На крачка от гроба

Глава 23

Коловете и ножовете бяха скрити в ботушите ми и закрепени в ножници по бедрата ми. А в колана ми бяха втъкнати и други смъртоносни чудесии. Отивахме да се срещнем с хората на Хенеси на мястото, където се бяхме опитали да го убием и където той бе захвърлил трупа на Франческа. Това означаваше другата загадъчна част от бележката. Там щяха да се уверят, че не ни следва подкрепление, и щяхме да продължим към мястото, където държаха майка ми. Боунс не се притесняваше от очевидно неприкритите оръжия по тялото ми. Хенеси и хората му нямаха представа, че мога да боравя с тях, затова вероятно щяха да се забавляват от сребърния ми арсенал. Боунс не носеше оръжия, защото знаеше, че ще му бъдат отнети. Планът му ужасяваше с простотата си — щеше да позволи да го вкарат в сградата, където държаха майка ми, и когато ни изиграеха и не я пуснеха да си върви, аз щях да ги накарам да почувстват гнева ми.

— Ами ако на мига ти забият кол в сърцето? — Стомахът ми се сви при мисълта. — Боже, Боунс, не можеш да поемеш този риск.

Той ми хвърли измъчен поглед.

— Не и Хенеси. Той ще иска да ме измъчва със седмици. Казах ти, че не си пада по бързите милостиви убийства. Особено когато става дума за човек, който му е причинил толкова много неприятности. Не, той ще иска да чуе как му се моля. Ще имаме достатъчно време.

Нехайният начин, по който описа мъченията и смъртта, които евентуално му предстояха, ме потресе, защото много се страхувах от всичко това. Но пък той просто беше практичен. Планът ни или щеше да проработи, или нямаше, а ако не проработеше, не разполагахме с план Б.

— Боунс. — Сграбчих ръката му и погледът ми закрещя всички онези неща, които нямаше време да бъдат изказани. Той стисна ръката ми в отговор и ми се усмихна весело.

— Запомни си мисълта, Котенце. Възнамерявам да се възползвам.

Почти бяхме стигнали. Малко преди това той се наведе към мен и ми прошепна.

— Нека подушат страха ти, това ще ги накара да се почувстват сигурни. Покажи силата си едва когато се наложи.

Е, това бе нещо, което можех да изпълня. Дори аз самата можех да подуша страха си с новото си обоняние. Миризмата беше гадно сладникава като на гнили плодове. Да се отдам на страха за повече достоверност? Една порция смрадлива пот, заповядайте моля.

Четири големи джипа чакаха с изгасени светлини в мрака край пътя. Колата ни спря и ние незабавно бяхме обкръжени от шест вампира. Като че се материализираха от въздуха, но с облекчение, осъзнах, че всъщност движенията им ми се струваха определено по-бавни.

Да живее кръвта на Боунс, помислих си горчиво. Амин.

— Значи все пак дойдохте.

Един от тях застанало прозореца, Боунс свали стъклото и се вгледа в съществото.

— Привет, Винсънт. Радвам се да те видя.

Гласът му звучеше отегчено и аз премигнах.

Аз никога нямаше да мога да имитирам такова хладнокръвие.

Винсънт се усмихна.

— Наричай ме Суич.

Майка му стара! Това ли бе палачът на Хенеси? Този, който вършеше мръсната работа, с която Хенеси не желаеше да си цапа ръцете? Суич изглеждаше по-млад дори от мен, имаше момчешки черти и кестенява коса. Мили Боже, дори лунички имаше! Липсваше му само бойскаутската униформа.

— Изненадан съм, че си довел и нея — продължи Суич.

— Тя настоя да дойде. Искаше да види майка си и не можах да я разубедя.

Спокойствието в тона му ме разтревожи.

Суич ме огледа и аз услужливо оставих чувството на страх да лъхне от порите ми. Усмивката му стана по-голяма и разкри кучешките зъби, скрити зад устните му.

— Хубаво семейство имаш, Катрин. Съжалявам за дядо ти и баба ти. Знам, че е невъзпитано да се наядеш и веднага да си тръгнеш, но времето ни притискаше.

Потиснах гнева си с невероятно усилие на волята. Не можех да им позволя да видят светещите ми очи и така да издам плана ни. Слава на Господа, че бях станала истински експерт в контролирането на погледа си. И този кучи син си мислеше, че ще му се разминат тъпите майтапи, че е убил баба и дядо? На момента реших, че ако умра, ще го отнеса със себе си.

— Къде е майка ми? — В думите ми нямаше равнодушие, само чиста омраза. Поне това със сигурност се очакваше.

— При нас е. — Друг вампир се приближи до Суич и го информира, че не са забелязали никой да ни следва. Тогава Суич се обърна към Боунс.

— Е, да тръгваме. Надявам се, че няма да изостанете?

— Не се притеснявай — равнодушно отвърна Боунс.

Суич изръмжа и се отправи към колата си.

— Страх ме е — казах, когато потеглихме, изричайки предварително репетираните реплики. Те можеха да ни чуят дори от това разстояние.

— Просто стой в колата и в никакъв случай не излизай. Когато майка ти се качи, тръгвайте веднага, разбра ли?

— Добре. — По-скоро адът ще замръзне.

Ръцете ме сърбяха да ги разкъсам. Както се бяхме разбрали, заплаках, хлипайки, докато мислено броях секундите. Скоро, много скоро, щяха да открият какво същество бе създал един от техния вид. Отмъщението е сладко.

Пътуването продължи четирийсет минути, в края му отбихме пред паянтова къща на около шестнайсетина километра от магистралата. Имаше отлично изолирано местоположение, с дълга алея отпред. Идеалното място за клане. Боунс спря и паркира колата, оставяйки я с работещ двигател. Очите му срещнаха моите само за миг, преди някой да отвори врата от неговата страна.

— Пристигнахме. Хенеси каза, че ще я пусне навън, когато ти влезеш вътре. — Суич отново стоеше край вратата и същата жестока усмивка се мъдреше на лицето му.

Боунс повдигна тъмната си вежда насреща му.

— Не мисля така, друже. Доведете я на вратата, за да я видя, и тогава ще вляза вътре. Ако ли не, можем веднага да уредим нещата помежду си.

Спокойствието напусна гласа му и очите му засветиха в зелено. Въпреки че отзад колата ни бе блокирана от другите автомобили и бяхме заобиколени, Суич, изглежда, се изнерви.

— Можеш да чуеш ударите на сърцето й вътре. Жива е — отбранително рече той.

Боунс се изсмя кратко и невесело.

— Чувам седем сърца и не може да се разбере дали нейното е някое от тях. Какво криете? Имаме ли сделка, или не?

Суич го изгледа гневно, а после изпрати с кимване на главата един от другите вампири вътре в къщата.

— Ето, виж там.

Дъхът ми секна. На прозорец, осветяван от слаба светлина, се показа лицето на майка ми. Някаква ръка стискаше гърлото й и я притискаше към гърдите на похитителя й. От главата й се стичаше кръв върху блузата й, по която се виждаха множество кървави петна.

— Ето го доказателството ти. Доволен ли си?

Боунс кимна и слезе от колата. Шестимата вампири моментално го наобиколиха. Аз се плъзнах на седалката на шофьора и заключих вратата.

Суич ми се подсмихна ехидно през прозореца.

— Чакай тук. Ще я изведем и тогава ще можете да си вървите.

Съдейки по пълната му незаинтересованост към моята особа, майка ми или не им беше казала каква съм, или, както и предположихме, не й бяха повярвали. Да благодарим на Господ за глупаците.

Входната врата се затвори зад Боунс и аз бях оставена сама в колата, блокирана от трите страни от джиповете. За мое облекчение майка ми бе дръпната от прозореца.

В къщата се разнесе зловещ и ехиден глас, който веднага разпознах като гласа на Хенеси.

— Ей, вижте кой е дошъл на тържеството! Внимавай какво си пожелаваш, Боунс. От години искаш да узнаеш кой работи с мен, е, огледай се добре. С изключение на един, всички сме тук.

Те всички са там. Хората, които бяха съсипали стотици животи, не само моя. Замислих се за всички семейства, които тези мръсници бяха разделили, и това ми даде сила. С напълно спокойни ръце вдигнах мобилния телефон и набрах номера от визитката, която инспектор Мансфийлд ми беше дал сякаш в някакъв друг живот. Отговори ми женски глас:

— Шерифско управление на окръг Франклин, за спешен случай ли става дума?

— Да — прошепнах. — Обажда се Катрин Кроуфийлд. Намирам се близо до седемдесет и първа и триста двайсет и трета магистрала, само на няколко километра от Бетел Роуд в къща в края на задънена улица. По-рано през деня със сребърни ножове пронизах в китките инспектор Мансфийлд и инспектор Блек. Елате да ме приберете.

Затворих, когато тя започна да заеква, и включих на скорост. Входната врата се отвори и Суич излетя, движейки се с нечовешка бързина. Бяха чули телефонния ми разговор, както и знаех, че ще стане, и сега идваха да ми затворят устата. Някак, въпреки целия им старателно измислен пъклен план, така и не им бе хрумнало, че Боунс ще ме накара да се обадя в полицията. Известно е, че самонадеяността предшества падението.

Отправих жестока усмивка към Суич и натиснах педала на газта. Джиповете преграждаха пътя ми от три страни, но не и отпред. Готови или не, аз идвам, момчета!

Колата излетя напред и Суич се спаси от прегазване, само защото скочи на капака. Той веднага счупи предното стъкло и се опита да ме сграбчи, но вече бях извадила ножа. Забих го във врата му и го завъртях. Гърлото му се разпори, а аз се приведох под волана, докато автомобилът се врязваше в къщата.

Последва зрелищна градушка от дърво и тухли. Стърженето на метала и звънът на трошащо се стъкло бяха оглушителни. Без колебание скочих през счупения преден прозорец и се претърколих върху капака, запращайки сребърни ножове по всичко, което се движеше към мен. Боунс беше подготвен и знаеше, че трябва да се покрие. Писъци на болка съпътстваха съскането на димящия двигател, кашлящ и хриптящ в предсмъртна агония.

Хенеси се намираше в руините на предната стая заедно с още двайсет и пет вампира. Света Дево, бяха повече, отколкото очаквахме. Майка ми бе набутана в един ъгъл с вързани ръце и крака. Ококорените й невярващи очи бяха вторачени в мен. Гневът, който така внимателно бях прикривала, откакто видях безжизнените тела на дядо ми и баба ми, избухна в мен и аз му позволих да ме превземе. Отмъстително ръмжане се откъсна от гърлото ми и очите ми светнаха в изумруденозелено.

Боунс се възползва от суматохата. Някой тъкмо беше започнал да го оковава, когато се бях врязала в къщата. Той замахна и висящите от китките му вериги се увиха около шията на най-близкостоящия вампир. Под безжалостния натиск на брънките главата на вампира бе откъсната и в замазано от бързината движение Боунс се завъртя към следващия.

Трима вампири се нахвърлиха върху мен. Зъбите им бяха смъртоносно дълги, също като ножовете ми. Избегнах ухапванията, като раздавах унищожителни удари с крака, поваляйки единия от тях на земята. Веднага се озовах върху него, с едно-единствено движение го разпорих и прободох сърцето му, преди да се претърколя и да повторя същото с останалите двама.

Чернокос вампир хладнокръвно се отправи към майка ми. Скочих във въздуха и на практика прелетях през стаята, за да се стоваря върху гърба му. Сребърното ми острие изсвистя и се заби в сърцето му тъкмо когато ръцете му бяха на сантиметри от нея. Едно безмилостно завъртане на ножа и с него беше свършено, ала тогава силен удар ме накара да залитна напред. Вместо да се съпротивлявам, се свих, и нападателят ми прелетя над главата ми. Никой от тях не бе подготвен за бързината ми. Преди отново да успее да ми се нахвърли, той се оказа прикован за стената зад гърба му, зяпнал глуповато сребърната дръжка, стърчаща от гърдите му.

С един от ножовете си за хвърляне разрязах въжетата, с които бе вързана майка ми.

— Хайде, бягай навън, веднага!

Избутах я далеч и скочих във въздуха, само за да се приземя зад двама, готови за атака кръвопийци. Отприщвайки новопридобитата си мощ, блъснах главите им една в друга с такава сила, че разцепих черепите им, а сетне ги намушках в гърбовете с ножовете, които държах във всяка ръка. Притежавах такава брутална сила, че ръцете ми пробиха телата им. С жестоко ръмжане се извърнах и използвах съсухрящите им се тела като щитове. Кучешките зъби, насочили се към шията ми, се забиха във вече мъртвата плът. Следващият кръвопиец наръгах с окървавения си нож с такава сила, гръдният кош на вампира, който все още висеше на ръката ми, се плъзна чак до лакътя. Преди следващата шайка от нощни същества да се нахвърли върху мен, запратих по тях мумията, висяща на другата ми ръка. Забавих ги достатъчно, за да се освободя от трупа и да започна отново да мятам сребърни ножове с адска точност. Един от тях попадна право в окото на нападащ вампир и от устата му се откъснаха ужасяващи писъци, преди ново острие да се забие между зъбите му.

Имах чувството, че като в смъртоносен цирков номер непрекъснато вадя ножове от тела, за да ги запратя по следващия нападател. Когато вече не насмогвах, въпреки че беше по-опасно, преминах на ръкопашен бой. Изпитах смразяващ екстаз, когато завъртях нечия глава толкова силно, че я откъснах. После я метнах като топка за боулинг през стаята, за да прасна вампир, приближаващ се към Боунс. Около едната китка на приятеля ми все още висеше веригата от белезниците и той толкова рязко я завъртя, че тя се превърна в сива мъгла.

Един мъж се опита да премине над останките от колата, за да ме нападне, и без да се замислям, просто запратих нож в черепа му. Внезапният крясък и последвалата го тишина ме наведоха на мисълта, че току-що бях убила човек. Вампирите не умираха толкова лесно. Странно, но не усетих никакво угризение. Щом ме нападаше, значи беше враг, и биещото му сърце не променяше това.

В далечината се чуваха приближаващи сирени. Очевидно Мансфийлд беше получил съобщението. През разрушената стена на къщата зърнах проблясващите сини и червени светлини, бяха много. Приближаваше ни малка армия. Останалите живи вампири също я видяха и започнаха да се разпръскват. На това се бяхме надявали. Много по-лесно бе да ги убивам, когато ни обърнаха гръб. Отново и отново сребърни ножове се забиваха в плътта на вампирите, които се опитваха да избягат от къщата.

Дива радост превзе душата ми и в гърлото ми се надигна вой в чест на победата. Звукът разтърси парчетата оцеляло стъкло по прозорците, докато обикалях, за да открия някой останал, когото да унищожа. С периферното си зрение зърнах как Боунс се ухили злорадо и разкъса някакъв вампир, имал нещастието да се озове край него. Една ръка полетя над бойното поле и се приземи сред други откъснати части, веднага след това я последва и главата.

— Полиция! Хвърлете…

Гласът зад мегафона се задави, когато светлините на фаровете осветиха сцената. Само шест вампира бяха оцелели, но трима от тях бяха прободени от множество сребърни ножове. От оръжията на полицаите се изсипа дъжд от куршуми, служителите на реда стреляха по всичко, което мърдаше, без изобщо да знаят в какво се целят. Бурята принуди оцелелите кръвопийци да се нахвърлят на полицаите. Аз се сниших, защото за мен куршумите бяха смъртоносни. От мястото си зърнах как Хенеси и Суич, тези копелета, пълзят около останките на колата. Вече бяха точно пред отвора в стената и от там лесно можеха да избягат в близката гора.

Заля ме кипяща ярост и в главата ми се заформи една-единствена съвсем определена и ярка мисъл. Само през трупа ми. Нямаше да се измъкнат, освен ако не лежах мъртва на земята.

— Хенеси! — викнах. — Ще те пипна!

Хенеси обърна глава към мен и по лицето му се четеше неверие. Суич не се извърна. Запълзя по-бързо. След сблъсъка с мен гърлото му бе заздравяло и по това как бързаше, схванах, че не му се иска мач реванш.

Беше ми останал само един нож, но пък беше голям. Пръстите ми се сключиха около дръжката му със смъртоносна решителност. Приклекнах, напрегнах всичките си сили и скочих към тях, без ни най-малко да обръщам внимание на сипещите се куршуми. Суич беше по-дребен и използва това свое предимство, свивайки се под усуканото туловище на колата. Хенеси бе едър мъж. Беше идеалната мишена и аз се приземих върху него с енергията на целия си гняв. Двамата се блъснахме в стената на къщата. Посипа се мазилка. Хенеси се хвърли към врата ми, ала в същия миг го блъснах назад. Вместо в шията ми, зъбите му се забиха в ключицата ми. Прониза ме болка, когато кожата ми се разкъса. Бяхме притиснати между колата и стената и аз не можех да го отхвърля от себе си. Хенеси разтърси глава като акула, разкъсвайки раната още повече. Едната ми ръка бе заклещена зад гърба ми, което я правеше безполезна. Заритах го брутално, но той не ме пусна. Това бе възможно най-лошата ситуация — да бъда в близост до вампир, затова и толкова усилено бях тренирала с ножовете си. Исках да мога да убивам от сигурно разстояние. Странно, но думите на Спейд отекнаха в главата ми. Туткащият пулс в шията ти е най-голямата ти слабост… И двамата с Хенеси много добре знаехме, че той трябва само още малко да издържи и скоро щях да съм мъртва. С всяко разтърсване на главата си доближаваше устата си до шията ми.

За части от секундата взех решението си. Може и да умра, но ще те взема със себе си. Вече не използвах свободната си ръка, за да го отблъсквам, вместо това я обвих около тялото му. Хенеси вдигна глава колкото да ми се ухили, от устата му капеше кръв, и тогава насочи паст към шията ми.

Когато зъбите му се притиснаха към кожата ми, забих сребърния нож в гърба му. Тялото му се вцепени, но аз не спрях, за да се уверя дали е било достатъчно. Продължих да въртя и да натискам острието по-дълбоко в плътта му, усещах го как се мята в спазми с всеки мой натиск, докато най-сетне престана да помръдва. Устата върху гърлото ми вече не представляваше заплаха, отпусна се.

Нямаше време да се радвам на победата си. Стрелбата се отдалечаваше от къщата. Извърнах рязко глава тъкмо навреме, за да видя как Суич изчезва сред дърветата. Беше пробил обръча на полицаите и сега бягаше към свободата си.

Скочих, за да се втурна да го преследвам, но един куршум изсвистя прекалено близо и отново ме принуди да се наведа.

— Боунс! — изкрещях. — Суич ще се измъкне! Избяга в гората!

Юмрукът на Боунс проби гърлото на вампира и изскочи от другата страна. Четири куршума се забиха в тялото му, ала той почти не обърна внимание на раните. На лицето му се изписа колебание. Ако тръгнеше след Суич, щеше да се наложи да ме остави тук, а планът ни бе да се измъкнем, преди да дойде полицията. Не бяхме очаквали толкова много вампири. Ако не успеехме да се спасим навреме, Боунс трябваше да ме предпази с тялото си от куршумите. Сега обаче можехме да забравим и двата варианта. Не и ако имаше намерение да залови Суич.

Можех да мисля само за баба, която ме гледаше с безмълвен укор, и за сгърченото върху кухненския под тяло на дядо ми.

— Хайде, хвани го, после ще се върнеш за мен!

Последните ми думи прозвучаха като рев на отприщена ярост. Исках това същество мъртво. Истински, болезнено мъртво. Всичко друго можеше да почака.

След като взех решението вместо него, Боунс се стрелна през стаята със скорост, която и автомобил не можеше да развие. Куршумите бяха прекалено бавни, за да го застигнат. Само след миг той вече бе изчезнал.

Един от оцелелите вампири реши да прояви инициатива и запрати един от собствените ми ножове по мен. Среброто се впи високо в бедрото ми, пропускайки артерията едва с няколко сантиметра. Без да обръщам внимание на болката, изтръгнах ножа от крака си и го метнах право в сърцето му. Бях възнаградена с агонизиращ предсмъртен писък.

Изведнъж чух силен изстрел и тялото ми бе отхвърлено настрана. Когато се бях надигнала, за да се прицеля с ножа си, някой друг се бе прицелил в мен. Нажежен метал се впи в рамото ми, когато куршумът попадна в целта. Задъхана, посегнах към раната си и чух гласове над себе си.

— Не мърдай! Не мърдай! Горе ръцете, мамка му!

Едно треперещо ченге, заобиколено от още трима, стоеше над мен, уплашените им очи пробягаха по кървавата баня в някогашната дневна стая на къщата. Вдигнах бавно ръце, премигвайки заради болката, която пронизваше рамото ми.

— Арестувана сте — изхриптя един паникьосан полицай, чиито очи шареха диво наоколо. Вонята на страха му ме връхлетя.

— Слава на Бога! — отвърнах.

В крайна сметка това бе по-добрата развръзка от онази, която бях очаквала.