спорех с него заради разточителен коледен подарък. Никога нямаше да стана нормална.

Боунс въздъхна раздразнено.

— Котенце, поне веднъж не можеш ли да кажеш просто благодаря? Сериозно, сладурче, мислех си, че сме преминали този етап?

Прониза ме остра болка, когато се сетих, че наистина бяхме преминали този етап, само че не така, както той си мислеше.

— Благодаря ти. Красива е! А аз ти купих само ново яке.

Коледа бе едва след две седмици, но със същия успех можеше да бъде и след хиляда години.

— Какво яке?

Бог да ми е на помощ, как щях да събера сили да го напусна? Тъмнокафявите му вежди бяха по-красиви от всичко, което можеше да се закупи с пари. Преглътнах мъчително и започнах да му описвам дрехата, защото докато говорех поне нямаше да се разцивря.

— Ами, беше дълго, като тренчкот. От черна кожа, за да изглеждаш страшен и загадъчен. Полицаите вероятно са конфискували всичко, което вампирите са оставили непокътнато в апартамента ми. Якето беше опаковано и скрито под една разхлабена дъска в шкафа в кухнята.

Боунс хвана ръката ми и я стисна нежно. Сега вече не можех повече да сдържам сълзите си.

— Суич? — По-добре да го попитам сега, отколкото никога. Фактът, че Боунс бе тук, превърна въпроса едва ли не в реторичен.

— Съсухрен в Индиана. Негодникът тича с все сила часове наред. Съжалявам, че набързо приключих с него, Котенце, но исках да се върна право при теб. Когато го хванах му забих кол в сърцето и го оставих да гние в горите край езерото Седър Лейк. След всички онези тела, зарязани в къщата, едно повече няма да разклати лодката ни. Всъщност точно към Индиана пътуваме в момента.

— Защо към Индиана? — Почувствах само лека радост, че Суич е мъртъв. Може би сега дядо ми и баба ми щяха да почиват в мир.

— Там имам приятел, казва се Родни, той ще уреди нови документи за теб и майка ти. Ще останем при него през нощта и утре следобед ще потеглим. Само сутринта ще трябва да се погрижа за някои неща. От там ще продължим към Онтарио36, където ще останем няколко месеца. Ще пипнем и последните двама нещастници, бъди сигурна, но ще го направим тихомълком, след като суматохата около Оливър поутихне. Когато момчетата, които те преследват, не те открият, ще се впуснат по следите на други риби за тигана.

Ох, де да беше толкова просто.

— Как разбра, че ни местят?

Той се усмихна развеселено.

— Наблюдавах. Когато разчистиха пътя към задния изход и поставиха въоръжени пазачи край няколко автомобила, стана ясно. Аз просто потеглих преди вас и изчаквах докато настъпи подходящият момент.

Силно тропане долетя от задната седалка. Боунс се усмихна.

— Майка ти май се събуди.