Не казвай на никого

37

Когато пристигна в апартамента, Шона се просна на любимото си място на дивана. Линда седна до нея и потупа скута си. Шона легна и затвори очи, докато Линда я галеше.

— Марк добре ли е?

— Да — отвърна Линда. — Ще ми кажеш ли къде беше?

— Дълга история.

— Цял ден вися тук и чакам да науча нещо за брат ми.

— Той ми се обади.

— Какво?

— В безопасност е.

— Слава богу.

— И не е убил Ребека.

— Знам.

Шона завъртя глава и я погледна. Линда мигаше с клепачи.

— Всичко ще се оправи.

Линда кимна и се извърна.

— Какво има?

— Аз направих онези снимки — каза Линда.

Шона се надигна.

— Елизабет дойде в службата. Цялата беше в синини. Исках да я заведа в болница, но тя отказа. Просто искаше да има някакво доказателство.

— Значи не е било автомобилна злополука, така ли?

Линда поклати глава.

— Кой я е пребил?

— Накара ме да обещая да не казвам на никого.

— Преди осем години — отбеляза Шона. — Казвай.

— Не е толкова просто.

— А стига бе. — Шона се поколеба. — И защо е дошла при теб? Как мислеше да я защитиш… — Тя млъкна и остро погледна Линда. Линда не трепна, но Шона си спомни думите на Карлсън. — Брандън Скоуп — промълви тя.

Линда не отговори.

— Той я е пребил. О, господи, нищо чудно, че е дошла при теб. Искала е да го запази в тайна. Аз или Ребека щяхме да я накараме да иде в полицията. Но не и ти.

— Накара ме да обещая.

— И ти просто се съгласи, така ли?

— А какво трябваше да направя?

— Да я замъкнеш в участъка.

— Е, не може всички да сме смели и силни като теб, Шона.

— Не ми излизай с тия глупости.

— Тя не искаше да отиде — настоя Линда. — Каза, че имала нужда от време. Че още нямала достатъчно доказателства.

— За какво?

— Че я е пребил, предполагам. Не знам. Не искаше да ме чуе. Не можех просто да я принудя.

— Добре де — най-вероятно е било така.

— Какво искаш да кажеш?

— Тогава се занимавахме с благотворителност, финансирана от неговото семейство и ръководена от него — поясни Шона. — Какво щеше да се случи, ако се разчуеше, че е пребил жена?

— Елизабет ме накара да обещая.

— И ти с радост си се подчинила, нали? Искала си да защитиш собствената си благотворителност.

— Не е честно…

— Поставила си интересите си над нея.

— Знаеш ли на колко хора помагаме? — извика Линда.

— С кръвта на Елизабет Бек — заяви Шона.

Линда я зашлеви през лицето. Задъхани, двете се спогледаха.

— Исках да кажа, но тя не ми даде — промълви Линда. — Може наистина да съм била слаба, не знам. Но не смей да говориш такива неща.

— А когато отвлякоха Елизабет на езерото — какво си помисли?

— Че може да има връзка. Отидох при бащата на Елизабет. Разказах му каквото знаех.

— И?

— Той ми благодари и каза, че знаел. И също ме посъветва да не казвам на никого, защото ситуацията била деликатна. И когато стана ясно, че убиецът е Келъртън…

— Ти реши да го запазиш в тайна.

— Брандън Скоуп беше мъртъв. Имаше ли някаква полза да калям името му?

Телефонът иззвъня. Линда отговори. После подаде слушалката на Шона.

— За теб е.

Тя пое слушалката, без да погледне Линда.

— Чакам те в офиса — каза Хестър Кримстийн.

— Защо, по дяволите?

— Не си падам по извиненията. Затова нека приемем, че съм една дебела идиотка и да свършим с това. Вземи такси и ела. Имаме да спасяваме невинен човек.

Заместник областният прокурор Ланс Файн влетя в заседателната зала на Кримстийн като умиращ за сън пор на амфетамини. Двамата детективи от отдел „Убийства“ Димонте и Крински го следваха по петите. Лицата на тримата бяха опънати като струни.

Хестър и Шона седяха от отсрещната страна на масата.

— Заповядайте, господа — посочи с ръка адвокатката.

Файн я стрелна с поглед, после презрително измери с очи Шона.

— Не съм тук да ме подмяташ като парцал.

— Не, сигурна съм, че достатъчно те подмятат в службата — отвърна Хестър. — Сядай.

— Ако знаеш къде е…

— Сядай, Ланс. Заболя ме главата от теб.

Всички седнаха. Димонте вдигна обувките си от змийска кожа на масата. Без да престава да се усмихва, Хестър ги блъсна с две ръце.

— Господа, тук сме с една цел: да спасим вашите кариери. Затова да се захващаме на работа, съгласни ли сте?

— Искам да знам…

— Шшт, Ланс. Тук говоря аз. Твоята работа е да слушаш, да кимаш и да казваш неща като „Да, госпожо“ и „Благодаря, госпожо“. Иначе ще ти изстине мястото.

Той я изгледа.

— Ти помагаш на беглец да избегне правосъдието, Хестър.

— Много си секси, когато се цупиш, Ланс. Всъщност не си. А сега хубаво ме слушай, понеже не искам да повтарям. Ще ти направя услуга, Ланс. Няма да те изкарам пълен идиот. Идиот, да, нищо не мога да направя, но ако слушаш внимателно, няма да излезеш пълен идиот. Схващаш ли? Добре. Първо, разбрах, че вече сте установили часа на смъртта на Ребека Скейс. Полунощ, плюс-минус половин час. Нали така?

— И?

Хестър погледна Шона.

— Ти ли ще му кажеш?

— Не, продължавай.

— Обаче ти свърши черната работа.

— Стига с тия глупости, Кримстийн — прекъсна я Файн.

Вратата зад тях се отвори. Секретарката на Хестър донесе на шефката си купчина листове и малка касетка.

— Благодаря, Черил.

— За нищо.

— Вече можеш да си тръгваш. Утре ела по-късничко.

— Благодаря.

Черил излезе. Хестър извади половинките си очила за четене. Тя си ги сложи и започна да чете листовете.

— Вече започва да ми писва, Хестър.

— Обичаш ли кучета, Ланс?

— Какво?

— Кучета. Самата аз не си падам много по тях. Но това тук… Шона, къде е оная снимка?

— Ето я. — Шона показа на всички голяма фотография на Клоуи. — Това е британско коли.

— Готина е, нали, Ланс?

Ланс Файн се изправи. Крински също. Димонте не помръдна.

— Наслушах се.

— Ако сега си тръгнеш — рече Хестър, — това куче ще ти опикае кариерата така, че все едно е улично дърво.

— Какво искаш да кажеш?

Тя му подаде два от листовете.

— Това куче доказва невинността на Бек. Снощи е бил в един компютърен център. Влязъл с кучето. Доколкото разбрах, вдигнал голям шум. Това тук са показанията на четирима безпристрастни свидетели. Те категорично разпознават Бек. Според счетоводните данни на компютърния център той е използвал компютър от дванайсет и четири до дванайсет двайсет и три. — Хестър широко се усмихна. — Ето, момчета. Има копия за всички ви.

— Да не очакваш да приема всичко това безусловно?

— В никакъв случай. Моля, убедете се сами. — Тя подхвърли по едно копие на Крински и Димонте. Крински вдигна своето и попита дали може да използва телефона.

— Естествено — отвърна Кримстийн. — Но ако разговорът ви е извънградски, моля, бъдете така любезни да го пишете за сметка на полицейското управление. — Адвокатката му прати отвратително мила усмивка. — Много ви благодаря.

Файн прочете листа и лицето му придоби пепелявосив цвят.

— Мислиш да разшириш границите на времето на смъртта, а? — попита Хестър. — Спокойно можеш да го направиш, обаче трябва да те предупредя, че онази нощ мостът е бил затворен за ремонт. Алибито му е желязно.

Харпър се разтрепери и изпсува под нос.

— Хайде, хайде, Ланс — изцъка с език Хестър Кримстийн. — Би трябвало да ми благодариш.

— Какво?

— Само си помисли как можех да те прецакам. Представи си всички ония камери, репортерите, готови да отразят страхотното арестуване на този ужасен убиец. Слагаш си най-хубавата връзка, изнасяш оная дълга реч за безопасните нюйоркски улици, за груповите усилия, положени за залавянето на този звяр, макар че всъщност ти би трябвало да обереш всички лаври. Избухват светкавици. Ти се усмихваш, обръщаш се към репортерите на малко име и през цялото време си мислиш за огромното си дъбово бюро в губернаторското имение — и после, бам, аз изнасям пред медиите това непоклатимо алиби. Представи си, Ланс. Че ти си ми длъжник, бе, не схващаш ли?

Файн я прониза с поглед.

— Той все пак е нападнал полицай.

— Не, Ланс, не е. Помисли, приятелю. Ти, заместник областният прокурор Ланс Файн, си се нахвърлил на грешно заключение. Преследвал си невинен човек със своите щурмоваци — и не просто невинен човек, а лекар, който е предпочел да работи за скромно възнаграждение с бедните, вместо в доходния частен сектор. — Адвокатката усмихнато се отпусна назад. — О, това ми харесва, чакай да видя. Та докато в града е бъкано от ченгета, които обикалят с извадени пушкала и гонят този невинен човек, един полицай, млад ентусиазиран здравеняк, го сгащва в една уличка и започва да го млати. Наоколо няма никой друг и младокът се нагърбва със задачата да накара този уплашен човек да си плати. Бедният преследван доктор Дейвид Бек, вдовец, бих могла да прибавя, не е направил нищо друго, освен да се защити.

— Това няма да мине.

— Разбира се, че ще мине, Ланс. Не че съм нескромна, обаче има ли по-добър в извъртането от моя милост? Само почакай, не си ме чул да философствам за приликата със случая Ричард Джуъл16, за прекалено усърдната прокуратура или за това, че са бързали да припишат вината на доктор Дейвид Бек, герой за угнетените, и затова са подхвърлили улики в дома му.

— Кой е подхвърлил улики? — Файн едва не припадна. — Да не си се побъркала?

— Стига, Ланс, знаем, че доктор Дейвид Бек не може да го е извършил. Имаме алиби, потвърдено от показанията на четирима — о, по дяволите, скоро ще изровим и още — безпристрастни свидетели. Тогава как са се озовали там всички ония улики? Вие сте ги подхвърлили, господин Файн, вие и вашите щурмоваци. Когато свърша с теб, Марк Фърман17 ще прилича на Махатма Ганди.

Файн стисна юмруци. Той няколко пъти дълбоко си пое дъх и се насили да се отпусне назад.

— Добре — бавно каза прокурорът. — Ако допуснем, че това алиби се потвърди…

— О, ще се потвърди.

— Ако допуснем, че се потвърди, какво искаш?

— Виж, този въпрос вече ми харесва. В безизходно положение си, Ланс. Ако го арестуваш, ще излезеш идиот. Ако отмениш ареста, пак същото. Не съм сигурна, че виждам решение. — Хестър Кримстийн се изправи и започна да се разхожда назад-напред. — Отвсякъде съм обмислила ситуацията. И смятам, че знам как да сведем щетите до минимум. Интересува ли те?

Файн продължаваше да гледа гневно, но отвърна:

— Слушам те.

— В цялата тая история ти все пак направи нещо умно. Само едно, но може да се окаже достатъчно. Не се изтъпани пред медиите. Сигурно просто малко си се срамувал, че докторът е успял да избяга от хората ти. Но така или иначе си постъпил добре. Всички информации могат да се припишат на анонимни източници. Та ето какво ще направиш, Ланс. Ще свикаш пресконференция. Ще им кажеш, че досегашната информация не е вярна, че си издирвал доктор Бек като свидетел и нищо повече. Че не го подозираш в това престъпление — всъщност, че си убеден в невинността му — но си научил, че е един от последните хора, видели жертвата жива, и затова си искал да разговаряш с него.

— Това никога няма да мине.

— О, ще мине. Може да не е правдоподобно и вярно, но ще мине. Аз ще ти помогна. Длъжница съм ти заради бягството на моя човек. Аз, враг номер едно на окръжната прокуратура, ще те подкрепя. Ще кажа на медиите, че си ни съдействал, че си се грижил да не бъдат нарушени правата на моя клиент, че с доктор Бек с нетърпение очакваме да работим с теб.

Файн мълчеше.

— Както казах преди малко, Ланс, мога да го извъртя за или срещу теб.

— А в замяна?

— Ще свалите всички тия глупави обвинения в нападение на полицай и оказване на съпротива при арест.

— Невъзможно.

Хестър му посочи вратата.

— Следващия път ще те видя във вестниците.

Файн едва забележимо се прегърби. После тихо попита:

— Ако се съгласим, твоят човек ще ни окаже ли съдействие? Ще отговори ли на всичките ми въпроси?

— Моля те, Ланс, не се преструвай, че си в положение за пазарлъци. Изложих ти сделката. Или я приеми, или рискувай с пресата. Ти избираш. Часовникът тиктака. — Тя разклати показалец насам-натам и затиктака с уста.

Прокурорът погледна Димонте. Димонте продължаваше да дъвче клечката си за зъби. Крински затвори телефонната слушалка и кимна на Файн. Файн на свой ред кимна на Хестър.

— Е, как ще процедираме сега?