На крачка от гроба

Глава 10

Нещо притискаше устата ми. Някаква течност се плъзна навътре в гърлото ми толкова бързо, че се задавих и закашлях. Някъде отдалече чух, че някой ми говори, че ме разтърсва, и течността безжалостно продължаваше да се излива. Преглътнах, за да не се удавя в нея, и тогава гласът стана по-ясен, а аз отново можех да виждам.

Боунс бе зад мен, притиснал ме към гърдите си. Лежахме на земята. С едната си ръка ме придържаше към себе си, а китката на другата бе притиснал към устните ми. Кръвта му се изливаше в устата ми.

— Спри, знаеш, че мразя това. — Плюейки нагълтаното количество, опитах да го избутам, но той ме стисна още по-здраво в прегръдката си и се извъртя, за да може да ме вижда.

— Мамка му, ти си добре. Сърцето ти забави ритъма си за малко. Изкара ми ангелите.

Зрението ми бавно се проясни и зърнах мъртвия вампир пред себе си. Главата му бе извъртяна и едва ли не изтръгната, едното му око висеше от очната ябълка. Кожата му се съсухряше по обичайния за вампирите начин след настъпването на смъртта, ала лицето не бе на Хенеси. Беше на някого, когото никога преди не бях виждала.

— Къде е Хенеси? — Гласът ми прозвуча като шепот. Въпреки че очите и ушите ми бяха наред, главата ми продължаваше да се върти.

Боунс изсумтя отвратено зад мен.

— Проклетият мръсник избяга. Вече бях на път към теб, когато пейджърът се включи. Издърпах Хенеси от теб и се сбихме, когато багажникът на проклетата кола се отвори и оттам изскочи този тип. Бодигардът на Хенеси. Нахвърли ми се и Хенеси избяга. На всичкото отгоре копелето доста се бори. Когато приключих с него, дойдох при теб. Тогава видях, че едва дишаш. Наистина трябва да поемеш още малко, все още си бледа като смъртта.

— Не. — Отговорът ми бе тих, но твърд. Вече и без това се боях, че съм поела прекалено много, спомняйки си колко бях глътнала. Уф.

— Какво стана? Мислех, че само се преструваш и че си си дала повече време само за да ме раздразниш. Проработи, вече почти му се бях нахвърлил, когато пейджърът се включи. Неподготвена ли те завари?

Въпреки че вече не ми даваше от кръвта си, той продължаваше да ме обгръща с ръце. Част от мен се противеше, особено като се имаше предвид, че бях гола до кръста, но бях прекалено изтощена, за да възразя. Принуждавайки съзнанието си да заработи, си припомних събитията. Сякаш вместо мозък главата ми бе пълна с памук.

— Ъм, не знам. Качихме се в колата му и ми прилоша… Не, не беше така. Стана ми лошо още в клуба. Започна, докато танцувахме. Някак си се почувствах пияна. Всичко се размазваше и светлините изглеждаха толкова далечни… След известно време се съвзех малко, но чувството се върна, само че три пъти по-лошо. Не можех да се движа. Краката не ме слушаха, а съзнанието ми… не можех да мисля. Дори забравих за часовника, докато не се оплете в косата му. Мислиш ли, че ме е упоил? Дали е знаел какво сме намислили?

Боунс се отдръпна назад достатъчно, за да ме погледне в очите. Онова, което видя, го накара да изругае.

— Зениците ти са толкова разширени, че със същия успех можеха да принадлежат на труп. Да, била си дрогирана. Казваш, че си го усетила, преди да се появи той, докато танцувахме? Но в това няма смисъл…

Гласът му замлъкна, а истината се стовари отгоре ми. В съзнанието ми отново изникнаха невинните усмивки на Ралфи и Мартин, подаващи ми чаша.

— Не беше той. — Ела да видиш поршето ми, ела отвън… — Бяха онези момчета. Ралфи и Мартин, онези, на които каза да се разкарат, когато пристигнахме в клуба. Тогава те ме почерпиха питие и по-късно, когато Хенеси тръгна да те търси, пак ме почерпиха. Малките копелета, опитаха да ме издърпат в колата си и се изненадаха, когато отказах… — Внезапно отново ми се зави свят и зрението ми се замъгли за миг.

— Трябвали още кръв.

Отказах, махвайки с ръка.

— Не. Не. Ще се оправя. Просто трябва да поспя.

Всичко се наклони и когато отново отворих очи, лежах на земята, а под главата ми бе положено познато джинсово яке. Боунс бе на около десетина метра от мен и копаеше дупка.

Лунната светлина падаше върху тялото му. Той бе свалил ризата си и светлината се отразяваше върху алабастровата му кожа, сякаш я милваше. Без риза изглеждаше още по-изваян. Линиите на тялото му бяха издължени, без дрехите раменете му бяха по-широки, а твърдият му корем бе пресечен от колана на панталоните. Мускулите му играеха от усилието и това бе най-красивата гледка, която някога бях виждала.

— Къде е ризата ти? — Очевидно казах това на глас, вместо просто да се зачудя наум, защото той се обърна и ми отговори:

— Ти си облечена с нея, сладурче.

Боунс се приведе и с една ръка вдигна мъртвия вампир, хвърли го в дупката и започна да трупа пръст отгоре му.

— Ти си абсолютно поразителен без нея, съзнаваш ли го…? — Вътрешният ми глас бе разцентрован, понеже Боунс отново ме чу.

Спря, за да ми се усмихне, зъбите му блеснаха на светлината.

— Забелязал съм, че ми правиш комплименти единствено когато си дрогирана. Явно тогава ставаш много по-сговорчива.

Още един последен път потупа купчината пръст с лопатата и дойде при мен. Зрението ми все още ту се замъгляваше, ту се проясняваше.

— Ти винаги си страхотен — прошепнах, протегнах ръка и погалих с пръст бузата му, когато той коленичи над мен. — Целуни ме отново…

Нищо не изглеждаше реално. Нито земята под мен, нито устните му, докосващи моите. Когато вдигна глава и се отдалечи от мен, от устните ми се отрони разочарован звук.

— Защо спря? Защото имам лош вкус ли? — Някаква частичка от мен си спомни, че бях повърнала.

Той се усмихна и отново ме целуна.

— Не. Имаш вкус на кръвта ми и те желая непоносимо силно. Но не така. Сега ще те приберем и ще те сложим да поспиш. Хайде.

Той ме вдигна на ръце.

— Боунс — въздъхнах, — знаеш ли какво? Не ме е страх от теб, но ме плашиш… — Очертанията му отново се замъглиха.

— И ти ме плашиш, Котенце — вероятно отвърна той, но не бях сигурна. Отново всичко потъна в мрак.

Майка ми лежеше зад мен, обгърнала тялото ми с ръце, и аз се сгуших в нея. Тя никога не ме прегръщаше и усещането беше хубаво. Промърмори нещо и гласът й бе нисък и дълбок. Ръцете й бяха твърде мускулести, а гърдите й, притиснати към гърба ми… бяха твърди като камък.

Очите ми се отвориха и за втори път в живота си се събудих до вампир. Обаче този път беше много по-лошо, защото бях облечена само с риза и гащички, а той…

Изпищях. Боунс скочи от леглото и започнала върти глава наляво и надясно, за да открие откъде идва опасността. Веднага извърнах поглед, понеже вече бях забелязала опасността. Цветът се върна върху лицето ми и аз стиснах очи.

— Какво има? Има ли някой тук? — Гласът му бе твърд и заплашителен.

Безмълвно поклатих глава, напрягайки мозъка си, за да се сетя как се бях озовала тук. Последното, което си спомнях, бе, че лежах на земята и го целувах.

— Боунс. — Зъбите ми изскърцаха, но трябваше да знам. — Ти и аз… нещо случи ли се между нас? Не си спомням. Трябва да ми кажеш истината.

Той издаде раздразнен звук и усетих как леглото се огъна под тежестта му, когато отново си легна. Отдалечих се на мига и надзърнах през мигли, докато не се убедих, че се е покрил до талията.

Погледна ме със зле прикрито раздразнение.

— Да не мислиш, че бих се възползвал, докато си припаднала? Да не мислиш, че съм същият като онези две копелета, които сложиха опиати в питието ти? Роклята ти бе разкъсана и покрита с повръщано, затова те облякох с риза и те донесох тук. После се върнах в клуба.

— О-о-о! — Сега се чувствах глупаво и исках да оправдая предположението си. — Но защо си гол?

— Защото, след като приключих с малките ти момченца и безрезултатно търсих Хенеси, се съмна. Направо бях гроги, а дрехите ми бяха целите в кръв, затова ги свалих и се насочих директно към леглото. Ти определено не правеше нищо друго, освен да хъркаш и да крадеш отново проклетите завивки. Съжалявам, но всъщност въобще не се замислих за това. — Сарказми капеше от всяка дума, ала едно от изреченията му ме смрази.

— Как приключи с момчетата? Какво се случи с Ралфи и Мартин?

— Притесняваш се за тях, нали? Толкова типично по американски, да си по-загрижен за престъпника, отколкото за жертвата. Но не ме попита дали не са си намерили нова приятелка, с която да си поиграят? Не те интересува какво се случи с нея. Не, ти си прекалено разтревожена за тяхното благоденствие.

— Някоя друга ли са дрогирали? Тя добре ли е? — Ако бе имал намерение да ме засрами, успя.

Очите му се вторачиха в моите.

— Не, сладурче. Тя не е добре. Тъй като ти не припадна след две дози от техните сокчета, те са утроили количеството. Докато ти си била навън и са ти смукали от врата, те весело са си избирали друга девойка. Глупаво, но са се отдалечили с нея едва на километър и половина от клуба. Когато се върнах, се натъкнах на микробус, паркиран сред дърветата, и надуших мръсните копелета вътре. Единият чукаше горкото момиче, докато другият чакаше реда си. Те, естествено, не бяха забелязали, че тя вече е мъртва заради предозирането с наркотиците. Откъртих вратите и счупих врата на онзи, който се клатеше. Както можеш да се досетиш, това ужаси до мозъка на костите другия. Първо поговорих с него, за да се уверя, че няма нищо общо с Хенеси. Той си каза всичко, разказа ми, че двамата с приятелчето му го обърнали на спорт да пробутват наркотици на момичета, после да ги чукат, а след това да ги захвърлят някъде. Предпочитали да избират вампирски клубове и подобни, защото момичетата, които ги посещавали, явно не подавали жалби в полицията. Не беше на себе си, когато му казах, че момичето е мъртво. Заплака и каза, че от тях не се очаквало да умират, а просто да си лежат там. Тогава разкъсах шията му и изпих кръвта му. След това отидох в клуба и съобщих за тях на собственика. Там не харесват подобни неща, защото привличат нежелано внимание. Направих им услуга, като ги убих бързо. Собственикът щеше да ги мъчи със седмици като назидание за всеки, достатъчно глупав, че да опита същото.

Призля ми и приседнах на крайчеца на леглото, увесила глава. Горкото момиче, каква трагедия. Подробното описание на Боунс как бе убил Ралфи и Мартин все още предизвикваше тръпки по гърба ми. Бяха ли си го заслужили? Да. Дали Боунс е имал право да го стори? Нямах отговор на този въпрос.

— Какво направи с момичето?

— Оставих телата на момчетата в клуба, а микробуса паркирах далеч от магистралата. Някой ще го намери, ще види на чие име е регистриран и ще предположи, че след като са я изнасилили и са видели, че е умряла от свръхдоза, извършителите са духнали. Е, поне единият от тях. В купето имаше кръв. Ченгетата ще стигнат до извода, че онзи, който е убил и двамата, е избягал. Няма да е първият подобен случай.

— Поне родителите й ще разберат за нея и няма да се питат до края на живота си какво е станало.

Съжалих непознатото семейство, което щеше да получи ужасяващото телефонно обаждане. Отпуснах глава в ръце, тя пулсираше от болката. След всичко случило се, това бе ниска цена, която трябваше да заплатя.

— Какво мислиш, че ще предприеме Хенеси? Мислиш ли, че ще опита нещо, или ще продължи да се крие?

Боунс се засмя безрадостно.

— Сега Хенеси знае, че му дишам във врата. Подозираше го, но вече получи доказателството. Ще опита нещо, сигурен съм. Но къде и кога, нямам представа. Може да се покрие за известно време, но може и веднага да ме нападне. Не знам, но не е приключило.

— Моя е вината, че Хенеси избяга. Боже, толкова бях глупава да не забележа, че нещо не е наред, докато не стана прекалено късно…

— Не е твоя вината, Котенце.

Той постави ръце на раменете ми. Със закъснение си припомних какво бях почувствала снощи, докато се натискахме с него и… ето ни сега в леглото, той — гол, а аз — полугола. Това не бе особено разумно.

Станах от леглото и обърнах гръб на Боунс с желанието да се отдалеча от него. Наркотиците ме бяха накарали да го целуна, наркотиците. Повтарях си го отново и отново и се почувствах по-добре.

— Боунс, аз… трябва да ти благодаря. Ти ми спаси живота. Припаднах веднага след като натиснах копчето и той щеше да ми изпие кръвта. Но нали знаеш, че единствената причина, поради която флиртувах с теб, бе заради наркотиците, които ми пробутаха. Нали знаеш? Разбира се, не те виня, че откликна. Уверена съм, че това не значи нищо за теб. Просто исках да знаеш, че и за мен това не значи нищо.

Все още бях с гръб към него и отчаяно ми се искаше да съм облечена с повече дрехи. Без трийсетина пласта броня върху тялото беше прекалено опасно да съм затворена тук с него.

— Обърни се. — В тона му имаше нещо, което не смеех да определя. Каквото ида бе обаче, не бе щастие.

— Ъм, би ли отместил този камък, за да се махна оттук и просто да…

— Обърни се. — Сега осъзнах какво съдържаше тонът му. Заплаха.

Без предупреждение той се озова пред мен, само на сантиметри, все така напълно гол. Лицето ми пламна, но решително задържах погледа си нагоре. Но това не беше много по-добро хрумване. Изражението на лицето му ме накара да се разтреперя.

— Наистина ми е неудобно, когато стоиш гол — рекох, опитвайки се да говоря нормално, но се провалих.

Веждата му се изви в дъга.

— Защо ти е неудобно, сладурче? В края на краищата току-що ми каза, че не знача нищо за теб, освен че ми дължиш благодарност. Пък и преди си виждала гол мъж, така че не ми минавай с номера с изчервяването. Тогава какво би могло наистина да те притеснява? Защото аз знам какво притеснява мен. — Закачливият спокоен тон се превърна в ниско гневно ръмжене.

— Това, което притеснява мен, е фактът, че дръзваш да стоиш тук и да ми казваш какво изпитвам и какво не по отношение на отминалата вечер. Да ми казваш, че да те целувам и да те прегръщам, не значи нищо за мен. И на всичкото отгоре да твърдиш, че си отвръщала само защото си била дрогирана! Голяма работа си. Знаеш ли какво направи наркотикът от първата доза, преди от втората да изпаднеш в безсъзнание? Уби консервата в теб!

С това той блъсна камъка от мястото му. Ченето ми увисна от изумление, а той посочи с пръст изхода.

— Върви, преди да съм размислил и да ти покажа дали наистина мразиш толкова много да ме целуваш.

Реших, че мълчанието е проява на здрав разум, затова излязох. Бързо.