Не казвай на никого

7

Чашите с шампанско звъняха в тон с Моцартовата соната. Арфата осигуряваше фон на приглушените разговори. Грифин Скоуп се движеше между черните смокинги и бляскавите рокли. Хората винаги го описваха само с една дума — милиардер. Иначе можеха да го наричат бизнесмен и политик, да споменават, че е висок, съпруг, дядо, седемдесетгодишен. Можеха да обсъждат особеностите му, родословието или професионалната му етика. Ала първата дума, във вестниците, по телевизията, в обикновените разговори, винаги започваше с буквата „М“. Милиардер. Милиардерът Грифин Скоуп.

Грифин беше роден богат. Дядо му бе един от първите индустриалци, баща му беше увеличил семейното състояние и Грифин многократно го бе умножил. Повечето семейни империи се разпадаха преди третото поколение. Не и тази на рода Скоуп. Това до голяма степен се дължеше на възпитанието им. Грифин например не беше завършил престижна гимназия от сорта на Екситър или Лоурънсвил като повечето си приятели. Баща му настоя не само да постъпи в общинско училище, но и избра най-близкия голям град, Нюарк, в който имаше офиси.

По онова време източната част на Нюарк не беше лош квартал — не като сега, когато никой нормален човек не минаваше дори с автомобил оттам. Той принадлежеше на работническата класа — по-скоро суров, отколкото опасен.

Грифин го обичаше.

И досега, петдесет години по-късно, продължаваше да е най-близък с приятелите си от онези училищни дни. Предаността рядко се срещаше — когато я откриваше, Грифин винаги я възнаграждаваше. Мнозина от сегашните му гости бяха негови нюаркски приятели. Някои дори работеха при него, макар че предпочиташе да не им е непосредствен началник.

Тазвечерният прием беше в чест на най-скъпата му кауза — благотворителното дружество „Брандън Скоуп“, носещо името на убития му син. Грифин бе основал фондацията с дарение от сто милиона долара. Негови приятели бързо увеличиха сумата. Той не беше глупав. Знаеше, че мнозина го правят, за да спечелят благоволението му. Ала имаше още нещо. Роден с много късмет и способности, Брандън Скоуп притежаваше почти свръхестествено обаяние, което привличаше хората.

Другият му син Рандъл беше добро момче и сега се бе превърнал в добър човек. Но Брандън… Брандън притежаваше истинско вълшебство.

Мъката отново го изпълни. Винаги я изпитваше, разбира се. Докато се ръкуваше и потупваше гостите по гърба, скръбта постоянно стоеше до него, шепнеше му в ухото, напомняше му, че са доживотни партньори.

— Чудесен прием, Гриф.

Грифин благодари и продължи нататък. Жените бяха със сложни фризури и роклите им подчертаваха прелестните им голи рамене. Те много подхождаха на многобройните ледени скулптури, любими на съпругата му Алисън, които бавно се топяха по масите с вносни ленени покривки. Моцартовата соната свърши и започна нова, този път на Шопен. Сервитьори с бели ръкавици обикаляха със сребърни подноси с малайзийски скариди, филе от Омаха и комбинации от екзотични ястия, които като че ли винаги съдържаха сушени на слънце домати.

Грифин стигна до Линда Бек, младата жена, която оглавяваше фондацията. Баща й също бе негов стар съученик от Нюарк и подобно на мнозина други тя беше постъпила в огромната империя на Скоуп. Бе започнала да работи в различни негови фирми още като ученичка в гимназията. И тя, и брат й бяха завършили образованието си със стипендии на Скоуп.

— Изглеждаш поразително — каза й той, макар всъщност да смяташе, че изглежда уморена.

Линда Бек му се усмихна.

— Благодаря ви, господин Скоуп.

— Колко пъти съм те молил да ми казваш Гриф?

— Неколкостотин.

— Как е Шона?

— Малко е болна.

— Предай й моите поздрави.

— Непременно, благодаря.

— Може би другата седмица трябва да се видим.

— Ще се обадя на секретарката ви.

— Добре.

Грифин я целуна по бузата и тогава забеляза Лари Гандъл във фоайето. Погледът на Лари беше мътен и косата му бе разрошена, но пък той винаги имаше такъв вид. Дори да облечеше шит по поръчка костюм, само след час щеше да изглежда така, сякаш се е бил с някого.

Лари Гандъл не трябваше да е тук.

Погледите им се срещнаха, Лари кимна и се обърна. Грифин изчака една-две секунди и последва младия си приятел по коридора.

Бащата на Лари, Едуард, също беше негов съученик от Нюарк. Преди дванадесет години бе починал от инфаркт. Адски жалко. Едуард беше прекрасен човек. Оттогава синът му го бе заменил като най-близък довереник на семейство Скоуп.

Влязоха в библиотеката. Някога тази стая бе възхитително обзаведена с дъб, махагон, високи до тавана лавици и стари глобуси. Преди две години изпадналата в постмодернистично настроение Алисън беше решила, че библиотеката се нуждае от цялостно осъвременяване. Дървото бе изхвърлено и сега помещението беше бяло, лъскаво, функционално и имаше топлотата на офис. Алисън ужасно се гордееше с постижението си и Грифин нямаше сърце да й каже, че не може да го понася.

— Проблем ли имаше? — попита той.

— Не — отвърна Лари.

Грифин му даде знак да седне. Лари поклати глава и закрачи назад-напред.

— Зле ли беше?

— Погрижихме се да не оставим следи.

— Разбира се.

Някой бе нанесъл удар на сина му Рандъл — и следователно Грифин трябваше да отговори на удара. Никога не забравяше този урок. Не бива да седиш със скръстени ръце, когато нападат теб или твой близък. И не действаш като правителството с неговите „пропорционални реакции“ и тям подобни глупости. Ако някой те нарани, забравяш всякаква милост. Унищожаваш го. Онези, които се присмиваха на тази философия, които я смятаха за излишно жестока, обикновено предизвикваха прекалени опустошения.

Ако бързо елиминираш проблемите, проливаш по-малко кръв.

— Тогава какво има? — попита Грифин.

Лари продължаваше да снове. Той избърса плешивото си кубе. Тази гледка не харесваше на Скоуп. Лари имаше биволски нерви.

— Никога не съм те лъгал, Гриф.

— Знам.

— Но има моменти на… премълчаване.

— На премълчаване ли?

— Например хората, които назначавам. Никога не ти казвам имената им. И на тях не казвам имена.

— Това са подробности.

— Да.

— Какво има, Лари?

Гандъл спря на едно място.

— Спомняш ли си, преди осем години взехме двама души да свършат една работа.

Грифин пребледня и мъчително преглътна.

— И те се справиха възхитително.

— Да. Е, може би.

— Не разбирам.

— Те си изпълниха задачата. Или поне отчасти. Опасността очевидно беше премахната.

Въпреки че къщата всяка седмица се проверяваше за подслушвателни устройства, двамата никога не споменаваха имена. Правило на Скоуп. Лари Гандъл често се питаше дали е от предпазливост, или защото това обезличаваше нещата, които понякога бяха принудени да правят. Подозираше, че е вярно последното.

Накрая Грифин се просна на един стол, сякаш някой го беше блъснал.

— Защо ми казваш всичко това точно сега? — тихо попита той.

— Знам, че за теб трябва да е много мъчително.

Скоуп не отговори.

— Платих добре на онези двамата — продължи Лари.

— Както може да се очаква.

— Да. — Той се прокашля. — Е, след онзи случай те трябваше да изчезнат за известно време. Като предпазна мярка.

— И?

— Повече изобщо не се появиха.

— Вече си бяха получили парите, нали така?

— Да.

— Тогава какво те изненадва? Може да са избягали. Може да са се преместили или да са сменили самоличността си.

— Така смятахме и ние — отвърна Лари.

— Но?

— Миналата седмица откриха труповете им. Мъртви са.

— Все още не виждам проблема. Те бяха агресивни хора. Сигурно са си получили заслуженото.

— Били са заровени отдавна.

— Отдавна ли?

— Най-малко преди пет години. Откриха ги край езерото, където… където стана инцидентът.

Грифин отвори уста, затвори я и отново опита.

— Не разбирам.

— Честно казано, аз също.

Това беше прекалено. Заради приема в чест на Брандън, Скоуп цяла вечер се опитваше да сдържи сълзите си. Сега трагедията около убийството на сина му внезапно изплува на повърхността. Трябваше да положи всички усилия, за да не се пречупи.

Грифин вдигна поглед към своя довереник.

— Това не бива да се повтаря.

— Знам, Гриф.

— Трябва да открием какво се е случило. Искам да кажа, да открием всичко.

— Следим мъжете в живота й. Особено съпруга й. За всеки случай. Сега съм мобилизирал всички ресурси.

— Добре. Каквото и да става, това не бива да се разкрива. Независимо от цената.

— Разбирам.

— А, Лари?

Гандъл зачака.

— Знам името на един от твоите хора. — Имаше предвид Ерик У. Грифин Скоуп избърса очи и се запъти обратно към гостите си. — Използвай го.