На крачка от гроба

Глава 1

Застинах при вида на червено-сините светлини, проблясващи зад гърба ми, защото нямаше начин да обясня товара в каросерията на пикапа си. Отбих и затаих дъх, докато шерифът се приближаваше към прозореца ми.

— Здрасти. Нещо нередно ли има? — Гласът ми бе самата невинност, докато всъщност се молех с очите ми да не се случи нещо необичайно. Овладей се. Знаеш какво става, когато се разстроиш.

— Да, имате счупен стоп. Книжката и талона, моля.

Гадост. Навярно се бе случило, докато товарех каросерията. Тогава важна бе бързината, а не прилежността.

Подадох му истинската си книжка, не фалшивата. Той занасочва фенерчето си ту към документа, ту към лицето ми.

— Катрин Кроуфийлд. Ти си момичето на Джъстайна Кроуфийлд, нали? От Кроуфийлд Чери Орчард1?

— Да, сър. — Любезно и невъзмутимо, сякаш нямах никакви грижи на главата.

— Е, Катрин, почти четири през нощта е. Защо си навън толкова късно?

Можех да му кажа истината за онова, което вършех, само че не исках да си навличам неприятности. Нито пък продължителен престой в усмирителна риза.

— Не можах да заспя, затова реших да покарам наоколо.

За мой ужас той отиде при каросерията на пикала ми и насочи лъча на фенерчето към нея.

— Какво караш тук отзад?

О, нищо необичайно. Един труп, покрит с няколко чувала, и една брадва.

— Торби с череши от градината на дядо и баба. — Ако сърцето ми забиеше още по-силно, щеше да го оглуши.

— Наистина? — Той ръгна с фенерчето си издатината в найлона. — Едната е протекла.

— Не се притеснявайте. — Гласът ми се бе превърнал едва ли не в писукане. — Те винаги протичат. Затова и ги превозвам с този стар пикап. Вече са измърсили пода в червено.

Заля ме облекчение, когато полицаят приключи с проверката си и се върна при прозореца ми.

— И обикаляш с колата наоколо толкова късно, защото не можеш да заспиш? — На устните му се появи многозначителна усмивка. Погледът му се плъзна по тясната ми блузка и разрошената ми коса. — И си мислиш, че ще ти повярвам?

Намекът бе обиден и за малко да изпусна нервите си. Той си мислеше, че съм излязла, за да търся секс. Неизказаното обвинение, преследващо ме вече в продължение на почти двайсет и три години, увисна помежду ни. Същата си като майка си, нали? Не бе лесно да си извънбрачно дете в толкова малък град, хората все още помнеха този факт с неодобрение. Бихте си помислили, че в днешното общество това не би трябвало да има значение, ала град Ликинг Фолс, Охайо, си имаше свои разбирания. И най-меко казано, бяха архаични.

С огромно усилие на волята овладях гнева си. Човечността ми имаше навика да се свлича като изкуствена кожа, когато се ядосах.

— Може ли просто да си остане между нас, шерифе? — Върнах се към невинното премигване. Беше проработило при мъртвеца отзад. — Обещавам да не се повтаря.

Шерифът пъхна палци в колана си, като че ли ме преценяваше. Огромният му корем обтягаше плата на ризата му, ала аз се въздържах от коментари относно обиколката на талията му или относно факта, че дъхът му мирише на бира. Най-сетне той се усмихна, излагайки на показ прогнил преден зъб.

— Прибирай се у дома, Катрин Кроуфийлд. И си оправи стопа.

— Да, сър!

Замаяна от факта, че ми се размина, форсирах двигателя на пикапа и потеглих. Отървах се на косъм. Следващия път трябваше да внимавам повече.

Хората се оплакват, че имат гадни бащи или пък кирливи ризи за вадене в семейството. Това важеше и за мен. Е, не ме разбирайте погрешно.

Невинаги съм знаела какво съм. Майка ми, единствената, посветена в тайната, не ми каза, докато не навърших шестнайсет. Израснах със способности, които другите деца нямаха, ала когато я разпитвах за тях, тя се ядосваше и не ми даваше да говоря за това. Научих се да задържам всичко в себе си и да крия различията си. За останалите хора бях просто странна. Нямах приятели. Обичах да скитам по късни доби и имах чудата бледа кожа. Дори баба ми и дядо ми не знаеха какво се крие в мен, както и онези, които преследвах.

Почивните ми дни вече протичаха почти еднакво. Отивах в някой от клубовете на разстояние три часа път с кола, за да работя. Обаче не така, както добрият шериф си помисли, а по съвсем различен начин. Пиех като смок и чаках да ме заговори някой специален. Някой, за когото се надявах, че впоследствие ще мога да го заровя в задния двор, ако преди това не ме убиеше. Правя това вече от шест години. Може и да си прося смъртта. Смешно, наистина, като се има предвид, че всъщност съм полумъртва.

Ето затова срещата със закона не ме спря да изляза следващия петък. Така поне знаех, че правя един човек щастлив. Майка си. Права си беше тя да им има зъб. Само се надявах ненавистта й да не се насочи и към мен.

Силната музика в заведението ме блъсна като вълна, раздвижвайки пулса ми в собствения си ритъм. Внимателно си проправих път сред тълпата, търсейки усещането, което не можеше да се сбърка. Мястото бе претъпкано, беше типична петъчна вечер. След като се мотах наоколо в продължение на почти час, ме сполетяха първите жегвания на разочарованието. Тук явно имаше само хора. С въздишка седнах на бара и си поръчах джин с тоник. Първият мъж, който се опита да ме убие, ми поръча това питие. Сега си го поръчвах сама. Кой каза, че не съм сантиментална?

От време на време ме заговаряха разни мъже. Нещо във факта, че съм сама жена, сякаш им крещеше: „Изчукай ме!“ Любезно и недотам любезно ги отпращах в зависимост от това, колко настойчиви бяха. Не бях дошла за среща. След първото ми гадже, Дани, никога повече не исках да излизам по срещи. Ако момчето бе живо, не ме интересуваше. Не е чудно, че дори нямах любовен живот, за който да говоря.

След още три питиета реших отново да обиколя заведението, понеже така или иначе не сполучих с поведението си на примамка. Бе почти полунощ и досега нямаше нищо друго, освен алкохол, наркотици и танци.

В дъното на клуба бяха закътани сепаретата. Когато минавах покрай едно от тях, долових силно зареден въздух. Някой или нещо бе наблизо. Спрях и бавно се завъртях в кръг, опитвайки да определя посоката.

Зърнах темето на мъж, извън светлината и закриван от сенките, привел надолу глава. Косата му бе едва ли не бяла под проблясващото осветление, а кожата му бе гладка. Очертанията и извивките се превърнаха в черти, когато той вдигна поглед и забеляза, че го наблюдавам. Веждите му бяха подчертано по-тъмни от косата, която навярно бе светлоруса. Очите му също бяха тъмни, прекалено дълбоки, за да отгатна какъв е цветът им. Имаше скули като изваяни от мрамор и идеалната му диамантено-сметанова кожа блестеше изпод яката на ризата.

Бинго!

Лепвайки изкуствена усмивка на лицето си, бавно запристъпвах с походката на пиян човек и се настаних на мястото срещу него.

— Здрасти, готин — рекох с най-съблазнителния си глас.

— Не сега.

Тонът му бе рязък, с отчетлив английски акцент. Премигнах глуповато за миг, мислейки, че вероятно наистина съм пила прекалено много и че не съм го разбрала.

— Моля?

— Зает съм. — Звучеше нетърпеливо и леко раздразнено.

В мен се надигна смущение. Нима се бях объркала? Само за да се уверя, протегнах ръка и прокарах лекичко пръст по неговата. Силата едва не заструи от кожата му. Не беше човек, безспорно.

— Чудех се, ъм… — запъвайки се в собствените си думи, потърсих примамливи изрази. Честно казано, това никога преди не се бе случвало. Обикновено тези от неговия вид бяха лесна плячка. Не знаех как да се справя със ситуацията, така както щеше да го направи истинска професионалистка. — Искаш ли да се чукаме?

Думите изскочиха сами и аз се ужасих от себе си и от факта, че ги бях изрекла. Едва се въздържах да не затисна устата си с ръка, защото никога преди не бях употребявала тази дума.

След втория си отказ ми бе обърнал гръб, но сега ме погледна с развеселена усмивка. Тъмните му очи ме огледаха преценяващо.

— Лош момент, сладурче. Почакай до после. Бъди добро пиленце и отлитай, аз ще те намеря.

Отпрати ме с махване на ръка. Станах сковано и се отдалечих, поклащайки глава при този обрат на събитията. Сега как се предполагаше, че ще го убия?

Замаяна, влязох в дамската тоалетна, за да огледам външния си вид. Косата ми изглеждаше добре въпреки обичайния си стряскащ ален оттенък, носех и късметлийската си блузка, която бе довела последните двама до гибелта им. Озъбих се на отражението си. Нищо не се бе залепило между зъбите ми. И накрая — повдигнах ръка и подуших подмишницата си. Не, не миришех лошо. Тогава какво имаше? Хрумна ми нещо. Възможно ли бе да е гей?

Зачудено се замислих над това. Всичко бе възможно — аз бях живото доказателство. Навярно можех да го наблюдавам. Да го проследя, щом той опита да свали някого, било то жена или мъж. Вече с взето решение, се отправих натам с подновена решителност.

Беше изчезнал. Масата, край която бе седял, вече бе празна и от него нямаше и следа. С растяща настойчивост затърсих из околните маси, на дансинга и накрая в сепаретата. Нищо. Явно прекалено дълго се бях размотавала в тоалетната. Ругаейки сама себе си, се върнах на бара и си поръчах ново питие. Макар че алкохолът не размътваше сетивата ми, да пийна нещо, си бе занимание, а в момента се чувствах като ужасна неудачница.

— Красивите дами никога не бива да пият сами — каза един глас до мен.

Извръщайки се, за да отрежа натрапника, рязко застинах, когато осъзнах, че обожателят ми бе мъртъв като Елвис. Руса коса, с няколко оттенъка по-тъмна от тази на първия, тюркоазеносини очи. Еха, беше щастливата ми вечер.

— Всъщност мразя да пия сама.

Той се усмихна, разкривайки хубави равни зъби. За да те захапя по-добре, мила.

— Сама ли си тук?

— Сама ли искаш да бъда? — Затрепках с мигли с престорена свенливост. Този нямаше да се измъкне, за Бога.

— Много ми се ще да е така. — Сега гласът му бе по-нисък, усмивката му — по-широка. Господи, те имаха чудесна интонация. Повечето можеха да работят на секс телефони.

— Е, тогава, сама бях досега. Но вече съм с теб.

Оставих главата си да се наклони флиртаджийски на една страна, като така оголих и шията си. Очите му проследиха движението ми и той облиза устни. О, Боже, гладен е.

— Как се казваш, прекрасна лейди?

— Кат Рейвън2. — Съкращение от Катрин, а фамилията бе заради гарвановочерната коса на първия мъж, който се опита да ме убие. Виждате ли? Сантиментална съм.

Усмивката му стана още по-широка.

— Какво необикновено име.

Той се казваше Кевин. Беше на двайсет и осем, архитект, или поне така твърдеше. Кевин се бе сгодил наскоро, но годеницата му го зарязала и сега той търсел добро момиче, с което да се установи. Слушайки историята му, едва успявах да не се задавя от смях с питието си. Ама че глупости. Сега оставаше само да извади снимки на къща с бяла дъсчена ограда. Разбира се, Кевин не ми позволи да си викна такси и изрази мнение, че било много грубо от страна на измислените ми от мен самата приятели да ме зарежат. Много мило от негова страна бе, че предложи да ме закара у дома и, о, между другото, преди това искал да ми покаже нещо. Е, значи ставахме двама.

Опитът ме бе научил, че бе много по-лесно да се отърва от автомобил, в който не е извършено убийството. Затова, когато той се нахвърли върху мен, успях да отворя предната врата на фолксвагена му и да избягам с престорени писъци на ужас. Бе избрал запустяла местност, повечето постъпваха така, поради това и не се притеснявах, че някой добър самарянин ще чуе пиковете ми.

Последва ме с отмерени стъпки, доволен от непохватното ми клатушкане. Престорих се, че се спъвам, и захленчих за повече достоверност, когато той се приведе над мен. Лицето му се бе трансформирало, показвайки истинската му същност. Зловеща усмивка разкри горните кучешки зъби, които преди не бе показал, и предишните му сини очи вече блестяха с ужасна червена светлина.

Залазих на четири крака и успях да скрия движението на ръката си, която се плъзна в джоба ми.

— Не ме наранявай!

Той коленичи и стисна тила ми.

— Ще боли само миг.

И тогава аз нападнах. Ръката ми се стрелна в отработено движение и оръжието, което стисках, прониза сърцето му. Извих го няколко пъти, докато устата му се отпусна и светлината в очите му угасна. Избутах го от себе си и обърсах кървави ръце в панталоните си.

— Прав беше. — От усилието бях останала без дъх. — Боля само миг.

Много по-късно, когато се прибрах у дома, вече си подсвирквах. Все пак се оказа, че нощта не бе отишла напразно. Един се измъкна, но друг повече нямаше да дебне из мрака. Майка ми спеше в стаята, която споделяхме. На сутринта щях да й разкажа. Това бе първият въпрос, който ми задаваше по време на почивните дни. Залови ли някое от онези същества, Катрин? Ами, да, залових! И всичко това, без да пострадам. Можеше ли да се желае нещо повече?

Всъщност бях в толкова добро настроение, че реших следващата вечер да се пробвам пак в същия клуб. В края на краищата в околността дебнеше опасен кръвопиец и аз трябваше да го спра, нали така? Затова и нетърпеливо се заех с обичайните си домакински задължения. С майка ми живеехме заедно с дядо и баба. Те бяха собственици на скромен двуетажен дом, някогашен обор всъщност. Изолираното място и неговите множество акри земя се бяха оказали полезни.

В девет вече бях излязла от вкъщи.

Отново беше претъпкано, бе събота вечер.

Музиката пак бе така силна, а лицата все така безинтересни. Първоначалната ми обиколка не доведе до нищо, разваляйки леко настроението ми. Насочих се към бара и не забелязах припукването във въздуха, преди да чуя гласа.

— Сега съм готов за чукането.

— Какво?

Извърнах се, с намерението възмутено да подпаля ушите на непознатата отрепка, и застинах. Това бе той. Изчервих се, като си спомних какво бях казала предната вечер. Явно и той помнеше.

— А, да, ами… — Е, как точно се очакваше да отговори на такова нещо едно момиче? — Ъм-м-м, едно питие първо? Бира или…

— Не си прави труда. — Той прекъсна знака, който давах на бармана, и проследи с пръст извивката на челюстта ми. — Да вървим.

— Сега? — Огледах се неподготвена.

— Да, сега. Промени си мнението ли, сладурче?

В очите му се четеше предизвикателство и някакъв блясък, който не разгадавах. Не исках да рискувам отново да го изпусна, затова грабнах чантата си и посочих към вратата.

— Води ме.

— Не, не. — Той се усмихна смразяващо. — Път на дамите.

Няколко пъти хвърлях поглед през рамо към него и го отведох на паркинга. Когато се озовахме навън, той ме загледа очаквателно.

— Ами докарай колата си и да тръгваме.

— Моята кола? Аз… аз… нямам кола. Къде е твоята кола? — Опитвах се да остана хладнокръвна, ала вътрешно бях уплашена. Това нарушаваше навиците ми и не ми се нравеше.

— Аз съм с мотоциклет. Ще ти хареса ли да се повозиш на него?

— Мотор? — Не, нямаше да стане. Нямаше багажник, в който да превозя тялото му, а нямах намерение да го просна на кормилото и да пазя равновесие. Пък и не знаех как се кара мотор. — Ъм-м, нека вземем моята кола тогава. Ей там е.

Докато вървях към пикапа, си напомнях, че трябва да залитам. Надявах се да си помисли, че съм се наливала с алкохол.

— Причу ми се да казваш, че нямаш кола — викна той след мен.

Спрях и се обърнах към него. По дяволите, така бях казала.

— Забравих, че е тук — излъгах нехайно. — Май пих прекалено много. Искаш ли ти да караш?

— Не, благодаря — бе незабавният му отговор. Поради някаква причина силният му английски акцент ме подразни.

Опитах отново с крива усмивка. Той трябваше да шофира. Оръжието бе в десния джоб на панталона ми, защото винаги досега бях сядала на мястото до шофьора.

— Наистина, мисля, че ти трябва да караш. Чувствам се замаяна. Не бих искала да ни блъсна в някое дърво.

Не мина.

— Ако просто искаш да протакаш за друга вечер…

— Не! — Отчаянието в гласа ми накара едната му вежда да се повдигне. — Исках да кажа, ти си толкова готин и… — Какво, мътните го взели, се казва в такава ситуация? — Наистина, наистина искам да го направим.

Той потисна смеха си и тъмните му очи заблестяха. Над ризата си небрежно носеше джинсово яке. На уличните светлини скулите му изглеждаха още по-изсечени. Никога преди не бях зървала толкова идеално изваяни черти.

Изгледа ме от глава до пети, а езикът му проследи вътрешната линия на долната му устна.

— Добре тогава, да тръгваме. Ти ще караш.

Без да каже и дума повече, той се качи в пикапа и се настани на мястото до шофьора.

Оставена без друг избор, седнах зад волана и потеглих, насочвайки се към магистралата. Минутите се изнизваха, ала аз не знаех какво да кажа. Тишината беше изнервяща. Той не говореше, но усещах как очите му се стрелкат към мен. Накрая не издържах и зададох първия въпрос, който ми дойде на ума:

— Как се казваш?

— Има ли значение?

Погледнах надясно и срещнах очите му. Бяха толкова тъмнокафяви, почти черни. В тях отново се четеше онази хладнокръвна нотка, почти като неизказано предизвикателство.

Беше смущаващо, най-малкото. Всички останали винаги бяха бърборили с готовност.

— Просто исках да знам. Аз съм Кат. — Слязох от магистралата и завих по черен път, водещ към езерото.

— Кат3, хм-м-м? Мен ако питаш, си по-скоро Котенце.

Извърнах рязко глава и го изгледах ядно.

— Името ми е Кат — твърдо повторих. — Кат Рейвън.

— Както кажеш, Котенце.

Натиснах рязко спирачките.

— Проблем ли имаш, господине?

Тъмните вежди се повдигнаха.

— Няма никакъв проблем, сладурче. Тук ли спираме? Тук ли искаш да се чукаме?

Ето го отново онова досадно изчервяване, предизвикано от неговата безцеремонност.

— Ъм, не. Малко по-нататък. Там е по-красиво. — Насочих колата по-навътре сред дърветата.

Той тихо се засмя.

— Обзалагам се, че е така, сладурче.

Когато пикапът спря на любимото ми място, се озърнах към мъжа. Той седеше точно както и преди, неподвижно. Нямаше начин да премина към изненадата в панталона си, не още. Прочистих гърло и махнах към дърветата.

— Не искаш ли да идем навън, за да… се поклатим? — Беше странна дума, но бе много по-добра от „чукаме“.

Преди да ми отговори, мълниеносна усмивка озари лицето му.

— О, не. Тук. Обичам да го правя в кола.

— Ами… — Мътните го взели, сега какво? Това нямаше да сработи. — Тук няма много място. — Понечих да отворя вратата си.

Той дори не помръдна.

— Има предостатъчно място, Котенце. Аз ще остана тук.

— Не ме наричай Котенце. — Гласът ми бе по-остър, отколкото повеляваше романтиката, но бях истински вбесена. Колкото по-скоро умреше, толкова по-добре.

Той просто ме игнорира.

— Свали си дрехите. Да видим какво можеш да покажеш.

— Моля? — Това вече беше прекалено.

— Няма да ме чукаш с всичките си дрехи, нали, Котенце? — подигра ми се той. — Е, предполагам, че можеш да махнеш поне гащичките си. Хайде. Цяла нощ ли ще се мотаеш.

О, как щях да го накарам да съжалява. Надявах се, че ще го боли зверски. Погледнах го с усмивка на превъзходство.

— Ти пръв.

Той се ухили отново и показа човешки зъби.

— Свенливо птиче си, а? Не бих предположил, така както ми се натискаше и направо дойде да си го поискаш? Ще го направим едновременно.

Копеле! Това бе най-мръсната дума, за която се сетих, и си я повтарях наум, докато предпазливо го наблюдавах, разкопчавайки джинсите си. Той безгрижно разкопча колана си, панталоните и свали ризата си. Движението му разкри стегнат блед корем, без окосмяване, с изключение на мястото, което срещаше слабините му.

Отидох много по-далеч, отколкото когато и да било друг път. Толкова ме беше срам, пръстите ми трепереха, докато свалях джинсите си.

— Виж тук, сладурче, виж какво имам за теб.

Погледнах надолу и зърнах как плъзна ръка към слабините си, преди бързо да отвърна поглед. Колът бе почти в ръката ми, трябваше ми само още миг…

Свенливостта ми изигра лош номер. Когато се обърнах, за да не гледам слабините му, юмрукът му се стрелна с невероятна бързина и ме халоса по главата. Просветна светкавица, следвана от остра болка, и после настъпи тишина.