Не казвай на никого

11

На 12 май 1970 г. Джеремая Ренуей и още трима радикали бяха взривили бомба в химическия факултет на Източния щатски университет. Носеха се слухове, че военните учени използвали университетските лаборатории за производство на по-мощен вид напалм. Четиримата студенти, които в пристъп на оригиналност се бяха нарекли „Вик на свободата“, бяха решили да направят драматична и зрелищна демонстрация.

Навремето Джеремая Ренуей не знаеше дали слуховете са верни. Сега, повече от тридесет години по-късно, искрено се съмняваше. Нямаше значение. Лабораториите не бяха пострадали от взрива. Двама души от университетската охрана обаче се бяха натъкнали на подозрителен пакет. Когато единият го бе вдигнал, пакетът беше експлодирал и двамата бяха загинали.

И двамата имаха деца.

След два дни арестуваха един от „борците за свобода“. Още лежеше в затвора. Вторият почина от рак на дебелото черво през 1989-а. Третата, Ивлин Космиър, бе заловена през 1996 г. В момента излежаваше седемгодишна присъда.

Онази нощ Джеремая потъна в гората и никога повече не се появи. Рядко виждаше хора, почти не слушаше радио и не гледаше телевизия. Беше използвал телефон само веднъж — при това за спешен случай. Единствената му връзка с външния свят бяха вестниците, макар че не бяха представили вярно случилото се тук преди осем години.

Роден и израснал в подножията на планините в Северозападна Джорджия, баща му го бе научил на всички техники за оцеляване; макар че основният му урок беше просто да вярва на природата, не на хората. За известно време Джеремая го бе забравил. Сега животът му зависеше от него.

Тъй като се боеше, че ще го търсят около родния му град, той отиде в Пенсилвания. Отначало скиташе, през ден сменяше лагера си, докато попадна на сравнително удобно и безопасно място край езерото Чармейн. Старите лагерни хижи осигуряваха подслон в студените нощи. Тук рядко се появяваха хора — главно през лятото, при това само през уикендите. Можеше да ловува сърни и да яде месото им на спокойствие. През няколкото дни годишно, в които идваха туристи, просто се криеше или се отправяше още по на запад.

Или гледаше.

За децата, които идваха тук, Джеремая Ренуей беше Торбалан.

Сега стоеше неподвижно и наблюдаваше хората, които обикаляха наоколо в тъмните си якета. ФБР. Видът на тези три големи жълти букви все още пронизваше сърцето му.

Никой не си бе направил труда да загради района с жълта лента, навярно защото го смятаха за уединен. Ренуей не се изненада, когато откриха труповете. Да, двамата бяха заровени надълбоко, но той от личен опит знаеше, че тайните имат навика да изплуват на повърхността. Знаеше го и някогашната му съучастничка Ивлин Космиър, която се беше преобразила в идеалната домакиня, преди да я арестуват.

Джеремая се криеше в гъсталака. Имаше опит в камуфлажа. Нямаше да го забележат.

Спомняше си онази нощ преди осем години, когато бяха умрели двамата мъже — внезапните изстрели, забиващите се в земята лопати, пъшкането от уморителното копаене. Дори се бе колебал дали да не съобщи на властите за случилото се — за всичко.

Анонимно, разбира се.

Ала накрая реши да не рискува. Човек не беше създаден да живее в клетка, Джеремая го знаеше, макар че някои издържаха. Той нямаше да може. Един негов братовчед на име Пери бе излежавал осемгодишна присъда във федерален затвор. Бяха го държали в тясна килия по двадесет и три часа на ден. Една сутрин Пери беше опитал да се самоубие, блъскайки главата си в бетонната стена.

Това щеше да се случи и с него.

Ето защо си замълча и не направи нищо. Поне тогава.

Но предишната нощ мисли много. За голата млада жена. За мъжете, които я причакваха. За борбата край автомобила. За отвратителния влажен звук от удар на дърво по гола плът. За мъжа, оставен да умре.

И за лъжите. Лъжите най-много го измъчваха.