На крачка от гроба

Глава 27

За моя изненада Родни се оказа гул. Някак бях очаквала да е вампир. Боунс вдигна майка ми от задната седалка, устата й все още бе залепена с тиксо, и ми я подаде, докато ни запознаваше. Родни дори не мигна. Явно бе свикнал на прага му да се появяват завързани хора със запушена уста.

Пуснах майка ми да стъпи на крака и криво-ляво стиснах ръката на Родни, докато я спирах да не избяга.

— Съжалявам, че ти се натрапваме, Родни, но къде е банята?

— Няма проблем, вляво е — отвърна той с усмивка.

Помъкнах я с мен.

— Ще се върнем след минутка, Боунс. Искам малко да се поосвежи и да си поговорим.

— Няма нужда да бързаш, сладурче.

Заключих вратата зад нас и моментално пуснах врялата вода да тече във ваната. По време на пътуването бях начертала план, но сега трябваше да накарам майка ми да го следва заедно с мен. Тя яростно ръмжеше зад лепенката и аз въздъхнах. Въпреки че горещата вода течеше, Боунс можеше да ни чуе.

Хвърлих бегъл поглед към огледалото в банята и развъртях кранчето докрай. Скоро банята се изпълни с пара. Бинго.

С пръст започнах да пиша по запотеното огледало:

Заминаваме утре. Мълчи, той ще те чуе.

Очите й се ококориха.

— Мамо, той видя сметката на убиеца на баба и дядо Джо — казах с ясен глас. — Няма да нарани нито мен, нито теб.

Тя написа три думи до моите:

Заминаваме без него?

Кимнах, въпреки че ми се повдигна.

— Знам, че мразиш вампирите и знам, че ще ти е трудно, но трябва да ме изслушаш. — Той не знае, иначе ще ни спре. — Просто ми дай малко време. Трябва да ми се довериш. Животът ни зависи от това.

Прави каквото ти кажа, без значение какво се случва.

— Довечера ще преспим тук и утре ще напуснем страната. Няма друг начин.

Не преставах да си повтарям това наум. Няма друг начин. Само че ме болеше повече, отколкото можех да понеса.

— Е? Ще се държиш ли разумно? Мога ли да ти отпуша устата?

Тя ме изгледа напрегнато и отново написа на огледалото:

Заминаваме без него, обещай ми.

— Можеш да ми имаш доверие — повторих. — Обещавам.

Майка ми кимна и аз отлепих тиксото. Тя погледна към вратата, но не каза нито дума.

Грабнах една от красивите провесени на закачалката кърпи и изтрих думите ни от огледалото.

— Опитай се да бъдеш мила, когато излезем.

Боунс и Родни седяха на масата. Майка ми ги изгледа кръвнишки, но не каза нищо. От нейна гледна точка това беше мило.

— Изберете си коя стая за гости предпочитате, има една горе и една в мазето — рече Родни.

— Покажи ми онази в мазето — отвърнах на мига.

— Добре, последвай ме.

Хванах майка ми за ръката и тримата слязохме по стълбите в мазето. Родни отвори вратата на стаята за гости, снабдена с пухкави завивки и, най-важното, лишена от прозорци.

Леко побутнах майка си вътре.

— Тази стая ще е идеална за теб, мамо.

Тя ме изгледа неразбиращо, когато понечих да изляза.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Горе. С Боунс. Лека нощ.

Затръшнах вратата и с мрачно задоволство загледах как Родни заключва бравата от външната страна. Самият факт, че имаше спалня в мазето, която се заключваше отвън, бе притеснителен, но това не бе моя работа.

Почти на мига по вратата отвътре се забарабани.

— Катрин! Не можеш да…

— Утре ще говорим, мамо, когато останем насаме. Утре. Не вдигай много шум, че Родни ще огладнее.

Въпреки че нямаше как да знам дали твърдението ми съдържа някаква истина, той ми намигна и тихо изръмжа. В стаята зад вратата веднага настъпи тишина.

— Благодаря ти — прошепнах. — Щеше да тропа цяла нощ.

Той се усмихна, докато изкачвахме стълбите. Заключи и вратата към мазето, после ме изгледа многозначително.

— В случай че е наистина избухлива.

Боунс ме чакаше в другата стая за гости и аз се хвърлих право в обятията му, вдишвайки аромата му. В продължение на няколко минути ние просто стояхме така прегърнати. Егоистично опитвах да запомня чувството да бъда с него. Може и да знаех, че няма друг начин, но, Боже, как болеше.

— Казах ти, че ще оцелеем, сладурче. Ти не ми повярва.

— Не — отвърнах тихо. — Не ти повярвах. Но ти беше прав и двамата сте живи. Само това има значение. За мен това значи повече, отколкото всичко друго.

— За мен ти значиш повече, отколкото всичко друго.

Той приведе глава и докосна с устни моите. В отговор аз обвих ръце около него така силно, че бях сигурна, че на сутринта ще имам синини.

— Защо плачеш? — прошепна той.

Избърсах сълзите, за които не подозирах, че са потекли.

— Защото… няма да го понеса, ако нещо ти се случи.

Той ме целуна.

— Нищо няма да ми се случи, обещавам.

И аз обещавам. Всъщност ще заложа живота си за това.

— Исках да ти кажа, че въпреки всичко, много се радвам, че те срещнах. — Казах със задавен глас. — Това бе най-щастливият ден в живота ми. Ако не те бях срещнала, никога нямаше да разбера какво е някой да ме обича, безусловно, дори онази част от мен, която аз мразех. Животът ми щеше да е празен и пропит от чувство за вина, но ти ми показа цял един нов свят, Боунс. Никога няма да мога да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен, но ще те обичам до сетния си ден.

Може би щеше да запомни тези думи, когато заминех. Може би нямаше да ме намрази за онова, което трябваше да направя.

— Котенце — простена той, докато ме полагаше на леглото. — Преди да те срещна аз само си мислех, че живея. Ще ме обичаш до сетния си ден? Това никак не е достатъчно дълго…

Проклинах всеки слънчев лъч, който ми се подиграваше с появяването си. Боунс вече ми бе казал, че заедно с Родни ще излязат за около четири часа, за да довършат последните приготовления за заминаването ни. Щяха да вземат колата на Родни и да ми оставят волвото, в случай че се наложеше да ни повикат да се срещнем някъде. Сега оставеше само да изчакам той да излезе, не подозирайки, че повече никога няма да се срещнем.

Родни, гул с обноски, ни направи закуска. Палачинки и омлет за двете с майка ми. Тя изяде своята порция под заплашителния ми поглед, въпреки че изглеждаше, сякаш с всяка хапка щеше да се задави. От любезност се насилих да ям, нямах апетит, но не исках да бъда неучтива. Едно от нещата, за които бях благодарна, бе, че Родни изчака, за да се нахрани по-късно… каквото и да включваше неговата закуска.

Когато Боунс тръгна към вратата, аз го изненадах, прегръщайки го, като обвих ръце около врата му. Зарових глава в извивката на шията му. Още не мога да те пусна. Не мога да го направя. Прекалено скоро е!

— Какво има? Липсвам ти, преди дори да съм излязъл?

Сърцето ми се сви.

— Винаги ще ми липсваш, когато те няма.

Малко рискувах, но не можах да се въздържа да го кажа.

Той ме целуна, болезнено нежно. Стиснах го и отчаяно се опитвах да не заплача. Толкова много боли! Как да те пусна? Как да те оставя да си тръгнеш?

„Как е възможно да не го направиш?“, възрази съвестта ми. Обичаш ли го? Тогава го докажи. Осигури му безопасност.

Безмилостно преглътнах сълзите си. По-добре да направиш това сега, отколкото по-късно. Знаеш, че това е правилното решение. Той ще живее много по-дълго от теб и все някога ще те забрави.

Отдръпнах се и много нежно докоснах лицето му.

— Дай ми якето си.

Докато се наслаждавах на последната му прегръдка, аз добавях още пирони в ковчега. Боунс го свали и въпросително вдигна вежда.

— В случай че се наложи да потеглим, за да се срещнем с вас — обясних. — Навън е студено.

Боунс ми подаде избелялото джинсово яке, което бе носил и вчера, докато предизвикваше верижна катастрофа, и аз го стиснах под мишница. Целуна ме за последно по челото, а аз се приготвих да затворя вратата след него. Можеш да го направиш. Пусни го да си върви. Няма друг начин.

— Пази се, Боунс. Просто моля те… бъди внимателен.

Той се усмихна.

— Не се тревожи, сладурче. Ще се върна, преди да се усетиш.

Дълго след като потеглиха аз останах да гледам през шпионката, после се свлякох на колене и позволих болката на разбитото ми сърце да ме завладее. Плаках, докато очите ми не започнаха да парят и едва си поемах дъх. Болеше несравнимо повече от огнестрелните рани.

Двайсет минути по-късно се изправих друг човек. Нямаше повече време за плач. Имах работа за вършене. Играеш картата, която ти се е паднала, все това ми повтаряше Боунс. Е, имаше причина да се родя полувампир, това бе шансът ми да го докажа. Ела ми, елате ми всички, кръвопийци! Червенокосият жътвар е готов за вас!

Приближих се към майка ми и заговорих с нисък рязък глас. Време беше.

— Обличай се, заминаваме. Сега ще ти обясня какво точно ще им кажеш и Господ да ти е на помощ, ако не повториш всяка шибана дума…

Хеликоптерът се носеше в небето над главите ни като огромна метална буболечка. По негово настояване Дон Уилямс бе избутан по неравната земя в инвалидната си количка, десетима други агенти се пръснаха наоколо. В центъра на разиграващата се сцена седях приведена над тялото на Суич. Не ми бе трудно да го открия. Боунс ми бе казал, че го е оставил в горите край Седър Лейк. Още с пристигането ни го надуших с новото си обоняние. Сега Суич носеше джинсово яке върху съсухрените си останки, а от гърба му гротескно стърчеше сребърен нож.

Въпреки че седеше в инвалидна количка, Дон командваше парада.

— Това той ли е? — попита, когато се приближи.

— Той е.

Дон се вгледа надолу към разложения до неузнаваемост труп и свъси чело.

— Нищо не е останало от него, освен кости!

— Забавно е, че го казваш — отвърнах с безизразен тон. — Това беше името му. Боунс.

Потреперих заради студения вятър и огледах мрачната местност — голи дървета и замръзнала земя.

— Той е мъртъв, така че защо трябваше да бързаме? Когато се обади, ми каза, че ако не пристигнем до час, ще напуснеш мястото, защото е прекалено опасно. Е, минаха четирийсет и пет минути и той не изглежда да е тръгнал да си ходи.

Изправих се и застанах до количката му.

— Защото вчера той ми каза, че ще дойдат вампири, които да отмъстят за станалото миналата вечер. Оливър имаше зъбати приятелчета. Екипът все още не е сформиран, а аз не мога да се бия сама с тях. Ценя кожата си и не искам да се превръщам в тяхна храна. Отведете ни с майка ми от тук. Веднага.

— Ще вземем и него — настоя той. — Искаме да изследваме тялото.

Свих рамене.

— Изследвайте го колкото си искате, но ви предлагам да се забързате. Вампирите могат да надушат смъртен от километри. Всяко от момчетата ви, останало да се рови наоколо, ще се превърне в закуска.

Дон се вторачи в мен.

— Защо да ти вярвам?

Прокарах ръка през косата си, сякаш бях ядосана.

— Защото не си толкова тъп, колкото изглеждаш. Хората ти, които вчера бяха ранени, също трябва да бъдат преместени веднага. Вампирите ще се опитат да изтръгнат информация от тях и съм убедена, че тези агенти знаят неща, които няма да ти се иска да споделят с неживите.

Той се вгледа в очите ми в продължение на няколко дълги секунди и аз отвърнах на погледа му, без да мигам. Най-сетне Дон взе решение и повика хората си.

— Да се изнасяме! Стягайте се, тръгваме след пет минути! Някой да се обади в болницата и да нареди всички ранени да бъдат качени в медицински хеликоптер. Но още да не се съобщава крайната цел. Стаили, опаковай това тяло и го давай по-чевръсто, след пет минути излитаме.

Последва суматоха, когато агентите се разбързаха да изпълнят инструкциите му. Докато се занимаваха с последните приготовления, аз седнах до майка си. Тя сложи мълчаливо ръката си в моята.

— Госпожо Кроуфийлд — Дон се приближи със скърцащи на инвалидната си количка колела, — има ли нещо, което искате да добавите към описанието на дъщеря ви относно случилото се? Каквото и да е?

Майка ми вдигна поглед към него и мрачно поклати глава.

— Как бих могла? Бях в безсъзнание. Онова животно ме удари. Когато се свестих, Катрин го беше убила. Ето го там, както сам можете да видите.

Дон местеше погледа си между майка ми и мен. Никоя от нас не се поколеба. Той въздъхна.

— Тогава, дами, елате с мен. Хеликоптерът ще ни откара до летището. Нека опитаме отново.

Осем часа по-късно, вървях по коридора на военната болница в Хюстън, Тексас, а Дон се возеше в количката си край мен.

— Готово ли е?

Той изръмжа утвърдително.

— Катрин Кроуфийлд официално бе убита от ФБР, докато се опитваше да избяга при преместването си. Така обяснихме верижната катастрофа на магистралата вчера. Подхвърлихме неидентифицирано тяло вместо твоето.

Кимнах, съжалявайки единствено, че Тими щеше да повярва на тази история. Или пък нямаше. Той си падаше по конспирациите.

— А мотивът ми за убийството на Оливър?

Дон студено се усмихна.

— Обикновен случай на безпричинно насилие. Като се има предвид пропагандната кампания на Оливър, сметнах това за подходящо.

Не отвърнах на усмивката му, но се съгласих с думите му.

— Тейт е искал да ме види?

— Още щом се събуди. Лекарите му спряха обезболяващите, защото иначе щеше да си говориш сама.

— Колко тежко е ранен? — Цинично бе от моя страна, но бях по-скоро любопитна, отколкото загрижена.

— Два счупени крака, две счупени ръце, шест счупени ребра, фрактура на ключицата, счупен нос, има и вътрешен кръвоизлив, ожулвания и ниски нива на хемоглобина. Месеци наред ще се възстановява.

— Ще видим това — измърморих.

Тейт Брадли бе увит целия в гипс и марли. Клепачите му потрепнаха, когато влязохме в стаята.

Дръпнах един стол и седнах до него.

— Здрасти.

Изпълненият му с болка поглед срещна моя.

— Успях ли да се класирам за отряда, Кат?

Гласът му бе дрезгав шепот, но аз за малко да се усмихна на думите му. За малко.

— Искаш да се подложиш на редовни дози такава болка?

— По дяволите, да! — каза задъхано, но без колебание.

Язвително поклатих глава.

— В такъв случай поздравления, Тейт. Ти си първият член на екипа. — Изправих се и се обърнах към Дон. — Доведете някоя медицинска сестра да ми източи малко кръв. Поне половин литър. Нека я прелеят на Тейт.

Дон учудено премигна насреща ми.

— Та ти дори не знаеш дали кръвната ти група е като неговата. Трябва да са съвместими.

Това ме разсмя.

— Моята кръвна група е подходяща за всекиго. Полувампир, подсилен с отлежало Екстра Дракула. Суперсилата ми ще изчезне през следващите два дни, така че ви предлагам да се възползвате, докато все още я имам. Ето ви и урок първи от часа по „Аз знам повече от вас“: вампирската кръв има лечебни свойства. Той ще е на крака до края на утрешния ден. Налага се веднага да започнем с тренировките. Чака ни много работа.

Навих ръкава на дрехата си, докато Дон припряно натискаше бутона за сестрите.

— Какво друго ще ми кажеш, което все още да не знам? — попита ме той.

Очите ми светнаха изумруденозелени и той ахна, когато блясъкът освети лицето му.

— Дори не можеш да си представиш…

По-късно, когато с майка ми бяхме настанени в една военна сграда, си позволих да се замисля за Боунс. Още преди часове трябваше да се е върнал в дома на Родни и да е видял бележката, която му оставих. Бях се опитала накратко да му обясня, че не бих могла отново да понеса кръвта на обичните ми хора да изцапа ръцете ми. Без значение колко хитро действаше той, правителството все някога щеше да ни пипне. Или някой от избягалите вампири щеше да ни проследи. Или пък майка ми щеше да провали връзката ни с омразата си и непрестанните си опити да избяга. Или пък времето щеше да се окаже наш враг, аз щях да остарявам, а той не. Трябваше да играем с картите, които ни бяха раздадени, всички ние. Да водим битките, които можехме да спечелим.

Но когато най-сетне се унесох в онова състояние на ръба на съзнанието, където логиката не съществуваше и започваха сънищата, сякаш чух гласа на Боунс. Той ми шепнеше онова обещание, което ми даде преди месеци, когато връзката ни бе в началото си. И аз се запитах дали това не е знак и дали наистина мислеше сериозно онова, което ми бе казал.

Ако избягаш от мен, ще те преследвам. И ще те открия…