Не казвай на никого

25

Хестър и Шона взеха такси до болницата. Линда отиде при финансовия им консултант в Световния финансов център, за да се погрижи да осигури средства за гаранцията.

Пред болницата на Бек имаше десетина полицейски коли, всички спрели под различен ъгъл като стрелички, хвърлени от пияница. Светлините им хвърляха червено-сини отблясъци. Виеха сирени. Пристигаха още патрулни автомобили.

— Какво става, по дяволите? — попита Шона.

Хестър забеляза заместник областния прокурор Ланс Файн, ала той я бе видял пръв и се втурна към тях. Лицето му беше тъмночервено и вената на челото му пулсираше.

— Копелето избяга — без предисловия заяви той.

Хестър пое удара и контрира:

— Хората ви трябва да са го подплашили.

Появиха се още две полицейски коли. Следваше ги бусът на Канал 7. Файн изпсува под нос.

— Пресата. По дяволите, Хестър. Нали знаеш в какво положение ще ме постави това?

— Виж, Ланс…

— В положението на скапания продажник, който има особено отношение към богатите. Как можа, Хестър? Кметът ще ми скъса гъза. А Тъпкача… — Имаше предвид манхатънския окръжен прокурор. — Господи, даже не можеш да си представиш какво ще направи Тъпкача!

— Господин Файн!

Викаше го един от полицаите. Прокурорът продължи да гледа двете жени, после рязко се завъртя.

Хестър бързо се обърна към Шона.

— Бек да не се е побъркал?

— Уплашил се е.

— Той бяга от полицията — извика адвокатката. — Разбра ли? Наясно ли си какво значи това? — Тя посочи телевизионния бус. — Медиите са тук, за бога. Ще започнат да дрънкат за бягащ убиец. Това е опасно. Така изглежда виновен. Предварително подготвя съдебните заседатели.

— Успокой се — каза Шона.

— Да се успокоя ли? Съзнаваш ли какво е направил той?

— Избягал е. Нищо повече. Като О’Джей Симпсън, нали така? Това не настрои съдебните заседатели срещу него.

— Сега не става въпрос за О’Джей, Шона. Става въпрос за един богат бял лекар.

— Бек не е богат.

— Няма значение, по дяволите. Всеки ще иска да го осъдят. Забрави за пускането под гаранция. Забрави за безпристрастния процес. — Тя си пое дъх и скръсти ръце. — И Файн не е единственият, чиято репутация ще пострада.

— Кого имаш предвид?

— Себе си! — извика адвокатката. — Само с един удар Бек съсипа доверието на прокуратурата в мен. Щом съм обещала да им предам някой клиент, трябва да го направя.

— Хестър?

— Какво?

— В момента не ми пука за твоята репутация.

Сепна ги внезапен вой. Обърнаха се и видяха линейка, която се приближаваше по улицата. Някой извика. После друг. Ченгетата заподскачаха наоколо като безброй пуснати едновременно топки.

Линейката спря. Санитарите, един мъж и една жена, изскочиха от кабината. Бързо. Прекалено бързо. Те отвориха задната врата и свалиха носилката.

— Насам! — каза някой.

Сърцето на Шона се сви. Тя се втурна към Ланс Файн. Хестър я последва.

— Какво става? — попита адвокатката. — Какво се е случило?

Прокурорът не й обърна внимание.

— Ланс?

Накрая той се обърна към тях. Мускулите на лицето му трепереха от гняв.

— Твоят клиент.

— Какво му е? Ранен ли е?

— Току-що е нападнал полицай.

Това беше лудост.

Бях пресякъл границата с бягството си, но да нападна онова младо ченге… Вече нямаше връщане назад. Затова тичах. Тичах с всички сили.

— Ранен полицай!

Наистина чух тези думи. Последваха още викове. И пращене на радиостанции, и сирени. Всички се приближаваха към мен. Сърцето ми се качи в гърлото, краката ми натежаха, като че ли мускулите и сухожилията ми се втвърдяваха като камък. Бях изгубил форма. Носът ми потече. Влагата се смеси с мръсотията по горната ми устна и навлезе в устата ми.

Опитвах се често да сменям посоката, сякаш можех да заблудя полицията. Не се обръщах да видя дали ме гонят. Знаех, че са по петите ми. Показваха ми го сирените и радиостанциите.

Нямах шанс.

Тичах през квартал, в който иначе нямаше да се осмеля да вляза дори с кола. Прескочих една ограда и продължих през детска площадка, обрасла с висока трева. Хората приказваха за растящите цени на недвижимите имоти в Манхатън. Но тук, недалеч от Харлем Ривър Драйв, имаше свободна земя, покрита с натрошено стъкло и ръждясали останки от стари люлки, катерушки и може би автомобили.

Пред няколко бедняшки блока се бяха събрали група чернокожи тийнейджъри, всички с вид на гангстерчета, които алчно ме зяпаха. Канеха се да направят нещо — нямах представа какво — когато разбраха, че ме преследва полицията. И започнаха да ми ръкопляскат.

— Давай, бяло момче!

Кимнах, докато профучавах край тях, като маратонец, благодарен за окуражаването на публиката.

— Диало! — извика един от тях.

Продължих да тичам, но разбира се, знаех кой е Амаду Диало. Всички в Ню Йорк бяха чували за него. Ченгетата го бяха простреляли четиридесет и един пъти — и се беше оказал невъоръжен. За миг реших, че ме предупреждава за възможността полицията да стреля срещу мен.

Ала нямаше нищо подобно.

Защитата в процеса на Амаду Диало твърдеше, че когато бръкнал да извади портфейла си, ченгетата помислили, че има пистолет. Оттогава хората протестираха, като бързо вадеха портфейлите си и викаха „Диало!“. Патрулните полицаи съобщаваха, че всеки път щом някой бръкнел в джоба си така, те изпитвали страх.

Същото се случи и сега. Новите ми съюзници, които може би ми помагаха, защото ме смятаха за убиец, измъкнаха портфейлите си. Двете ченгета по петите ми се поколебаха. Това беше достатъчно, за да увеличи преднината ми.

Но какво от това?

Гърлото ми гореше. Дишах прекалено бързо. Високите ми до глезена маратонки сякаш бяха с оловни подметки. Започвах да тичам все по-мудно. Пръстите ми се провлачиха и се препънах. Изгубих равновесие, проснах се на паважа и обелих дланите, лицето и коленете си.

Успях да се изправя, но краката ми трепереха.

Преследвачите ми се приближаваха.

Ризата ми лепнеше от пот. В ушите си чувах онзи типичен шум на морски прибой. Винаги бях мразил да тичам. Новоизлюпените бегачи твърдят, че се пристрастили към удоволствието от тичането, че постигали нирвана. Така де. Винаги твърдо съм вярвал, че също като при самозадушаването, блаженството се дължи повече на липсата на кислород, отколкото на прилива на ендорфин.

Повярвайте ми, това не беше блаженство.

Бях уморен. Прекалено уморен. Не можех вечно да тичам. Озърнах се зад себе си. Нямаше ченгета. Улицата пустееше. Натиснах бравата на една врата. Заключено. Опитах друга. Отново чух пращенето. Затичах се. Към края на пряката забелязах леко открехната врата на мазе. Също ръждясала. Тук всичко бе ръждясало.

Наведох се и натиснах металната брава. Вратата с недоволно скърцане се отвори. Втренчих се в мрака.

— Отрежете му пътя от другата страна! — извика някой от преследвачите ми.

Не си направих труда да погледна назад. Бързо се вмъкнах в дупката. Стигнах до първото стъпало. Треперех. Опипах с крак за второто. Нямаше.

За миг останах в тази поза като герой от анимационно филмче, скочил от скала, преди безпомощно да пропадне надолу.

Височината не беше повече от три метра, ала като че ли мина цяла вечност, докато стигна до дъното. Размахах ръце. Не помогна. Тялото ми се приземи на цимента и зъбите ми изтракаха от сблъсъка.

Лежах по гръб и гледах нагоре. Вратата се затвори над мен. Това бе добре, предполагам, но мракът още повече се сгъсти. Направих си бърз преглед. Всичко ме болеше.

Пак чух ченгетата. Сирените продължаваха да вият, а може би звукът им просто продължаваше да кънти в ушите ми. Много гласове. И пращене на радиостанции.

Обръчът около мен се стягаше.

Претърколих се по хълбок. Опрях се на дясната си ръка и въпреки паренето на раните по дланите ми, започнах да се приповдигам. Виеше ми се свят. Когато се изправих на крака, главата ми отчаяно запротестира. Едва не паднах.

Ами сега?

Трябваше ли да остана тук? Не, нямаше да се получи. Накрая щяха да започнат да претърсват къща по къща. Щяха да ме хванат. И дори да не успееха, не бях избягал с намерението да се крия в някакво усойно мазе. Бях избягал, за да се срещнах Елизабет на Вашингтон Скуеър.

Трябваше да продължа.

Но накъде?

Очите ми започнаха да се приспособяват в мрака, поне достатъчно, за да различавам тъмни силуети. Небрежно натрупани сандъци. Купчини парцали, няколко високи столчета, счупено огледало. Зърнах отражението си и едва не отскочих назад. На челото ми имаше порезна рана. Панталоните ми бяха съдрани и на двете колена. Ризата ми висеше на дрипи. Бях измазан с толкова много сажди, че можех да мина за коминочистач.

Къде можех да ида?

Стълбище. Някъде тук трябваше да има стълбище. Заопипвах с ръце пред себе си и използвах левия си крак, като че ли бе бял бастун. Настъпих някакво строшено стъкло. Продължих.

Чух някакво мърморене и на пътя ми се изпречи гигантска камара парцали. Към мен се протегна нещо като ръка от гроба. Сподавих крясъка си.

— Химлер обича пържоли от риба тон! — извика той.

Мъжът — да, вече ясно виждах, че е мъж — започна да се изправя. Беше висок, чернокож и брадата му бе толкова сива и рунтава, че все едно бе изял овца.

— Чуваш ли ме? — изкрещя той. — Чуваш ли какво ти казвам?

После пристъпи напред. Отдръпнах се.

— Химлер! Обича пържоли от риба тон!

Брадатият очевидно беше недоволен от нещо. Той сви юмрук и го насочи към мен. Без да се замислям, отстъпих настрани. Юмрукът му прелетя край мен с достатъчно инерция — а може да бе от алкохола — за да го накара да изгуби равновесие. Мъжът се просна по очи. Не си направих труда да го чакам. Намерих стълбището и се затичах нагоре.

Вратата беше заключена.

— Химлер!

Вдигаше шум, прекалено много шум. Натиснах вратата. Нищо.

— Чуваш ли ме? Чуваш ли какво ти казвам?

Чух изскърцване. Погледнах зад себе си и видях нещо, което изпълни сърцето ми със страх. Слънчева светлина.

Някой бе отворил същата врата, през която бях влязъл.

— Кой е там долу?

Властен глас. По пода заигра лъч на фенерче. Стигна до брадатия.

— Химлер обича пържоли от риба тон!

— Ти ли викаш, старче?

— Чуваш ли ме?

С всички сили натиснах с рамо вратата. Касата започна да се разцепва. Пред очите ми се появи образът на Елизабет, онзи, който бях видял на компютъра — вдигната ръка, мамещи очи. Удвоих сили.

Вратата поддаде.

Изтърколих се навън, недалеч от входа на блока.

Ами сега?

Наблизо имаше други ченгета — все още чувах пращене на радиостанции — и един от тях продължаваше да разпитва биографа на Химлер. Нямах много време. Нуждаех се от помощ.

Но откъде?

Не можех да се обадя на Шона. Полицията сигурно я подслушваше. Същото се отнасяше за Линда. Хестър щеше да настои да се предам.

Някой отваряше входната врата.

Затичах се по мръсния линолеум в коридора. Всички врати бяха метални. И затворени. Боята по стените се лющеше. Отворих един противопожарен изход и се заизкачвах по стълбището. На третия етаж отново излязох в коридора.

И пред себе си видях старица.

За моя изненада беше бяла. Предположих, че е чула суматохата и е полюбопитствала какво става. Спрях. Тя стоеше на достатъчно разстояние от отворената си врата, че можех да се шмугна покрай нея…

Щях ли? Щях ли да стигна чак дотам, за да избягам?

Погледнах я. И тя ме гледаше. После извади пистолет.

О, господи…

— Какво искаш? — попита старицата.

С огромно удивление чух собствения си глас:

— Може ли да използвам телефона ви?

Тя не се поколеба.

— Двайсет кинта.

Бръкнах в портфейла си и извадих парите. Жената кимна и ме пусна да вляза. Апартаментът беше малък и добре поддържан. Тапицерията на мебелите и тъмните дървени масички бяха покрити с дантели.

— Ей там — посочи тя.

Телефонът бе с въртящ се диск. Странно. Никога преди не бях набирал този номер, никога не бях искал, ала го знаех наизуст. Психиатрите сигурно стръвно биха се нахвърлили да обясняват причините. Набрах и зачаках.

— Да — обади се на второто иззвъняване мъжки глас.

— Тайрис? Тук е доктор Бек. Имам нужда от помощта ти.