Не казвай на никого

2

Вкъщи ме очакваше още един шок от миналото.

Живея оттатък моста Джордж Вашингтон — в типично американско предградие, Грийн Ривър, Ню Джърси, квартал, в който въпреки името5 нямаше никаква река и зеленото ставаше все по-малко. Вкъщи, това всъщност е домът на дядо. Преместих се при него и безкрайната му върволица от чуждестранни медицински сестри, когато преди три години почина баба.

Дядо има Алцхаймер. Умът му е малко като стар черно-бял телевизор с повредена стайна антена. Постоянно включва и изключва, в някои дни е по-добре, отколкото в други. Трябва да държиш антената в определена посока и изобщо да не я местиш. Поне така беше преди. Напоследък обаче телевизорът едва мъждука.

Никога не съм обичал дядо. Той беше властен човек, от онези старомодни мъже, чиято обич се изразява правопропорционално на успеха ти. И естествено, не обръщаше внимание на чувствителния си, неатлетичен внук, въпреки добрите му оценки.

Съгласих се да се преместя при него, защото знаех, че иначе ще трябва да го вземе сестра ми. Линда си беше такава. Когато в Бруклейкския летен лагер пеехме „Целият свят е в ръцете Му“, тя взимаше смисъла прекалено присърце. Щеше да се чувства длъжна. Но Линда имаше син, партньорка и отговорности. Аз нямах. Затова нанесох превантивен удар и се преместих. Пък и ми харесваше да живея тук, струва ми се. Беше тихо.

Клоуи, моята кучка, дотича при мен, като махаше с опашка. Почесах я зад клепналите уши. Скоро тя започна да гледа каишката.

— След малко — казах аз.

Клоуи не обичаше този израз и ме стрелна с поглед — което не е лесно, ако козината ти напълно покрива очите. Тя беше британско коли, порода, която най-много прилича на овчарско куче от всички останали овчарки. С Елизабет я бяхме купили веднага след като се оженихме. Елизабет обичаше кучета. Аз не. Сега обичам.

Клоуи се притисна до вратата и започна да гледа ту към нея, ту към мен. Намек.

Дядо дремеше пред телевизора. Не се обърна към мен, но пък като че ли не гледаше и предаването. Лицето му беше замръзнало в постоянно безжизнено изражение. Променяше се само когато му сменяха памперсите. Устните му се свиваха и кожата му се опъваше. Очите му овлажняваха и понякога по бузата му се стичаше сълза. Мисля, че точно в тези мигове на прояснение мечтае да е дементен. Господ има странно чувство за хумор.

Сестрата беше оставила бележка на кухненската маса: „Обадете се на шериф Лоуъл“.

Следваше телефонен номер.

Сърцето ми се разтуптя. След случая при езерото страдам от мигрена. Ударите ми бяха докарали фрактура на черепа. Останах в болница в продължение на пет дни, макар един специалист, мой колега от медицинския факултет, да смята, че мигрената има по-скоро психологически, отколкото физиологичен произход. Може да е прав. Така или иначе, остават си и болките, и угризенията. Трябваше да отскоча. Трябваше да предвидя ударите. Не биваше да падам във водата. И накрая, по някакъв начин бях имал сили да се спася — не трябваше ли да съм в състояние да спася и Елизабет?

Напразно, знаех.

Пак прочетох съобщението. Клоуи заскимтя. Вдигнах показалец. Тя млъкна, но отново започна да гледа ту към мен, ту към вратата.

От осем години не поддържах връзка с шериф Лоуъл, ала все още си го спомнях наведен над болничното ми легло с лице, изразяващо съмнение и скептицизъм.

Какво можеше да иска от мен след толкова много време?

Вдигнах слушалката и набрах номера. Още при първото иззвъняване ми отговори мъжки глас.

— Благодаря, че се обаждате, господин Бек.

Не съм голям почитател на устройствата за идентифициране на абоната — прекалено шпиономанско е за моя вкус. Прокашлях се и прескочих любезностите.

— Какво желаете, шерифе?

— В района съм — отвърна той. — Много ми се иска да се отбия да ви видя, ако не възразявате.

— От вежливост ли се обаждате? — попитах аз.

— Не, всъщност не.

Той изчака да кажа нещо. Мълчах.

— Ще ви бъде ли удобно да намина сега? — накрая наруши тишината шерифът.

— Бихте ли ми казали за какво се отнася?

— Предпочитам да изчакам до…

— А аз предпочитам да не чакате.

Усетих, че стискам по-здраво слушалката.

— Добре, доктор Бек, разбирам. — Лоуъл се прокашля по начин, който предполагаше, че се опитва да спечели време. — Може би сте гледали по новините за двата трупа, открити в окръг Райли.

Не бях.

— И?

— Намерили са ги близо до вашия имот.

— Имотът не е мой, а на дядо ми.

— Но вие сте негов законен настойник, нали така?

— Не — отвърнах аз. — Сестра ми е.

— Тогава навярно бихте могли да й се обадите. Бих искал да разговарям и с нея.

— Труповете са открити край езерото Чармейн, така ли?

— Да. Открихме ги в съседния западен парцел. Който е общинска собственост.

— Тогава какво искате от нас?

Последва кратко мълчание.

— Вижте, ще дойда след час. Моля ви, опитайте се да повикате Линда. — Той затвори.

Осемте години не се бяха отразили добре на шерифа Лоуъл, но той и преди не беше Мел Гибсън. Нечистоплътен човек с толкова гузно лице, в сравнение с него Никсън приличаше на невинен младенец. Носът му имаше форма на луковица. Постоянно вадеше мръсна носна кърпичка, грижливо я разгъваше, избърсваше си носа, грижливо я сгъваше и я прибираше обратно — в задния си джоб.

Линда беше успяла да дойде и седеше в обичайната си поза — наведена напред на дивана, готова да ме защити. Тя бе от хората, които ти отдават цялото си внимание. Гледаше те с онези големи очи и не можеше да се откъснеш от тях. Аз определено съм пристрастен, но не познавам по-добър човек от Линда. Сантиментален съм, да, но фактът, че има такива като нея, ми дава надежда на този свят. Фактът, че ме обича, ми дава всичко друго, което ми е останало.

Седяхме в официалната дневна на дядо и баба, която гледах да избягвам. В тази стая цареше застояла, злокобна атмосфера и все още миришеше на старци. Задушавах се. Шерифът Лоуъл не бързаше да започне. Той още няколко пъти издуха носа си, извади джобен бележник, облиза показалеца си и намери страницата, която търсеше. После ни погледна с най-добродушната си усмивка.

— Имате ли нещо против да ми кажете кога за последен път сте били на езерото?

— Миналия месец — отвърна Линда.

Но той наблюдаваше мен.

— А вие, доктор Бек?

— Преди осем години.

Шерифът кимна, като че ли очакваше този отговор.

— Както ви обясних по телефона, открихме два трупа край езерото Чармейн.

— Идентифицирахте ли ги? — попита сестра ми.

— Не.

— Не е ли странно?

Лоуъл се замисли и се наведе напред, за да извади за пореден път кърпичката си.

— Известно ни е, че и двамата са възрастни бели мъже. В момента проверяваме изчезналите. Престояли са там доста дълго.

— Колко? — попитах аз.

Шерифът пак ме погледна.

— Трудно е да се каже. Патоанатомите продължават да провеждат тестове, но според нас двамата са мъртви най-малко от пет години. Пък и са били заровени дълбоко. Нямаше да ги намерим, ако след ония рекордни валежи не се беше образувало свлачище и едната ръка не се беше показала на повърхността.

Със сестра ми се спогледахме.

— Моля? — каза Линда.

Лоуъл кимна.

— Един ловец застрелял мечка и намерил кост до тялото. В устата на мечката. Оказала се от човешка ръка. Намерихме труповете. Отне ни време, уверявам ви. Все още разкопаваме околността.

— Смятате, че има още трупове, така ли?

— Не сме сигурни.

Отпуснах се назад. Линда не промени позата си.

— И сте дошли да искате разрешението ни да копаете край езерото Чармейн.

— Отчасти.

Зачакахме го да продължи. Той се прокашля и пак ме погледна.

— Доктор Бек, вашата кръвна група е В-положителна, нали?

Отворих уста, но Линда постави ръка на коляното ми.

— Какво общо има това? — попита тя.

— Намерихме и други неща — отвърна шерифът. — При гробовете.

— Какви неща?

— Съжалявам. Информацията е поверителна.

— Тогава се разкарайте от тук — казах аз.

Избухването ми не изненада особено много Лоуъл.

— Просто се опитвам да водя…

— Казах да се махате.

Шерифът не помръдна от мястото си.

— Знам, че убиецът на жена ви вече е осъден — рече той. — Знам също, че е страшно мъчително пак да преживявате всичко това.

— Не се дръжте покровителствено.

— Нямам такова намерение.

— Преди осем години смятахте, че аз съм я убил.

— Не е вярно. Вие бяхте неин съпруг. В такива случаи вероятността някой от членовете на семейството да…

— Ако не си бяхте губили времето с тия глупости, може би щяхте да я намерите преди… — Отметнах глава назад. Струваше ми се, че се задушавам. Извърнах се. По дяволите.

Линда протегна ръка към мен, но аз се отдръпнах.

— Работата ми е да проверявам всички възможности — задудна шерифът. — Федералните власти ни помагаха. Даже тъст ви и брат му бяха държани в течение. Направихме всичко по силите си.

Не можех повече да го слушам.

— Какво искате сега, Лоуъл?

Той се изправи и повдигна изхлузилия се от мършавото му тяло панталон. Мисля, че искаше да спечели някакво преимущество. Да придобие заплашителен вид или нещо от този род.

— Кръвна проба — отвърна шерифът. — От вас.

— Защо?

— Когато отвлякоха жена ви, вие също пострадахте.

— И?

— Бяхте ударен с тъп инструмент.

— Това отдавна е известно.

— Да — потвърди Лоуъл. Той отново си издуха носа, прибра кърпичката си и закрачи назад-напред. — При труповете намерихме бейзболна бухалка.

Болката в главата ми пак запулсира.

— Бухалка ли?

Шерифът кимна.

— Заровена в гроба. Дървена бухалка.

— Не разбирам — каза Линда. — Какво общо има това с брат ми?

— По нея има засъхнала кръв. Определихме я като В-положителна. — Той наклони глава към мен. — Вашата кръвна група, доктор Бек.

Пак повторихме всичко. Издялкването на резката, плуването в езерото, звукът от отваряне на автомобилна врата, моето отчаяно плуване към брега.

— Помните ли падането в езерото? — попита ме Лоуъл.

— Да.

— И чухте жена си да вика?

— Да.

— После сте изгубили съзнание. Във водата ли?

Кимнах.

— Колко дълбока беше водата според вас? Там, където сте паднали, искам да кажа?

— Не проверихте ли преди осем години?

— Налага се да изтърпите въпросите ми, доктор Бек.

— Не знам. Дълбоко беше.

— По-дълбоко от човешки ръст ли?

— Да.

— Ясно. Какво още си спомняте?

— Болницата.

— И нищо друго след момента на падането ви във водата?

— Точно така.

— Не помните ли как сте излезли от езерото? Не помните ли как сте отишли до хижата и сте повикали линейка? Направили сте го, нали знаете? Намерихме ви на пода в хижата. Не бяхте затворили слушалката.

— Знам, но не си го спомням.

Линда попита:

— Смятате ли, че тези двама мъже също са жертви на… — тя се поколеба — Келъртън?

Каза го с притаен глас. Келъртън. Самото произнасяне на името му вледени стаята.

Лоуъл се изкашля в шепа.

— Не сме сигурни, госпожо. Известните жертви на Келъртън са само жени. Преди никога не е крил труп — поне ние не знаем за такова нещо. А и кожата на двамата мъже беше изтляла и не можем да преценим дали са били жигосани.

Жигосани. Зави ми се свят. Затворих очи и се опитах да не слушам.