На крачка от гроба

Глава 13

Отидох си право у дома, а през целия път в мен бушуваха противоречиви чувства. Правенето на любов с Боунс се бе оказало повече от невероятно и той беше прав. Нямаше как да се престоря, че това никога не се е случило. Имаше да мисля за много повече неща, освен за чувствата си. Ако ставаше въпрос само за мен, щях просто да се смъмря, че бях преспала с него. Основната причина за паниката ми бе страхът от това, как ще реагира майка ми. Не можех да й кажа, никога. А това означаваше, че трябва да прекратя започнатото, преди да е прераснало в нещо повече.

Два часа по-късно, когато отбих пред къщата, дядо и баба бяха на верандата и пиеха студен чай. Изглеждаха като типичните американци с белите си коси и простички дрехи, с лица, обветрени от времето.

— Здравейте — разсеяно ги поздравих.

Баба ми издаде съскащ звук. Веднага след това последва гневният вик на дядо. Аз просто мигах насреща им.

— Какво ви става?

С любопитство наблюдавах как дядо ми смени три червени цвята на лицето си. Все пак не за пръв път се прибирах чак на следващия ден и те никога преди не бяха го коментирали. Бяха приели политика на „не питай“ по отношение на късните ми прибирания и излизания.

— Джъстайна, излез, момиче! — Той не обърна внимание на въпроса ми и се изправи. След миг майка ми излезе с объркано изражение на лицето, също като моето.

— Какво? Случило ли се е нещо?

Той й отвърна, все още треперещ от гняв:

— Само я погледни. Погледни я! Не можеш да ме убедиш, че снощи не е правила нищо нередно! Не, тя е имала среща с дявола, това е правила!

Пребледнях, блъскайки си главата над въпроса как са разбрали, че съм преспала с вампир. Да не ми бяха пораснали кучешките зъби? Вдигнах ръка и опипах зъбите си, но те бяха все така равни, както винаги.

Движението още повече вбеси дядо ми.

— Не си попипвай зъбите пред мен, госпожичке! За каква се мислиш?

Поне веднъж за мое успокоение майка ми се опита да ме защити:

— О, татко, ти не разбираш. Тя…

Гласът й рязко се задави, когато и тя ме зяпна с шокирано изражение на лицето.

— Какво? — попитах уплашено.

— Вратът ти… — прошепна, а очите й изразяваха неверие.

Ужасена се втурнах покрай нея и изтичах в най-близката баня. Нима имах следи от кучешките му зъби? Боже, нима ме бе ухапал, без да го усетя?

Когато обаче се вторачих в отражението си, причината за поведението им ми стана ясна. Пръснати по шията ми и в различен оттенък на синьото, се виждаха четири, не, пет смучки. Нямаше дупчици от вампирско ухапване, само обикновени, очевидни смучки. Разкопчах ризата на Боунс и видях, че по гърдите ми има същите белези. Добре, че дрехата нямаше дълбоко деколте, иначе досега и тримата да бяха припаднали.

— Знам какво е това! — изрева дядо Джо от верандата. — Трябва да се засрамиш, а не да се мотаеш наоколо неомъжена и да не се прибираш по цели нощи. Засрами се!

— Засрами се! — додаде и баба ми като ехо.

Добре беше да знам, че след четирийсет и три години брак двамата все още бяха единодушни в мнението си.

Отидох горе в стаята си, без да им отговарям. Определено беше време да си намеря собствен дом. Навярно щях да мога да се нанеса веднага в онзи апартамент.

Въобще не се изненадах, когато майка ми ме последва.

— Кой е той, Катрин? — попита тя, след като затвори вратата на стаята зад гърба си.

Налагаше се да й кажа нещо.

— Едно момче, което срещнах, докато преследвах вампири. Имаме, ъ-ъ, нещо общо. И той убива вампири.

Не бе нужно да влизам в повече подробности. Като най-важната, че той самият е вампир.

— Дали… сериозно ли е това между вас?

— Не! — Възражението ми бе толкова разпалено, че тя се намръщи. Супер, не прозвуча особено достоверно. Не, ние не можем да имаме връзка, защото на практика той е мъртъв, но, мили Боже, той е страхотен и се чука като за световно.

— Тогава защо…? — Майка ми изглеждаше истински объркана.

Въздишайки, легнах на леглото. Как да обясниш необузданата си страст на майка си?

— Ами, то просто се случи. Не беше планирано.

По лицето й се изписа ужасено изражение.

— Използвахте ли предпазни средства?

— Не беше нужно — отвърнах, без да се замисля.

Тя притисна уста с ръка.

— Как така не беше нужно? Можеш да забременееш! Или да пипнеш някоя болест?

Доста усилия на волята ми бяха нужни, за да не завъртя очи. Можех само да си помисля наум отговора си. Имам добри новини, мамо. Той е вампир, при това стар, затова не мога да забременея или да прихвана болест. Невъзможно е.

Вместо това само й казах да не се тревожи.

— Да не се тревожа? Да не се тревожа! Ще ти кажа какво ще направя. Ще отида в съседния град, където никой не ни познава, и ще ти купя презервативи! Няма да свършиш като мен млада и бременна, или по-лошо. Вече има СПИН. И сифилис. И гонорея. И неща, които дори не мога да произнеса! Щом поведението ти ще е такова, то тогава поне ще се пазиш.

Тя решително грабна чантата си и тръгна към вратата.

— Но, мамо…

Последвах я, опитвайки се да я убедя да не тръгва, но тя не ми обърна внимание. Дядо ми и баба ми ме изгледаха от верандата, смръщени като дъждовни облаци, а майка ми се качи в колата и потегли. Определено беше време да се обадя на хазяина.

Хазяинът, господин Джоузеф, ми съобщи, че мога да се нанеса следващия уикенд. По-бързо не можеха и да се наредят нещата. Заех се да се изкъпя, да си направя тоалет, да си измия зъбите, с всичко друго, но не и с мисли за това, какво ли прави Боунс. Може би напразно се тревожех. Може би за него това бе нещо обикновено и може би дори нямаше да се наложи да му казвам, че повече няма да се повтори. В края на краищата мъжът бе двеста години по-възрастен от мен и е бил жиголо. Не бях ограбила девствеността му.

Около шест часа вечерта някаква кола отби пред къщата, но двигателят не звучеше като този на майка ми. Любопитно надникнах през прозореца и видях едно такси отвън. Позната светлоруса глава се показа, когато Боунс слезе от колата.

Какво правеше той тук? Втори панически поглед ми показа, че майка ми все още не се бе върнала, ала ако се появеше сега и го видеше…

Толкова бързо затичах надолу, че се спънах и се приземих твърдо в подножието на стълбите тъкмо когато дядо ми отваряше вратата.

— Кой си ти? — попитай той Боунс.

Тъкмо измислях история как той е мой състудент от колежа, когато Боунс отвърна съвсем учтиво:

— Аз съм добро момиче и дойдох да взема внучка ви за уикенда.

А?

Баба също надникна навън и зяпна с отворена уста, щом зърна Боунс на прага.

— Кой си ти? — повтори въпроса тя.

— Аз съм добро момиче и дойдох да взема внучка ви за уикенда — отново рече той, взирайки се в нея със зелени очи. Скоро и нейният поглед се изцъкли като този на дядо и тя кимна.

— О, нима това не е чудесно? Ти си добро момиче. Бъди й добра приятелка и я вкарай в правия път. Има срамни смучки по врата и се прибра у дома чак следобеда.

Мили Боже, защо земята просто не се отвореше и не ме погълнеше? Боунс потисна смеха си и кимна тържествено.

— Не се притеснявай, бабо. Ще отидем на молитвено събиране, за да изгоним дявола от нея.

— Браво на теб — одобрително рече дядо ми с безизразно изражение. — От това има нужда тя. През целия си живот е била дива.

— Вървете да си направите чай, докато ние опаковаме багажа, вървете и двамата. Вървете.

С все така празни погледи те се затътриха към кухнята. Скоро чух как наливат вода в чайника. А дори не пиеха чай.

— Какво си мислиш, че правиш? — попитах с яростен шепот. — Защо не е като във филмите, където не можеш да влизаш непоканен!

Той се разсмя.

— Съжалявам, сладурче. Вампирите могат да ходят, където си поискат.

— Защо си тук? И защо накара дядо и баба да мислят, че си момиче?

— Добро момиче — поправи ме той с усмивка. — Не можем да ги оставим с впечатлението, че имаш лошо обкръжение.

Исках да се разкара по най-бързия начин. Ако майка ми се върнеше, щеше да е нужно повече от проблясване на очите му, за да я накара да не го вижда като такъв, какъвто бе в действителност — нейният сбъднат кошмар.

— Трябва да си вървиш. Майка ми ще получи инфаркт, ако те види.

— Има причина да съм тук — спокойно рече той. — Не че искам да те замесвам още повече, но снощи бе много настоятелна, когато каза, че искаш да разбереш, ако открия местонахождението на клуба. Открих го. Намира се в Шарлот23 и довечера ще летя до там. Купих билет и за теб, ако искаш да дойдеш. Ако ли не, просто ще отида в кухнята и ще убедя баба ти и дядо ти, че никога не съм стъпвал тук. Така няма да ти се наложи по-късно да обясняваш на майка си присъствието ми тук. От теб зависи, но трябва да вземеш решение сега.

Знаех какво щях да избера, ала още бях потресена от факта, че това можеше да се превърне в една грозна сцена.

— Защо не се обади, вместо да идваш тук?

Веждата му се изви.

— Обадих се. Дядо ти ми затвори още щом попитах за теб. Наистина трябва да си купиш мобилен телефон. Или да им напомниш, че си на двайсет и две и е нормално да ти се обади джентълмен.

Игнорирах коментара за джентълмена.

— Е, да, те са старомодни и направо полудяха, когато видяха врата ми… което си беше доста необмислено от твоя страна! Да оставиш всички тези печати тип „Бях там, правих това-онова за да ги видят те“!

Усмивка заигра на устните му.

— Честно казано, Котенце, ако не оздравявах по свръхестествен начин, и аз щях да съм покрит с подобни следи, а гърбът ми щеше да е целият издран от ноктите ти.

Смени темата. Смени темата!

— Що се отнася до довечера — забързано заговорих, — знаеш, че ще дойда. Казах ти, че искам да спра Хенеси, и говорех сериозно. Вече си открил къде е клубът? Доста бързо.

— Всъщност знаех и преди — обясни той и се облегна на касата на вратата. — Тази сутрин, докато ти спеше, го проучих. Щях да ти кажа, щом станеш, но ти избяга като подгонена от дявола и не ми даде възможност.

Сведох поглед. Не можех да понеса да го гледам в очите.

— Не искам да говорим за това. Не съм толкова повърхностна, че да оставя моите… — Как можех да ги нарека? — Моите колебания за снощи да ми попречат да спра един убиец. Но смятам, че е най-добре да не засягаме въпроса.

Той продължи да се усмихва.

— Колебания? О, Котенце. Разбиваш сърцето ми.

Това ме накара да вдигна глава. Подиграваше ли ми се? Не можех да преценя.

— Да се съсредоточим върху приоритетите. Ако искаш, ще, ъ-ъ, поговорим за това по-късно. След клуба. Изчакай тук, докато си стегна багажа.

Той задържа вратата отворена.

— Не е нужно, донесох работното ти облекло. След теб.

— Не съм те виждал тук преди, сладкишче — каза вампирът, докато се настаняваше на стола до моя. — Казвам се Чарли.

Бинго! Толкова се зарадвах, че едва не заплясках с ръце. В десет кацнахме в Шарлот, в единайсет се регистрирахме в хотела и малко преди полунощ пристигнахме в клуб „Флейм“. От два часа седях в това отвратително заведение и заради курвенските дрехи, които бях облякла, през цялото време не останах самотна.

— Сладка и лесна за схрускване — отвърнах, преценявайки нивото на силата му. Не беше мастер вампир, но беше силен. — Момиче ли си търсиш, миличък?

Той прокара пръсти по ръката ми.

— Уцели в десетката, сладкишче.

Акцентът на Чарли беше южняшки. Вампирът имаше кафява коса и приятелска усмивка и беше атлетичен. Провлаченият му говор плюс ненатрапчивото му поведение само го правеха да изглежда още по-приветлив. Че кой можеше да е зъл с такъв чаровен акцент?

Мъжът от другата ми страна ме беше свалял цяла вечер и сега изгледа новодошлия войнствено.

— Ей, господине, аз пръв я видях…

— Защо не се прибереш у дома? — прекъсна го Чарли, все още усмихвайки се. — По-добре побързай. Не обичам да се повтарям.

Ако аз бях на мястото на онзи, щях да доловя заплахата зад поведението му на добряк от Юга и да си взема поука.

Е, разбира се, аз не бях пияна, незнаеща и напълно сляпа за заплахата пред очите ми.

— Не мисля, че ме чу добре — изфъфли мъжът, полагайки тежка ръка върху Чарли. — Казах, че пръв я видях.

Чарли продължи да се усмихва. Стисна човека за китката и го издърпа от стола му.

— Не е нужно да се бием и да създаваме бъркотия — каза той и ми смигна. — Ще хвърляме ези-тура за теб, захарче. Днес се чувствам късметлия.

И измъкна мъжа от бара. Фактът, че никой нищо не каза, само показваше класата на заведението.

Огледах се, разкъсвана от противоречия. Ако опитах да спра Чарли, щях да проваля прикритието си и шансовете на Боунс да открие Хенеси, отново. Затова не предприех нищо. Отпивах от питието си и се чувствах ужасно. Когато Чарли се върна, на лицето му грееше същата сърдечна усмивка, беше сам.

— Изглежда, тази вечер аз извадих късмета — рече той. — Въпросът е дали ти ще ме направиш много, много щастлив?

Опитах се да доловя пулс извън клуба, ала шумът бе прекалено силен. Каквото и да се бе случило, вече бе приключило. Нямаше какво друго да направя, освен да се справя със задачата.

— Разбира се, миличък. Само имам нужда от малка предплата, с която да си погася наема.

Гласът ми бе флиртаджийски. Нямаше и намек за притеснение. Упражненията си казваха думата, а коментарът за наема бях откраднала от Стефани. Стори ми се някак мрачно, но подходящо.

— Колко ти е наемът, сладкишче?

— Стотарка — изкикотих се и се наместих на стола, така че роклята ми да се качи още по-нагоре. — Няма да съжаляваш, обещавам.

Погледът на Чарли се плъзна по бедрата ми, подаващи се изпод идиотски късата рокля, и той пое дълбоко дъх. Само месеците обучение ме възпряха да не се изчервя, защото знаех какво означава това.

— Сладкишче, така като те гледам, това си е добра сделка.

Той ми подаде ръка и аз я поех, скачайки от стола си.

— Чарли, нали? Не се тревожи. Очаквате истинска наслада.

Докато Чарли шофираше, тихомълком благодарях на Бог, че вампирът не се бе опитал да си получи обещаното набързо, още там, в тоалетната на бара. Все пак играех ролята на проститутка. Боунс щеше да ни следва на безопасно разстояние и се надявахме, че Чарли ще ме отведе в дома си, като по този начин щях да наруша основното правило на Боунс да не влизам в къщите на вампирите. Информацията, която можехме да открием, си струваше риска, дори да се окажеше, че Чарли има съквартиранти.

— Откога си в занаята, захарче? — попита Чарли, сякаш говореше за времето.

— О, от около година — отвърнах. — Нова съм в града, но спестявам, за да се преместя отново.

— Не ти ли харесва в Шарлот? — попита той, докато се качваше на магистралата.

Позволих си в гласа ми да се прокрадне лека тревога.

— Къде отиваме? Мислех, че просто ще отбием от пътя или нещо такова.

— Нещо такова, сладкишче. — Той се закиска. — Повярвай ми.

Как ли щеше да реагира истинска проститутка?

— Хей, не се отдалечавай прекалено много. Не искам цяла нощ да вървя пеша до колата си.

Чарли обърна глава към мен и ме изгледа. Очите му светеха в изумрудено и той заряза приятелското си поведение.

— Млъквай, кучко.

Добре. Явно свършихме с любезностите! Това ме устройваше напълно. Мразех празните приказки.

Кимнах с поглед, който се надявах да е изцъклен, и се вторачих напред, без да кажа и дума повече. Всичко друго щеше да събуди подозренията му.

Чарли си заподсвирква „Amazing Grace“24, докато шофираше. Едва се удържах да не се обърна към него и да се сопна: „Ти шегуваш ли се?“ Не можа ли да избере нещо по-подходящо? Например нещо като „Крещя на дявола“ или „Не се страхувай от смъртта“? Някои хора явно нямаха подходящ вкус по отношение на музиката за отвличане.

Четирийсет минути по-късно той спря пред малка сграда с апартаменти. Тя бе разположена малко по-встрани от другите подобни постройки на улицата. Кварталът бе от по-ниска класа, но не беше гето. Просто място, където хората не се разхождаха, за да се насладят на гледката.

— Пристигнахме у дома, сладкишче. — Той се ухили и изключи двигателя на колата. — Поне за известно време. После не можеш да напуснеш града, точно както искаше.

Интересно. Той обаче не ми беше позволил да говоря, затова продължих да се правя на вцепенена. В мен се разпали гняв заради всички други момичета, които не се бяха престрували. Смесената кръв носеше и предимства.

Чарли отвори вратата на колата от моята страна и ме измъкна навън. Оставих го да ме блъска нагоре по стълбището до втория етаж. Дори не си направи труда да ме държи, докато търсеше ключовете си. Точно така, приятелче. Не се безпокой за мен. Аз съм безпомощна.

Когато отвори вратата, ме избута вътре. Направих се, че се препъвам, донякъде за да огледам обстановката, както и да задържа ръката си близо до ботушите ми. Чарли не се впечатли, че се проснах на пода. Прескочи ме и се пльосна на близкото канапе.

— Хванах още една, Дийн — изкрещя той. — Ела да видиш.

Последва ръмжане, скърцане на мебели и след това се появи предполагаемият Дийн.

Като го видях, за малко да проваля прикритието си, защото той се появи чисто гол. Наложи се да се стегна, за да не се извърна инстинктивно. Боунс бе вторият мъж, когото бях видяла гол, а с Дани всичко беше приключило толкова бързо, че едва ли се броеше. В такава ситуация да се засрамя? Какъв абсурд!

Дийн дойде право при мен и вдигна главата ми. Топките му се полюшваха точно пред носа ми и трябваше да се преборя с изчервяването. И с отвращението.

— Страхотна е.

Чарли изръмжа.

— Аз я намерих. Аз съм пръв.

Това изявление пропъди срама ми. Копеле. Тези прасета щяха да си го получат тъпкано. Веднъж завинаги.

Чух стъпки отвън, когато Дийн се извърнала попита Чарли:

— Очакваш ли някого…?

Колът ми изскочи от ботуша в секундата, в която Боунс изби вратата с един удар. Може и да бях гаднярка. Може да е било заради удобството и близостта, ала първо се прицелих в слабините на Дийн.

Той изпищя пронизително и се опита да ме сграбчи. Претърколих се, изваждайки и втория си кол, и го забих в гърба му. Това го свали на колене и аз се хвърлих към него, скочих на гърба му, сякаш бях на някакво зловещо родео.

Дийн се замята диво, но аз стиснах кола с две ръце и го натиснах навътре с всичка сила. Той се просна под мен. Отново натиснах кола, за да намери точното си място, и се сбогувах с вампира с ритник, който той вече не можеше да усети.

— Е, все пак ти беше пръв, задник такъв.

Когато се огледах, Боунс вече се беше справил с Чарли. Беше го вдигнал на дивана и го бе настанил в скута си — поза, която при други обстоятелства щеше да изглежда смешна при двама възрастни мъже. Ако не се броеше убийствено изглеждащият кол, стърчащ от гърдите на Чарли.

— Добре, че нямах нужда от другия, сладурче — сухо рече Боунс.

Свих рамене. Прекалено късно беше.

— Тогава трябваше да ме предупредиш.

Чарли ме зяпаше удивено.

— Очите ти… — едва изрече.

Не ми бе нужно да се поглеждам в огледало, за да разбера, че светят. Битката бе сигурен начин да изкара блясъка на бял свят. Донякъде бе като зрителна ерекция. Неизбежна, щом веднъж нещата бяха преминали определена граница.

— Красиви са, нали? — попита Боунс с глас като коприна. — Толкова несъвместими с биещото й сърце. Чувствай се свободен да се дивиш. Знам, и аз така се почувствах, когато за пръв път ги видях да светят.

— Но те са… Тя не може да е…

— О, не се занимавай повече с нея, друже. Сега трябва да се притесняваш от мен.

Това върна вниманието на Чарли към него. Вампирът зашава, ала завъртането на ножа го накара да застине.

— Котенце, в другата стая има някой. Човек, но не прибързвай със заключението, че не е опасен.

Извадих от ботуша си трите малки остриета за хвърляне и отидох да проверя. Сега и аз долових сърцебиенето, долитащо от задната част на апартамента. Идваше от стаята, от която бе излязъл Дийн. Нима той имаше топлокръвно подкрепление?

Щом приближих стаята, застанах на колене и запълзях напред. Огнестрелна рана в главата щеше да е краят за мен. Надявах се, че който и да се прицелваше, щеше да очаква да съм изправена, и че щях да го докопам, преди да натисне спусъка. Нима бях способна на убийство на друг човек? Имаше само един начин да разбера.

Надзърнах предпазливо през вратата и изпищях.

— Трябва ни линейка!

Момичето бе втренчило невиждащи очи в тавана. Един поглед бе достатъчен да схвана, че не е въоръжена. Единственото, което я покриваше, бе собствената й кръв. Ръцете й бяха разперени, а краката разкрачени в срамна поза и тя не помръдваше. Разбира се, че не помръдваше. Явно така й бяха внушили.

Ножовете се изплъзнаха от безчувствените ми пръсти. Не можех да откъсна очи от нея. През всичките тези години, след всичките тези вампири, които бях убила, никога не бях виждала жертва. Прочетеното за това дори не можеше да се сравни с истинското, дишащо доказателство за нечия жестокост. Погледът ми се плъзна от гърлото й към китките и към свивката на бедрото. На всички тези места имаше дупки, от които бавно се процеждаше кръв.

Раните ме извадиха от състоянието на шок. Сграбчих чаршафа и започнах да го разкъсвам. Момичето не помръдна, докато я превързвах с ивиците плат вместо бинт. С ръка започнах да притискам раната на шията. Използвах остатъците от чаршафа, за да я покрия, докато я изнасях от стаята.

— Трябва да я закарам в болница.

— Почакай, Котенце.

Боунс ми хвърли неразгадаем поглед, докато нахълтвах в дневната. Чарли едва погледна към фигурата в ръцете ми. Изглеждаше по-загрижен за собственото си положение.

— Но тя е изгубила много кръв! И е много зле!

Боунс знаеше какво значи „и е много зле“.

Загубата на кръв можеше да бъде компенсирана, но емоционалните наранявания можеше и никога да не заздравеят.

— Да я закараш в местната болница, е все едно да я убиеш — гласът му беше спокоен. — Хенеси ще прати някой да й затвори устата, тя знае прекалено много. Аз ще се погрижа за нея, но нека първо приключа с него.

Чарли извъртя глава, доколкото позата им позволяваше това.

— Не знам кой си, приятелче, но правиш огромна грешка. Ако се разкараш на мига, може и да живееш достатъчно, че да съжалиш за нея.

Боунс се изсмя подигравателно.

— Добре казано, друже! Леле, някои от другите веднага започваха да се умилкват, но ти знаеш колко досадно е това. Прав си, не се запознахме както е редно, макар че вече знам името ти. Аз съм Боунс.

Движението на очите на Чарли ми подсказа, че беше чувал за Боунс. Навярно някой ден щях да го попитам как си е спечелил тази репутация. Но всъщност, май не исках да знам.

— Няма нужда да се държим като варвари. — Чарли внезапно се върна към предишния си чаровен провлачен акцент. — Хенеси каза, че си по петите му, но защо не вземеш да се вразумиш? Не можеш да го победиш, затова се присъедини към него. Хей, той ще се радва някой като теб да играе в неговия отбор. Това е един голям, сладък пай, приятелю, и няма някой, който да не иска парче от него.

Боунс се намести, така че да може да го гледа в лицето.

— Така ли? Не съм толкова убеден, че Хенеси ще ме иска. Нали схващаш, доста от момчетата му съм избил. Може и да ми има зъб.

Чарли се усмихна.

— О, по дяволите, та това за него ще е като отлична препоръка! Изобщо не се тревожи. Ще сметне, че щом са били достатъчно тъпи, че да се оставят да ги очистиш, значи въобще не са му изтрябвали.

— Нямаме време за това — троснах се, полагайки момичето на пода. — Докато вие се сприятелявате, ще й изтече кръвта!

— Само момент, сладурче. С Чарли си приказваме. Сега, относно този пай, друже. Голям и сладък, така ли казваш? Опасявам се, че ще ми е нужно малко повече от това „голям и сладък“, за да те пусна. Уверен съм, че все ще намеря някого, който да плати доста парички за трупа ти.

— Но не толкова, колкото можеш да спечелиш, ако играеш за Хенеси вместо срещу него. — Той кимна към мен. — Виждаш ли това малко момиче, което дивата ти котка гушка? Всяко от тези сладкишчета струва около шест бона, когато всичко с нея е наред. Издокарваме ги и ги предлагаме първо на живите. После ги продаваме на търг на някой от нашите. Пълноценно хранене, без да се налага да миеш чиниите след това! А после те са идеалната гозба за някой гладен гул! Та тези момичета никога през живота си не са били по-полезни…

— Мръсно лайно! — изкрещях, втурвайки се към него с кола си.

— Стой на място и ако се наложи да ти го кажа още веднъж, ще ти откъсна проклетата глава! — изкрещя ми Боунс.

Замръзнах. Очите му светеха с опасния блясък, който не бях виждала от първата ни среща. Разтревожих се. Дали все още се опитваше да измъкне информация от Чарли… или вместо това се оставяше да го вербува?

— Така е по-добре. — Боунс отново насочи вниманието си към Чарли. — Е, та какво казваше?

Чарли се разсмя, сякаш си бяха разменили някаква шега.

— Уф! Котенцето ти е опънато като тетива, нали? По-добре внимавай за топките си, преди да си ги окачи като трофеи на бойния си колан!

Боунс също се засмя.

— Няма начин, друже. Прекалено много ги цени, за да ме лиши от тях.

Призля ми и главата ми започна да пулсира. Как можеше да губи толкова много време, докато момичето кървеше до смърт на килима? Мили Боже, ами ако това бе истинският Боунс? Ами ако всичко друго е било само преструвка? Всъщност колко добре го познавах? Може би такова е било намерението му през цялото време. Сигурно се е спуквал от смях, защото бе успял да ме подведе да му помагам. Гласът на майка ми прозвуча в главата ми. Те всичките са зли, Катрин. Те са чудовища, чудовища…

— Шест бона за всяка, но разделени между колко хора? Не са много пари, ако ги делиш с друг.

Чарли се успокои, доколкото това бе възможно, ако имаш забит в гърба нож.

— Е, не е много, ако ставаше дума за дузина жени, но умножи броя им по стотици. Само двайсетима сме замесени и Хенеси разширява бизнеса. Превръща го в глобален. Мътните го взели, интернет ни осигурява съвсем нова клиентела, нали ме разбираш? Но той иска да запази екипа си малък. Достатъчен, че да върти бизнеса със сладкишчетата и земята на щастието. Не си ли уморен да си изкарваш прехраната от една жалка поръчка до следващата? Непрекъснати приходи, това е ключът. Вече приключихме с последната пратка от момичета и отново е време за попълнения. Няколко месеца работа и после само си седиш и се наслаждаваш на набъбването на банковата ти сметка. Сладка работа, казвам ти, сладка.

— Явно. Обрисуваш ми изкусителна картинка, друже. Обаче няколко от момчетата на Хенеси хич не ме долюбват, така че кажи ми — кой друг е в играта? Не мога да се включа, ако съм изчукал нечия съпруга или съм убил нечий брат, нали така?

Усмивката изчезна от лицето на Чарли. Нещо студено се настани в изражението му и гласът му загуби дълбокия си южняшки акцент.

— Майната ти.

При тези думи Боунс изостави небрежната си поза и се стегна.

— Е, добре. — И неговият тон стана остър. — Знаех си, че по някое време ще се светнеш. Е, благодаря ти все пак, друже. Беше ми донякъде от полза. Само двайсетима сте, така ли? По-малко, отколкото мислех, и се досещам кои са останалите.

Облекчението ме заля с такава сила, че колената ми се разтрепериха. О, Боже, за миг бях убедена, че не се преструва. Мислех си, че съм била изиграна по най-жесток начин.

— Котенце, не усещам никой друг, но все пак огледай цялата сграда. Разбий вратите, ако се налага, но се увери, че тук няма никого другиго.

Посочих към момичето, което не бе помръднало.

— Ами тя?

— Ще издържи още малко.

— Ако ме убиеш, Хенеси няма да е единственият, който ще те погне. Ще ти се ще майка ти никога да не те е раждала — изсъска Чарли. — Той има приятели, които стоят по-високо в йерархията, отколкото можеш да си представиш.

Излязох от стаята, но чух отговора на Боунс, когато започнах огледа на най-близкото помещение.

— Мислех си, че на Хенеси и приятелите му няма да им липсва някой, който е бил достатъчно глупав, че да се остави да го убия? Ти го каза, друже. Сега обаче май съжаляваш.

След бързия преглед на помещенията не открих нищо. Имаше само четири апартамента и те бяха празни. Тази сграда е била за фасада, така предположих. Само един от апартаментите е бил населен от вече покойния Дийн и от бъдещия покойник Чарли. И все пак за страничния наблюдател сградата приличаше на обикновена, давана под наем постройка.

Когато десет минути по-късно се върнах, момичето все още лежеше на пода, но Боунс и Чарли бяха изчезнали.

— Боунс?

— Тук отзад съм — викна той.

В стаята на Дийн. Приближих се не толкова предпазливо както преди, ала не съумях да прогоня напълно съмнението. Недоверчива. Да, такава съм си аз.

Гледката, която ме посрещна, ме накара да се ококоря от изумление. Боунс беше положил Чарли на леглото. Не да лежи върху него, а в него. Металната рамка обгръщаше вампира и бе извита така, че да го държи като в менгеме. Сребърният нож все още бе забит във вампира, огънат, за да стои на мястото си.

До краката на Чарли Боунс беше поставил три туби. Дори с моето обоняние миризмата им не можеше да се сбърка.

— Виж сега, друже, ще ти направя предложение. И няма да го повтарям. Кажи ми кои са останалите играчи, всичките, и ще приключа с теб бързо и безболезнено. Но ако откажеш… — Той вдигна едната туба и изпразни съдържанието й върху краката на Чарли. Дрехите на вампира се намокриха от течността и острата миризма на бензин изпълни въздуха. — Ще живееш, докато това не те убие.

— Откъде взе тубите? — зададох маловажния си въпрос аз.

— Бяха под мивката в кухнята. Досетих се, че имат нещо такова подръка. Нали не си си мислела, че като приключат с това място, ще го напуснат, оставяйки всички тези доказателства за криминалистите?

Не се бях замисляла чак толкова много. Явно през цялата вечер бях крачка назад.

Чарли хвърли на Боунс изпълнен със смразяваща ненавист поглед.

— Ще си поговорим в ада, и то скоро.

Боунс запали кибритена клечка и я хвърли върху него. Пламъците изригнаха мигновено. Чарли изкрещя и започнала се мята, ала клетката от рамката на леглото издържа. Или пък огънят го изтощи прекалено скоро.

— Грешен отговор, друже. Никога не блъфирам. Хайде, Котенце. Тръгваме си.